Ефрем Левитан
На малките — за звездите и планетите (14)

Какво знае за Слънцето джуджето Недоучкин

Последната от беседите, посветени на Слънцето, е своеобразна проверка на прочетеното. На децата предстои да открият грешките в разказа на джуджето Недоучкин. Целесъобразно е да се прочете бавно разказът на джуджето Недоучкин и не един, а 2–3 пъти и да се сравни броят на грешките, които децата ще открият след всяко четене.

— Джуджето Кнопкин днес беше много сърдито — съобщи Татко на децата.

— Защо? — развълнува се Алик.

— То казва, че е възмутено от джуджето Недоучкин — отговори Татко.

— Кое е пък това — джуджето Недоучкин? — поинтересува се Света.

— Има такова в Страната на джуджетата. Нищо не знае както трябва, но пък е много важно, за всичко разсъждава с умен вид.

— Но защо се е разсърдило джуджето Кнопкин? — попита Света.

— Всичко е заради това, че Кнопкин дошъл да послуша за какво Недоучкин се готви да разкаже на джудженцата, които учат в училище. Като чуло разказа му, джуджето Кнопкин страшно се разсърдило и почувствало, че даже зъбите започнали да го болят от всички тези глупости, които говорел Недоучкин.

— Татко, а Кнопкин каза ли ти за какво е говорил Недоучкин? — попита Света.

— Разбира се. Кнопкин записал на лента целия разказ на Недоучкин и ми даде да го чуя.

— Татко, разкажи ни за това — помоли Алик.

— Защо? — учуди се Татко. — Та в разказа на Недоучкин почти всичко е неправилно.

— Все едно! Ние искаме да чуем — не го остави на мира Алик.

Разказ на джуджето Недоучкин

Когато джудженцата седнали на малките си чинове, джуджето Недоучкин важно започнало да се разхожда из класната стая. Най-сетне джуджето Недоучкин започнало да говори.

— Ще ви разкажа — започнало то — за едно поръчение, което ми даде веднъж самото джудже Вълшебник. То ме помоли да отида на Слънцето и да узная какво става там. По онова време никой не знаеше нищо за Слънцето и аз трябваше да стана първият велик слънчев учен. Аз, разбира се, се съгласих.

Седнах в малко самолетче, което ми подари джуджето Вълшебник, и полетях към Слънцето. След един час видях, че Слънцето е съвсем близко. Аз съм отличен летец, затова много сръчно управлявах самолета и не прелетях покрай малкото слънчице, а спокойно кацнах на едно от слънчевите летища.

Местните жители — наричат ги слънчовци — се събраха, за да ме посрещнат. Слънчевият оркестър свиреше тържествен марш. Само да бяхте видели тези музиканти: всички бяха тънички-претънички и много светли. Оказа се, че музикантите бяха Лъчи. Казаха ми, че това са слугите на Слънчевия цар и че винаги живеят на Слънцето и царят никъде не ги пуска.

След няколко минути дойде лека кола и ми предложиха да отида на пътешествие по Слънцето. Пътят беше прекрасен, покрит не с асфалт, а с желязо. По този път колата се носеше толкова бързо, че понякога ми беше даже студено.

Забравих да кажа, че слънчовците са съвсем мънички. В сравнение с вас (нали вие също сте съвсем мънички!) — те са просто лилипутчета. Когато им разказах за нашата Земя, те поискаха да ни дойдат на гости и започнаха да ме молят да ги взема на Земята. Но аз не се съгласих, защото нямах място в самолета.

А пък и този студен вятър по пътя. Аз даже се разболях от ангина и никой не знаеше как да ме излекува. Наложи ми се спешно да се върна на Земята.

Татко помисли и каза:

— Май наистина ще ви разкажа. Но нека се уговорим така: вие ще ме слушате много внимателно и всеки път, когато чуете нещо неправилно, свийте един пръст, после втори, трети. Седнете така, че да не се виждате един друг. Като свърша разказа си, ще преброим колко грешки сте успели да забележите. Ясно ли е?

— Ясно! Ясно! — зарадваха се децата.

Татко сложи децата да седнат с гръб едно към друго и започна да разказва.

Децата високо се смееха, като слушаха разказа на Недоучкин. Те отдавна не свиваха пръсти, за да броят грешките на Недоучкин, понеже грешките се оказаха повече, отколкото пръстите на ръката.