Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (11)

Единадесета глава

Този път Келси не смяташе да бяга. С инстинкта си на ловец Коул го осъзна веднага. Беше достатъчно да се вгледа в очите й, за да го разбере.

— Без друго няма да успееш — каза й с дрезгав глас. — Ще те хвана, преди да стигнеш до вратата…

— Не е нужно да ми го казваш, Коул — отвърна тихо тя. — Видях как действаш, сигурна съм, че никога не бих могла да избягам.

— Ще те отнеса в леглото си и ще останеш там, докато разбереш, че там ти е мястото — и тази нощ, и утре, и всяка следваща нощ!

Келси не отговори нищо, но и не помръдна. Той се приближи съвсем до нея, като се взираше в лицето й. То бе напрегнато, ала не издаваше уплаха.

— Нали не се боиш от мен? — попита я.

— А трябва ли да се страхувам?

— Искам нещо съвсем ново в отношенията ни! — заяви разпалено той. — Това не те ли тревожи?

— И досега винаги е ставало по твоему, не съм ли права?

— Но ти отстъпваш само след ожесточена битка!

— А ти печелиш всяка битка. — Думите й не прозвучаха като обвинение, а само като констатация на факт. — Постигна всичко, което искаше.

— Келси, никога не съм желал между нас война! — Гласът му бе пропит с болка, лицето му издаваше терзание.

— Защо не? Войната е изкуство и ти го знаеш прекрасно, нали?

Коул усети надигащата се неудържимо паника, която заплашваше да го задуши. Призова на помощ цялата си воля, за да се овладее.

— Какво знаеш за това? — чу собствения си шепот, в който се долавяше и ярост, и безумно отчаяние.

— Много малко, почти нищо… Не се изисква обаче огромна съобразителност, за да се досетя, че някога, в миналото, ти и Валънтайн сте воювали. Достатъчно бе да наблюдавам действията ви в Сибола…

Келси знаеше за миналото му! Или се досещаше за него.

— И затова не искаш да говорим за бъдещето, нали? — разпалено рече Коул. От сдържаността му не бе останала и следа. — Отказваш да се омъжиш за мен, защото не желаеш да свържеш живота си с мъж, чиито ръце са изцапани с кръв!

— Коул, чуй ме…

— Късно е, Келси! — процеди през зъби той и сложи ръцете си на раменете й. — Ще трябва да свикнеш с тези ръце, колкото и да ти е противно! Искам теб, искам и общо бъдеще за нас двамата!

Последното нещо, което Коул очакваше, бе плахата усмивка, която озари лицето й. Келси протегна ръце и обви врата му.

— Можеш да имаш всичко, само ако си готов да дадеш всичко! — промълви тя развълнувано.

Той потръпна и зарови лице в косите й.

— Ще ти дам всичко, на което съм способен!

— Казвал си го много пъти, но не бях сигурна в искреността ти — призна тя. — Струваше ми се, че искаш да си осигуриш любовница, за която да се грижиш.

— Мислех, че това е единственото, което бих могъл да ти предложа. Исках да си моя, желаех те отчаяно, ала не знаех как да те задържа. Келси, моля те, стани моя съпруга!

— Ще се омъжа за теб, Коул! — прошепна тя, притиснала лице в рамото му.

Това не бе достатъчно! Още нещо липсваше…

— Защо ще го направиш? — попита колебливо той.

— Защото те обичам, естествено! Може ли да има друга причина?

Ето кое липсваше!

— Обичаш ме? — повтори той неуверено. — Ти ме обичаш, Келси?

— Обичам те, Коул!

— Просто така? — попита той зашеметен. Някак смътно си припомни, че бе задал същия въпрос в Сибола, когато след стълкновение с въоръжените бандити в дома на Валънтайн, Келси му се отдаде без задръжки и без въпроси.

— Просто така — отвърна тя с усмивка, спомняйки си за пещерата.

— Въпреки миналото ми? — Коул трябваше да бъде сигурен.

— Миналото ти не ме интересува, Коул! — Прокара пръсти по устните му. — Каквото и да е било то, останало е зад врата, която вече е затворена. Имам ти доверие и искам вратата да остане завинаги затворена!

— О, Келси! Обичам те!

— Вярвам ти! Ти никога не си ме лъгал!

— Келси… — прошепна той задавено, ала не можа да продължи. Притисна я до себе си с дива страст. После я вдигна на ръце и я понесе към спалнята.

Едва когато легна до нея на широкото легло и потърси треперещ топлите й устни, осъзна, че физическото желание е преплетено в сложен възел с душевния му копнеж.

— Мила моя Келси! Само ти можеш да ми дадеш онова, за което толкова дълго съм копнял! Преди да те срещна, дори не знаех, че ми е нужна любов. Мислех, че притежавам всичко, от което мъж с моето минало би могъл да се нуждае.

— Обичам те, Коул! Обичам те! — Притисната до него, милваше със страст и нежност широките му рамене.

— Кажи го пак! Никога няма да се наситя да го чувам. Господи, обичам те безумно! Знаеш ли, изпаднах в паника, когато каза, че не искаш да разговаряме за бъдещето! Истинска паника, Келси! А това чувство ми е непознато… — Потърси жадно устните й, трескавите му ръце докосваха ненаситно стройното й тяло. — Боже мой! Колко си нежна, съблазнителна! Желая те, скъпа моя!

Любиха се със страст — необуздана, изпепеляваща, всевластна. После дълго, много дълго — цяла вечност, останаха прегърнати и мълчаливи, понесени върху вълните на томителна наслада. Коул пръв наруши тишината, която се стелеше във въздуха като в храм:

— Келси, ще ти разкажа всичко.

— Не, не е нужно, Коул! — Веднага се досети за какво говори той.

— Необходимо е! Не искам между нас да има тайни.

— Запази ги, Коул! — усмихна му се тя. — Не са ми нужни.

— Боиш ли се от тях?

— Не, обаче имаш право да ги запазиш за себе си.

— Тогава ще ти разкажа всичко! — рече той, приковал очи в нейните.

— А после отново ще затворим вратата и ще я оставим затворена завинаги! — промълви тя и докосна нежно лицето му.

Коул пое дълбоко дъх и започна да разказва. За специалната бойна единица, която действала в района на Югоизточна Азия. За легендата, която бе принуден да си създава, когато го изпращали със свръхсекретни задачи, често завършващи с насилие. Веднъж напуснал армията, продължил да изпълнява опасни мисии, за които плащали добре…

— … Един прекрасен ден си дадох сметка, че не са достатъчни — продължаваше Коул с равен глас. — Исках да се махна, да започна живота си отново. Тогава изчезнах — просто не се завърнах от поредната си мисия. Изглежда това не разтревожи никого. Никой не си направи труда да ме потърси. Отписаха ме като стара ненужна вещ.

— И ти реши да се установиш в Кармел — завърши вместо него Келси.

— Ограждайки се със стени, които ти никога не можа да възприемеш — добави Коул с кисела гримаса.

— Сега обаче ги разбирам…

— Бариерите, които ни разделяха, изчезнаха, нали? Обичам те, Келси!

Това дрезгаво задъхано признание бе чиста, неподправена истина, разтърсваща душата. Щастлива усмивка озари лицето на Келси.

— Бариерите изчезнаха, Коул! Миналото е без значение. Пред нас е бъдещето!

— Като спомена за бъдещето, да не забравим да поканим Валънтайн на сватбата!

— Непременно! Сигурна съм, че ще се отзове, щом му „свирнем“. Мисля, че засега приключихме с миналото и с бъдещето. — Келси се усмихна дяволито. — Не е ли време да се върнем към настоящето?

— С огромно удоволствие! В този момент ме интересува само то!

И устните им се сляха, за да запечатат завинаги тяхната любов…