Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (3)

Трета глава

Келси се събуди рано. Бавно се надигна, обладана от мъчително чувство на обреченост. В главата й нахлуха в безпорядък сцени от станалото снощи. От самото начало всичко тръгна наопаки!

Отметна завивката и се изправи. Усети бедрата си изтръпнали, което само затвърди убеждението й, че се е оплела като пиле в кълчища. Само глупачка можеше да допусне, че честното, открито, цивилизовано държание е подходящо, когато имаш работа с Коул Стоктън!

И по-рано се досещаше, че на моменти този мъж е потенциално опасен, но едва сега разбра напълно, че той признава единствено правилата, които сам бе създал. Изненадваща обаче беше и собствената й примитивна реакция, ако трябваше да бъде откровена докрай. Трудно можеше да повярва в онова, което стана снощи…

Влезе в банята, пусна душа и потърси убежище под освежителните струи. Снощи определено не бе с всичкия си, помисли мрачно тя. Трябваше да крещи, да се съпротивлява, да заплашва, че ще се обади в полицията. А какво направи? Остави се да бъде завладяна от безумна страст, забрави всичко и прие като неизбежно правото на Коул да я притежава. Спокойно можеше да се твърди, че е приела и самия Коул — такъв, какъвто е, с цялата му арогантност, потайност и безцеремонност…

Кога, в кой момент нещата тръгнаха в погрешна посока? Този въпрос кръжеше натрапчиво в съзнанието й, докато се обличаше след душа. Отдавна бе проумяла, че редовните й срещи с Коул в Кармел криеха все по-голям риск. Съзнаваше, че безспорното влечение между тях бе като тлееща жарава. Лесно можеше да се опари, ако не внимаваше достатъчно. А ето че снощи стана точно онова, от което се опасяваше. Опари се, при това силно. Струваше й се, че цялото й тяло е обхванато от пламъци.

Господи, как побесня Коул, когато опита да му каже, че повече не трябва да се виждат! Тя беше свикнала с неговата сдържаност и избухването му я свари неподготвена. Едва ли щеше за забрави скоро как чашата се раздроби на късчета в ръката му. Едва ли щеше да забрави и първичната необуздана страст, която този мъж разпали у нея…

Нахлузи тъмносин пуловер и широк сив панталон, сложи ниски кожени ботуши и се упъти към кухнята. Страст. Физическо влечение. Секс. По дяволите, нищо друго не би могло да я свързва с Коул Стоктън, каза си с раздразнение. Този мъж упорито отказваше да я допусне до себе си. Криеше миналото си зад високи каменни стени и най-безочливо твърдеше, че то не я интересува. И като връх на нахалството я прелъсти, а после се изниза като истински крадец! Тази мисъл я разяри.

Всъщност защо да не се измъкне? Какво го задържаше? Бе постигнал своето, нали? Отмъсти си, като се подигра най-нагло със самоувереното й решение да сложи край на връзката им, без да се съобразява с него. Сетне се оттегли.

Келси се настани на високото столче пред мраморния плот в кухнята. Докато чакаше да стане кафето, мрачно предъвкваше собствената си безподобна глупост. Чак след втората чаша силно кафе духът й най-сетне се посъживи. Нямаше жена на този свят, която да не е допускала грешки по отношение мъжката половина на човечеството!

— Така де, какво ми пречи да впиша снощната история в графата „Досадни грешки, недооценяване на ситуацията“? — измърмори тя на глас.

За съжаление, нямаше да е тъй лесно… Келси взе чашата с кафе и тръгна към всекидневната. Забеляза, че дъждът бе спрял. Божичко, защо снощи хукна като луда в дъжда? Не, не беше лудост… Само бе изплашена до смърт. Абсолютно паникьосана. И с право, както го доказаха последвалите събития, въздъхна тя. Паниката още я държеше в плен. Преследваше я натрапчивата мисъл, че снощи нещо съществено в живота й се бе променило. Едва ли щеше да избегне последствията. Кой знае…

В едно обаче беше повече от сигурна — час по-скоро трябваше да се махне от тази къща и от Кармел. Та Коул живееше на две крачки оттук! Каква по-голяма идиотщина от това да тръгне на разходка и да се натъкне на него! Усети, че я побиват тръпки при тази мисъл.

Келси се зае с поливането на саксиите. Това задължение всъщност й служеше за оправдание на ежеседмичните й посещения в Кармел. Добросъвестно ще го изпълни, после заминава за Сан Хосе. Кой знае защо, това решение с нищо не облекчи вътрешното й напрежение. Дълбоко в нея се бе загнездило убеждението, че ползата от днешното бягство ще е колкото от снощното.

Оставаха саксиите в кабинета на Роджър. Келси се упъти натам. Спря за малко пред компютъра, който пастрокът й си бе купил преди няколко месеца. Роджър му се радваше като дете. Келси му помогна да зареди подходящи програми и го въведе в невероятните им възможности. Подари му даже най-новата версия на счетоводната програма на „Флекс — Глад“. Роджър бе маниак на тема ред и точност, когато се касаеше за личните му финансови въпроси. В това отношение програмата се оказа безценна.

Нещо я накара да седне пред компютъра. Беше любопитна да узнае как Роджър се справя с огромните възможности на счетоводната програма. Включи компютъра и задейства програмния продукт. Реши да прегледа файловете, който Роджър бе създал с нейна помощ.

Последният от тях бе посветен на инвестициите на майка й, макар че в общи линии само Роджър можеше да регистрира движението на капиталите. Банката изцяло бе поела тяхното управление. И все пак той записваше старателно всяка от заплетените банкови операции. Чувстваше го като хоби.

— Трябвало е станеш счетоводител — каза му веднъж Келси.

— Сигурно си права — беше й отвърнал той с усмивка. — Но когато си от семейство на адвокати, трудно можеш да избираш! Дилемата бе между закона и изпадането в немилост.

— Какво да правиш, кръвта задължава! — пошегува се добродушно Келси.

— Знаеш ли, понякога произходът налага невероятни ограничения — съгласи се Роджър с изненадваща сериозност. — Изкушаваш се да затръшнеш вратата зад гърба си и да отвориш друга. Но това изисква кураж. Голям кураж!

Кой знае защо в момента Келси си припомни точно този разговор. Хрумна й мисълта, че Коул Стоктън може би е затворил една врата и е отворил друга…

Само че не бе забравил да вземе парите, натрупани в другия живот! Дребен факт, но не трябваше да го забравя, напомни си сърдито тя. Тази господин разполагаше със солидни средства, които сега му позволяваха спокойно да живее от дивиденти. Кога и как ги е спечелил, по дяволите? Доколкото вече го познаваше, нищо чудно в онзи „друг живот“ да е бил скъпо платен наемен убиец…

— Край на въпросите! Коул Стоктън не те интересува! — отсече тя на глас. — Снощният урок на нищо ли не те научи?

Уви, изглежда бе така. Като че ли станалото снощи само разпали любопитството й към миналото на този мъж. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да го признае. Продължи да преглежда файловете и със задоволство установи, че Роджър сам бе създал няколко нови файла: EC.IND, 5 YR и STOCK.

Първият вероятно включваше някакви икономически индекси. „5 YR“ може би означаваше „Тенденции през следващите пет години“. В последния сигурно бе започнал да отразява движението на борсовия пазар. От чисто любопитство тя отвори файла.

Няколко секунди само гледаше недоумяващо монитора. После изражението й изведнъж се промени. Изглеждаше шокирана. Защото осъзна, че файлът „STOCK“ няма нищо общо с борсата. Роджър бе използвал това съкращение, за да отбележи името на Коул Стоктън.

Трябваше веднага за затвори файла и да изключи компютъра! Въобще не й беше работа да се рови във финансовите досиета. Вярно, Роджър непрекъснато я молеше да проверява как се справя с програмата, но едва ли би желал точно този файл да стане нейно достояние. Нямаше място за съмнение по отношение естеството на отразените във файла финансови операции: всеки месец Роджър превеждаше на Коул Стоктън по хиляда долара!

— Божичко! — измърмори тя.

ПО ХИЛЯДА ДОЛАРА ВСЕКИ МЕСЕЦ! Догадки обсебиха съзнанието й — една от друга по-отвратителни. Шантаж… Заем… Подкуп… Какво още можеше да се прибави към този гаден списък?

Келси затвори бързо файла и изключи компютъра. Остана дълго неподвижна, втренчила очи в тъмния екран. Отново въпроси — за кой ли път? И както винаги, без отговор. Припомни си неприятното чувство за дебнеща опасност, което изпитваше в компанията на Коул Стоктън. Инстинктът очевидно не я лъжеше! Усети, че кръвта й кипва. Скочи и се втурна навън от кабинета. До саксията с бенжамина остана медната лейка — така и неизползвана.

Господи, каква ужасна гадост! Този отвратителен човек нахълтва в живота й, като не благоволява да обели дума за миналото си, което не му пречи да си мисли, че е достоен да й стане любовник. Унижава я, като й предлага да стане негова метреса, после успява да я прелъсти — при това с унизителна лекота, за което, уви, сама си бе виновна… Не стига всичко това, ами за капак сега открива, че този негодник шантажира милия добър стар Роджър!

По дяволите, това вече нямаше да му позволи!

Келси измъкна от чекмеджето чековата си книжка и след секунда затръшна входната врата. Почти тичешком прекоси стотината метра, делящи я от каменната крепост на Коул. Спря пред високия портал с железни решетки и с откровена злоба натисна звънеца. Беше вграден в камъка до малкото табло на кодовия механизъм за заключване. Крепостта мълчеше. Келси протегна ръка, канеше се да позвъни повторно, когато вратата на измазаната в бяло къща се отвори. На прага застана Коул. Разстоянието, което ги делеше, не беше малко, но тя успя да забележи, че безизразното му лице не издава никакво вълнение. Той владееше до съвършенство това изкуство. С изключение на снощи, припомни си сама и за момент усети, че я обзема паника. Гневът обаче надделя.

— Дойдох поговорим за файла „Стоктън“! — изстреля тя в упор, като го гледаше право в очите.

Кой знае какво точно бе очаквал да чуе Коул, но очевидно не това. Присви очи и без да каже дума, тръгна към портала. Келси впи пръсти в желязната решетка. Наложи се да мобилизира цялата си воля, за да не хукне панически назад.

— За какво говориш, по дяволите? — процеди през зъби той.

Намираше се до портала. Ръцете му стиснаха като менгеме пръстите й. Тя направи отчаян опит да се освободи, но само се ожули.

— За файла „Стоктън“ — повтори Келси, като се стараеше да овладее паниката. — Намира се в компютъра на Роджър. Данните в него сочат, че всеки месец той ти плаща по хиляда долара…

Доста продължително Коул просто се взираше напрегнато в нея. Най-сетне проговори много тихо:

— Виждам, че тази сутрин не си си губила време! Какво знаеш за тези хиляда долара?

— Все още нищо, но искам да ми кажеш всичко! Всеки месец Роджър ти плаща тази сума, Коул. Защо?

Той освободи ръката й, за да отключи тежкия портал, като промърмори някаква нецензурна ругатня, която контрастираше с любезния тон на следващия му въпрос:

— Закусвала ли си?

— Коул, не съм дошла на приказки! — махна тя нетърпеливо с ръка. — Искам да зная какво става между теб и Роджър!

— Заповядай вътре, Келси! Ти може и да нямаш настроение за кафе, но аз с удоволствие бих пийнал чашка.

Той се обърна и тръгна към къщата, без да се обръща. Явно беше сигурен, че ще го последва.

— Подготвил си се, като че ли чакаш революция! — подхвърли злъчно тя, като оглеждаше високите зидове, ограждащи красивата градина. Това място определено й напомняше военен лагер.

— Няма да е първата… — отвърна небрежно Коул и отвори масивната врата на къщата.

— Това пък какво означава? — Келси се закова на място от изненада.

— Забрави го! Няма значение… Натам е трапезарията. — Тръгна по покрития с теракота коридор.

Тя го последва. Минаха през всекидневната. Приятно впечатление правеше леката приветлива мебелировка от бамбук и дърво. Също като жилище в тропиците, отбеляза с изненада Келси. Всъщност Господ знаеше какво точно бе очаквала. Твърде малко познаваше Коул, за да гадае как изглежда неговият дом отвътре.

Откритието само затвърди убеждението й, че този мъж е абсолютно непредсказуем.

Той я отведе при плетена маса и столове, разположени до остъклена веранда. Този път великолепният изглед към океана беше пощаден. Ограда все пак не липсваше, но каменните зидове бяха заменени с високи решетки от ковано желязо, които отделяха къщата от пясъчната ивица.

— Значи когато ходиш на плаж, си носиш ключ… — не се стърпя да измърмори Келси.

— Оградата не е отсега — построена е от бившите собственици на имота…

— Не се опитвай да ме заблуждаваш! Виждала съм къщата, когато тук живееше семейство Хендерсън. Наистина имаше ограда, но два пъти по-ниска! А между къщата и плажа изобщо нямаше стоманени решетки!

— Е, направих някои дребни изменения… — повдигна той нехайно рамене и с жест я покани да седне в плетеното кресло.

— Виждам, че съвсем буквално възприемаш фразата „Моят дом е моята крепост“! — отбеляза тя с кисела гримаса.

Коул се зае с машината за кафе.

— Келси, предполагам, че не си дошла, за да правиш гадни коментари за дома ми. И на умрелите стана ясно, че не ти харесва. Карай нататък. Да минем на другата тема!

— Предлагам ти да обсъдим месечните вноски на Роджър. Какво ще кажеш по въпроса? — подхвърли заядливо тя.

— А защо не онова, което стана снощи между нас? — Той се облегна на мраморния плот и я прикова с мрачен поглед.

Въпреки решението си на всяка цена да запази хладнокръвие, Келси усети, че се изчервява.

— Засега не предвиждам да се занимаваме с този въпрос! — намери сили да го отреже.

— Жалко! Наистина жалко! Това май е единственият въпрос, който ме вълнува!

— Не мога да повярвам на ушите си! — Самоувереният, леко ироничен тон на Коул беше на път да я изкара от равновесие. — Май забравяш, че си най-горещият привърженик на принципа „Да не ровим в миналото, да го оставим на мира…“.

— Така е, но само когато говорим за по-далечно минало, а не за вчера или за преди месец. Не се прави, че не го знаеш!

— Някой казвал ли ти е, че безочието ти няма граници?

— Виж какво! В живота се придържам към някои свои правила и не възнамерявам да се отказвам от това поведение! — Лицето му придоби сурово изражение. — Щом предпочиташ, наричай ги безочливи…

— Точно така ги наричам!

— Аз пък предпочитам да ги наричам трезви и благоразумни. И смятам, че е мое право да избирам правилата, според които живея!

Келси отмести поглед към прозореца, към водната шир, която се простираше до хоризонта.

— Забрави за снощи! Ако наистина си искал да поговорим, да беше останал поне до сутринта!

Божичко, кой я би през устата?! Собственото й неблагоразумие направо я вбеси и тя дори не забеляза кога Коул заобиколи мраморния плот и застана до нея. Усети докосването на пръстите му. Той повдигна брадичката й.

— Това ли била цялата работа? Значи тази сутрин си настроена толкова войнствено, защото не ме завари в леглото?

— По дяволите, изобщо не е така! Дошла съм тук по съвсем друг повод! — яростно запротестира Келси.

— Повярвай, снощи не го направих нарочно! Нещата тръгнаха трудно… Не стана така, както си представях… — Той се разположи на съседното плетено кресло. — Затова реших, че е по-добре на сутринта да се събудиш сама. Не исках да те притеснявам с присъствието си. Да чувстваш, че те насилвам…

— Ама че веселяк! Не искал да ме насилва! След като ме вкара в леглото насила!

Двете резки край устата на Коул станаха по-дълбоки. В леденосивите му очи като че ли за момент проблесна вълнение.

— Ти го искаше не по-малко от мен!

Келси трепна вътрешно, но гордостта не й позволи да го покаже.

— Признавам, че научих нещо снощи, Коул! Разбрах, че съвсем не съм застрахована срещу силата на сексуалното влечение!

— Значи твърдиш, че за теб това е било само сексуална авантюра? — Пръстът му се насочи някак заплашително към брадичката й.

— И какво друго би могло да бъде? — подхвърли насмешливо тя. — Или предпочиташ да го нарека изнасилване?

— Внимавай, Келси! — предупреди той тихо. — Установявам, че край теб лесно губя контрол над себе си…

— И аз имах възможност да го установя снощи!

Коул поклати глава, изправи се мълчаливо и отида до машината за кафе. Наля от каничката в две чаши.

— Снощи и аз установих други интересни нещица… — добави сухо той.

— Казах ти вече, че не съм дошла да обсъждаме станалото снощи! — прекъсна го решително Келси.

— А, да! Дошла си да научиш за хилядата долара… — Остави на масата двете чаши и отново седна на плетения стол. — Как успя да се добереш до тази информация, Келси?

— Роджър е подредил много акуратно финансовите си въпроси в компютъра — измънка тя и посегна към едната чаша. Не че толкова й се пиеше кафе, по-скоро за да ангажира с нещо ръцете си.

— Трябваше да го предположа. — Той направи кисела гримаса. — Роджър и неговата мания за акуратност. — Отпи от кафето и се загледа замислено през прозореца. — Значи тази сутрин си се ровила в чуждия компютър…

— Не беше нарочно… — някак виновно се заоправдава тя. — Помагах на Роджър да се запознае с новата програма. Десетки пъти двамата сме преглеждали файловете…

— Но не и този!

— Последния път, когато работихме с компютъра, този файл не съществуваше…

— И щом мерна името ми, не издържа на изкушението да надзърнеш вътре, прав ли съм? — Изглеждаше развеселен. — Бедничката Келси! Любопитството ще те умори! Знаеш ли, че ми приличаш на любопитна котка? Вярно, имаш и някои други качества на котка…

— Коул, зарежи това! Искам от тебе отговор на няколко въпроса!

— Знам, знам… Но както обикновено няма да го получиш!

— Говоря сериозно! — Тя се престори, че не забелязва решителните нотки в гласа му. — Искам да зная какво става! Защо Роджър ти плаща тези пари?

— Това не засяга никого, освен Роджър и мен.

— А майка ми?

— Аманда също не знае, защото не я засяга. Нещо повече, ако решиш да й кажеш, знай, че това ще ме раздразни много — предупреди той кротко.

— Наистина ли вярваш, че ще оставя нещата така? И ще се преструвам, че нищо не е станало?

— Наистина нищо не е станало! Или поне нищо, което да те засяга лично. Това са отношения между мен и Роджър.

— Дал си му пари назаем и сега ти ги връща? — настоя Келси. Коул не отговори. — Или шантажираш Роджър?

— Това е много тежко обвинение, Келси! — Отпи спокойно от кафето си.

— Аз не обвинявам, а само питам. Но ти държиш да не отговаряш на въпроси, когато не ти отърва, нали? — нахвърли се върху него вбесена тя. — Седиш си тук, пиеш спокойно кафе и ми разправяш, че не било моя работа! Ами ако беше обратното? Ако ти ме подозираше, че шантажирам твой роднина, пак ли нямаше да реагираш? По дяволите, та аз дори не знам имаш ли роднини! — добави ядосано.

— Наистина ли вярваш, че шантажирам Роджър?

— Вече не знам в какво да вярвам! Боже мой, та аз изобщо не те познавам! Ти отказваш да общуваш с мен! — Келси се усети, че почти крещи. Забеляза, че ръката, в която държеше чашата, трепери.

— Струва ми се, че снощи общувахме добре, Келси.

— Така ли си представяш общуването?! — Тя скочи на крака. Вече не можеше да се владее. — Ти си откачен! Божичко, и аз не съм нормална! Как можах да си помисля, че е възможна някаква по-трайна връзка между нас? Забрави за снощи, Коул! Минала история, а ние не обичаме да говорим за миналото, нали така? Искам само да зная какво си сторил на Роджър!

— Нищо не съм му сторил.

— Шантажираш ли го?

— Ти как мислиш?

— Това не е отговор!

Той се изправи лениво и направи крачка към нея. Келси отстъпи назад и се залепи до стената.

— Вярваш ли, че шантажирам Роджър? — Коул опря длани в стената, така че главата й остана между тях. В този жест имаше нещо заплашително, нещо, което я накара да изтръпне.

— Коул…

— Отговори ми! — заповяда той.

— Казах ти, вече не зная в какво да вярвам…

— Чакам отговор!

— Не бих искала да вярвам… — промълви тя.

— Но вярваш, нали?

— Не… — заекна Келси, усещайки гнева му. — Не мисля, че си способен да шантажираш…

— Много съм ти задължен! И това е нещо… — подхвърли той навъсен и отново седна на плетения стол.

— Нещо е, разбира се! Чудя се защо все пак ти вярвам? Та ти си толкова потаен!

— Приемам го като малка крачка към доверието! — Изгледа я насмешливо.

— Много малка! Почти незабележима! — троснато отвърна тя.

— Сядай, Келси! Трябва да поговорим.

— Значи все пак реши да ми кажеш какво става между теб и Роджър?

— Не! Въпросът е личен и не възнамерявам да го обсъждам с никой! — отсече той категорично.

— Тогава няма за какво да разговаряме!

— Има! За снощи!

— Така ли мислиш? — С решителни крачки Келси приближи до масата и извади от джоба си чековата книжка.

— Какво правиш?

— Попълвам чек за три хиляди долара на твое име. Тази сума ще покрие задълженията на моето семейство за следващите три месеца. Дотогава ще открия какво, по дяволите, става и ще реша как ще действам по-нататък!

— Не ставай глупава!

— Цял месец се държах като идиотка, затова сега се опитвам да стъпя на крака! — Попълни чека и със замах сложи подписа си.

— Зарежи този тъп чек и ме погледни, дяволите да те вземат!

— Стисна ръката й, в която държеше писалката. — Съжалявам искрено, ако с тръгването си съм те засегнал… Честно ще ти призная обаче, че не бях съвсем сигурен как следва да постъпя. Смятах да намина тази сутрин край вас, да ти предложа да се поразходим по плажа и тогава да поговорим. Реших, че би предпочела да си сама, когато се събудиш… Снощи изобщо не пожела да разговаряме, ако не си забравила!

Тя срещна непреклонния му поглед и си даде сметка, че е безсмислено да обяснява онова, което чувстваше снощи. Всичко беше толкова сложно и противоречиво…

— Не съм забравила — ограничи се да каже.

— Снощи беше хубаво, нали, Келси? — Суровото му лице се отпусна, а гласът стана някак по-мек.

— Зависи от критериите за хубаво! — отвърна му с учудващо спокойствие.

Той предпочете да отмине с мълчание умишлената провокация. Усмихна се многозначително и рече:

— Съдя по пламенните ти прегръдки, по сладострастните въздишки, по страстта, с която се отдаваше. Или ще го отречеш?

— Няма! — призна тя откровено. — Ако ще съдим по това, наистина беше страхотно! Неповторимо! Фантастично! — Изправи се рязко, в ръката си държеше чека. Даваше си сметка, че най-после е успяла да изненада Коул. — Знаеш ли какво? Можеш да си сигурен, че следващия път, щом ми се прииска, непременно ще ти свирна! Вземи чека — не е фалшив! В понеделник можеш да го осребриш! — Прибра чековата си книжка и се упъти към вратата.

— Къде си тръгнала? — изръмжа след нея Коул.

— Вкъщи!

— Защо мислиш, че ще те оставя да си тръгнеш просто така? — С два скока я настигна.

— Защото това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш.

— Ясно ти е, че нещата между нас няма да приключат, когато прекрачиш този праг, нали?

— Как ще постъпиш? Ще ме завържеш? Ще ме държиш под ключ в твоята крепост?

Келси посегна към дръжката. Усещаше, че ръката й трепери. Трябваше да се измъкне. Непременно! Не беше абсолютно сигурна дали той няма да предприеме насилствени мерки, колкото и идиотски да звучеше.

— Келси, изслушай ме! — започна той.

— Ще те изслушам, когато ти наистина решиш, че можеш да говориш! А междувременно, по-добре…

Коул я сграбчи за рамото и я завъртя.

— Искаш отношения, в които да няма недомлъвки, така ли? Е, аз пък искам отношения, основани на пълното доверие!

— Едното не може без другото! — почти изкрещя тя.

— Келси, чуй ме! — Личеше, че полага голямо усилие да се овладее. — И двамата изпадаме в крайности. Така не може. Трябва да се успокоим и да започнем отначало…

— Чудесна идея! — съгласи се тя с изключително любезен тон.

— Тогава да започнем отначало. — Вгледа се недоверчиво в очите й. — Но това не значи, че можем да забравим станалото снощи.

— Само за това не се тревожи! Никога няма да го забравя!

— Не изкривявай смисъла на думите ми, Келси! — предупреди я той. — Снощи ти беше моя и аз не възнамерявам да пренебрегвам този факт. Запиши си го някъде, ясно ли е?

— Чух всяка твоя арогантна дума!

В очите му се мерна нещо, което много й напомняше на отчаяние. Каквото и да беше то обаче, след миг изчезна. Пръстите му стиснаха пуловера й, сякаш искаше да го разкъса.

— Повярвай, Келси, имам причини да живея по правилата, които сам съм създал. И за двамата е по-добре да ми се довериш!

— А ти кога за последен път си се доверявал на някого, Коул? — попита тъжно тя.

Без да дочака отговор, отвори вратата и излезе. Застанал на прага, той я наблюдаваше как се отдалечава към железния портал. Случайната находка в компютъра явно я бе разстроила. За какъв дявол му беше притрябвало на Роджър да вкарва точно тези данни? Може би настроението й щеше да е много по-различно, ако не беше попаднала на файла… Кой знае? Коул затръшна входната врата и тръгна към трапезарията.

Келси беше предпазливо, недоверчиво и любопитно същество. Снощи обаче той доказа и на двамата, че в прегръдките си може да я накара да забрави всичко. Е, и това бе нещо. Едно начало. Поне в леглото можеше да се пребори с недоверчивостта й. С времето щеше да я научи да му се доверява.

Погледът му попадна на чека, оставен върху масата. Грабна го, накъса го на малки късчета и ядосано ги захвърли.

В понеделник се обади в местната пътническа агенция и ангажира място за екскурзията на Келси. Една седмица пътешествие по море бе идеалният декор да завоюва изгубените си позиции.

А и на кораба Келси нямаше къде да избяга!