Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (5)

Пета глава

В момента, в който се събуди, Келси мигновено осъзна две неща: първо, че Коул не е в каютата, и второ, че стомахът й се бе успокоил. Мина известно време, докато си даде сметка, че черното куфарче е изчезнало. Тръгна към банята да вземе душ, за да ознаменува победата над морската болест, и чак тогава в съзнанието й изплува среднощното видение — под светлината на мъждукащата лампа Коул изучаваше съсредоточено съдържанието на документите. Полуубедена, че е сънувала, тя се огледа за куфарчето. Беше изчезнало от стаята.

Смръщи вежди. Надникна в дрешника, под леглото, провери дори в чекмеджета на шкафа. От куфарчето нямаше и следа. Не, Коул не би могъл да го вземе… Някакви си разпечатки едва ли биха представлявали интерес за него. Снощното видение бе плод на въображението й… Тази сутрин й се искаше да си спомня само за вниманието и грижите, с които Коул я обгради, когато й беше зле.

После щеше да търси проклетото куфарче, реши тя и влезе в банята. Не можеше да отрече, че загрижеността на Коул я трогна силно и някак тушира гнева и обидата, които я измъчваха през миналата седмица.

Какво всъщност се беше променило? Все още не знаеше почти нищо за този мъж, освен че умее добре да се грижи за една болна жена…

Къде, по дяволите, се бе дянало куфарчето? Усети, че я обзема нервност. Къде бе изчезнал и самият Коул? В едно поне можеше да бъде абсолютно сигурна — че Коул не е напуснал кораба, си каза със солидна доза черен хумор. Чак на следваща сутрин щяха да акостират на първото пристанище.

Мислите й отново се върнаха към снощните събития. Тогава се чувстваше толкова зле, че даже не се изненада истински, като видя Коул на прага на каютата. Дори й хрумна, че появяването му е неизбежно. Сега обаче нещата й изглеждаха доста по-различни. Защо, дявол да го вземе, я беше последвал на кораба? И от къде на къде захвана да се грижи за нея, когато я завари в онова отвратително състояние? И най-вече защо бе дръзнал да рови в куфарчето?

Отговорът се налагаше от само себе и бе повече от тревожен. Уолт й каза, че информацията в куфарчето е ценна единствено за шепа хора, които могат да я разберат. Изобщо не намекна, че някой би могъл да се опита да я открадне.

Коул никога не бе проявявал особен интерес към компютрите, но често разговаряха подробно за работата й, припомни си тя, завладяна от нарастваща тревога.

Добре де, но запознаването им стана съвсем случайно и нямаше нищо подозрително в това съседът на родителите й да установи контакт с непосредствените си съседи, а после да се запознае и с дъщеря им. Или поне така изглеждаха нещата тогава… Когато се запознаха, Коул дори не знаеше, че тя работи в „Флекс — Глад“! Освен ако Роджър не го беше споменал мимоходом, добави мислено със свито сърце.

Боже милостиви! Явно, докато се мъчеше да хване края на тази невъобразима каша, започваше да страда от параноя. Край! Стига глупости, трябваше да се вземе в ръце и да овладее ситуацията. На първо място, разбира се, да си върне куфарчето, което Уолт й беше поверил. Щеше да е мъчително непоносимо, ако трябваше накрая да признае, че е прелъстена от мъж, забъркан в промишлен шпионаж, който успява да й измъкне от ръцете информацията, предназначена за Валънтайн. Не! Коул не можеше да й скрои такъв гаден номер! Не, това беше невъзможно…

Келси облече бяла блуза и широк ленен панталон, обу на бос крак чифт червени сандалети, приглади набързо косата си и я прибра с шнолки зад ушите. Излезе от каютата и се упъти към столовата. За първи път, откакто беше стъпила на борда, усети глад. След чаша силно кафе може би по-трезво щеше да погледне на историята с куфарчето. Тогава щеше да потърси Коул и да му поиска обяснение. Този път нямаше да му позволи да се измъкне под претекст, че „не желае да обсъжда някои въпроси“, твърдо реши тя.

Подухваше свеж морски бриз! Ширналата се синева радваше очите. Ярки слънчеви отблясъци се гонеха върху вълните.

Лекото поклащане на кораба вече не й създаваше неприятности. Започваше да става топло. С бодра крачка Келси се разходи по палубата, преди да влезе в столовата. Беше още рано и само шепа ранобудници се бяха събрали за закуска. Веднага забеляза Коул.

Налагаше се да разговаря с него преди кафето, което си обеща, но нищо. Вирна решително глава и се насочи право към неговата маса. Коул я наблюдаваше с любезно изражение на непроницаемото си лице.

— Добро утро, Келси! Масата е изцяло на наше разположение. Изглежда, че семейство Кемдън, които ще се хранят с нас, не са от най-ранобудните. Как се чувстваш? — Коул се изправи и отмести стола й, за да седне.

— Благодаря, много по-добре — отвърна тя с подчертана непринуденост, която далеч не отговаряше на душевното й състояние. — Къде е коженото куфарче?

— На сигурно място! — рече невъзмутимо Коул.

— Искам да ми го върнеш, Коул! — Бе приковала поглед в него. — Заедно с всички документи, които бяха в него!

— Келси, говориш като че ли съм откраднал нещо! Внимавай как ще продължиш! — натърти хладно той, като й подаваше менюто.

— Коул, видях те през нощта да четеш материалите, които бяха в куфарчето! — каза тя с каменно изражение.

— И вярваш, че съм ги откраднал? — Сивите му очи проблеснаха заплашително.

— Както обикновено, не знам в какво да вярвам!

Той взе от подноса сребърната кана за кафе.

— Никога ли няма да спечеля доверието ти, Келси?

— Казах ти, не можеш да се доверяваш на някого, без да го познаваш! — процеди през зъби тя и се наклони към него. — Искам да ми върнеш куфарчето! Поех отговорност да го предам на Валънтайн. Ако поне малко ме уважаваш, Коул, ще престанеш с тези номера и ще ми го върнеш!

Коул се взираше известно време в лицето й с напрегнато изражение. Накрая каза:

— Ако поне малко ми имаше доверие, нямаше да ме обвиняваш в промишлен шпионаж!

Тя пребледня, ала запази хладнокръвие и продължи:

— Може да се каже, че вече сме наясно кой какъв е! Всички факти сочат, че ти си ме използвал!

— Така ли мислиш? Наистина ли го вярваш? Миналата седмица ме обвини, че шантажирам Роджър. Сега пък ме изкарваш крадец. Снощи обаче май не мислеше, че съм толкова лош… Виж какво, можеш да извикаш един от офицерите и да предявиш обвиненията си в негово присъствие.

Келси прехапа нервно долната си устна и се размърда неспокойно.

— Едва ли ще се наложи… Върни ми куфарчето и ще забравим станалото!

— Не, няма да е толкова лесно, скъпа! Ако наистина си убедена, че съм откраднал безценните ти документи, предприеми нещо! Извикай офицера и го уведоми. Ще претърсят каютата ми и ще открият куфарчето. Ти ще го разпознаеш, а аз ще бъда заклеймен като крадец. Когато се прибереш в Сан Хосе, можеш да заведеш и дело, ако желаеш. — Усмихна се неопределено, ала изражението му бе студено. — Хайде, Келси! Какво чакаш? Извикай офицера!

— Я престани! — избухна тя. Коул отлично знаеше, че няма да го направи. — Не ми се разиграват драматични сцени! Искам си куфарчето и точка! Ако е в каютата ти, след закуска ще отидем да го вземем. Няма дори да те разпитвам защо си го взел!

— Какво великодушие! — подхвърли ехидно той.

— По дяволите, а ти как щеше да се чувстваш, ако беше на мое място? Ако ме видиш, че се ровя в твои документи, а на сутринта откриеш, че са изчезнали?

— Напомняш ми един наш разговор от миналата седмица. Само че тогава ме попита как съм щял да се чувствам, ако съм откриел, че шантажираш мой роднина?

— Опитвам се да те накарам да разбереш колко е абсурдно да искаш от мен да приема на сляпо доверие всичко, което кажеш или пък премълчиш!

— Ще поръчате ли закуска? — прекъсна ги любезно стюардът.

— Донесете варени яйца и препечен хляб. Снощи госпожицата имаше проблеми със стомаха, затова би искала нещо леко за закуска.

— Слушам, господине! — отвърна сервитьорът и се оттегли.

— Коул, защо постоянно ме тормозиш? — подхвана Келси. — Не те разбирам… Какво искаш от мен?

— Много добре знаеш какво искам! — отвърна спокойно той и отхапа парченце от розовия грейпфрут.

— Разпечатките ли? — провокира го Келси.

— Не, твоите разпечатки съвсем не са ми нужни. Искам теб!

— Не може да бъде! — подметна ехидно тя. — Защо ги взе тогава?

— Казах ти, щом смяташ, че съм откраднал документите, извикай офицер и се оплачи! — Коул я прониза със стоманен поглед. — Хайде де, какво чакаш?

— Коул не ме предизвиквай! — Келси беше бясна.

— Ще те предизвиквам, уважаема! Или предяви официално обвинение, или престани да ме заплашваш! Разваляш ми закуската!

— А ти не разваляш ли моята?

— Май забрави, че аз съм причина тази сутрин да можеш да мислиш за закуска! Ако не бях аз, още щеше да се гърчиш в леглото между две прибежки до банята!

— Коул, абсурдно е да мислиш, че ще приема действията ти, без да потърся обяснение!

— Има обяснение! И винаги е имало. Обвинявай себе си, ако си сляпа и не го виждаш!

— Обвинявам теб! — повиши глас Келси. Беше разярена.

— Разбрах! Предприемай нещо или млъквай! Извикай офицера или ме остави спокойно да си изям закуската!

— Постъпваш безразсъдно, Коул!

— Значи според теб е безразсъдство да искаш мъничко доверие от жената, която си помолил да живее с теб?

— Мъничко доверие! И на това му викаш „мъничко доверие“! Освен това трябва да си откачил напълно, щом се осмеляваш да ми правиш такова отвратително предложение!

— Келси, викаш… — забеляза тихо той.

— Ами направи нещо! Извикай офицера и се оплачи!

— Знаеш ли какво си мисля? Много по-приятно е човек да общува с теб, когато си болна! — Коул остави внимателно лъжичката. Кръстоса ръце на гърдите и надяна маската на обичайната си хладна сдържаност. — Е? Реши ли какво ще правиш?

Никога през живота си не бе изпитвала такава смесица от безсилие и гняв. Трябваше да се вслуша в нахалния му съвет — да уведоми някого за станалото. Та нали през нощта го видя да рови в куфарчето! По дяволите, защо още се колебаеше? Много просто. Защото знаеше, че никога не би обвинила Коул в кражба. Навярно и той бе сигурен в това.

— Келси?

— Закусвай спокойно, Коул! Знаеш прекрасно, че няма да правя сцени! — процеди през зъби тя, ала емоциите взеха връх, тя захвърли салфетката и понечи да стане. Коул протегна мълниеносно ръка и стисна здраво китката й. Силата му можеше да бъде страшна, мина й през ума, вперила поглед във впитите му пръсти.

— Защо не викаш за помощ, Келси? — дрезгаво попита той.

— Защото съм глупачка, предполагам! — Избягна да срещне погледа му и продължи да гледа втренчено пръстите, които стискаха ръката й.

— Не си глупачка и двамата го знаем! Кажи, защо не извика капитана?

— Кажи ти, щом толкова знаеш!

— Причината е същата, поради която миналата седмица не ме обвини пред властите в шантаж! Същата причина те накара онази вечер набързо да се отървеш от Гладуин! Защото ми принадлежиш, Келси Мърдок! Струва ми се, че вече започваш да го осъзнаваш. Борбата между нас е твърде лична, твърде интимна, за да въвличаш чужди хора в нея. Освен това мисля, че ми имаш повече доверие, отколкото изобщо си представяш.

— Боже мой! Имала съм му доверие! И кое те кара да мислиш така? — хвана се тя за последната му реплика, сякаш останалото въобще не я засягаше.

— Ами снощния случай например. — Суровото му изражение като че ли за момент омекна. — Остави ме да се погрижа за теб, когато се чувстваше зле. Снощи не се боеше от мен, нали?

— Снощи бях прекалено зле, за да си усложнявам живота с допълнителни отрицателни емоции! — сопна се тя. Знаеше обаче, че Коул каза истината. Присъствието му й подейства успокояващо. Дори когато се събуди и видя, че рови в куфарчето, не се разтревожи. Чак на сутринта, когато забеляза, че Коул и куфарчето са изчезнали, тревожните въпроси обсебиха съзнанието й.

— Келси, моля те, кажи ми, вярваш ли дълбоко в себе си, че съм откраднал безценното ти куфарче? Искам да чуя истината!

— Не си намерил много подходящо време за изповеди… — промърмори тя, като се мъчеше да избегне отговора.

— Какво му е неподходящото? Истината, Келси!

Тя преглътна нервно, съзнавайки, че е попаднала в капан.

— Очаквам да чуя някакво обяснение за действията ти… — опита да спечели време.

— Трогателно великодушие! — насмешливо я изгледа Коул.

— Ще ми кажеш ли поне защо взе куфарчето? — упорстваше тя.

В погледа му отново пламна раздразнение и гласът му стана по-суров.

— Защото не ми допада идеята на твоя Гладуин да те превръща в куриер на някаква очевидно ценна пратка, ако се съди по солидните заключалки на куфарчето. Тази история не ми хареса, още когато спомена за нея. Реших да взема куфарчето в каюта си и оттук нататък аз поемам отговорност за него. Толкова ли е трудно да се сетиш сама?

— Видях те да четеш документите… — промърмори тя.

— Направих го от любопитство. Исках да разбера дали съдържанието на фамозното куфарче може да ти създаде неприятности. Ако това те успокоява, признавам, че едва ли съм поумнял много, след като прегледах материалите. Все едно, че бяха на китайски!

Келси му повярва. Защо — само Господ можеше да каже! Спокойствието и дебелоочието му обаче я подтикваха да продължи да го разпитва, да търси обяснение, макар че изглеждаше съвсем невероятно да го получи.

— Значи от чисто любопитство се справи с две сложни заключалки, без да си служиш с ключове? — попита с любезен тон, който придобиваше оттенъка на подигравка.

— Защо не? Любопитството може да се окаже силен мотив! — също тъй любезно отвърна Коул.

— Пфу… Ти си потресаваща загадка. Човек, способен да изкара всекиго от релси! — обяви с въздишка Келси. Знаеше обаче, че Коул е победител в поредната им схватка.

— Който много те желае! — добави той.

Келси усети, че пламва.

— Но не чак толкова, че да поеме риска на едно честно, открито общуване! — възрази тя.

— Келси, скъпа, ти си жертва на всички онези глупости, с които медиите ни пълнят главите. Психология, общуване, комуникативност… Не зная кому е хрумнала тази идиотска мисъл, че било велико нещо да разголиш себе си като на витрина!

— Значи не вярваш в искреността? — войнствено попита тя. Опита от яйцата, които стюардът току-що донесе. Разкош! С облекчение видя, че и стомахът й ги приема охотно.

— Вярвам непоколебимо в правото на всеки да има тайни! — отвърна той безгрижно и начена омлета с гъби.

— Затова ли снощи наруши правото на моя шеф да има свои тайни?

— Беше по-различно.

— Кое му беше по-различното?

— Беше замесена и ти. За мен твоите права са много по-важни от правата на Уолт Гладуин. Не искам той да те използва!

— Никой не ме използва! Изпълнявам дребна задача, възложена ми от моя работодател. И ти нямаше право да ровиш в куфарчето без разрешение! Нещо повече, ако някой трябва да се чувства виновен, че ме използва неотдавна, то това трябва да си ти, а не Уолт!

— Значи предпочиташ да те използва работодателят, а не любовникът? — В очите му заблестяха предупредителни пламъчета, при все че гласът беше мек като кадифе.

— Той поне ми плаща! — изтърси Келси и в същия момент съжали за думите си.

— Нали ти казах — аз също желая да ти плащам! — припомни той с унищожителна студенина.

Келси усети как кръвта й се оттича от лицето. Стомахът й, който приемаше охотно препечения хляб и яйцата, се сви на топка.

— Да… Предложи ми наистина. — Тя сгъна грижливо салфетката и я остави до чинията. — Възможно ли е да забравиш такова „щедро“ предложение? А сега ме извини, Коул, изглежда загубих апетит — изправи се и тръгна към изхода.

Коул остана неподвижен, но мислено си лепна всички обидни епитети — синоними на „кръгъл идиот“, за които успя да се сети.

По дяволите, а какво друго можеше да направи? Не възнамеряваше да отваря вратата, заключена с девет ключа зад гърба му, за никого, включително за Келси Мърдок. Така или иначе, нямаше да й хареса онова, което би открила зад нея. Защо тази твърдоглава жена не оставеше на мира миналото му? Коул съзнаваше прекрасно, че предложението му да компенсира заплатата й, ако заживее с него, едва ли беше най-блестящата идея, хрумвала му напоследък. По всичко личеше, че и Келси споделя това мнение.

Присвил очи, Коул втренчи невиждащ поглед през огромния прозорец. Да, сложна ситуация… Надяваше се обаче седмицата да му стигне, за да възстанови загубените си позиции. В крайна сметка нещата не бяха чак толкова безнадеждни. Имаше няколко неопровержими доказателства, че когато я притиснеш до стената, Келси знае на кого принадлежи. Например пламенната всеотдайност в леглото онази нощ или покорството, което прояви, когато я накара да изгони Гладуин по-миналата вечер… Само дето се бе запънала като магаре на мост за оная глупост: откритост в отношенията им — пълна, безрезервна. Коул прецени внимателно това обстоятелство. Беше като огромна канара на пътя му. Трябваше да я заобиколи иди да я унищожи.

Защото в едно бе абсолютно сигурен: никому нямаше да позволи да прекрачи прага на залостената порта, зад която пазеше грижливо миналото си. Сега той беше друг човек, когото Келси можеше да уважава и на когото да се довери. Загърби миналото си. По своя воля и желание. И не смяташе да се връща към него, заради никого.

Щеше да й даде известно време, за да свикне. Това да, но в крайна сметка Келси нямаше възможност да избира. Той, Коул Стоктън, я желаеше физически, но повече от всичко изпитваше огромна нужда от нея. Келси Мърдок беше онзи естествен липсващ елемент в новия живот, който си бе избрал. И по-рано някак смътно се досещаше, че нещо му липсва, ала едва сега, когато я срещна, нещата придобиха точни очертания.

Щеше да е кръгъл глупак, ако я оставеше да изчезне от живота му. Как ли не го наричаха в миналото му, но никой не дръзна да му лепне етикета „глупак“. Глупостта и борбата за оцеляване бяха несъвместими. А Коул успя да оцелее…

 

 

Келси намери празен шезлонг на палубата и се изтегна. Беше помъкнала да чете някакво списание. Оказа се обаче невъзможно да се концентрира. Заряза четенето и загледа разсеяно тълпата жизнерадостни екскурзианти с ярки бикини и бански гащета край басейна. Облечени в бяло стюарди сновяха с подноси с леден чай и ароматен пунш.

Заради снощното си неразположение, Келси реши да пропусне плуването. За разлика от вчера, лекото поклащане на кораба сега й действаше успокояващо, установи тя с изненада. Утре трябваше да акостират на остров Сейнт Томас. Там щеше да наеме самолет и да „прескочи“ до островчето на Валънтайн. При положение, разбира се, че си върне проклетото куфарче, добави мислено с кисела гримаса. Трябваше да бъде по-настойчива! И какво се получи вместо това? Позволи на Коул да я прогони от трапезарията! Е, сама напусна, заради обида…

Кой знае на какво се опираше странната му логика… Отношенията му с жените в миналото бяха абсолютна загадката, каквато си оставаше и самото минало. За кой ли път, тази мисъл я изкарваше от релсите.

Отвори ядосано списанието и упорито изчете статията за последните тенденции в модата. Само че мисълта й беше другаде. Разчиташе пътуването да й даде възможност да скъса психологически с Коул и отново да стъпи здраво на краката си. Ето че всичко отиваше по дяволите! Коул много точно бе предвидил, че на кораба нямаше къде да бяга.

— Донесох ти чай с лед! — Коул изникна зад гърба й и се настани на съседния шезлонг. Остави чашата недалеч от нея. — Няма ли да плуваш днес?

— Как успяваш винаги да се прокрадваш като котка? — изтърси Келси първото, което й дойде наум. Както винаги, не беше усетила приближаването му.

Коул я изгледа колебливо. Очевидно въпросът го свари неподготвен.

— Купувам си обувки с безшумни подметки — направи опит да се пошегува той, но само я ядоса.

— Не можеш ли да отговориш на толкова обикновен въпрос?

— Хей, извинявай! Този път наистина не се опитвах да изклинча!

— Винаги отговаряш уклончиво, когато те попитам нещо!

— Не е вярно! Понякога отказвам да отговарям, но това е по-различно. Във всеки случай, този път аз пръв зададох въпрос.

— Отговорът е очевиден! Тази сутрин не смятам да плувам. Ако съдя по облеклото ти, и ти изглежда ще пропуснеш къпането — добави тя, като огледа кафеникавата му риза с навити ръкави. — Любимият защитен цвят, както забелязвам. И банският ли е в тази гама?

— Ще се въздържа да те напердаша, само защото снощи беше ужасно зле. Изпий си чая, скъпа, и престани да се заяждаш! Може да се окаже опасно за здравето…

— Кое по-точно — чаят или заяждането?

— Познай!

— Това като заплаха ли да го разбирам, Коул?

Келси изпитваше непреодолимо желание да го провокира. Впрочем както винаги, когато биваха заедно. Усещаше, че трябва да упорства, докато не откриеше причината, която го караше да се огражда с високи недостъпни стени. Безкрайно глупаво от нейна страна, защото усилията й едва ли щяха да се увенчаят с успех…

— Знаеш много добре, че не обичам да дрънкам празни приказки!

Келси го измери с очи и демонстративно заби поглед в списанието, сякаш Коул изобщо не съществуваше.

— Ето, видя ли, че ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш кога трябва да млъкнеш! — подхвърли той почти развеселен.

Точно веселите нотки преляха чашата.

— Коул, ако обичаш, спести ми подигравките! — изсъска тя.

Почувства, че злъчният й тон го накара да настръхне, и необяснимо защо изпита угризения.

— Не ти се подигравам, Келси! — рече тихо той.

— Тогава какво е това? — Келси остави настрани списанието и го погледна право в очите.

— Опитвах се да разведря напрегната атмосфера, предполагам…

— Защо си правиш труда?

— Защото ми се искаше това пътуване да се превърне в ново начало на отношенията ни — отвърна той, зареял поглед някъде в хоризонта.

Келси почувства необяснимо вълнение. В продължение на месец толкова много й се искаше от тази връзка да излезе нещо. След случилото се в Кармел си каза, че всичко е безнадеждно. Сега обаче, противно на всякаква логика и трезв разум, като че ли бе готова да повярва в думите му.

— Наистина ли е възможно, Коул? — прошепна тя.

Наклонил глава към нея, той се взря в очите й.

— Няма пречки, освен упоритото ти женско любопитство и арогантност.

Келси трепна, сякаш й бяха удари плесница.

— Благодаря ти много, господин Стоктън, за обстойния анализ на ситуацията!

Коул изруга цветисто, но бързо се овладя.

— Моля ти се, Келси! Дай ни шанс! Нека да е седмицата, която ще прекараме на кораба! Това е единственото, за което те умолявам!

Коул Стоктън да моли, не, ДА УМОЛЯВА! Това наистина действаше шокиращо, установи Келси. Мина доста време, докато отново започна да диша нормално. Че беше кръгла идиотка, като допусна изобщо да й говори — в това нямаше съмнение! Стъписваше я обаче неочакваната промяна в поведението на Коул. Преди седмица никога не би повярвала, че е способен да умолява някоя жена.

Келси овлажни нервно с език долната си устна и каза колебливо:

— Ако ми кажеше поне за Роджър… — Търсеше някакъв компромис, опитваше да се улови за сламка.

— Не те засяга, Келси! Роджър пожела този въпрос да си остане между нас и ми вярва, че ще удържа на думата си. Не мога да го обсъждам с теб!

— Значи искаш да ти се доверя? — попита тя с въздишка.

— Толкова ли е много?

— Откровено казано — да! Но това няма да промени нещата, нали?

Коул се надигна на шезлонга и хвана ръката й. Келси изтръпна, стъписана от хипнотизиращата власт, която този мъж имаше над нея.

— Не, няма да ги промени! Ще продължавам да искам да ми се доверяваш! Мисля, че донякъде съм го постигнал. Остава и ти да го признаеш и всичко ще тръгне като по ноти!

— А какво ще дадеш ти, Коул, срещу това доверие?

— Всичко! — отвърна простичко той.

— Освен истина. Истината за твоето минало!

Нито пък любов, добави мислено, и изпита необяснима тъга. Което бе едно и също. Но Коул не го разбираше и тяхната връзка бе обречена…

— Дадох ти честната си дума, че никога няма да те излъжа! — възрази той рязко.

— О, Коул…

— Дай ни шанс, Келси! Един-единствен, едничък шанс! Заклевам се да не те насилвам да се любим! Позволи ми само да бъдем заедно през тази седмица!

— Нищо няма да се промени… Нещата тръгнаха наопаки…

— Това е минало, скъпа моя! Животът ме научи да игнорирам миналото! — разпалено заяви той.

— Как? Като затръшнеш вратата и си тръгнеш? — попита тъжно Келси.

— Когато се налага! — отвърна безгрижно Коул.

— Боже милостиви! Аз съм била арогантна! — удивено поклати тя глава. — Виж какво, Коул! Този кораб е голям, но не чак толкова, та да препускам от единия до другия му край само за да не те срещам. Все някога ще стане през тази седмица…

— Да го приема ли като заобиколен начин да ми кажеш, че няма да се държиш с мен, сякаш не съществувам?

— Коул, всичко бих могла да сторя: да се помъча да избягам, да не те поглеждам, даже да опитам да те удуша, но не мисля, че мога да се преструвам, че не съществуваш!

Това беше косвено признание за капитулация. Потвърждаваше го задоволството, блеснало за миг в очите на Коул.

— Ще ти покажа как става това, скъпа моя!

— Кое как става? — повтори тя в недоумение.

— Как можеш да затвориш вратата и да започнеш отначало.

— Имаш солиден опит, така ли да разбирам?

Коул пропусна въпроса край ушите си и махна на стюарда.

— Още една чаша чай с лед, ако обичате. Този се е разтопил.

— Веднага, господине! — Стюардът моментално тръгна да изпълни поръчката.

— Та, да се върнем на приказката си — за топящия се лед… — обърна се към нея Коул. Гласът му звучеше необикновено бодро.

— За това ли разговаряхме?

— Да! Определено затова!

Не беше трудно да се долови подтекстът. Коул говореше за нея. Само че на Келси й се струваше, че той се заблуждава. Съгласието й — твърде уклончиво и предпазливо — да прекарат заедно следващите седем дни, бе повишило с няколко градуса настроението му. Как ли би реагирал, ако отстъпеше напълно?

Жалко, че цената на подобен риск бе прекалено висока! Защото буквално усещаше в кръвта си пулсиращо натрапчиво желание да махне с ръка и да обърне гръб на всичко, което й пречеше да се влюби в Коул…