Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (8)

Осма глава

Коул бе преживял доста нощи като тази, винаги завършващи с преплетени в сложен възел чувства. За предпочитане бе да ги загърбиш, вместо да ги разнищваш.

Пое по криволичещата пътека към брега. Не се налагаше да използва фенерчето, което му даде Валънтайн. Огромната луна къпеше в бледа светлина пейзажа. На някои това би се сторило романтично, ала в такива случаи Коул най-често проклинаше луната, защото светлината й го превръщаше в удобна мишена за дебнещия неприятел.

За разлика от толкова много пъти, тази вечер почти нямаше насилие. И все пак усещаше пулсиращата кръв във вените си и примитивна, витаеща във въздуха свирепост. От опит знаеше, че скоро всичко щеше да се уталожи. И после щеше да последва мъчителна депресия — състоянието, което някога започна да го плаши. Но тази нощ за първи път в сложния емоционален възел се вплитаха и непознати чувства — тревожно трепетно очакване. Защото тази нощ се връщаше при своето момиче…

С безпогрешното си чувство за ориентация — отдавна беше свикнал да го приема като даденост, за Коул не беше трудно да се движи сред крайбрежните скали. Без колебание се насочи към шубрака, скриващ входа на пещерата.

Келси, разбира се, не чу приближаващите се стъпки, ала усети присъствието на Коул в момента, когато силуетът му изпълни зеещия отвор. Скочи на крака, поглъщайки жадно с очи неясните очертания на жилестата суха фигура.

— Коул! Боже мой! Толкова се тревожех! — възкликна с треперещ глас, без да помръдне, сякаш бе парализирана. Внезапно вцепенението й изчезна, тя се хвърли като обезумяла към него и притисна лице в рамото му.

Коул беше здрав и читав и нищо друго нямаше значение! Съмненията, страховете, които се бореха в душата й в тия няколко ужасни часа, изведнъж изчезнаха, пометени от напиращата бликаща радост.

— Келси? — Странна нотка на недоверие се прокрадна в гласа му. Или объркване… Какво значение имаше в момента?

— Добре ли си? Да не си ранен? — Келси обви с ръце кръста му, вкопчвайки се в него, сякаш от това зависеше животът й.

Коул плъзна колебливо ръце по гърба й, после я притисна с всичка сила. Наведе се и прошепна на ухото й:

— Всичко е наред. Добре съм. Келси, аз…

— А Валънтайн? Как е Валънтайн?

— Чудесно! Всичко мина като по часовник. Валънтайн остана при колибата, държи под око ония двамата. Боя се, че ще се наложи да пренощуваме тук. Домът му тази нощ ще е необитаем. Келси… — Коул замълча колебливо, сякаш се мъчеше да намери по-подходящи думи. — Извинявай за тази вечер, но нямах избор! Повярвай ми, ако имаше друг начин…

— Шт! — прошепна тя. Усети странното напрежение, което сковаваше цялото му тяло. Протегна ръка към шията му и започна да го масажира леко. — Тихо, миличък, не говори! Нужно е да си починеш. Всичко ли свърши за тази нощ?

— Засега приключи. Утре трябва да пипнем и третия негодник. Двамата, които заловихме при колибата, изпяха, че приятелчето им ще се появи на разсъмване. Знам, че не ти беше леко, Келси, но засега всичко свърши!

— Какво говориш? Та аз трябваше да си седя в пещерата, докато ти излагаше живота си на опасност! Заради мен… — Келси се усмихна плахо, хвана ръката му и го поведе към вътрешността на пещерата. — На два-три пъти си позволих да наруша заповедта да не излизам…

— Защо? Какво си направила? — Коул спря. Изгледа я с явно неодобрение.

— Е, не е кой знае какво прегрешение! Откъснах малко папрат, която расте отвън. Щом ще нощуваме в пещерата, не можем да спим направо върху скалите!

— Не трябваше да излизаш без разрешение! — каза строго той.

— Съжалявам, Коул! Повече няма да се повтори! — Водена от женската си интуиция, Келси се сгуши до него. Сега не бе момент да спори. Коул трябваше да си почине, да се възстанови след станалото край колибата на Валънтайн, каквото и да беше то.

— По дяволите! Какво ме прихваща? Нищо особено не е станало! Защо трябваше да ти крещя? — изръмжа той, сърдит на себе си.

— Рядко ти се случва да повишаваш тон. — Келси го побутна върху папратите и коленичи до него. — Наистина ли всичко е наред? — Коул кимна. — А това какво е? — Келси видя пакета, който той държеше.

— Валънтайн изпраща малко сирене и хляб.

— Страхотно! Умирам от глад!

Изядоха мълчаливо храната. После Келси се наведе над Коул и започна да разкопчава ризата му.

— Какво правиш, Келси? — Коул изглеждаше буквално сащисан.

— Лягай по корем! Напрегнат си като пружина. Трябва да ти разтрия гърба, защото няма да мигнеш цяла нощ!

— Сигурно мириша като пръч — измърмори той, ала се подчини.

— Е, не чак толкова! И аз самата едва ли ухая на рози…

— Винаги ухаеш прекрасно! — отсече убедено Коул. — Често си мислех за това, докато чаках петъчната вечер, за да се срещнем в Кармел.

— Наистина ли? — Келси започна да разтрива широкия му гръб и скоро усети как напрегнатите мускули бавно се отпускат.

— Келси, предполагам, че имаш много въпроси… — подхвана колебливо той след кратка пауза, в която сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Ще ми разкажеш всичко утре сутринта. Сега си почини. Нужен ти е само сън.

— Нужна си ми ти! — Гласът му внезапно стана дрезгав. — Никога не съм те пожелавал толкова силно!

— Аз съм тук, Коул! — Ръцете й престанаха да се движат.

Коул бавно се обърна по гръб, като се взираше напрегнато в лицето й, обляно от призрачната лунна светлина.

— Как? Хей така ли?

— Да… — прошепна тя, поемайки дълбоко дъх. Любовта, която изпитваше към този мъж, помете като ураган съмненията, страховете, недоверието.

— О, Келси! — Коул я привлече към себе си със сила, по-красноречива от всякакви признания.

Възбуждащата му прегръдка разпали в миг стаеното й желание. Не искаше, не можеше да го отрича. Не разбираше напълно този мъж. Знаеше, че крие тайни, в които никога нямаше да бъде посветена. Съзнаваше, че не е нежният любовник от нейните мечти, ала е мъжът, в когото беше влюбена, и това й стигаше.

Усети трескавите му ръце, които разкопчаха блузата й и потърсиха гърдите. Твърдите му длани докоснаха зърната и той пое дълбоко дъх.

— Келси! Ненагледна моя! Дори не смеех да помисля за това! Ужасно си ми нужна тази нощ, повече от всичко на света! Имало е жени, но никога жена, която ме е чакала… По дяволите! Не мога да го обясня!

— И не се опитвай! Не е нужно — прошепна тя и го целуна нежно по врата.

Силна тръпка разтърси тялото му и Коул остави обясненията за по-късно. След малко Келси лежеше вече гола върху него, възбудена, копнееща за страстните му ласки. С изгарящи ръце той докосваше ненаситно лицето й, раменете, гърдите, извивката на кръста, стройните бедра, сякаш да се увери, че тя не е привидение.

— Господи, бях се заклел да не бързам, когато отново те притисна в обятията си! — прошепна той задъхано. — Какво ми става? Защо винаги, когато съм с теб, не мога да се владея?

— А пък казваш, че аз прекалявам с въпросите! — пошегува се тя, докато освобождаваше колана на джинсите му.

— Значи ли това, че искаш да млъкна?

— Да! — Затвори устата му с целувка.

Коул мълчаливо я премести настрани, събу ботушите и панталона си. После, без да се бави, се изтегна върху импровизираното легло от папрат и горски мъх, обви кръста й със силните си ръце и като перце я притегли върху себе си, готов да я обладае.

— Коул…

— Шт! Казахме, че няма да говорим! Не сега! — изрече той с дрезгав глас и с мощен тласък проникна в нея. Тихият й вик се сля със сластния стон на изгарящ от желание мъж.

Въпреки че Келси бе отгоре, Коул беше този, който насочваше, разпалваше с увереността на опитен любовник страстта й, докато я превърна в тръпнещо, стенещо, опиянено от наслада същество.

— О, Коул! Още… Моля те, не спирай! — мълвеше тя, зашеметена от възбуда.

— Ммм… Ти, дяволче в рокля! — едва изрече Коул, когато усети как острите й зъби се забиха в рамото му. — Понякога забравяш културните обноски, за които толкова претендираш!

Тя обаче не беше в състояние да му отговори. Единственото, което имаше значение в този миг, бе изпепеляващата страст, държаща в плен сетивата й, чувството, че принадлежи на този мъж, който я даряваше с вълшебството на непозната до днес наслада.

Екстазът я завладя напълно и я понесе във вихрушка от шеметни усещания.

— О! Коул!

— Келси! Келси! Келси! — повтаряше той името й, след миг понесен от вълните на върховната наслада.

Задъханите им стонове огласиха пещерата, после бавно, бавно замряха, отстъпвайки място на дълбока абсолютна тишина.

Измина доста време, преди Келси се размърда. Със забавени движения успя да се премести до Коул. Той лежеше със затворени очи, видимо освободен от напрежението.

— Къде отиваш? — попита я сънливо, като я погледна изпод полуотворените си клепачи.

— Сигурно гърбът ти е в синини. — Опусна се до него. — Все пак тази папрат не е матрак…

Той се понадигна и просна измачканите дрехи върху импровизираното легло. После се изтегна до Келси, милвайки разсеяно ръката й.

— Благодаря ти! Ако знаеш колко съм ти благодарен! Отдавна не съм се чувствал тъй добре! Знаеш ли, когато влязох в пещерата и ти се хвърли в прегръдките ми, имах усещането, че се завръщам у дома. Само че там никога не ме е чакала жена… Точно това се опитвах да ти кажа.

— Спи, Коул, почини си! Сигурно си капнал.

— А ти навярно изгаряш от желание да зададеш милион въпроси — отвърна й сънливо.

— Не, Коул! Не желая да задавам въпроси! Или поне за миналото ти… — В гласа й нямаше и капчица колебание. Решението не беше отсега. Взе го през мъчителните дълги часове, докато го чакаше да се завърне в пещерата.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Келси? — напрегнато попита Коул.

— Реших, че имаш право да пазиш своите тайни, Коул! Не искам да се ровя в миналото ти. Просто аз ти вярвам. Ако не беше така, щях ли да остана сама в тази ужасна пещера? Кълна се никога вече да не ти досаждам с въпросите си!

— Келси, скъпа моя! Не прибързвай с обещанията! — Коул определено бе настроен скептично.

— Съвсем не са прибързани. Тази вечер имах на разположение достатъчно време да помисля върху всичко, свързано с нас. Имаш пълно право да запазиш миналото си за себе си. То не ме засяга. За теб и мен ще има само настояще. Обещавам ти!

— Келси, кълна ти се, че няма да съжаляваш за своето решение! — Стисна ръката й между едрите си топли длани. — Ще ти дам всичко, на което съм способен!

— Не е нужно, Коул. Ти ми стигаш…

— Не исках нищо друго, освен да ми се довериш. Повярвай, Келси, миналото е без значение! За нас има само настояще!

— Да, само настояще… — прошепна като ехо тя и се сгуши до рамото му.

Без минало… И без бъдеще, добави мълчаливо. Щеше да живее ден за ден. Никакви планове за бъдещето, основани на съпричастие, взаимност, на откритост в отношенията. Коул не бе в състояние да й ги даде. Затова щеше да се задоволи с онова, което бе възможно да получи… докато й се даваше…

БЕЗ МИНАЛО. БЕЗ БЪДЕЩЕ. САМО НАСТОЯЩЕ…

И никакви въпроси… Или поне — изречени на глас… Това като че ли бе последната й мисъл, преди да се унесе в дълбок, непробуден сън, въпреки твърдото „легло“ — единственото, което пещерата можеше да осигури.

Келси отвори очи, когато първите лъчи на изгряващото слънце си пробиха път през гъстата растителност, скриваща отвора на пещерата. Премигна объркана и в следващия момент си даде сметка, че Коул го няма. Направи опит да се размърда и установи, че мускулите й направо са вдървени.

— О, Божичко! Никога няма да се оправя! — измърмори с нещастен вид и бавно се поизправи. — Коул? — извика колебливо, смятайки, че той е някъде наблизо.

Малко синьо-зелено гущерче, което я гледаше втренчено от близката скала, премигна срещу нея.

— Нахалник! Я стига си зяпал! — скара му се Келси и започна да се облича. Навлече измачканите мръсни дрехи, измъкна се от пещерата и повторно извика: — Коул!

В отговор — мълчание. Смръщила чело, Келси се промъкна през шубрака. Далече долу забеляза пясъчната ивица, ала от Коул нямаше и следа. Усети, че отново кипва. По дяволите, този мъж имаше гадния навик да изчезва сутрин! Така се случи след първата им любовна нощ. Не беше в каютата и когато се събуди след отвратителната морска болест. Ето, че сега отново бе изчезнал. Този път нямаше да му се размине, заключи тя сърдито. Решението й да не задава повече въпроси се отнасяше до миналото му. Обаче ще му се наложи да дава обяснения за действията си в настоящето.

Ядосана, Келси тръгна по посока на стръмния скалист склон, надвиснал над заливчето. В един момент то се откри пред погледа й. Усети, че я обзема паника. Недалеч от брега се поклащаше моторницата, за която Валънтайн спомена вчера. Келси се прокрадна към ръба на скалата и надникна долу. На носа на лодката стоеше мъж, насочил пушка към Коул.

На Келси й се стори, че дъхът й секва. Завладя я отчайваща безпомощност. Разстояние бе твърде голямо, за да предприеме каквото и да било. Вчера Коул изглеждаше толкова уверен в себе си. Как бе допуснал онзи, третият от бандата, да го сгащи сам на плажа? Тогава забеляза коженото куфарче, оставено на пясъка пред него. Коул стоеше спокоен, с леко разкрачени крака. Съвсем не приличаше на човек, попаднал в капан. Навярно двамата с Валънтайн бяха планирали предварително как ще се развие всичко. Фактът, че в момента гигантът не присъстваше на сцената, може би означаваше, че му е отредена роля да прикрива Коул.

— Размисли добре! — разнесе се грубият глас на Коул. Келси наостри слух. — Цената е съвсем прилична срещу онова, което ти предлагам в замяна.

— Как мога да съм сигурен, че не ми пробутваш фалшива стока? — провикна се мъжът от моторната лодка.

— Естествено, не можеш да си сигурен, докато не слезеш на брега и не прегледаш мострите! — отвърна невъзмутимо Коул.

— Че не е ли по-лесно да те застрелям и тогава да сляза на брега?

— Може и така, но ще ти е трудничко да намериш останала част от „стоката“. Ако питаш мен, не бива да рискуваш. Предлагам ти да сключим честна сделка.

— А Келер и Матсън?

— Боя се, че твоите приятелчета са извън играта. Това опростява нещата, не мислиш ли така? Няма да ти се налага да делиш, когато си получиш възнаграждението.

— Освен с теб!

— Няма да делим. Цената е петдесет бона. Съвсем разумна, предвид стойността на хартийките, които ти предлагам.

— Ти да не мислиш, че се разхождам с петдесет бона в джоба?

— Не бързам, готов съм да те изчакам, докато донесеш мангизите.

— Ами онзи куку, който се развява някъде из острова?

— Спокойно, и той е извън играта.

— А жената?

— С жената аз ще се разправя!

Хладнокръвието, с което Коул изрече тези думи, накара Келси да потръпне. В този момент Коул изглеждаше безмилостен, жесток. Може би, защото наистина бе такъв? Или е бил в миналото си, побърза тя да се поправи, като се оглеждаше неспокойно за Валънтайн.

— Преди да сключвам каквато и да е сделка, трябва да се уверя, че това са истинските документи! — обяви въоръженият.

— Заповядай! В куфарчето има няколко страници. Човек трябва да се застрахова, нали така? — отвърна безгрижно Коул.

— Как да съм сигурен, че мога да ти вярвам?

— Няма как! — повдигна рамене Коул. — Имам стока за продажба и съм донесъл мостри. Искаш ли да ги видиш, или не?

— Добре де, ще сляза да ги видя! — най-после се реши мъжът от лодката. — Отвори куфарчето и отстъпи назад!

Коул послушно изпълни заповедта. Мъжът се прехвърли през борда на моторницата, нагази във водата и тръгна към брега. Забила нокти в дланите си, Келси наблюдаваше като безмълвен зрител сцената, която се разиграваше в подножието на склона. Огледа се отчаяно за Валънтайн. Точно тогава лъчите на изгряващото слънце се отразиха в някакъв метален предмет на не повече от шест-седем метра от нея. В първия момент реши, че Валънтайн използва прикритието на скалата, готов да се притече на помощ, когато сценарият налага. Миг след това обаче забеляза ръка в кожена ръкавица, която държеше пушка. Ръката беше прекалено малка, за да е на Валънтайн. Келси се взираше вцепенена в скалата, зад която се подаде мъжка глава. Легнал по корем върху скалите, мъжът пълзеше към ръба на склона.

Не беше Валънтайн! Непознатият бе твърде дребен и приличаше на плъх. Нито Коул, нито Валънтайн знаеха за съществуването му, реагира мълниеносно мозъкът на Келси.

„ТОЙ Е ТОЛКОВА НАБЛИЗО! ДЕЛЯТ НИ САМО ПЕТ-ШЕСТ МЕТРА!“ — мислеше трескаво тя, опитвайки се да намери някакво решение.

Нямаше абсолютно никаква представа какво са намислили Валънтайн и Коул. Налагаше се да действа сама. Оставаше й едничката надежда прибоят да заглуши шума от стъпките й, докато се прокрадваше към непознатия, чието внимание бе изцяло съсредоточено към ставащото на брега. Задачата на непознатия бе да прикрива с оръжие мъжа от лодката, но очевидно Коул и Валънтайн не знаеха за това. Ако двамата опитаха да пипнат онзи долу, този непременно щеше да стреля. Келси си представи как Коул се просва върху пясъка, облян в кръв. За секунда тази мисъл буквално я парализира, ала бързо преодоля вцепенението си. Трябваше да действа!

Използвайки прикритието на огромната канара, Келси се придвижи до ръба й, оттам изпълзя до съседната скала. Сега от непознатия я деляха не повече от четири метра. Тя се сниши и надникна иззад скалата. Въоръженият лежеше по корем, насочил пушка надолу към брега и явно не бе усетил приближаването й.

Дотук добре, а по-нататък? Келси се огледа светкавично за подръчно оръжие. Изборът бе твърде ограничен. На практика се свеждаше до морски камъни с различни форми и големина. Усети, че й се повдига при мисълта, че може да стовари един от тези камъни върху главата на човек. Време за колебание и угризения обаче нямаше. Всеки момент Валънтайн можеше да се втурне на брега и тогава мъжът, от който я деляха няколко крачки, щеше да стреля.

Келси се пресегна и стисна здраво заоблен камък с големината на два нейни юмрука. Притаила дъх, тя се изправи и надникна отново зад скалата. Мъжът лежеше на самия ръб на стръмния скат и се целеше надолу. С всичка сила Келси запрати камъка към олисялото му теме. Разнесе се тъп звук, последван от яростния грохот на пушката. Мъжът инстинктивно бе натиснал спусъка.

Келси понечи да провери наистина ли е извадила от строя човека с пушката, ала едва направи две стъпки, когато отекна втори изстрел. Този път идваше отдолу. Тя се хвърли на земята и запълзя към ръба на склона. Бандитът, когото бе улучила с камъка, лежеше неподвижно. Пушката му беше паднала до него. Келси се добра до края на скалата и погледна към пясъчната ивица, където се разиграваше останалата част от драмата.

Коул бе повалил на колене мъжа от лодката и държеше в ръце неговата пушка, насочена точно към мястото, където тя стоеше в момента. Валънтайн се показа иззад скалите и също насочи нагоре пушката си. Келси скочи на крака и се развика:

— Хей, момчета, не стреляйте! Това съм аз — Келси! Забравихте ли, че съм на ваша страна?

Коул и Валънтайн продължаваха да държат оръжието си насочено към нея и едва тогава тя си даде сметка, че е постъпила като пълна идиотка, като скочи на крака и се развика. Това като нищо можеше да й коства живота. От километър разстояние личеше, че Валънтайн и Коул са от хората, които първо стрелят, а после задават въпроси… Затова въздъхна облекчено, когато двамата на плажа свалиха бавно и — както й се стори — неохотно пушките.

— Келси! По дяволите! Какво търсиш там? Слизай моментално долу! — грубо изкрещя Коул.

— Всичко е наред, Коул! Този тук… е извън строя… — подвикна тя с треперещ глас.

Коул обаче изобщо не я слушаше. Той вече тичаше нагоре по стръмната пътека и след броени секунди спря пред нея. Погледът му се плъзна за кратко върху проснатия мъж, после се прикова в нея. Очите му святкаха гневно.

— Кой ти разреши да излизаш от пещерата? — подхвана той сърдито. — По дяволите, знаеш ли какво можеше да стане? Можеше сега да си мъртва!

— Ти също! — набра кураж да възрази тя. — Не знаеше, че има още един бандит, нали?

— Не знаех, но това изобщо не оправдава неразумните ти действия! Иде ми да сваля колана и така да ти нашаря сладкото задниче, та цяла седмица да не можеш да седнеш! Господи! Имаш ли представа, че беше на косъм от смъртта?!

— Коул Стоктън! Не ми крещи, защото вината е само твоя! — внезапно кипна Келси, вбесена от неоснователните обвинения. — Ти и вечните ти тайни. Изобщо не счете за необходимо да ми кажеш какво възнамерявате да правите с Валънтайн! Твоята потайност за малко щеше да убие и двама ни!

Келси се обърна рязко, за да не забележи Коул бликналите сълзи, и едва не се препъна в непознатия, когото беше цапардосала с камъка. Коленичи до него и с треперещи пръсти докосна ударената му глава. Раната кървеше.

— Жив е, Келси! — отсече Коул, след като прегледа раната с вещина на лекар. — Не си го убила!

Тя го погледна с безмълвна благодарност. Стори й се, че Коул разбра колко жестока и непоносима за нея бе дори самата мисъл, че можеше да убие някой. Пък бил той даже такава отвратителна гадина като този плъх!