Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (22)

22.

Френч не стреля. Харпунът му беше зареден с последната половинметрова остра стоманена стрела и пружината бе опъната. Не застреля паяка, въпреки че той мина няколко пъти непосредствено пред скривалището му и бе изключено да не улучи. Имаше по-добра цел за последната стрела.

Той бе изморен до смърт. От часове стоеше приклекнал в тясната ниша между машините, мъчеха го най-напред жажда, а после и глад. Но най-лошото бе слабостта. Тежестта на собственото му тяло, която бе нараснала десетократно в този зловещ свят на непонятни машини и кошмарни същества, го теглеше към пода и изсмукваше силите му. Няколко пъти през последните часове бе губил съзнание. Последния път сигурно бе лежал дълго в несвяст, това личеше по горчивия вкус в устата, слепналите клепачи и сухите напукани устни.

Щеше да умре. Нямаше да бъде убит от паяците, нито от мнимо смъртоносния въздух в този странен свят. Убиваше го собственото му тяло. Сърцето му биеше бавно, а дробовете му мъчително поемаха кислород. Чувстваше се смазан под непоносим товар, който продължаваше да става все по-тежък.

Последната стрела бе запазил, за да сложи сам край на живота си. Изпитваше страх. Абсурдно, но се страхуваше точно сега, след като бе убеден, че обещаният втори, по-добър живот е истина. Страхуваше се по-силно от преди и това не беше страхът от смъртта, а от болката и от неизвестността, която щеше да последва.

Но още по-голям бе страхът, че може да остане да лежи тук, докато отпадне и няма сили да вдигне оръжието и да натисне спусъка. Харпунът и сега тежеше неимоверно и трябваше да употреби последните остатъци енергия, за да се надигне и да се обърне така, че върхът на стрелата да сочи към гърдите му.

Запита се дали ще боли. Надяваше се, че няма. Опита се да си го внуши. Силата на пружината бе достатъчна, за да може стрелата да пробие бронята на паяк. Собственото му уязвимо тяло едва ли щеше да бъде препятствие за нея.

Въпреки всичко, той се страхуваше. Отново отпусна ръка и с последни сили надигна глава, за да погледне още веднъж огромния сребрист пръстен, който висеше във въздуха в другия край на залата.

Сетивата му вече го лъжеха. Контурите на пръстена започнаха да се размазват и той съзря тъмна трептяща сянка в средата на сребристия кръг.

Моментът бе дошъл. След миг щеше отново да изпадне в безсъзнание, тогава може би щяха да го открият, да го върнат към живота и да му причинят неща, по-ужасни от мимолетната болка от стрелата, пронизваща сърцето му.

Той вдигна ръка, напипа спусъка на оръжието и още веднъж отправи поглед към металния пръстен.

Тогава разбра, че тъмният трепкащ силует в пръстена, съществува в действителност.

Продължавайки движението, с което бе запратена в трансмитера в сърцето на Черната крепост на Северния полюс, Черити изхвръкна от приемното устройство и напразно се опита да избегне падането. Връхлетя върху Лестър и Стоун, които продължаваха да се борят ожесточено, и накрая тримата загубиха равновесие. Вкопчени един в друг, Лестър и Стоун се претърколиха надолу по стъпалата, които свързваха платформата на пръстена на трансмитера с пода на залата. Черити полетя след тях, размахвайки безпомощно ръце и крака. Огромната зала, в която се озоваха, се завъртя пред очите й, но тя видя, че бе пълна с множество странни машини, а стените и таванът бяха обвити в сиви нишки, наподобяващи мрежата на гигантски паяк. Имаше и войници. Десетки, може би стотици войници.

Остро изсвирване прониза слуха й. Тя се претърколи и като използва тласъка от падането, скочи на крака и инстинктивно извади оръжието си, но ненадейно се озова лице в лице с едно гигантско, блестящо бяло насекомо.

Движенията й бяха светкавични, може би както никога преди в живота й, но реакцията й се оказа закъсняла. Едва бе вдигнала оръжието наполовина, когато тънката, измамно нежна наглед ръка на мравката й нанесе страхотен удар, който я отхвърли на метри надалеч. Тя падна отново, с последни сили задържа оръжието си и видя как от нищото на трансмитера излетяха, препъвайки се, Скудър и Гурк. На няколко метра от нея Стоун успя да се изтръгне от хватката на Лестър, скочи на крака и жестикулирайки бясно, заговори на мравката албинос.

Моронът го уби на мига. Една от ръцете на мравката се завъртя светкавично и шията му и якето отпред на гърдите се оцветиха яркочервено. Стоун залитна назад, притисна двете си ръце към шията, свлече се на колене и се задави в собствената си кръв.

Няколко морони едновременно откриха огън срещу Черити. Очевидно появата на хората беше голяма изненада за насекомите, но те реагираха с бързината и прецизността на същества, създадени да водят бой. Те не мислеха, а само реагираха. Първият залп не беше насочен точно, но въпреки това един тесен ослепителен лъч улучи Скудър в рамото и той залитна назад към пръстена на трансмитера със сгърчено от болка лице. Черити изпита кратка, но нечовешка болка в крака, когато следващ лазерен изстрел прониза бедрото й. Въпреки това тя се надигна, вдигна оръжието си и даде два кратки изстрела. И двата улучиха бялото насекомо, което уби Стоун.

Мравката се свлече с пронизителен крясък и почти в същия миг Черити бе улучена отново.

Този път дори не заболя. Усети силен удар в гърдите и внезапно дясната половина на тялото й стана безчувствена и неподвижна. Тя се свлече на коляно, като по чудо се задържа изправена в тази поза и видя как Лестър се втурна към нея, но на половината път бе повален на земята от три или четири лазерни изстрела едновременно. Скудър изкрещя някъде над нея, когато нова ярка светкавица се заби в гърдите му, и той политна напред с широко отворени, неподвижни очи и протегнати напред ръце. Последното, което Черити възприе съзнателно, бе фигурата на Гурк, който с отчаян скок избегна един лазерен изстрел, за да се натъкне на друг, който го умъртви на място.

После едновременно я пронизаха няколко изстрела от лъчевите оръжия на мороните и освободиха цялата си енергия във всяка отделна клетка на тялото й: Изпита кратка, непоносима болка.

После нищо повече.

Френч бе наблюдавал със затаен дъх кратката борба от скривалището си. Още когато тъмната сянка в пръстена на трансмитера започна да се сгъстява и се оформиха силуетите на тела, той веднага разбра, че това са хора като него самия. Паяците реагираха с изненада и страх. Докато жената и тримата мъже, последвани от една фигура — трябва да беше дете или някакво дребосъче — изскачаха със залитане от пръстена, той бе вдигнал харпуна си и го беше насочил към гигантското бяло насекомо, което той без съмнение бе идентифицирал като предводител на армията на паяците.

Не се осмели да натисне спусъка. По-късно се опита да потърси оправдание в мисълта, че всичко бе станало светкавично и той просто не би могъл да направи нещо. Истината беше, че вцепенен от ужас просто не намери смелост да се намеси в борбата, защото това щеше да означава собствената му смърт.

Всичко стана много бързо. Френч с изненада откри, че се е излъгал в преждевременното си заключение за паяците, когато видя как тези привидно тромави същества реагираха и действаха с неописуема скорост и прецизност. Жената бе убила предводителя на чудовищата и после още едно или две от тях с някакво оръжие, което изпускаше малки бели светкавици. После самата тя, както нейните спътници, намери смъртта си. Всичко бе станало така бързо, че Френч не можеше да направи нищо повече. От мига, в който силуетите се появиха от нищото, до смъртта на жената, бяха изминали не повече от пет секунди.

Въпреки това, оставаше неоспорим факт, че дори не се опита да им помогне. И то от страх. Страх за собствения му живот, който и без това бе обречен.

Страхът не го напускаше и сега. Когато битката премина, Френч се притисна, разтреперан от ужас, по-дълбоко в сянката на скривалището си и не беше в състояние да се освободи от мисълта, че сега идваше и неговият ред. Представяше си как идват, откриват го и го убиват със светлината на тези страховити оръжия, с които бяха убили петимата преди това.

Изглежда обаче щастието нямаше да го напусне така бързо. Наистина, един паяк мина опасно близо до скривалището му, трябваше само да протегне ръка, за да го докосне. Вниманието на насекомото обаче бе изцяло ангажирано от телата на петимата, изскочили от пръстена. Паяците не изнесоха труповете им, но ги изследваха щателно, може би за да се уверят, че действително са мъртви. Тази предпазливост още повече смути Френч. Светлинните оръжия имаха смъртоносно действие. Всеки от петимата бе улучен от по няколко изстрела, но въпреки това паяците изследваха изключително внимателно безжизнените тела.

По нищо не личеше, че имат намерение да извлекат мъртвите навън. Тогава се случи нещо друго. Вътрешността на сребристия пръстен потъмня отново, мракът придоби контурите на тяло; но не тялото на човек, а стройният шесткрак силует на ослепително бял паяк, подобен на убития преди това от жената. В две от четирите си ръце той носеше някакво тежко оръжие и се движеше много бързо и отсечено, като че ли очакваше да бъде нападнат още с излизането си от пръстена. Когато видя обгорените тела на пода, се спря рязко. За секунда остана напълно неподвижен, после вдигна една от свободните си ръце и започна да говори нещо в един миниатюрен уред, който държеше в ръката си. Вътрешността на пръстена затрептя отново и от него се изсипаха още половин дузина паяци, въоръжени по същия начин, които заеха места от двете страни на бялото същество.

Няколко от другите паяци се приближиха и за минути залата бе огласена от техните пищящи и цъкащи гласове. Очевидно новопристигналото същество се реши да се информира за станалите събития. После пое надолу по металните стъпала, съпровождано от своите войници, които не се различаваха от тези в залата, но движенията им бяха по-точни и отмерени.

Трупът на тъмнокосия мъж с тънките мустачки внезапно привлече вниманието на Френч — тялото на убития като че ли помръдна леко.

Френч не вярваше на очите си. Това бе напълно невъзможно — пред очите му мъжът бе улучен от няколко изстрела едновременно и изгоря жив. Но сега се движеше. Най-напред едва забележимо, бавно, само потреперване на овъглените пръсти, едва доловимо потрепване на клепачите на обезобразеното лице, неуловимо трепване на погледа. Той… беше жив!

Сърцето на Френч заби лудо. Той нямаше ни най-малка представа, какво ставаше тук, но чувстваше, че е станал свидетел на нещо велико и извънредно важно. За миг дори забрави за собствения си страх и се подаде навън от скривалището, за да вижда по-добре паяците.

Те минаха покрай мнимия мъртъв, без да го удостоят с поглед. Очевидно и останалите паяци не бяха забелязали нищо от зловещата промяна.

Тялото на поваления мъж потрепна по-силно. После предпазливо изви глава, вдигна едва-едва клепачи и се огледа, колкото бе възможно. Ръката му помръдна, замря неподвижна, после се плъзна по пода, оставяйки следа от кръв и овъглени късчета кожа върху блестящия метал.

Гигантският бял паяк, съпровождан от войниците, почти бе достигнал изхода на залата, когато мъжът неочаквано скочи на крака, обърна се и хукна с огромни скокове към металния пръстен.

Прозвуча изсвирване в израз на изненада. Един паяк се опита да се изпречи на пътя на мъжа, но просто бе отхвърлен встрани. Проблесна ярка светкавица, но изстрелът не улучи и стената зад него светна, нажежена до червено.

Мравката албинос се обърна, посочи мъжа едновременно с четирите си ръце, а няколко от войниците, които я съпровождаха, вдигнаха оръжията си и откриха ожесточена стрелба по него. Поне две, а може би повече тънки бели светкавици застигнаха бягащия силует, пламъци лумнаха от косата и от овъглените му дрехи, но мъжът продължи да бяга, като залиташе. С един скок преодоля последния метър и се вкопчи в тънкия метален пръстен. Улучиха го отново. Избухнаха оранжеви пламъци, обхванаха тялото му й то се виждаше само като черна, сгърчена в конвулсия сянка зад тях. Въпреки това Френч видя как той вдигна обгорената си ръка и докосна нещо на едно определено място на висящия във въздуха метален пръстен. В този миг два от паяците го застигнаха, сграбчиха пламтящата фигура и я захвърлиха обратно в залата. Той се претърколи надолу по стълбата и падна, обгърнат от пламъци, в подножието й. В същия миг вътрешността на стоманения пръстен отново потъмня, отново се очертаха безплътни сенки и започнаха да придобиват контурите на човешки тела.

Този път Френч изкрещя от ужас, когато видя какво излезе от кипящото Нищо.

 

 

Продължавайки движението, с което бе запратена в трансмитера в сърцето на Черната крепост на Северния полюс, Черити изхвръкна от приемното устройство и напразно се опита да избегне падането. Връхлетя върху Лестър и Стоун, които продължаваха да се борят ожесточено, и накрая тримата загубиха равновесие. Вкопчени един в друг, Лестър и Стоун се претърколиха надолу по стъпалата, които свързваха платформата на пръстена на трансмитера с пода на залата. Черити полетя след тях, размаха безпомощно ръце и крака. Огромната зала, в която се озоваха, се завъртя пред очите й, но тя видя, че бе пълна с множество странни машини, а стените и таванът бяха обвити в сиви нишки, наподобяващи мрежата на гигантски паяк. Нещо гореше. Ярко огнено зарево изпълваше залата с трепкащи яркооранжеви стрели. Блъсна я острото зловоние на изгорена плът и нажежен метал. Чу пронизително изсвирване, без съмнение израз на изненада, и с крайчеца на окото си зърна проблясването на някакъв бял силует.

Тя се претърколи и като използува тласъка от падането, скочи на крака и инстинктивно извади оръжието си. Мимоходом видя как Стоун се опитва да се измъкне изпод тялото на Лестър, което бе странно отпуснато. Лестър изглеждаше като мъртъв, но цялото й внимание в този момент бе погълнато от мравката албинос, която бе изправена на десетина крачки срещу нея.

Черити не откъсваше поглед от нея, вкаменена от страх. Едва сега забеляза, че този морон съвсем не беше единственият тук. Залата гъмжеше от войници, десетки, ако не и стотици въоръжени мравки, а по стените тлееха петна от нажежен до червено метал, разхвърляни между характерните следи от лазерните изстрели. Очевидно бяха попаднали в разгара на ожесточена битка.

Черити реши да не обременява излишно мисълта си с въпроса срещу кого се биеха насекомите. По стъпалата пред трансмитера се търкаляха половин дузина овъглени до неузнаваемост тела, а мороните, изглежда, бяха решени да добавят още пет към тях, защото внезапно откриха огън срещу нея.

Движенията й бяха светкавични, може би както никога преди в живота й, но реакцията й се оказа закъсняла. Едва бе вдигнала оръжието наполовина, когато покрай нея проблесна лазерна светкавица, улучи Стоун и го отхвърли назад. Умирайки, той се свлече върху безжизнените тела, а Черити се хвърли встрани, с отчаян скок избегна следващия изстрел и видя как от кръга на трансмитера излетяха, с препъване Скудър и Гурк.

Очевидно появата им бе пълна изненада за мравките. Войниците не действаха с обичайната прецизност на същества, създадени да се бият и убиват, а бяха като парализирани. Блеснаха само единични изстрели, насочени към нея. Единствено Скудър бе успял да запази самообладание и като отскочи встрани, отвърна на стрелбата.

Черити и той стреляха едновременно. Тялото на мравката албинос отхвръкна назад и се превърна в пламтяща факла, а вторият залп на Скудър повали трима морони. Тогава и той бе улучен.

Мравките преодоляха бързо изненадата си и противопоставиха на Черити и спътниците й десетократното си надмощие. Тънък светлинен лъч прониза Скудър и той падна със стон на колене. После се сгърчи и политна настрани, вдигна пушката си и ослепително ярка ивица пробяга по редиците на армията все още вцепенени от изненада мравки, като повали поне дузина от тях. Следващият лъч го улучи и бе смъртоносен за него.

Черити изкрещя в ужас, скочи непредпазливо на крака и понечи да притича до Скудър, но бе улучена в същия миг. Непоносима болка прониза лявото й рамо. Тя се препъна, падна и инстинктивно се претърколи през здравото рамо. Също инстинктивно започна да стреля по черните четириръки фигури, които се спуснаха към нея от всички страни, опита се да се изправи, но бе улучена отново. Погледът й се замъгли от червен воал. За миг болката стана непоносима, после затихна и стана някак си нереална. Усети как нещо изгасна в нея.

С усещането за същата, почти успокояваща нереалност, с която възприе факта на собствената си смърт, тя видя като в мъгла как Гурк се затича на зигзаг към нея и на половината път бе пронизан от лазерен изстрел. Последното й съзнателно усещане на прага на смъртта беше неизмеримата мъка, че всичко е било напразно, че светът е пред гибел в пламъците на експлозията на Слънцето.

Докато падаше напред, натисна спусъка и повали един или може би повече от войниците, които я приближаваха.

Вече не можеше да види.

В просторната зала цареше хаос. Съпротивата на петимата сега бе много по-ожесточена, отколкото първия път. Това струваше живота на почти една трета от армията на паяците. Навсякъде, където светкавиците на изстрелите бяха попаднали в машините или в сивата мрежа, тлееха пламъци. Оцелелите след нападението чудовища бяха изпаднали в паника. Повечето от тях просто се щураха безцелно, някои стояха все още вцепенени и залата се огласяше от безразборно пронизително свиркане.

 

 

Френч бе като парализиран в скривалището си. Това, което се разигра пред очите му, бе просто невъзможно. Той не бе в състояние да му придаде формата на мисъл.

Трябваше отдавна да е мъртъв. А може би току-що преживяното изобщо не беше станало в действителност, това бяха вероятно виденията, които придружаваха смъртта? Може би това беше част от другия свят, където законите на логиката не бяха в сила.

Почти минута след битката Френч остана неподвижен, със затаен дъх, без да откъсва очи от безжизнените тела по стъпалата. Сигурно бе илюзия. Може би просто бяха еднакво облечени. Може би бяха братя, членове на един и същ род, и си приличаха, както Пърл и близначките в Убежището. А може би всичко беше жестока игра на собствената му фантазия, защото надхвърляше всякакви граници, за да бъде осмислено.

Френч тъкмо бе достигнал до този момент в разсъжденията си, когато металният пръстен започна да се изпълва с кипящ мрак…

 

 

Продължавайки движението, с което бе запратена в трансмитера в сърцето на Черната крепост на Северния полюс, Черити изхвръкна от приемното устройство и напразно се опита да избегне падането. Връхлетя върху Лестър и Стоун, които се олюляваха и продължаваха да се борят ожесточено. И тримата загубиха равновесие. Черити падна назад и в последния миг успя да намери опора в нещо, но Лестър и Стоун политнаха заднишком надолу по металните стъпала, които свързваха платформата на трансмитера със залата. Стоун извика и се опита да се претърколи странично, но Лестър го увлече при падането си. Имаше нещо странно в начина, по който падна на земята. Не приличаше на падането на човек, изгубил равновесие. Той се просна отпуснато на пода, без ни най-малък опит да смекчи удара.

Черити зърна всичко това с единствен бегъл поглед. Цялото й внимание бе погълнато от гигантската зала, в която бяха попаднали. Тя бе изпълнена с пламъци и дим, през които се виждаха странни на вид машини, а стените и таванът бяха обвити със сиви, лепкави въжета, подобно на мрежата на гигантски паяк. По пода лежаха десетки безжизнени тела, някои обхванати от пламъци, други обгорени до неузнаваемост, а между тях се движеха войници.

Не съзнателната мисъл, а тренираните рефлекси спасиха живота й. Тя почти не забеляза движението, по-скоро го предусети, хвърли се встрани и извади оръжието си.

Моронът и тя стреляха едновременно. Подът на мястото, където бе Черити допреди миг, се превърна в петно огненочервен разтопен метал, но изстрелът на Черити улучи мравката и я отхвърли на метри назад. Бързо и инстинктивно, все още без да разбира какво ставаше в действителност, тя скочи на крака, застреля втори морон и хукна на зигзаг надолу по стълбата към Стоун и Лестър.

След нея от металния пръстен излетяха Скудър и Гурк. Индианецът реагира също като нея — бързо и хладнокръвно. Един светкавичен поглед му бе достатъчен, за да оцени положението. После блъсна дребосъка встрани и пусна ред къси ослепителни светкавици, които бяха смъртоносни за три или четири от нападащите мравки.

Черити преодоля с един скок последните стъпала, застреля една мравка, която се готвеше да се нахвърли върху й, и коленичи до Стоун. Той лежеше безжизнен, притиснат от тялото на Лестър, и Черити разбра, че е мъртъв, още преди да го сграбчи за рамото и да го обърне към себе си.

Тя изруга и се изви назад, отправи два изстрела към приближаващите мравки, без да се цели, и се вцепени.

Стоун стоеше прав до нея. Лицето му бе бяло като тебешир, а очите — тъмни и разширени от страх.

Тя погледна още веднъж надолу към трупа на Стоун на пода, после вдигна погледа си към Стоун, прав до нея.

Едва сега осъзна, че по стъпалата се търкаляха не само трупове на застреляни мравки. Някои от телата бяха овъглени до неузнаваемост, други обаче бяха несъмнено човешки — и тя позна самата себе си!

Нямаше време да осмисли видяното, а и едва ли бе в състояние да го стори. Гурк изкрещя от горния край на стълбата, когато лазерен лъч прониза гърдите му, и той се свлече с горяща пелерина редом с една сгърчена фигура, която бе негов двойник. В същия миг Скудър извика, изпусна оръжието си, закри лицето си с ръце и се свлече безжизнен назад.

— Не! — изкрещя Черити. Хвърли се през трупа на Стоун и като вземаше по две-три стъпала, побягна нагоре по стълбата към Скудър. Чу зад себе си пронизителен вик и шум от падащо тяло, а с единствената все още ясна частица от съзнанието си разбра, че оцелелите мравки най-после излязоха от вцепенението на изненадата и се хвърлиха подире й. Както бягаше, стреля назад и с отчаян скок се изплъзна от лазерния залп. Парна я болка в хълбока, но тя продължи да бяга.

Скудър бе мъртъв, когато стигна до него. Лежеше по гръб, а между пръстите на ръцете му, все още притиснати към лицето, се процеждаше яркочервена кръв. Обзе я непоносима, почти физическа болка, когато коленичи до него. Не се решаваше да свали ръцете от лицето му. Внезапно осъзна жестоката истина, че и тя ще да умре.

Странно — изобщо не изпитваше страх. Изпитваше само някаква дълбока, изсмукваща празнота, но не и съжаление, при мисълта, че борбата е била безполезна.

На колене зад тялото на Скудър, тя вдигна оръжието си и с прецизността на компютър застреля още три войници-насекоми, преди ослепителната лазерна светкавица да угаси съзнанието й за вечни времена.

Френч стенеше тихо, като от болка. Сега бе застанал прав в скривалището, ясно видим и уязвим, но не обръщаше внимание на опасността. Въздухът в залата бе нагорещен и той едва си поемаше дъх, носеше се зловоние и дим, от които му се виеше свят. Но и това не забелязваше. Погледът на широко отворените му очи бе прикован към блестящия метален пръстен, който изведнъж започна отново да се изпълва с оживял мрак.

 

 

Продължавайки движението, с което бе запратена в трансмитера в сърцето на Черната крепост на Северния полюс, Черити изхвръкна от приемното устройство и напразно се опита да избегне падането. Връхлетя срещу Лестър и Стоун, които миг по-късно изскочиха със залитане от трансмитера. От удара и тримата изгубиха равновесие. Стоун изкрещя и падна по гръб на стълбата, която водеше надолу към пода на залата. Лестър рухна с отпуснато тяло и на Черити не бе необходимо повече, за да разбере, че бе мъртъв.

Тя скочи светкавично и извади оръжието си не защото оцени ситуацията, а защото инстинктивно усещаше, че скокът от Северния полюс ще я запрати в разгара на битката.

Под тях се простираше огромна зала, изпълнена със странни на вид, повечето разрушени и обхванати от пламъци машини. Разхвърляните безжизнени тела и пламъците на пожарите показваха, че битката е била ожесточена. Тук-там се мяркаше паякоподобният силует на някоя мравка.

След нея от черното нищо на трансмитерната връзка изскочиха, препъвайки се, Скудър и Гурк. В същия миг Черити съзря с крайчеца на окото си някакво движение и яркия блясък на лазер. Скочи встрани, избегна на косъм изстрела и се спъна в едно безжизнено тяло, което лежеше сгърчено на стъпалата. Тя падна, претърколи се няколко пъти и стреля срещу един морон още докато се търкаляше надолу по стълбата. И Скудър зад нея започна стрелба по насекомите, чиито силуети се мяркаха като трепкащи призраци сред пламъците и черния дим на пожарите.

Черити продължи да се търкаля безпомощно надолу по стъпалата, докато се сблъска с един от многобройните трупове. Инстинктивно се надигна, търсейки цел за стрелба в гъстите облаци дим — и се вцепени.

Това, което бе спряло падането й по стълбата, бе собственият й труп. За няколко секунди тя не бе в състояние да се помръдне и беше чудесна мишена за мравките. Дори и не помисли за тази опасност. Погледът й беше прикован върху бледото лице, неподвижните, потъмнели от смъртта очи, лицето, застинало за вечни времена в израз на неописуема болка — собственото й лице!

Тя чу вика на Скудър, инстинктивно съзря опасността и скочи встрани. Секунда по-късно лазерният лъч издълба отвор колкото човешка глава в стъпалата зад нея. Черити стреля срещу насекомото, не го улучи, но изстрелът попадна в тежкото оръжие, което държеше в две от четирите си ръце. Последва взрив, който разкъса мравката. Ударната вълна отхвърли Черити назад.

Падна върху нещо меко и податливо и сърцето й заби лудо само при мисълта, какво можеше да бъде то.

Този път бе паднала не върху собствения си труп. Този беше на Даниел Стоун.

Стоун лежеше с отворени очи и уста, паднал върху втори мъртъв Даниел Стоун, а третият, жив Стоун в този миг с мъка се изправяше на крака и също като нея, изумен, гледаше невероятната картина.

— Внимавайте! — изкрещя Скудър.

Черити се обърна, но за Стоун предупреждението дойде твърде късно. От дима изплуваха силуетите на трима войници. Черити застреля от движение единия от тях, в същия миг Скудър уби втория. Третият обаче вдигна оръжието си и застреля Стоун, преди Черити да успее да натисне повторно спусъка.

Опасността още не бе преминала. Залата бе обхваната от пламъци, а подът бе покрит с не по-малко от петдесетина мъртви мравки. Все още се мяркаха безшумно движещи се черни сенки, а откъм облаците дим проблясваха лазерни изстрели.

Черити се втурна на зигзаг и потърси прикритие зад една от странните машини. За малко не я улучи изстрел, който взриви част от импровизираното укритие. Тя отвърна на стрелбата, не улучи мравката, изруга и изскочи иззад прикритието си, когато втори изстрел нажежи металния блок до червено. Скудър най-после успя да се отдалечи от трансмитера и хукна със скокове надолу по стъпалата. Досега той бе застанал на колене зад собствения си труп, върху който бе проснато нейното тяло, обхванато от пламъци — картина, при която почти изгуби разсъдъка си.

— Вратата! — изрева Скудър.

Черити разбра. Тя даде един изстрел в дима пред себе си, без да се прицелва, побягна на зигзаг през залата и заудря с юмрук бутоните на малкото табло до вратата. Със съскане пред входа се спусна метална броня. Черити откри с изненада и объркване, че не за пръв път вижда механизма на тази врата, но нямаше време за чудене. С почти автоматично движение тя заключи входа, така че той не можеше да бъде отворен отвън, върна се отново зад прикритието си и с жестове се разбра със Скудър. Залата бе обхваната от пламъци, но високо горе на тавана се включиха мощни вентилатори, които започнаха да изсмукват черния дим, и след малко въздухът се прочисти.

Тя познаваше тази зала. Не знаеше защо, но бе убедена в това, че вече е била на това място.

— Отсреща! — гласът на Скудър проникна в съзнанието й. — Вдясно от тебе. Мисля, че е само един!

Черити надникна предпазливо иззад прикритието си и след няколко секунди откри морона. Той също бе намерил удобно прикритие зад един машинен блок, но разположен под неблагоприятен ъгъл — прикриваше го от Скудър, но не и от нея.

Въпреки това Черити продължи напред с изключителна предпазливост. Тя познаваше светкавичните реакции на насекомите.

Чуха се мощни удари отвън по вратата. Черити потръпна от уплаха, моронът също отклони за миг вниманието си.

Черити се изправи иззад прикритието си, прицели се и стреля три пъти последователно. Машината пред нея се превърна във вулкан от нажежен до бяло метал, който погълна насекомото. Тя изчака малко, ослуша се със затаен дъх и разтуптяно сърце. Изминаха секунди, после минута, после втора. Не се случи нищо.

Предпазливо, с опънати до скъсване нерви, Черити се изправи иззад прикритието си и се огледа.

Димът се беше разнесъл. Все още трепкаха малки пламъци, а във въздуха се носеше тежка смрад, която затрудняваше дишането. По всичко изглеждаше, че това бе краят на битката.

Скудър също дойде и описа, оглеждайки се напрегнато, полукръг с дулото на пушката си. После свали оръжието и се успокои, макар и не напълно. Той се обърна към нея с широко отворени очи, после се извърна най-напред към пръстена на трансмитера, след това към мъртвите пред него. Лицето му запази суровото си изражение и въпреки че той полагаше усилия да се владее, Черити откри безпокойство и страх в погледа му.

Лестър. Стоун. Гурк. Черити и той самият. Два пъти, три пъти, четири пъти.

— Какво… е… това? — промълви той.

Черити свали оръжието си с разтреперана ръка и направи крачка към едно от безжизнените тела с нейното лице, но не успя да продължи. Не бе в състояние да го направи.

— Не знам — прошепна тя тихо. — Или всички ние сънуваме един и същ кошмар, или тук става нещо невъобразимо.

Скудър й хвърли тревожен поглед и излезе изцяло иззад прикритието си.

В същия миг тялото на едно от привидно мъртвите насекоми помръдна. Черити извика и се опита да вдигне оръжието си. Скудър също осъзна опасността в последния момент и се метна встрани.

Но нямаше никакъв шанс.

Черити и моронът стреляха едновременно. Изстрелът от оръжието на Черити бе смъртоносен за насекомото. Но ослепителният лъч от оръжието на мравката прониза гърдите на Скудър.

Той залитна. За част от секундата застина като вкаменен. После направи една-единствена, мъчителна крачка, ръцете му изпуснаха пушката на пода, и той се извърна, треперейки, към Черити. Лицето му изразяваше безпомощно изумление, нито болка, нито ужас или страх, само учудване. После бавно се свлече на колене, опря се с ръце в пода и като на забавен кадър политна настрани.

Черити изпусна оръжието си и с един скок се намери при него, за да го подкрепи. Тялото му падна тежко в ръцете й, но тя не усети тежестта, а успя да го изправи и се опита да го обърне.

Исполинската фигура на индианеца се отпусна в ръцете й. Черити викаше отчаяно името му, сграбчи го за раменете и го разтърси. Скудър не реагира. Главата му се люшкаше наляво-надясно и Черити разбра, че бе мъртъв.

Мъртъв. Думата отекна още няколко пъти с ужасно, незатихващо звучене в съзнанието й.

Беше си го представяла по друг начин. Не беше както с Майк, нито както с родителите й. Беше жестоко, изпитваше физическа болка. Не отчаяние, или мъка, само неописуема болка и гняв, който нямаше цел, и затова бе двойно по-мъчителен. Беше по-лошо от всичко преживяно досега. Видяла бе смъртта на стотици, на хиляди хора. Съпреживяла бе гибелта на цял един свят, но сега бе вече напълно сломена.

В миг всичко стана маловажно. Нейната борба срещу нашествениците, нейната отчаяна битка за оцеляване — всичко, което бе извършила и изпитала, избледня пред обзелата я мъчителна болка. Тя притискаше безжизненото тяло на Скудър към гърдите си и отчаяно се молеше, ако може да даде собствения си живот, за да го спаси, да получи още един шанс, или поне да може да заплаче.

Не знаеше колко време бе изтекло. Вероятно само секунди, тъй като съзря Гурк да се изправя иззад машинния блок, където бе потърсил спасение, когато мравката застреля Скудър. Той направи крачка към нея, но се спря, когато видя лицето й.

— Той е мъртъв — прошепна Черити.

Дребосъкът я погледна по начин, който бе непознат досега за нея. Сега у него нямаше нищо комично. Излъчваше мъка, която смути Черити.

— Обичаше ли го? — попита той.

— Той е мъртъв — повтори Черити. Дори не знаеше отговора на този въпрос. Никога не беше се питала, въпреки че бяха толкова време заедно и бяха преживели съвместно много неща. Обичаше ли го? Ако бе вярно, че човек оценява истински любовта си към друг човек едва след като го загуби, отговорът щеше да бъде „да“. Не беше сигурна. Искаше да заблуди самата себе си и да каже „да“, но това щеше да бъде предателство спрямо Скудър и чувствата й към него. Погледът й обгърна безжизнените тела по стълбата пред трансмитера — нейните собствени двойници, двойниците на Стоун, на Лестър, на Гурк, както и този на Скудър, и се запита дали той бе изпитал същото в последния миг. Запита се дали мъртвата жена с нейното лице бе преживяла по същия начин смъртта на мъжа с външността на Скудър. Запита се не беше ли преживяното самият ад?

Гурк понечи да каже нещо, но в същия миг прозвуча ниско, по някакъв неприятен начин, познато бръмчене и след секунда блестящият метален пръстен на трансмитера се изпълни с бушуващ мрак. Гурк се сепна уплашено, Черити положи внимателно тялото на Скудър на пода, вдигна пушката, която той бе изпуснал, и я насочи към трансмитера. Не искаше да се бие. Вече нямаше желание да брани собствения си живот или нещо, станало вече безсмислено, каквото й се струваше сега спасението на Родината. Искаше само да убива. Искаше някой да заплати за всичко, което й бяха сторили, без значение кои ще бъде той.

Сенките в трансмитера се сгъстиха и оформиха силуети, после се разсеяха, след това отново мракът прие формата на тела. Черити вдигна пушката и постави пръст на спусъка.

Но не стреля.

От трансмитера не изскочиха мравки.

Излезе самата тя, следвана от Лестър и Даниел Стоун, които изскочиха в реалността с перфектна имитация на движението, с която се появи тя самата, и рухнаха като покосени.

За кратък, неизмерим във времето, миг Черити усети нещо подобно на притегляне, като че ли нещо се опитваше да се откъсне от нея, но в последния момент се върна обратно. В същия миг фигурата, която беше нейно точно копие, се строполи на стъпалата пред трансмитера, а с това изчезна и странното усещане. Лестър и Стоун паднаха и тя чу приглушен стон, признак, че поне един от двамата бе все още жив.

Трептенето в трансмитера се засили, мракът се сгъсти отново и прие формата на две различни по ръст тела. Пред невярващите очи на Черити от трансмитера изскочиха Скудър и Гурк. Скудър пристъпи непохватно и вдигна пушката си, едва тогава осъзна ситуацията и замръзна на място с вик на изненада, в същото време Гурк падна настрани, като ударен от гръм, и остана да лежи безжизнен на земята.

— Велики боже! — прошепна Черити. — Какво е това?

— Трансмитерът! — изкрещя внезапно Гурк. Той подскочи и започна да жестикулира бясно. — Скудър! Изключи го! Изключи проклетия апарат!

Скудър се втренчи в него, после в безжизнената дребна фигурка с несъразмерно едра глава, после отново него. Не се помръдна, но лицето му изгуби цвета си и ръцете му започнаха да треперят.

— Изключи го! — крещеше Гурк с пронизителен фалцет.

Скудър остана на място, сега вперил поглед в Черити и в мъртвото тяло в краката му, което имаше неговото собствено лице.

Гурк се втурна със смешни подскоци нагоре по стълбата, като насмалко не се препъна в Стоун, който противно на първоначалното впечатление на Черити, бе още жив, но безуспешно се опитваше да се измъкне изпод неподвижното тяло на Лестър. Той вероятно бе влуден и от гледката на собствения си труп, само на половин метър от него.

Гурк го заобиколи, блъсна встрани Скудър, който стоеше все още вцепенен, с израз на недоумение, и удари с все сила с юмрук бутоните на пулта за управление на трансмитера. Чу се пращене, Гурк нададе вик на болка и отскочи назад, но малката жълта лампа на пулта, която показваше, че апаратът е в готовност за работа, изгасна. Миг по-късно затихна и бръмченето откъм трансмитера.

— Какво… става тук? — прошепна Скудър. Той се завъртя в полукръг, отново замръзна на мястото си и сведе поглед към двете тела на пода непосредствено пред него. Лицето на мъжа не можеше да се разпознае, освен това в смъртта си той го бе закрил с двете си ръце. Но когато Скудър видя стройната женска фигура, рухнала върху него, потръпна и отскочи сепнато назад. Устните му помръднаха, но Черити не чу нито звук.

Тя се изправи бавно, прекрачи през тялото, която бе издъхнало в ръцете й само преди минута, и се приближи, несигурно и треперейки, към стълбата. Стоун най-после бе успял да се измъкне изпод товара на безжизненото тяло на Лестър, но стоеше полуизправен, вцепенен от гледката пред очите му.

— Какво е това? — прошепна Скудър. Гласът му бе почти като стон. — Къде… къде сме?

— Не знам — отвърна Черити. — Може би трябва по-скоро да питаш кои сме.

Скудър преглътна няколко пъти. Потърси подходящи думи, но не ги намери, после се обърна рязко към Гурк, който беше още пред трансмитера и притискаше ръката си към тялото. Кокалчетата на пръстите му бяха разкървавени от удара върху бутоните.

— Гурк! — изпъшка Скудър. — Какво става тук?

— Не знам — отговори Гурк. — Аз…

Думите му преминаха във вик на ужас, когато Скудър се озова с един скок при него, сграбчи го за яката и го вдигна високо. Гурк започна да крещи и размахва крака във въздуха, но Скудър не му обърна внимание, а го раздруса силно и изкрещя:

— Кажи ни най-после истината, проклет дребосък! Или ще те напердаша, за да я кажеш!

Гурк го заудря бясно по ръцете и лицето.

— Казвам ти истината! — изкрещя той с тон, който правеше всяка лъжа невъзможна. — Не знам!

Скудър го задържа във въздуха с една ръка и сви юмрука на другата, но Черити го възпря.

— Пусни го, Скудър — каза тя. — Той говори истината.

За секунда Скудър я изгледа почти злобно, но гневът му премина бързо, както бе дошъл. Спусна нервно дребосъка на земята и се завъртя в кръг.

— Но това… това е…

— Причината е в трансмитера — каза Черити. Тя погледна със страхопочитание триметровия сребрист метален кръг, който отново бе напълно празен, и се обърна към Гурк:

— Така е, нали?

Гурк вдигна рамене и отстъпи бързо крачка назад, когато Скудър го погледна от височината на ръста си.

— Мисля, че да — отговори Гурк уклончиво. — Но не съм сигурен. Не ми се е случвало такова нещо досега.

— Значи все пак знаеш нещо — изръмжа Скудър гневно.

— Аз знам много — отвърна Гурк дръзко. — Нали това не е забранено?

Устоя упорито на погледа на Скудър в продължение на секунда, после се обърна и също погледна към трансмитера.

— Винаги съм смятал, че познавам тези неща — измърмори той. — Но изглежда съм се лъгал.

— Това е безумие — прошепна Скудър. — Това… това не може да бъде.

Той посочи с разтреперани ръце човешките тела по стълбата и долу в залата:

— Това и това съм аз. И ти, Черити. И Гурк и…

— Не — прекъсна го Черити рязко. — Това не сме ние, Скудър. Те само изглеждат като нас. Това са копия, наши двойници.

Това не бе истина. Това бяха само думи, думи, които тя изричаше, само за да не загуби напълно разсъдъка си. Мъжът с пребледнялото от ужас лице пред нея бе умрял преди минута в собствените й ръце и той беше Скудър, никакво копие, никакъв двойник, никаква илюзия. Разумът й капитулира пред задачата да разбере какво ставаше тук.

— Вижте — каза Гурк неочаквано, — забелязвате ли нещо?

Черити се обърна към него. Погледът на присвитите, тъмни очи на Гурк обхождаше внимателно залата.

— Какво? — попита Черити.

Гурк посочи последователно безжизнените тела.

— Четири пъти Черити. Четири пъти Стоун и четири индиански вожда, и четири… — той сви лицето си в гримаса и потръпна. — Абн Ел Гурк. Но само три Лестър.

Черити трябваше да положи усилие, за да огледа телата едно след друго. Действително всички бяха в четири и то мъртви екземпляра. Всички, с изключение на Лестър. Тя откри само три трупа с неговото лице.

— Е, и?

Гурк вдигна рамене:

— Нищо. Само се питам дали това означава нещо.

— Може би той… е останал там вътре — каза Скудър и посочи, потръпвайки от ужас, пръстена на трансмитера.

Гурк поклати решително глава и каза:

— Не. Той излезе непосредствено след Черити и увлече със себе си Стоун. Нали, Дани? — Той се ухили срещу пребледнялото от ужас лице на Стоун и се обърна отново към Скудър: — Това нещо го е изкопирало точно толкова пъти колкото и нас. Но един липсва.

— Надявам се, не мислиш, че той е отговорен за това? — изплъзна се от устата на Черити.

— Не мисля абсолютно нищо — каза Гурк. — Но някой е направил нещо. И щом не съм аз, нито някой от вас, тогава…

Една жълта лампа започна да мига на пулта за управление на трансмитера зад гърба на Гурк. Той улови ужасения поглед на Черити и се обърна назад.

— О! — каза той. — Някой чука на вратата.

— Могат ли да включат трансмитера оттам? — запита Скудър угрижено.

Гурк отново вдигна рамене.

— Нямам понятие — каза той. Огледа се, търсейки нещо, после се наведе и взе оръжието от ръката на една мъртва Черити. Прицели се спокойно в бутоните за управление, натисна спусъка и пултът се превърна в нажежен до червено къс метал.

— Сега вече не — ухили се той и като се обърна към Скудър, продължи: — Въпреки това предлагам да напуснем това негостоприемно място и да си потърсим скривалище, където на спокойствие да се отдадем на страха си.

— Имаш ли понятие къде се намираме? — попита Скудър.

— Не — отвърна Гурк и поклати глава.

— Но аз да — каза Черити.

Както Скудър, така и дребосъкът я изгледаха с удивление.

— Аз… не съм съвсем сигурна — продължи Черити. Тя се завъртя в кръг и погледът й премина по опустошената зала. — Но съм била вече тук.

— Къде сме? — попита Скудър.

Черити не отговори веднага, а продължи да се оглежда колебливо.

— Дай ми още няколко минути — каза тя, — за да бъда сигурна.

— С удоволствие — каза Гурк. — Но не тук. Не знам повече от вас какво се е случило тук, но съм сигурен, че скоро ще дойде групата по чистотата, за да измие свинщината. Нямам никакво желание да бъда все още тук.

Черити не сметна тона му за особено уместен, но той говореше истината. Беше истинско чудо, че залата все още не гъмжеше от войници. Това обаче нямаше да продължи дълго.

Тя се обърна към Стоун, с повелителен жест му даде да разбере, че трябва да остане между нея и Скудър, и се насочи към изхода.

Едва бе направила крачка, и с крайчеца на окото си зърна някаква сянка, сепна се и вдигна оръжието си, когато разпозна морон, който се изправяше между два машинни блока.

Моронът войник нададе вик на ужас и вдигна високо горната си двойка ръце. Изведнъж Гурк изкрещя:

— Не стреляйте! Този не е от тях!

Черити не стреля, но продължи да държи оръжието насочено към странната фигура и се приближи предпазливо към нея. Гурк имаше право, това не беше морон, поне не беше виждала такъв досега. На пръв и бегъл поглед той приличаше на насекомите, но бе твърде нисък на ръст, крайниците му бяха къси и дебели, и пропорциите на тялото бяха други.

Странното същество бавно обърна глава и я погледна, когато Черити се приближи към него. Външността му беше абсурдна. Черити видя отблизо, че тялото му нямаше характерната черна броня на насекомите, а бе покрито с подобна на гума, набръчкана маса, която нямаше ни най-малка прилика с роговата обвивка на гигантските насекоми. Средните два от шестте му крайника висяха отпуснати като празни ръкави и вероятно не бяха нищо друго. Черепът му имаше типичната триъгълна форма на главите на мравките, но беше несръчно слепен от пластмасови части, големите втренчени очи бяха полусфери от стъкло. Като че ли дете си бе направило с подръчни материали и с малко повече сръчност карнавален костюм, който изобразяваше морон.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Черити.

Фигурата видимо трепна, като чу гласа й. Опита се да отстъпи назад, но веднага спря при заплашителното движение на оръжието на Черити.

— Какво значи това? — попита Черити. — Кой сте вие?

Чу се някакъв отговор, гласът бе определено човешки, но бе изкривен до неузнаваемост от тежката маска върху лицето. Черити посочи с жест да свали шлема си. Странният непознат се поколеба за миг, после много бавно свали ръцете си, като че ли се страхуваше да не я изплаши, хвана с две ръце отстрани имитацията на череп на мравка и го сне от главата си, също като шлем на древна рицарска броня.

Изпод него се показа бледо лице, обкръжено от сплъстена черна коса. Лицето бе несъмнено човешко, но Черити потръпна ужасена, когато го видя.

Пред тях стоеше млад мъж, но беше невъзможно да се определи възрастта му — би могъл да бъде както на петнадесет, така и на двадесет и пет години. Лицето му беше тясно, с остри черти и с безупречно бял цвят. Не бяло в смисъла, в който се употребяваше думата, за да се различава цветът на кожата на различните раси, а в напълно буквалния й смисъл. Очите му бяха огромни и покрити с мрежа от тънички артерии, в ъгълчетата на устата му имаше засъхнала кръв. Имаше нещо неистинско в лицето му — все едно е било замислено по точен план, но не е било изработено точно. Скулите му бяха разположени твърде високо, устата бе прекалено широка, носът — остър, очите — неестествено големи…

— Кой сте вие? — Черити повтори въпроса си. — Разбирате ли ме?

Съществото кимна отсечено и каза:

— Френч. Аз съм… Френч.

Гласът му също звучеше необичайно. Глухо и неясно, но и пронизително, като че ли малкото думи му струваха неимоверни усилия.

— Какво правиш тук? — попита го Гурк, който се бе приближил междувременно и наблюдаваше съществото с нескрито изумление.

Френч погледна надолу към дребосъка и започна да трепери още по-силно.

— Аз… аз се скрих — каза той. — Щях да ви помогна, но… те… бяха много. Исках да ви помогна, наистина, но…

— Вярваме ти — прекъсна го Черити. — Но кой си ти? Какво правиш тук?

— Аз живея в Убежището — промълви Френч, останал без дъх. — Исках да донеса въздух, но се заблудих, а после, после влязох тук и тогава…

— Добре, добре — каза Черити, когато младежът започна да заеква все по-силно. — Може би по-късно ще поговорим. Знаеш ли пътя навън?

Френч кимна:

— Да. Но навън е пълно с паяци. Те ще ви убият.

— Паяци? Мисля, че той нарича така мравките. Мороните. — Гурк се поправи бързо и посочи едно от мъртвите гигантски насекоми.

Френч кимна нервно.

— През цялото време ли беше тук? — осведоми се Гурк.

Френч кимна отново и каза:

— Не можех да изляза. Те щяха да ме убият, ако бях опитал да ви предупредя.

— Ти си наблюдавал всичко? — попита Гурк, за да се увери. — От самото начало? Когато ние… Искам да кажа, когато другите се появиха първия път?

— Да, но аз…

— … не можеше да ни помогнеш, знам — Прекъсна го Гурк нетърпеливо. После посочи себе си и един след друг останалите. — Един от нас липсва. Видя ли какво стана с него?

— Мъжът… който гореше?

— Ако имаш предвид Лестър — да — каза Гурк. После наклони глава встрани и сбърчи чело. — Той е горял?

— Те го застреляха — каза Френч нервно. — Той беше мъртъв, но отново скочи на крака и побягна към пръстена, там отново направи нещо, те пак го застреляха и той пламна. Тогава дойдоха другите. Тези, които изглеждаха като вас.

— А Лестър?

Френч посочи в една точка малко вдясно от трансмитера и каза:

— Той…

Младежът сепнато прекъсна думите си, Черити също погледна, бърчейки чело, в посоката, която сочеше подобието на ръка на насекомо. По обгорения под се забелязваше някаква черна, размазана следа, като че ли някой бе влачил нещо овъглено. Но нямаше труп.

— Да — промърмори Гурк мрачно. — Приблизително така си и мислех.

— Какво? — попита Скудър остро.

— Още не знам точно и аз самият — отговори дребосъкът. — Мисля обаче, че постепенно започвам да разбирам какво се е случило тук.

За пръв път Френч сам взе думата:

— Кои сте вие? — попита той. — Искам да кажа, вие… вие и другите. Кои сте вие? Откъде идвате?

— Казвам се Черити — отговори Черити, после последователно посочи останалите. — Това са Скудър, Стоун и Гурк. Ние сме от Ню Йорк.

Френч я изгледа по начин, който показваше, че тази дума не му говори нищо.

— От Земята — добави Черити.

Тя чу как Френч въздъхна изплашено и видя как очите му се разшириха още по-силно. Изведнъж цялото му тяло се затресе. После падна на колене, сключи ръце над главата си и простена.

— Знаех си — изрече със заекване. — Той беше прав. Той не ни е излъгал.

— Какво? — намеси се Гурк.

— Богове! — прошепна Френч. — Вие сте богове! Вие дойдохте! Истина е!

За момент Черити се почувства много безпомощна. После бавно приклекна, хвана младежа за раменете и бавно и нежно го изправи. През облеклото му чувстваше как той трепереше с цялото си тяло.

— Ние не сме богове — каза тя възможно най-меко. — Ние сме хора като тебе. Само че идваме от друго място.

Френч не отговори. Тя не се съмняваше, че изобщо не бе чул думите й, камо ли да ги разбере.

— Имай ни доверие — добави тя. — Няма да ти сторим нищо. Напротив.

Гурк се окашля престорено.

— Защо не го отложиш за по-късно? — каза той. — Трябва да изчезваме. Когато излезем оттук и бъдем в безопасност, ще можете на спокойствие да се обожествявате.

Черити му хвърли гневен поглед и го накара да замлъкне. Но не можеше да отрече, че дребосъкът имаше право. Пусна раменете на Френч, прибра оръжието си и кимна към вратата:

— Добре — каза тя. — Мисля, че знам как да излезем оттук. Можеш ли да ни заведеш до мястото, където живеят твоите хора?

Въпросът бе отправен към Френч. Младежът преглътна нервно няколко пъти и направи някакво движение, което Черити с малко повече въображение прие за кимване.

— Да — каза той. — Знам пътя. Но не можете да минете оттам. Паяците ще ви познаят и ще ви убият. Освен това нямате костюми, ще се задушите в Мъртвата зона.

— Достатъчно е само да ни покажеш пътя — каза Черити. — Ние ще се погрижим за всичко останало. Заведи ни при своите хора.

— Да — добави Гурк мрачно и се обърна още веднъж назад, за да погледне разрушения пръстен на трансмитера. — А после ще потърсим Лестър, или както и да е името му. Горя от нетърпение да му задам куп въпроси.

 

 

Какви опасности и загадки очакват по-нататък Черити и нейните спътници, ще узнаете в седма книга от поредица Черити: Черната крепост.