Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (13)

13.

— Ето ги! — ръката на Скудър сочеше трите планера, които се виждаха като блестящи искри на небето. Бяха се приближили бързо, но забавиха скорост и сега се държаха на две-три мили разстояние от металохода. Черити не бе сигурна, но й се струваше, че са от същия тип тежки бойни машини, с които се бяха запознали вече над Париж и по-късно над Кьолн. Гледката не бе никак успокоителна. Тя познаваше огневата мощ на тези летящи дискове с диаметър петдесет метра. Машините разполагаха с достатъчно тежко въоръжение, за да нанесат сериозни повреди даже на такъв колос като металохода.

— Защо не ни нападат? — изрази учудването си Фалър.

— Нямам понятие — промърмори Лестър. — Може би не са сигурни какво се е случило тук. — Той вдигна рамене. — Една такава машина сигурно е невероятно скъпа. Не може току-така да бъде разрушена.

Никой не отговори. Ако Лестър имаше право, в най-добрия случай това означаваше временна отсрочка на атаката. Мороните там горе скоро щяха да забележат, че нещо не е наред. Рано или късно щяха да открият, че машината не променя курса си, и щяха да предприемат нещо.

На пулта пред Лестър замигаха бясно ред разноцветни светлини. Лестър се съсредоточи върху тях, после натисна последователно три бутона, докато всички светлини изгаснаха.

— Какво правите? — попита Скудър.

— Вероятно се опитват да установят връзка с нас — отговори Лестър. — Опасявам се обаче, че никой няма да им отговори.

— Тогава ще дойдат и ще проверят на място.

Скудър потропваше, за да стопли краката си. Въпреки металната плоча на вратата, температурата в помещението бе спаднала значително. Настъпил бе такъв студ, че едва се движеха. Подът, таванът и стените бяха покрити с тънък слой скреж. Залата напомняше по-скоро на ледена пещера, отколкото на командната централа на гигантски робот. Лестър от време на време почистваше с ръка натрупания лед върху уредите на пулта пред себе си. Ставаше все по-студено.

Една от трите машини се отдели от ятото и се приближи бавно. Малката зелена светлина на контролния пулт замига по-силно и пръстите на Лестър заиграха отново по клавиши и превключватели. Планерът плавно се спусна надолу и от безформена сребърна искра прерасна в диск с многобройни израстъци и издатини.

Черити усети шум от триене на метал и видя как една от плочите на близкия пулт се отърси от ледената броня, която го покриваше. Под нея се показа някакъв многостенен метален механизъм, който се издигна със скърцане, и в горната му част замигаха разноцветни светлини. От лявата му страна стърчеше нещо като ръкохватка, явно създадена не за човешка ръка. Същевременно на големия екран се появи ситна, подобна на паяжина мрежа от червени линии, която образуваше нещо като скала на оптически мерник, наложена върху изображението на приближаващия планер.

— Поемете го, капитан Леърд — каза Лестър. — Системата е същата като в планера, който пленихте в Париж.

Черити го погледна с изумление. Лестър имаше право — но бе невъзможно да знае това! Нито на него, нито на другите двама бе казвала, че Кайл я беше научил как се борави с въоръжението на планера!

— Огън! — каза Лестър. Гласът му прозвуча напрегнато, но властно и Черити се подчини автоматично. Металът бе така студен, че допирът с него пареше като огън даже през дебелите ръкавици, но тя сграбчи ръкохватката, насочи скалата на прицела на екрана към приближаващия планер — и натисна спусъка.

От горната част на металохода блесна светкавица, обгърна планера в огнено кълбо и го разби със страхотна експлозия.

Черити бързо отдръпна ръка и притисна длан към гърдите си. Погледът й остана прикован към екрана.

Другите два планера останаха за секунда неподвижни на местата си — на две-три мили над металохода, но после с мощно ускорение се изстреляха на голяма височина, описаха завой и се спуснаха отново с безумна скорост!

Черити и спътниците й затвориха заслепени очи, когато от машините блеснаха ярки лазерни светкавици и с трясък удариха металния корпус на гигантския робот. Подът под краката им потрепери и Черити помисли за миг, че цялата машина се преобръща. Тя обаче възстанови равновесието си след няколко тласъка. Лазерният залп я бе разтърсил, но без да нанесе сериозни повреди.

Черити най-после излезе от вцепенението и понечи отново да сграбчи ръкохватката на оръдието, но това вече бе излишно. Планерите профучаха само на десетки метри над машината, поеха стръмно нагоре, готвейки се за нова атака. Неочаквано от страничните части на металохода избухнаха многобройни ярки светкавици и като пръстите на някаква чудовищна ръка заопипваха небето, търсейки двете летателни машини, достигнаха ги и ги разбиха в огнени експлозии.

— Какво… какво беше това? — попита Скудър изумен.

Лестър се усмихна леко.

— Това, на което се надявах — каза той. — Честно казано, не бях много сигурен. Тази машина има собствен механизъм за самозащита. Той се задейства автоматично, ако бъде нападната. Без значение от кого.

— И само предполагахте това? — попита Скудър злобно. — По дяволите, Лестър, за глупаци ли ни смятате? Вие познавате прекалено добре тази техника, за да продължа да вярвам, че всичко е случайно.

— Вече ви казах, аз улавям неговите основни функции — каза Лестър равнодушно. — Но ако не ми вярвате… — Той посочи пулта с подканващ жест и отстъпи назад. — С удоволствие ще ви предам управлението.

Черити гледаше с невярващи очи екрана, на който бавно се разнасяха огнените кълба от експлодиралите планери.

Глух стон и шум от падащо тяло накараха Черити да се обърне. В същия миг тя успя само да зърне как Фалър се свлече с изкривено от болка лице и се сгърчи на пода. С един скок тя се озова до него и коленичи. Младият воин стенеше. Очите му бяха затворени, а лицето бе като бяла маска от лед. В първия миг тя помисли, че вече е мъртъв, тъй като кожата му бе студена като стоманата, върху която лежеше, но при докосването й той болезнено изкриви устни.

— Какво му е? — попита Скудър, който се бе приближил до тях.

— Замръзва — каза Черити. С чувство за вина тя си припомни, че за разлика от нея, Фалър не носеше специален костюм, който да го защити поне за кратко време от космическия студ, а най-обикновена униформа; наистина, тя притежаваше термоизолация, но не бе предназначена за такива температури.

— Трябва да го загреем — каза тя. — По някакъв начин.

— Но как? — Скудър се заоглежда трескаво в централата. Голямото помещение бе претъпкано с уреди и апаратура, но нямаше абсолютно нищо, което би могло да гори.

— Лестър! — каза Черити. — Направете нещо!

— Не мога — отвърна Лестър. — Съжалявам.

Скудър хвърли поглед към лежащия в безсъзнание воин. Черити разбра, че обмисля нещо. Без да каже нещо, той свали пушката от рамото си, прицели се в тази част на задната стена, която бе полуразрушена от зеления енергиен лъч на оръдието на мороните, и даде четири последователни изстрела.

Черити прикри заслепена очи, когато ярките светкавици на лазерните изстрели удариха метала и мигновено го загряха до огненочервено. Въздухът в залата се изпълни с пара.

— Помогни ми! — Скудър мина към главата на Фалър и подхвана неподвижното тяло под мишниците, а Черити хвана краката му. С общи усилия те го извлякоха внимателно по пода на залата и го положиха плътно до нажежената до червено стена.

След убийствения студ топлината, която излъчваше нажеженият метал, действаше двойно по-болезнено. Черити имаше усещането, че лицето й е потопено в пламъци, Скудър също мигаше мъчително, извърнал глава.

— Начинът, по който включихте отоплението, е доста вълнуващ, нали? — каза Лестър спокойно.

— Важното е, че работи — каза Черити, и повдигна рамене.

Реши по-добре да не мисли за дозата радиоактивно облъчване, която поемаха в момента. Нямаше значение. Ако не ги убиеха смъртоносните гама-лъчи, щеше да го стори студът. Металоходът продължаваше на север, към пръстена от изкуствено създаден космически студ, който обхващаше града и го правеше непревземаема крепост. Скоро щеше да стане още по-студено.

— Наглеждай го — каза тя на Скудър и стана. Изстрелите на Скудър бяха загрели до стопяване около един квадратен метър площ от стената. Металът още светеше нажежен, но топлината вече отслабваше. И без това тя се усещаше само непосредствено пред стената. Черити си помисли с горчива ирония, че ако вътре станеше още по-студено, трябваше да избират, дали да бъдат изпечени на грил или да бъдат дълбоко замразени. Вероятно и двете едновременно — от две различни страни.

Тя прогони мрачните мисли и се доближи до Лестър. Погледът й машинално се плъзна по екрана, преди да се насочи към лицето му.

— Какво смятате да правите? — попита го тя. — Да ни убиете?

Лестър поклати глава, без да я поглежда.

— Тук сме в безопасност — каза той. — Тази машина умее добре да се защищава сама. Трябва да изпратят цяла въздушна флотилия, за да я спрат.

— Да — отвърна Черити, — или една-единствена ракета с достатъчно голям боен заряд. Не мислите ли за такава възможност?

Лестър се усмихна, после отново поклати глава.

— Разбира се — каза той. — Но те няма да посмеят.

— Защо не? — учуди се Черити.

Лестър посочи екрана и каза:

— Намираме се на не повече от двадесет мили от града. Този металоход е голям, капитан Леърд. Невероятно голям. За да бъде спрян този колос, е необходима водородна бомба. Те няма да се осмелят да взривят такова оръжие в непосредствена близост до своята главна квартира.

На Черити остана надеждата, че той има право.

— Добре — каза тя. — Но ние не можем да влезем в града, Лестър. Там ще ни очаква цяла армия.

— Имам го предвид — каза Лестър спокойно. — Не се безпокойте, капитан Леърд, ще се погрижа за това те да имат друго занимание, вместо да ни търсят.

Тя не каза нищо повече — може би единствено защото не бе сигурна дали ще успее да се овладее, ако продължи разговора с Лестър. Обърна се безмълвно и се върна при Скудър и изпадналия в безсъзнание Фалър.