Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (6)

6.

Лъжа! Всички беше лъжа!

През последния половин час Френч бе убил пет паяка, без останалите да му обърнат внимание.

През това време бе вдишал и издишал най-малко хиляда пъти, без въздухът да му причини нито изгаряне на белите дробове, нито кипене на кръвта.

Междувременно бе проникнал дълбоко в царството на паяците, както никой човек дотогава, но не бе открил никакви смъртоносни клопки и препятствия, за които всички вярваха, че съществуват.

Изминал бе почти миля. Всяка крачка беше мъчение, което изстискваше последните му сили. Въпреки това болестта на тежестта не успя да го убие, даже напротив — вече се чувстваше малко по-добре.

За всичко го бяха излъгали!

Този свят беше странен и опасен и, изглежда, съществуваше по закони, които той нито можеше, нито желаеше да проумее. Без съмнение, при най-малкото невнимание, тук можеше лесно да загине. Този свят бе опасен и смъртоносен, но такова беше и Убежището, макар и посвоему. Той бе населен със същества, само видът на които го довеждаше до полуда.

Но Френч и другите можеха да живеят тук.

Тук нямаше смъртоносна атмосфера. Не съществуваше и Зона на тежестта, където теглото му трябваше да се увеличава с всяка крачка, докато накрая рухнеше под товара на собственото си тяло и се задушеше. Бяха го лъгали. Заблуждавали бяха всички поколения, живели преди тях в Убежището.

Френч се чувстваше като упоен. Би трябвало да изпитва гняв, но всичко, което усещаше, бе някакъв дълбок, сковаващ ужас от тази чудовищна лъжа.

Вече бе възстановил достатъчно силите си, за да може да продължи. С всяка стъпка навътре в гнездото на паяците околността се променяше. Промените имаха зловещо въздействие и му се струваше, че всяка крачка напред го отдалечава от нормалния човешки свят и го тласка в една чужда Вселена, чиито основи не бяха материята и енергията, а страхът и ужасът.

Срещнал бе много малко паяци. Някои от тях бе убил, и то с изненадващата лекота. Повечето бе успял да избегне, тъй като смятаният за смъртоносен въздух в света на паяците бе в действителност много по-плътен от атмосферата в Убежището; звукът се разпространяваше на по-голямо разстояние и той чуваше стъпките им далеч преди да ги види.

Въпреки това съзнаваше, че досега бе имал изключително щастие. Видял бе малко паяци, но по оставените следи съдеше, че тук имаше стотици. Или десетки хиляди, което бе по-близо до истината. Зоната на тежестта бе много по-обширна, отколкото бе очаквал. При тези условия бе много трудно да оцени както посоката, в която се движеше, така и изминатото разстояние, но то бе не по-малко от миля. Границата на този странен свят от стомана и паяжини въобще не се виждаше. Премина през едно помещение, което бе по-голямо от цялото Убежище. Помещението бе празно, с изключение на чудовищната тъкан от лепкави, сиво-черни нишки, която образуваше нещо като втора площадка на половината на височината на залата и беше така плътна, че сигурно можеше да се ходи по нея. Френч не се задържа там достатъчно време, за да проучи предназначението на тази загадка, но и не държеше особено да го научи.

Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, вече въобще не знаеше какво иска. Нито пък — какво търсеше тук. Първоначалният импулс под действието на шока от истината бе да се върне незабавно при своите събратя и да им я открие. По-късно, когато вцепенението отмина, реши изобщо да не се връща. Независимо от малката вероятност за благоприятен изход на намерението си, той реши да остане и да умре тук. Разбра, че вече не би могъл да живее в теснотата на Убежището. Вече не, след като бе видял това тук. Не и след като бе осъзнал, че съществува нещо повече от света на Убежището с неговите двадесет на петдесет крачки големина — миниатюрен свят, в който бе роден и който споделяше с още десетина мъже и жени и две деца.

Зоната на тежестта наистина бе зловеща и смъртоносна, но преди всичко — голяма. Невероятно голяма. Може би голяма като Земята или още повече? Имаше цели напълно празни етажи и коридори. На мястото, където се намираше в момента, имаше неизброими следи от паяци. Преди това обаче бе преминал през зали, в които не бе стъпвал никой в продължение на цял човешки живот или дори по-дълго. Подът бе покрит с плътен слой прах и въздухът имаше горчив вкус, подобно на атмосферата в Убежището, когато запасът на въздушните патрони привършваше.

Те можеха да живеят тук. Вероятно щяха да живеят тук, без да бъдат обезпокоявани от паяците. Това беше втората голяма лъжа: паяците очевидно не се интересуваха от хората. Френч не застреля две от противните същества, които срещна, само защото те просто минаха покрай него, без да го удостоят с поглед. Причината явно не бе маскировката, тъй като тя бе толкова примитивна, че и двегодишно дете не би се заблудило с нея.

Той прекоси следващата зала и с предпазливи и безкрайно мъчителни малки стъпки, с приведени като на старец рамене, изкачи още една стълба и неочаквано се озова в малка празна стая, в която имаше три врати. Две от тях бяха затворени, освен това едната бе скрита зад мрежа от тънки сиви нишки. Третата просто стоеше гостоприемно отворена.

Френч зареди стрела в харпуна, ослуша се за момент и прекрачи прага.

Гледката бе така изненадваща, че той се скова на място и даже забрави да диша. В огромната зала имаше около дузина паяци, всички от едрата шестокрака порода, която се смяташе за изключително опасна. Никой от тях не му обърна и капка внимание. Но дори и да го бяха забелязали, Френч не бе в състояние да реагира. Той се скова като парализиран от гледката, която се откри пред очите му.

Залата имаше формата на три четвърти от издължен в елипса кръг и срещуположната стена липсваше. На мястото на липсващата стена се простираше черно-синьото пространство на Мъртвата зона, а в средата на този осеян с мънички светещи точки безкрай плуваше гигантска синкава сфера с бели, зелени и кафяви петна.

Земята.

Френч, както и всички други обитатели на Убежището, може би с изключение на Стария, никога не бе виждал Земята в действителност. Сега я позна веднага. Това трябваше да е Земята. А дали не бе вече мъртъв и не бяха ли това бяха виденията, които съпътстваха завръщането към Земята след смъртта?

В едно беше сигурен — това бе Земята.

Никога не бе виждал нещо по-красиво. Изглеждаше му съвсем близо, само на няколко крачки разстояние. Не можеше да се нагледа на тази красота, на мекия блясък, който излъчваше, на идеалните пропорции, на естествената хармония на морета и континенти, на нейното величие.

Френч съзнаваше, че гледката заблуждава — Земята сигурно беше на мили разстояние, колкото и огромна да изглеждаше оттук. Но той бе близо. Той я виждаше. Дори само това имаше значение. Стария не ги беше излъгал поне за едно нещо: Земята — мястото, закъдето щяха да се отправят някой ден, за да получат отплата за мъките през живота си, действително съществуваше.

Тази мисъл му донесе странно облекчение. От момента на напускането на Убежището той бе практически в непрекъснато бягство, изложен на смъртни опасности, но сега отведнъж се почувствува изпълнен с дълбок, непознат дотогава, вътрешен покой. Това се дължеше на въздействието на гледката към на тази планета, на познанието, което бе заменило вярата, че има живот след смъртта, и възнаграждение за понесените мъки и страдания.

Той продължи през залата, без да се смущава от дузината паяци, които вършеха своята неразбираема работа, и с отмерена крачка се насочи към тъмното пространство, решен да извърви последната част от пътя си до Земята. Изпита леко съжаление, че няма да може да се върне и да разкаже на другите истината, но всичко, което те бяха преживели и щяха още да преживеят, сега беше съвсем дребно и незначително. Все едно дали щеше да страда няколко години по-малко или повече, след като го очакваше вечността.

Но пътят на Френч към вечността се оказа преграден от още едно препятствие. То беше невидимо, но масивно и здраво, и когато се сблъска с него, той политна назад, като че ли се бе блъснал в стоманена стена. Пред очите му се завъртяха цветни кръгове и за момент едва не изгуби съзнание. Той се заклатушка, почти загуби равновесие, но в последния момент успя да се овладее.

Един от паяците прекъсна работата си за миг, изгледа го със студените си, блестящи фасетни очи и отново се залови за работа, докато Френч стоеше неподвижен и с отчаяни усилия се бореше да се задържи на крака.

Болката в главата ставаше все по-силна. На това странно място тялото му тежеше вероятно десетократно повече, отколкото в Убежището. Непосилният товар заплашваше да го повали на земята и Френч съзнаваше, че ако допусне това, после просто няма да има сили да се изправи отново. Пулсиращата болка в слепоочията му имаше обаче и друго въздействие: колкото повече се засилваше тя, толкова по-ясно мисълта на Френч се съсредоточаваше в нещо, което бе изключил от съзнанието си през последните минути. Действително, това бе Земята. Но той я гледаше вече не с очите на вярващия, видял Рая, а с погледа на човек, стигнал до познанието.

Разбира се, невидимата преграда, разделяща го от Земята, не беше нищо друго, освен прозорец. Прозорци имаше и в Убежището, но те бяха много по-малки и стъклото не беше толкова прозрачно. Френч откри, обзет от внезапен страх, че през последните минути бе изгубил контрол върху сетивата си. С още по-голям ужас в следващата секунда осъзна, че все още се намираше в голяма опасност.

Той се завъртя трескаво, при това допълнително прикачените към костюма му ръце описаха някакви безцелни трептящи движения, и този път паяците го забелязаха. Три-четири от тях изоставиха работата си и се втренчиха в него, един дори се обърна и направи крачка право към него, но се спря, когато Френч се вкамени от ужас и отпусна ръце.

Мислите му се объркаха. Ръката му стисна здраво харпуна, но той успя да потисне първоначалния импулс да се прицели и да стреля. В продължение на една-единствена, но безкрайно дълга секунда, погледът на огромните студени очи на насекомото остана прикован върху стъклените имитации на очи на неговия маскировъчен костюм. През този отрязък от време погледът на странното същество като че ли проникваше безпрепятствено под маскировката. Френч знаеше, че това е невъзможно, но нещо му говореше убедително за противното. После насекомото се извърна рязко, като че ли внезапно бе загубило всякакъв интерес към него, или по-скоро, като че ли той бе престанал да съществува, и с бързи, отсечени крачки се върна към работата си.

Френч пое с облекчение дъх. Той трепереше с цялото си тяло. Извърна предпазливо глава, за да се огледа. Когато погледът му попадна отново върху синьо-бялото кълбо на Земята зад стъклената стена, това вече не беше примамливият Рай. Сега Земята имаше някакво странно и зловещо въздействие върху сетивата му. Мисълта, че този път се беше изплъзнал на косъм от смъртта, му подейства отрезвяващо. Вече нямаше никакво желание да умира, въпреки убеждението, че многообещаваният Рай действително съществува. Изведнъж се почувствува още по-силно свързан с живота. Бавно, полагайки усилия да имитира отсечените движения на насекомите, Френч се изтегли обратно към входа и спря едва след като остави вратата зад гърба си. Дори не се и опита да разбере защо беше все още жив.

На излизане все пак спря за малко и погледна още веднъж към синята планета зад невидимото стъкло. Очите му неочаквано се насълзиха. Плачеше не за първи път в живота си, но за първи път не се срамуваше от това.