Волфганг Холбайн
В руините на Париж (1)

1.

На пръв поглед светът вън изглеждаше чужд. Небето имаше тъмен, тюркоазнозелен цвят, а слънцето се открояваше на фона му подобно на голямо, отровнозелено петно с размити очертания, които се намираха сякаш в непрекъснато движение. Въздухът беше странно прозрачен, тъй че имаше видимост мили напред. Под тях се простираше причудлива, взета сякаш от кошмарен сън, местност с разрушени сгради, унищожени магистрали и огромни кратери, които за живота на две поколения се бяха напълнили с вода и растения, странно лепкави, зеленикаво-виолетови.

Някога това беше един от най-големите и прекрасни градове на Земята. Но вече нищо не напомняше за него. Докъдето стигаше погледът на Черити, не се виждаше нито една неразрушена сграда, нито един здрав прозорец, нито един цял покрив.

„А най-вероятно, помисли си тя уморено, най-лошите следи от разрушението изобщо не могат вече да се забележат.“ Градът се беше превърнал в плячка на една чудовищна растителност, която през последните петдесет години бавно, но неумолимо беше поглъщала улици и сгради като жив саван, с който нашествениците от Космоса бяха покрили целия град.

Там, където някога течеше реката, сега преминаваше широк, кално кафяв ров, който прорязваше този саван. По дъното му нещо проблясваше в бяло и ръждивочервено: останките от малките излетни корабчета и товарните шлепове, които преди години бяха плавали там. Но сега водата я нямаше, ако не се смята мътното поточе, лъкатушещо по средата.

Някои от мостовете бяха все още на местата си: пропукани, отчасти сякаш разтопени стоманени конструкции, извиващи се в смела дъга над нещо, което вече изобщо не съществуваше. И сякаш за да демонстрират безсмислието на всяко усилие от страна на човека, те не бяха нападнати от зелената чума. Изсъхналото русло на реката беше един вид бариера, зад която непознатата растителност не беше пуснала корени.

Най-ужасяващото нещо обаче беше кулата; гигантска черна метална конструкция, чиито прекъснати профили в меки дъги се приближаваха един към друг и се съединяваха в тънък връх високо над разрушения град. Тя беше толкова далеч, че Черити я възприемаше като сянка. А зловещата, зеленикаво-виолетова светлина правеше конструкцията да изглежда нереална и почти безтегловна. Но въпреки това Черити я разпозна.

Никой, който беше виждал тази конструкция дори и само веднъж през живота си, не би могъл да я забрави.

Гледката я изпълни за момент с гняв. Откакто беше излязла от саркофага и от продължителния сън и се беше върнала на повърхността на тази осквернена земя, беше видяла толкова разруха, толкова смърт и мъка, че понякога й се струваше, че не ще има нищо повече, което да може да я разтърси до такава степен. Но не беше така.

Ужасът нямаше граници.

Беше видяла градове, сравнени със земята. Огромни области, напълно обезлюдени; плодородни долини, по които никога вече нямаше да расте нищо; селища, чиито жители са били избити до крак — и въпреки това видът на този превзет от буйна растителност град я изпълни с много по-дълбока горчивина, отколкото бе изпитвала някога.

Чудовищните легиони бяха нападнали света й и го бяха покорили. Черити се беше примирила с това, колкото и ужасна да беше тази мисъл. Но изведнъж тя се сети пак за онова, което Майлс й беше разказал в подземната крепост: че има цели области, дори и континенти, които чудовищата не само бяха подчинили на себе си, но бяха започнали да ги преобразяват по своите желания и представи. Тогава тя изобщо не беше осъзнала истински какво беше имал предвид, когато каза, че били почнали да променят Земята.

Сега го разбра, защото го видя.

Може би бяха разпрострели този саван не само над този град, а над цялата планета, и може би светът, в който се беше пробудила, светът на отшелниците и на бунтовниците, да беше вече само изключение; проядени от молци дупчици по новата одежда, с която нашествениците обгръщаха Земята. А те самите — нищо друго, освен молците, които бяха причинили тези дупчици.

И които щяха да бъдат премахнати с едно само небрежно движение, щом почнеха да причиняват малко повече щети…

Тя пропъди тази мисъл и съсредоточи отново вниманието си върху причудливата гледка, която й се разкриваше от другата страна на вратата.

Това тук, това щяха да направят те със Земята.

Не планета, на която да могат да живеят хора или само да бъде търпяно съществуването им, а съвършено друг свят, пълен с чужди растения и животни, пълен с чужди аромати, пълен с фалшиви звуци, под едно фалшиво небе. Мили боже! Какви бяха направили със слънцето?

Сълзи течаха по бузите й, но тя ги забеляза едва когато стигнаха до устните й и усети соления им вкус. Бързо ги избърса и рязко се обърна назад.

Скудър продължаваше да стои като парализиран на мястото си, въпреки че бяха минали няколко минути, откакто, стреснати от вика му, Черити и останалите бяха скочили на крака и бяха се втурнали към него. Не беше мръднал нито веднъж през това време, да, Черити почти беше уверена, че дори не беше и дишал; стоеше неподвижен, вдигнал дясната си ръка, втренчен, с широко разтворени, изумени очи в странния, непривичен пейзаж там отвън. Изражението на лицето му издаваше истински ужас. Нет също гледаше втренчено почти сюрреалистичната околност, но в погледа й се отразяваше по-скоро детинско любопитство. Единствено лицето на Гърк беше запазило обичайната си неподвижност, като се изключи леко извитата дъга, в която се бяха присвили старческите му устни, сякаш се опитваше по този начин да разкрие пред целия свят своето презрение.

Но физиономията му беше най-малкото, в което можеше да се заблуди. От няколко часа насам Черити изобщо не беше вече уверена дали не се е лъгала по отношение на всичко, което се отнасяше до Гърк.

Тя отхвърли тази мисъл. С Гърк и онова, което й беше разказал, щеше да се занимава по-късно. Че е все още жива и че всички са дори на свобода, й се струваше истинско чудо. От вика на Скудър бяха минали две или три минути, а може би същото време беше минало и от мига, в който беше излязла, залитайки, от трансмитера и се бяха озовали в този нов, напълно непознат свят. Пет или шест минути не е кой знае колко време, но повече от достатъчно за Даниъл, за да насъска подире им цели кохорти от своите насекомообразни воини. Черити си припомни с ужас колко много черни, четириръки мравки се бяха намирали в залата на трансмитера на Шаитаан.

Наистина, тя самата и най-вече мегавоинът бяха избили голяма част от тях, но съвсем не всичките. А в окаяното състояние, в което се намираше за момента малката й лична армия, може би щеше да е достатъчна и само една мравка, за да ги унищожи докрай.

Черити се обърна и хвърли неуверен поглед към пръстена на триметровия трансмитер. Уредът все още беше включен във вътрешността на тесния кръг от сребрист метал, който потрепваше в състояние на безтегловност на около педя над земята, се движеше нещо безформено черно. Очевидно човешкият ум изобщо не беше в състояние да проникне в същността на тази странна транспортна система. Но тя имаше някаква материална страна. Тя съществуваше и беше ужасна, онова, което Черити беше изпитала за малкото и все пак безкрайни мигове във вътрешността на трансмитера, й се беше сторило като повей от ада.

Внезапно усети, че някой я наблюдава. Беше Гърк. Нет и Скудър продължаваха да разглеждат странната, тюркоазносива местност пред себе си, но джуджето беше извърнало глава и я гледаше с тъмните си, нечовешки очи.

— Няма да ни преследват — каза той.

Черити се попита дали не чете мислите й, обаче си отговори отрицателно. Доста често беше доказвал, че не може да го прави. Може би не беше особено трудно да се разбере какви мисли се въртят из главата й, докато гледа към тази тъмна врата, водеща към нищото.

— Откъде си така уверен? — попита тя.

— Няма да го направят — настоя Гърк. — Това място е табу. Те ще се оставят по-скоро да ги убият, отколкото да стъпят тук.

— Познаваш ли това място?

Гърк сви рамене така, че главата му се заклати от тежестта си насам-натам.

— Чувал съм само — отвърна той уклончиво. Лъжата беше толкова прозрачна, че дори и в неговите собствени уши не можеше да прозвучи убедително.

Лицето на Черити потъмня леко.

— Чувал си вече доста неща, нали? — попита тя остро. — Много повече от това, което си казвал досега.

Гърк се засмя:

— Ти не си ме питала, нали!

Черити се накани да отговори ядосано, но успя да се овладее в последния момент.

— Вярно е — процеди тя през зъби. — Но ще го направя. Можеш да си сигурен. Ще се наложи да си поговорим, човече. Доста дълго и за много, много неща.

Гърк отново сви рамене и издаде неприличен звук.

— Може — отвърна той внезапно с обичайния си скърцащ старчески глас. — Но не тук и не сега. — Посочи с тъничкия си показалец към трансмитера. — Даниъл може да си подскача сега на един крак оттатък, но даже и да си откъсне главата, не би могъл да накара някое от ония същества да стъпи в трансмитера. Това обаче не означава, че сме на сигурно място. Тук има доста други „приятелчета“. А на някои от тях предпочитам изобщо да не им се изпречвам пред очите.

Повтори отново широкото си движение с ръка по посока на трансмитера.

— Че това нещо е използвано, с положителност не е останало незабелязано. Сигурен съм, че след няколко минути тук ще гъмжи от неканени гости. — Погледна въпросително Черити и разкриви лице в гримаса: — Да не искаш да им предложиш кафе? Или ще се постараем да изчезнем оттук?

Черити се разсмя, без да иска. Гърк несъмнено знаеше доста добре, че тя го беше прозряла, но продължаваше да се опитва да се прави на клоун, което даже някак си все пак му се удаваше. Числеше се към оня тип хора (хора?), за които можеше да си сигурен, че са интелигентни и опасни, но не можеш никога да ги вземеш напълно насериозно. „Може би, помисли си тя, причината е в това, че той не беше човек.“

Черити погледна за последен път към трансмитера и после пристъпи към Скудър. Но се поколеба веднага да го заговори и още веднъж огледа зейналия в кратери чужд пейзаж, който и нея беше изненадал и объркал, както Скудър и Нет. Но за разлика от тях двамата тя знаеше къде се намират.

Погледа само няколко секунди, после отстъпи рязко назад и се обърна.

Движението като че ли изтръгна и Нет от плена на ужасната гледка навън, защото младото момиче премигна внезапно, сякаш се събужда от дълбок сън без сънища, и погледна объркано към Черити. Няколко мига по-късно и Скудър се извърна към тях.

Лицето му беше бледо и на зловещата светлина на зеленото небе изглеждаше като лице на мъртвец.

— Боже мой — прошепна той. — Ние… ние не сме си у дома, Черити. Това не е вече Земята!

Черити прехапа устни. Много й се искаше Скудър да е прав. Предпочиташе да е на някаква чужда планета на другия край на Галактиката, отколкото на това място, което се беше променило по такъв ужасен начин. Но това беше Земята. И нямаше никакъв смисъл да продължава да се самозалъгва.

— Не, Скудър — произнесе тя тъжно, — у дома сме си.

Индианецът я погледна недоверчиво.

— Но това е…

— Ние все още сме на Земята — каза Черити почти нежно, но настойчиво. — Била съм вече тук. Познавам този град, Скудър. Виждаш ли кулата там? — вдигна ръка и посочи филигранната плетеница на обляната в почти течна, зеленикава светлина Айфелова кула, която се извисяваше над развълнуваното море от руини на града. — Даже веднъж съм била и там горе.

Скудър я погледна недоверчиво и Черити кимна с горчива усмивка, преди да продължи:

— Тогава това беше един от най-големите и красиви градове на Земята, Скудър. Милиони хора живееха тук. Човек можеше да се качи до върха на кулата и при ясно време да види чак морето.

— Но това е изключено — възпротиви се Скудър. С движение, което изглеждаше почти отчаяно, той посочи небето и фалшивото яркозелено слънце. — Това не е Земята!

Черити въздъхна:

— Не знам какво е станало с небето — каза тя — или пък със слънцето. Но това тук е Париж, Скудър. Във всеки случай беше някога.

— Продължавайте да си говорите на спокойствие — намеси се Гърк. — Няма абсолютно никаква причина да бързаме, нали така? Напротив, сигурен съм, че ако продължим да си бъбрим така, ще пристигне някой любезен представител на градската управа и ще ни покани да разгледаме забележителностите на града.

Скудър погледна Гърк, без да разбере нищо, но Черити знаеше, че джуджето беше право. Всеки миг, който прекарваха отсега нататък в това помещение, можеше да бъде една секунда в повече. И без това беше истинско чудо, че досега никой още не се беше появил, за да види кой беше ползвал трансмитера.

Но дори и чудесата не траят вечно. А това, което те преживяваха в момента, свърши точно в този миг.

Всичко стана прекалено бързо, за да може по-късно Черити да определи кое се беше случило по-напред: чу се дълбоко, зловещо бръмчене, което се засили до болезнено вибриране, обхвана всяка клетка на тялото й и я накара да трепти, а така масивно изглеждащата странична стена на помещението се раздели на две по протежението на отвесен процеп, който секунди по-късно се превърна във врата, зад която се откри прашен коридор, с безброй ярко осветени врати. Точно под тази врата беше застанала сивокоса старица в пъстрото церемониално облекло, каквото бяха носили Анжела и останалите свещенослужителки на Шаит, а зад нея се извисяваха двуметровите фигури на две мравки.

И в същия момент вълнуващото се черно вещество във вътрешността на трансмитера се оформи в тяло и оттам излезе мегавоинът!

 

 

Беше както винаги и както винаги Жан се питаше дали резултатът си струва усилията. И както винаги стигна до извода, че изобщо не си заслужаваше. Наистина, бяха му достатъчни само петнайсетина минути, за да стигне дотук през лабиринта от тунели, но преди това му трябваха почти два часа, за да надхитри стражата и да тика почти миля мотора си през тунела, преди да се реши да запали двигателя.

А след това също толкова време за последните петдесет метра.

Беше спрял мотора точно под острова и се беше изкатерил нагоре по плетеницата от стълби, ръждясал метал и купчини отпадъци, но се беше натъкнал на плъхове и се беше наложило да се крие повече от час.

Жан потрепери и сега от страх, като си спомни колко близо до скривалището му — някаква тясна ниша в стената, в която някога е имало електрическо табло — беше минала върволицата животни. Не бяха кой знае колко много на брой, около десетина, както пресметна Жан, но дори и само едно от тези животни с големината на овчарско куче беше достатъчно, за да разкъса човек, ако е гладно и достатъчно отчаяно.

А животните, които беше видял там долу, изглеждаха доста гладни. Въпреки лапите и зъбите си те представляваха направо жалка гледка — само да не бяха толкова големи. Козината на повече от тях беше сплъстена, на места беше почнала да окапва, образувайки големи, грозни петна. По някои имаше възпалени, сълзящи язви и почти всички бяха ранени по един или друг начин. Очевидно групата се връщаше от лов. И в случая май им беше отредена ролята на плячка.

С крясъци и много бързо групата беше пробягала покрай скривалището му и се бе изгубила в лабиринта от подземни ходове и галерии, но Жан дълго време не се реши да напусне прикритието си. Обикновено плъховете не нападаха хора, знаеше го, но тези животни бяха почти полудели от страх и глад, а някои от раните, които беше видял, продължаваха да кървят; битката, от която се връщаше тази жалка група, сигурно не е била преди много време. Много вероятно беше да се нахвърлят върху всичко, което се движи. Освен това нямаше нищо друго на света, което Жан да мрази толкова много, както мравки и плъхове. Само от вида им му призляваше. Можеше да полудее дори при представата, че ще го докосне някое от тези отвратителни четинести същества, че ще долови горещия им, миришещ на мърша дъх, че ще усети драскането на ноктите им по кожата си. Така че беше изчакал напълно да се увери, че няма да се върнат, преди да изпълзи от ръждясалата метална кутия без врати и да се измъкне окончателно на повърхността.

Не, размишляваше той, докато по навик се оглеждаше наляво и надясно, преди да пробяга последната непокрита отсечка от пътя до укреплението, наистина не си струваше да идва непрекъснато тук.

Което обаче не му пречеше да го прави и преди, и в бъдеще.

Жан не можеше да каже кое точно така го влече към това място. Наистина — тук беше укреплението с неговия вътрешен живот, пълен с бръмчене и проблясващи светлини, със странни звуци и възхитителни неща, от които той можеше да идентифицира твърде малка част. Това беше късче от чужд, загинал свят, късче минало, онова минало, за което понякога разказваха родителите му и което той и връстниците му познаваха само по картини и книги. Понякога Жан се питаше дали не е всъщност единственият от жителите на Свободната зона, който наистина някога е виждал част от това минало. И понякога страшно му се приискваше да вземе със себе си някой от останалите и да сподели с него тайната си.

Но, разбира се, нямаше да го направи.

Чисто и просто опасността беше прекалено голяма. Ако разберяха в Свободната зона какво беше открил при редовните си идвания насам — идвания, които бяха забранени, но все пак мълчаливо толерирани от Барлър и останалите, тогава нямаше да му позволяват повече да излиза. А точно това не му се искаше да рискува.

Беше преодолял откритото пространство и се сгуши зад опожарените останки от някакъв зид. Огледа се с разтуптяно сърце. Островът все още не се беше превърнал в джунгла, но не беше и част от Свободната зона. Беше един вид ничия земя, за която никой не предявяваше претенции, но можеше да се посещава от жителите и на двата бряга на реката. Няколко пъти през изминалите години се беше натъквал на чудовища, които бяха преминали сухото русло на реката;,веднъж дори беше видял мравка. Не биваше да се подценява и опасността от въздуха. На неравни интервали над реката патрулираха планери, които стреляха по всичко, което се движи.

За момента всичко изглеждаше спокойно. Между опожарените развалини не помръдваше нищо, по небето над града и джунглата също не се движеше нищо. Въпреки това Жан постоя известно време неподвижно и се огледа внимателно, преди да се изправи и да пробяга последните двайсетина крачки до укреплението.

Дори и на него, който съвсем точно знаеше какво търси, му беше трудно да го открие. Когато го намери, преди повече от четири години, укреплението беше погребано под развалините и обрасло с буйна растителност. Постепенно беше разчистил отпадъците, понеже бързо беше разбрал, че повечето от чувствителните прибори не са повредени, а само нямаха видимост поради огромните количества от развалини. Бурените беше оставил така, както си бяха, а по-късно даже беше почнал да събира млади, здрави растения из околността и да ги разсажда край укреплението, така че междувременно то беше скрито под тънки, но жилави вейки.

Както винаги, когато се приближаваше до него, той оглеждаше критично творението си и дебнеше дали някъде не се е появила пролука, дали няма предателско проблясване от метал или стъкло, но не откриваше нищо. Можеше да бъде доволен. Даже мравките да стигнеха дотук, те щяха да отминат нататък, без да забележат нещо.

Жан се приведе, разтвори внимателно плетеницата от трънливи клони, която прикриваше входа, и издърпа със зъби тежката кожена ръкавица от дясната си ръка, като същевременно придържаше с лявата клоните назад. После внимателно постави разперените пръсти на десницата си върху очертания като тънък, червен пръстен кръг до вратата и чу познатото щракване, когато укреплението идентифицира отпечатъците от пръстите му и му позволи да влезе. Беше му необходима цяла година, за да разкрие начина на функциониране на тази врата и да промени програмата й така, че да позволява достъп единствено на него.

На боядисаната с тъмнозелен маскировъчен цвят стена на укреплението се появи тънък като косъм процеп, който бързо се разшири и се превърна във врата, висока не повече от метър и половина, и Жан влезе приведен вътре. Вратата се затвори зад гърба му също толкова безшумно, както се беше и отворила, и почти едновременно с това на тавана се включи и осветлението, което потопи малкото помещение в странна жълтеникава, мека светлина. Както винаги, когато идваше тук, Жан се спираше за малко и се любуваше на един лукс, който другите жители на Свободната зона дори не можеха да си представят — така, както и той не беше могъл, преди да дойде тук за първи път: той просто стоеше и гледаше. Тази светлина беше съвършено различна от тюркоазнозелената светлина на небето, под което Жан се беше родил и израсъл. И при първото му посещение тук тя го беше изплашила, дори направо паникьосала. Но това чувство беше преминало бързо и беше отстъпило място на странното усещане за уют. Днес вече той възприемаше тази жълта светлина като нещо много по-приятно от лъчите на деня.

Погледът му се залута из хаоса от скали, стрелки, разноцветни лампички и миниатюрни монитори и се закова на една малка червена лампа, която проблясваше в бесен ритъм.

Жан смръщи чело. Той познаваше значението на тази светлина. Някой се беше опитвал да влезе вътре.

Седна в едно от трите тапицирани удобни кресла под командния пулт, протегна ръка и натисна бързо един подир друг три бутона. Светлината от тавана намаля, без да изгасва напълно, а непосредствено до лявата му ръка просветна правоъгълен монитор с големината на човешка длан. Жан чу звънко жужене, докато връщаше видеолентата, после трепкащите ивици на екрана се превърнаха в стереоскопично цветно изображение на пространството пред укреплението.

Въздъхна с облекчение, когато видя, че всъщност само някакво животно се беше опитало да проникне тук: едно зелено-сиво нещо с почти човешки ръст, което приличаше на неудачна кръстоска между рак и хлебарка и чиято проблясваща черна рогова обвивка недвусмислено го идентифицираше като представител на животинските видове на мороните. Огромните му очи сякаш гледаха Жан и през монитора пълни с омраза.

Жан се усмихна неспокойно. Това, което видя, беше само запис отпреди няколко дни, може би седмици, и въпреки всичко трябваше да положи усилия, за да не отмести инстинктивно поглед към вратата и да се увери, че съществото не е разбило здравата стомана и не е пропълзяло вътре.

Записът свърши, когато злополучният мелез най-сетне се отказа от безсмислените си усилия да разбие стоманената стена и се обърна, за да се отдалечи от мястото с гротескни, подскачащи движения. Жан тъкмо се канеше пак да изключи монитора, когато сиво-белите ивици отново се стабилизираха и образуваха картина. И той пак насочи вниманието си натам.

Явно няколко секунди след записа камерата отново се е включила автоматично и когато той се вгледа по-внимателно в малкия екран, разбра причината: животното се беше отдалечило от укреплението на трийсет-четирийсет стъпки и пълзеше с гротескни движения по равнинната повърхност, която делеше укреплението от брега на острова. Но на екрана внезапно се появи още едно движение — бегло, сребристо проблясване по небето, почти в края на зрителния обхват на камерата. Приближаваше се с бясна скорост, изчезна за мит и после се върна обратно, вече малко по-бавно — и в този момент тънка, непоносимо ярка светкавица проряза небето и прониза огромното животно. Жан затвори очи заслепен, когато екранът сякаш избухна в непоносима бяла жарава. Когато отново отвори очите си, животното вече го нямаше. Там, където беше застанало само преди секунди, сега земята пламтеше в приглушено тъмно, мрачно червено.

Картината остана неподвижна за две-три секунди, после мониторът изгасна окончателно и се чу тихо щракане. Планерът сигурно беше отлетял в друга посока и оттогава не беше се случвало нещо, което да си е заслужавало да бъде заснето.

Но Жан остана още дълго, загледан замислено в малкия, отново посивял екран. Инцидентът отново ясно му беше показал колко е тънък е ледът, по който се движи. Никой не знаеше за съществуването на това укрепление, нито в Свободната зона, нито оттатък, от другата страна, но нямаше никаква гаранция, че така ще си остане завинаги. Някоя съвсем проста случайност, като любопитството например на някое безмозъчно същество, можеше да развали всичко. Не смееше и да помисли какво би се случило, ако планерът беше засякъл и атакувал насекомото малко по-рано, когато се намираше непосредствено пред укреплението. Жан знаеше, че в укреплението има оръжия, които може би щяха да са достатъчни да съборят планера подобно на досадна муха от небето. И беше съвсем уверен, че мозъкът на укреплението не би приел един лазерен изстрел непременно като жест на приятелство. Когато той самият беше дошъл за пръв път тук, едва не бе заплатил любопитството си с живота си. Ще трябва непременно да измисли нещо.

Но в края на краищата нали затова беше тук.

Първата година, когато беше открил укреплението и си беше осигурил достъпа във вътрешността му, Жан го използва единствено като скривалище. Понякога прекарваше тук цели нощи, в които не беше правил нищо друго, освен чисто и просто да си седи и да мечтае. Тогава все още беше дете.

Но през последните две години Жан беше започнал внимателно, стъпка по стъпка, да изследва тайните на това укрепление. Съпоставено с това, което все още не знаеше, той вероятно едва ли бе установил нещо. Но с всяка тайна, която разкриваше, с всеки уред, чиято функция схващаше, с всеки апарат, с който се научаваше да борави, нещата тръгваха все по-бързо. Жан не се съмняваше, че след две, най-много след три години ще овладее укреплението напълно. И тогава… По устните му заиграваше тънка усмивка, когато се сетеше за огромния тънък цилиндър от стъкло и блестящ зелен кристал, който беше открил в полукръглата подвижна кула над главата си. Беше повече от уверен, че става дума за лазерно оръжие. Все още не знаеше как функционира, но щеше да го разбере и тогава…

Е, тогава следващият „ловец“, който дойдеше насам, за да позабавлява с някои жители на Свободната зона, щеше да преживее огромна изненада.

Жан пропъди тази мисъл и се съсредоточи върху същинската причина на посещението си. Последния път случайно беше открил как може да включи централния калкулатор. Наистина, досега уредът беше посочвал само безсмислени цифрови и буквени комбинации и беше отговарял на всички задавани чрез клавиатурата въпроси само с упоритото A BAD OR MISSING PASSWORD. ACCESS DENIED^[1], но през последните месеци се беше запознал с начина на работа на някои по-малки компютри и беше почти уверен, че ще се справи и с този по-голям уред, ако има малко време. А време имаше в излишък.

Включи уреда, набра безразборно няколко цифри и букви по клавиатурата и отново видя ядосан вечно същия стереотипен отговор. Жан прокле света, самия себе си и черните богове на Морон за това, че не разбира повече от компютри. В Свободната зона имаха няколко малки калкулатора, но с тях можеха да се решават само някои по-лесни задачи. Приличаха на този компютър приблизително толкова, колкото и претенциозният му мотор на издяланите от дърво кънки, с които беше препускал като дете.

Жан притвори очи, опита се за миг да не мисли за нищо и после отново се приведе над клавиатурата. Възнамеряваше да започне с прости трицифрени числа, които започна да набира по клавишите. Беше стигнал до 117, когато се чу ясен трикратен камбанен звън и рязко го изтръгна от заниманието му. Жак вдигна очи разтревожен, огледа се бързо наоколо и сега вече наистина се стресна, като видя, че единият от трите основни монитора се беше включил сам. Завъртя се на седалката си, приведе се и се вгледа внимателно в екрана. Беше един от уредите, чието функциониране беше схванал поне отчасти. Веднъж, преди повече от година, беше идвал тук по време на лов. Тогава също уредът се беше включил от само себе си. Беше минало доста време, докато изобщо разбере смисъла на малките трепкащи светлинни точки и на цифровите и буквените комбинации, но после изведнъж му беше станало ясно, че компютърът регистрира енергийните емисии на изстрели от лазерно оръжие. На пръв поглед изглеждащият безсмислен хаос от чертички, линии, квадрати, кръгове и кръстчета върху екрана, но при по-внимателно вглеждане се оказа компютърна графика на местността непосредствено около укреплението, при което то самото беше център на този кръг с диаметър над пет мили.

Няма съмнение, помисли си смаяно Жан, че някъде, може би на по-малко от три мили разстояние, в този момент бе стреляно с лазерно оръжие. И изстрелът не е бил единичен. Малката червена точица продължаваше да трепти, а малкото прозорче под екрана се запълваше все по-бързо с цифри и букви, чието значение, както и преди, оставаше скрито за него.

Жан беше объркан. От последния път бяха минали едва три дни и макар и да нямаше истински правила, все пак досега не му се беше случвало да става свидетел на нов лов след по-малко от две седмици. В края на краищата не беше в интерес и на самите ловци да обезлюдяват напълно Свободната зона.

Какво, по дяволите, можеше да означава това?

Жан наблюдаваше като омагьосан трептенето и просветването на малката червена точица. Минаха няколко минути, докато бясното пулсиране на светлинката отслабне малко и най-накрая окончателно престане. Той размишляваше напрегнато. Каквото и да ставаше там отвън, то не беше обичайният лов.

После минаха още няколко минути, докато Жан колебливо протегна ръка и докосна един бутон над монитора. Чу се тихо, неравномерно бръмчене и от един процеп под екрана се показа лист хартия, върху който имаше умален отпечатък на компютърната графика. Точните координати на отчетените изстрели бяха нанесени във формата на кръст с данни за отдалечеността и посоката.

Жан откъсна листа, сгъна го грижливо и го прибра в предния джоб на сакото си. После взе оръжието си, убеди се педантично, че е заредено, провери двата резервни пълнителя, прикрепени към колана му, и излезе от укреплението.