Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (11)

11.

На Лестър бе необходим много по-малко от половин час, за да се ориентира в принципа на управлението на металохода. И без това мороните дойдоха доста по-рано. През това време бронираната врата на централата потрепери на няколко пъти под мощни удари, а на два пъти стоманата бе загрята до червено, когато мороните употребиха лъчево оръжие или специални инструменти, за да разбият вратата. Необяснимо защо, те всеки път прекратяваха опитите си малко преди металът да започне да се топи.

Черити и спътниците й съзнаваха, че кредитът, отпуснат от божеството на щастливия шанс, бе изчерпан отдавна. Рано или късно мороните щяха да намерят начин да проникнат.

Черити погледна отново Лестър, който беше наведен над пулта със съсредоточен израз на лицето и внимателно движеше лостове и въвеждаше нещо на клавиатурата, като междувременно следеше монитора, който показваше коридора. В момента се виждаха само четири-пет мравки, които с готови за стрелба оръжия охраняваха вратата, но само преди минути вън гъмжеше от морони. Вероятно бяха отишли да потърсят някакво друго средство, с което окончателно да разбият вратата. Черити предполагаше, че досега не го бяха направили по една-единствена причина — те искаха да отворят вратата, без да опустошат напълно помещението на централата.

— Колко още? — попита Скудър.

Въпросът бе отправен към Лестър. Той облиза нервно устни с върха на езика си и протегна решително ръка към някакъв странен лост. Корпусът на гигантската машина потръпна от мощни вибрации, когато премести лоста леко нагоре. Той побърза да върне лоста в изходно положение и каза:

— Мисля, че вече знам как действа. — Лестър откъсна за миг поглед от уредите, но вместо облекчение и задоволство, Черити видя в очите му дълбоко смущение. — Това нещо е толкова примитивно и същевременно гениално.

— Можете ли да го управлявате? — попита Черити.

Лестър се поколеба за миг, после кимна.

— Мисля, че да — каза той.

— Покажете ми тогава — подкани го Скудър. — Аз ще поема управлението… Вие можете междувременно да се погрижите да останалото. Лестър го изгледа въпросително и Скудър посочи опушената и изкривена врата: — Стената няма да издържи вечно. Трябва да се защитим по някакъв начин. Може би има защитни устройства — енергиен щит или оръжия.

— Има ги — отвърна Лестър, — но няма особена полза да ги търся. — Той посочи пулта зад себе си. — Доволен съм, че успях поне с това да се справя. За останалото ще ми трябват часове.

— Ще трябва да се справите за минути — каза Черити и отново погледна към малкия монитор пред себе си.

Лестър проследи погледа й, обърна се и с почти рутинно движение докосна някакъв бутон на пулта. На големия централен монитор вместо снежната буря сега се появи изгледът от коридора, същият, който досега Черити наблюдаваше на малкия монитор. Група морони тъкмо монтираха някакъв апарат върху голям метален триножник. Никой не бе виждал подобно устройство, но всички се досещаха за предназначението му.

Лестър изруга полугласно, превключи екрана на външно наблюдение и започна нервно да действа по уредите за управление. Корпусът на машината потрепери няколко пъти с трясък, после почувстваха как гигантският стоманен бръмбар се наклони настрана и потрепервайки, започна да прави завой.

— Какво правите? — извика тревожно Скудър и вдигна оръжието си.

Черити го спря с ръка и поклати глава.

— Остави го — каза тя. — Мисля, че той знае какво прави.

Тя се наведе отново над монитора пред себе си. Мравките продължаваха работата си с неописуема бързина. Устройството — очевидно някакво помощно оръжие — бе почти монтирано и постовете пред вратата започваха да се оттеглят.

Черити откъсна с мъка поглед от екрана и се приближи до Лестър. Лицето на младия воин блестеше от пот, погледът му бе неподвижен. Ръцете му трепереха, но се движеха бързо и прецизно. Черити имаше чувството, че от действията му личи голям опит с тази техника, въпреки че съзнанието й не допускаше подобна възможност.

— Какво мислите да правите? — попита тя.

Отговор не последва, а по изражението на лицето му личеше, че изобщо не бе чул въпроса. Черити погледна отново големия екран.

Картината бе същата. Навън продължаваше да бушува адският леден ураган, земята се клатушкаше наляво-надясно, нагоре-надолу в ритъма на гигантските крачки. На Черити й се стори, че сега машината се движи по-бързо. Имаше и някаква друга промяна, която още не можеше да определи.

— Какво правите? — попита тя.

Лестър не отговори и този път, а пръстите му продължиха да бягат по странните клавиши и уреди. Тътенът от стъпките на гиганта и сътресенията на корпуса се засилиха. Появи се лов, странен шум — приглушен, променлив вой, който напомняше шума при пускането на гигантски електродвигател.

Черити продължи да наблюдава Лестър с нарастващо безпокойство, но погледът му оставаше прикован към скалите и уредите. Тя реши, че е по-добре в момента да не отклонява вниманието му с излишни разговори.

— Черити!

С един скок тя се озова до Скудър, който сочеше монитора с картината от коридора пред вратата на централата. Мравките бяха завършили монтажа на оръдието и в горната му част проблясваха зловещи тъмнозелени светлини.

— Задръжте ги — простена Лестър. — Само за момент.

— О кей. — Скудър вдигна решително лазерната пушка. — Отворете вратата.

Черити изтръпна. Понечи да каже нещо, но Лестър вече бе натиснал някакъв бутон и откъм бронираната врата се чу пронизителният звук на миниатюрен серводвигател.

Вратата остана неподвижна.

Лестър изруга, натисна друг бутон, воят на претоварения двигател се засили, но резултат нямаше. Очевидно опитите на мороните да отворят със сила вратата бяха повредили механизма й.

Черити погледна отново екрана и се присви инстинктивно. От дулото на тежкото оръдие блесна ярка зелена светкавица и в следващата част от секундата изображението на монитора се изгуби в смущения.

— Лестър! — извика Черити. — Направете нещо!

— Точно това правя — отговори Лестър. — Трябват ми само няколко минути. Може би ще успеем.

Черити свали предпазителя на оръжието си и го насочи към вратата. Очакваше всеки миг да види разтопен метал, пукнатини в стоманената броня или други разрушения. Навън обаче явно ставаше нещо. Усещането не се поддаваше на описание — нещо като че ли запълзя по цялото й тяло, а въздухът внезапно се зареди със статично електричество. С крайчеца на окото си Черити забеляза нервните движения на Скудър и Фалър, които очевидно бяха под действието на същото усещане.

Погледът на Черити продължи да скача все по-нервно между вратата и Лестър. Вече не знаеше какво я безпокои по-силно — дали неизвестното оръжие, което мороните подготвяха вън в коридора, или свръхестествената скорост, с която пръстите на Лестър скачаха по клавишите на пулта и вършеха нещо, от което тя нямаше и най-смътна представа. За миг в съзнанието й тревожно прозвуча въпросът, кой беше в действителност този човек. Несъмнено, той не беше това, за което се представяше.

Пукотът на електрическите заряди във въздуха се усили и започна да причинява болка в ушите. Черити видя множество едва забележими тънки пукнатини по повърхността на метала на вратата и по част от стената в съседство.

— Отдръпнете се от вратата — каза Лестър. — И стреляйте, щом се отвори.

Те се подчиниха веднага. Пукнатините ставаха все по-видими и през тях започна да прониква матовозелено сияние.

По-нататък събитията се развиха светкавично и безшумно: малките пукнатини бързо се разшириха, с невероятна скорост се сраснаха в мрежа от начупени линии и металът на вратата просто започна да изчезва без следа, като лед, който се топи на слънцето. В залата на централата нахлу поток студена зелена светлина, който поглъщаше всичко, което попадаше на пътя му. Черити зърна за миг как част от уредите от задната стена на залата изчезнаха, превърнати в сив прах. Избухваха искри и пламъци, във въздуха се разнесе мирис на озон, който почти парализираше дишането.

— Стреляйте! — изкрещя Лестър.

Черити и Фалър бяха все още вцепенени от това, което ставаше пред очите им, но Скудър не се поколеба и секунда. Той вдигна оръжието си, прицели се в центъра на зловещата зелена светлина и стреля — три, четири, пет пъти последователно. Ярките светкавици на лазера се губеха в зелената вълна, но Черити чу приглушеното ехо на експлозиите в коридора. Накрая и тя преодоля вцепенението си и вдигна оръжието, но не се наложи да стреля. Вероятно изстрелите на Скудър бяха засегнали оръдието на мороните, тъй като зелената светлина ненадейно изгасна и в същия миг се възцари зловеща тишина. Въпреки това, тя се насочи с изключителна предпазливост към вратата. Може би изстрелът на Скудър бе успял да извади оръдието от строя, но вън продължаваха да дебнат десетки мравки.

С разтуптяно сърце Черити се промъкна до вратата, облегна гръб на стената и изчака Скудър да направи същото от другата страна.

Останаха така още половин секунда, размениха бърз поглед, който бе напълно достатъчен, за да се разберат, и едновременно се хвърлиха напред в почти синхронно движение. Черити излетя със скок от вратата, претърколи се и скочи отново на крака с насочено за стрелба оръжие, докато Скудър светкавично се обърна, опрян на коляно и готов за стрелба в другата посока.

Никой от двамата не стреля.

Един от изстрелите, дадени от Скудър напосоки, бе взривил оръдието на мороните и го бе превърнал в тлееща купчина метал. Подът на коридора бе покрит с безжизнените тела на мравки, сгърчени, с протегнати крайници като умиращи паяци, някои все още потрепващи в мъчителни конвулсии.

Но не експлозията бе причина за внезапната смърт на мороните.

Черити го усети, преди да го осъзнае.

Остра болка преряза като с нож гърлото й, когато се опита да поеме дъх, а откритите части на лицето й пламнаха. Дъхът й образуваше сив облак пара.

В коридора бе настъпил неописуем студ. Дишането бе почти невъзможно в мразовития въздух Черити усети как очите й се насълзиха от студа й сълзите замръзнаха почти мигновено по лицето й. Студът проникна светкавично дори през нейния термоизолационен костюм и започна да сковава мускулите й. Вече не усещаше пръстите на ръцете и краката, едва държеше оръжието в ръце. В стоманения тунел свистеше леден вихър.

Повече инстинктивно, отколкото съзнателно, тя се изправи рязко и заотстъпва заднишком към вратата на централата. Дишаше повърхностно, през зъбите си, но въпреки това гърлото й гореше, като че ли поглъщаше разтопена лава. И Скудър не се чувстваше по-добре. Сгърченото му лице изглеждаше като посипано с пудра захар, ръцете му бяха вкочанени и едва движеше пръстите си.

Студът, настъпил мигновено във вътрешността на машината, бе причината за бързата смърт на мороните. Мъртви бяха не само мравките от групата около оръдието. Подът на дългия, тесен коридор, чиито стени бързо се покриваха с ледени кристалчета, бе осеян с черните тела на насекомите. Повечето бяха мъртви, някои все още помръдваха слабо, но не бяха в състояние нито да се изправят, нито да държат оръжие.

В централата бе чувствително по-топло, но по лицето на Фалър личеше, че и тук температурата спадаше бързо. Покривката от блестящи ледени кристали, която бе обвила пода и стените на коридора, пропълзя безшумно през прага и бавно, но неудържимо, започна да покрива като бяла плесен пода и стените на залата.

— Какво направихте?

Лестър и сега не отговори на въпроса на Черити, но за момент вдигна поглед от уредите и отправи успокоителна усмивка. Той отново приличаше на голямо дете, преоблечено като възрастен, в очите му пак блестеше същата детинска радост, но Черити не забравяше нито за миг как бе убил Филипсен — хладнокръвно, пресметливо, с логиката на машина.

— Потърсете нещо да барикадираме вратата — каза той, — преди да замръзнем.

Скудър бе готов да възрази гневно, но Черити му даде знак да замълчи. Лестър отново бе прав — сега просто нямаше време за разговори. Температурата падаше главоломно. Жестокият мраз бе смъртоносен не само за насекомите и ако сега допуснеха последните остатъци скъпоценна топлина да излетят навън, само след минути щяха да замръзнат. Скудър и Фалър започнаха да разглобяват един от големите пултове, за да заварят металната плоча като импровизирана врата на отвора. През това време Черити излезе още веднъж в коридора и се огледа. Изминала бе само минута, но промяната бе поразителна. Искрящ леден слой бе покрил като бяла броня телата на падналите морони, а от тавана и стените бяха израснали причудливи ледени образувания. Във въздуха се носеше фин снежен прах и Черити се закашля болезнено при опита да поеме дъх. Какво беше станало тук?

Черити се върна отново в залата, убеди се, че Скудър и Фалър напредват с работата, и натисна няколко бутона на пулта на колана на костюма. За разлика от Скудър и тримата воини, тя бе отказала да вземе модерен боен скафандър от неизчерпаемия запас в склада на Хартман, а бе запазила старата си униформа на Космическите въоръжени сили. Черити включи отоплението на костюма на максимална мощност, прибра косите си с ръка и задейства надуваемия пластмасов шлем, който се издигна нагоре от яката на скафандъра. На комбинирания уред на ръката й замига червен сигнал — тя знаеше, че шестдесетгодишните батерии можеха да понесат само неколкоминутно натоварване. Но за тези няколко минути скафандърът щеше да устои на космическия студ.

Тя не изчака шлема да се оформи напълно и да се затвори със свистене, а се втурна навън в коридора, пое надясно и с широки крачки се затича към вратата, през която бяха проникнали в коридора.

Още преди да я достигне, усети, че нещо не е наред. Вместо червеникавите отблясъци от пещите за топене на метал в машинната зала, насреща й блесна ослепителна бяла светлина. Блъсна я мощен порив на вятъра и тя едва не загуби равновесие върху огледално гладкия леден под. Потърси опора в стената, продължи бавно, предпазливо и спря, когато стигна вратата.

Гледката малко се различаваше от картината в коридора. Огромната зала представляваше фантастичен пейзаж от ледени статуи и снежни вихри. Огънят бе загаснал почти във всички пещи, последните пламъци изчезваха в облаци пари. В залата бушуваше снежната стихия на урагана.

Не можеше и да бъде друго.

Черити погледна с невярващи очи нагоре, където само преди половин час бе таванът на гигантската зала. Покривът бе отворен. Гигантската изпъкнала стоманена обшивка се бе разделила на четири сегмента, подобно на крилете на бръмбар. Те бяха отворени нагоре и встрани, така че ураганът и смъртоносният студ на Защитния кордон проникваха безпрепятствено във вътрешността на машината. Черити едва сега осъзна какво бе извършил Лестър. При мисълта за него отново я обзе ужас, въпреки че бе спасил живота им.

Черити се опита безуспешно да си представи как бе станало всичко. Въображението й обаче не бе в състояние да нарисува картината на гибелта на мороните. Те едва ли бяха имали достатъчно време да осъзнаят какво ги бе сполетяло. След отварянето на покрива температурата сигурно е паднала само за част от секундата с повече от сто градуса по Целзий.

В продължение на минута Черити остана неподвижна, огледа бездната на машинната зала, но никъде не откри признак на живот. Парата започна да се разсейва, след като изгаснаха последните пламъци, а гигантските зъбни колела, цилиндри и транспортни устройства бяха сковани в безмилостната хватка на студа, покрити с искряща бяла ледена броня.

Черити се обърна и внимателно тръгна по леда обратно към централата. В движение хвърли поглед към термометъра на комбинирания уред. Червеният цифров дисплей показваше минус сто и четиридесет градуса по Целзий.

Скудър и Фалър бяха почти готови с работата си, когато влезе в залата за управление. Те бяха изрязали дебела един пръст метална плоча от един от пултовете и я прикрепваха към отвора на вратата. Движенията им бяха непохватни и бавни, Черити забеляза, че ръцете на Фалър кървяха. Вероятно те бяха станали нечувствителни от студа и той не бе забелязал кога се е наранил. Черити бързо прибра шлема на скафандъра и намали отоплението, но в следващия момент съжали за това, защото веднага усети пристъпа на студа. Съзнаваше обаче, че ако продължи да претоварва престарелите батерии, отоплението можеше изцяло да излезе от строя и тя щеше да замръзне за броени секунди. После се включи в работата и помогна, доколкото можеше. С помощта на един от лъчевите пистолети на мороните те завариха металната плоча към рамката на вратата. Резултатът не бе особено добър от професионална гледна точка, нито пък стана по-топло, но поне малко по-топлият въздух в залата нямаше да излети в коридора.

Черити погледна отново термометъра — минус седемдесет и два градуса по Целзий. Истинска топлина в сравнение с външната температура, помисли си тя мрачно. Не трябваше да забравят, че при тази температура нямаше да останат живи дълго време.

Тя описа накратко видяното навън на Скудър и Фалър и се обърна към Лестър. Тялото му също бе сгърчено от студ, а веждите му и тънките мустачки — съвсем не на място на детинското му лице — бяха побелели от скреж. Ръцете му обаче не преставаха да играят по ръчките и клавишите, погледът му сновеше трескаво върху екрана и многобройните уреди.

Черити се изправи до него и го заговори. Той не реагира, а и тя не очакваше отговор. Този път обаче тя го сграбчи решително за раменете и като го разтърси грубо, го принуди да я погледне.

— Ще трябва да ми отговорите на няколко въпроса, Лестър — каза тя.

Лестър я погледна и се усмихна.

Черити изпита внезапно желание да закрещи насреща му, но нещо в погледа му я възпря да го направи. Гневът й се превърна в объркване.

— Кой сте вие, Лестър? — попита тя.

— Но вие знаете, капитан Леърд — отговори Лестър.

— Не, не знам — отвърна Черити. — Не знам кой сте или какво сте, но едно знам със сигурност: вие не сте от хората на Хартман. Външно изглеждате като тях, но това е единствената прилика.

— Заблуждавате се, капитан Леърд — отвърна Лестър меко. — Мога да ви обясня.

— Направи го тогава — каза Скудър мрачно. — И кълна се, момчето ми, ще те убия собственоръчно, ако твоето обяснение не ми хареса.

Лестър го погледна с упрек, но после отново се усмихна, поклати глава и изтръгна въздишка на примирение.

— Знам, нямах право да убия Филипсен — каза той. — Това бе грешка. Просто изгубих контрол над нервите си.

Черити го погледна в очите и разбра, че лъже. Лестър продължаваше да се усмихва, но в тази усмивка липсваше топлина, липсваше чувство. Нямаше израз нито на колебание, нито на страх. Нямаше нищо.

— Нямам това предвид — каза тя. — Ако оцелеем, ще отговаряте за това пред вашия шеф. И пред вашата съвест. Ако въобще я имате.

Тя посочи пулта за управление:

— Откъде знаете как се управлява тази машина?

Лестър сви рамене.

— Просто го знам. — Той отвърна с нова, този път почти убедително изиграна несигурна усмивка. — Просто имам талант за тези неща, капитан Леърд. Винаги съм се справял. Попитайте Фалър. Щом видя машина, инстинктивно се досещам как функционира. Не знам — не ме питайте как го правя. Но мога.

— Вярно е — каза Фалър. — Той винаги е бил гений на компютъра. Сяда пред него и след половин час е готов да направи чудеса.

Черити решително поклати глава.

— Възможно е — каза тя. — Но това не е задоволително обяснение. Това тук е една напълно чужда за нас технология.

— О, не е чак толкова чужда — каза Лестър. Той посочи последователно няколко от апаратите по стените и по странните на вид пултове за управление. — Вижте — това, и това, и онова там, са напълно нормални компютри. Високоразвита техника, но принципът на действие е същият, какъвто е при нас. Останалата част от тази машинария е смешно примитивна, все едно дете си е сглобило играчки. Гениалното е, че заедно двете неща работят перфектно.

— Нямаме нужда от лекция за техниката на мороните, Лестър — прекъсна го Скудър грубо. — Искаме да знаем защо вие умеете да работите с тази техника.

— Но нали вече ви обясних — каза Лестър. — Не знам. Просто се справям. Би трябвало да сте доволни, че мога. Иначе сигурно щяхме да сме мъртви.

— И без това вероятно вече сме — каза Скудър мрачно.

Черити го изгледа въпросително и Скудър продължи с гневен жест:

— Вярваш ли, че ще излезем живи оттук? Вероятно те отдавна са узнали за нас и вече са на път насам.

— Това още нищо не значи — каза Лестър. — Доколкото успях да разгадая, тази машина работи напълно автономно. Може би никой не е забелязал нищо.

— Може би — промърмори Скудър. — А ако може би, все пак — след половин час навън ще гъмжи от мравки.

— Едва ли — Черити погледна екрана и сви зиморничаво рамене. — Още само няколко градуса и въздухът навън ще замръзне. Животът там е невъзможен.

— Тук вътре също не е твърде уютно — каза Скудър. — А дали няма нещо като отопление?

— Не знам — отвърна Лестър. — Честно казано, за това не се бях сетил досега.

Черити посочи големия екран:

— В каква посока се движим сега?

Не бе изненадана, когато Лестър отговори:

— На север.

— На север? — Скудър изстена. — Но… така ще попаднем право в Зоната на смъртта!

— Вече сме вътре в нея — отвърна Лестър спокойно. Той се усмихна отново. — Искате да стигнем в Ню Йорк, нали? Ще ви откарам до там.