Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (1)

Глава 1
Настоящето

12 декември 1998 година

Градът долу, в низината, продължаваше да гори. Небето на север — но не просто в някаква определена точка на север, а навсякъде! — пламтеше подобно на яркочервена заплашителна жарава, сякаш целият свят се беше възпламенил като късче сухи дървени въглища.

Преди няколко минути беше преминала през един разрушен участък от пътя. Около огромния кратер, който беше зейнал сред асфалта и вече се пълнеше с вода, лежаха труповете на трима войници, а малко встрани имаше танк, или това, което беше останало от него: четиридесет и пет тона стомана, които някакъв снаряд беше превърнал в разтопена, безполезна маса.

Мъчеше се, с всички сили, да задържи колата на платното. Мощният мотор я носеше с почти осемдесет мили в час нагоре, по шосето, но въпреки всичко й се струваше, че не помръдва от мястото си. Когато последния път беше идвала тук (О, господи, наистина ли бяха минали само три месеца оттогава?), километражът беше отчел едва шест мили разстояние от града до планината. А днес имаше чувството, че пътят няма край. И сякаш всичко останало не беше достатъчно трагично, та беше почнало да вали като из ведро. Там, където асфалтът не беше разоран или разтопен, блестеше като ледена пързалка и беше почти толкова хлъзгав.

Моторът изрева. Колата подскочи, залюля се и се плъзна към завоя. Това, че я овладя, нямаше нищо общо с шофьорските й умения. Беше просто късмет.

Отсреща се показа планината. Черити въздъхна с облекчение, превключи и увеличи скоростта. Стрелката се приближаваше все повече към стоте мили в час, докосна бегло делението и после рязко се върна назад, когато Черити намали газта. Познаваше околността като дланта си, но беше нощ, пътят беше хлъзгав и мокър и нямаше никаква гаранция, че нещата тук изглеждат все още такива, каквито си ги спомняше отпреди.

Предпазливостта й спаси живота. Караулната будка до входа беше празна, а широката врата — отворена, но по средата на платното от другата страна пътят й беше препречен от изгорял хеликоптер. Черити изруга, натисна едновременно спирачката и съединителя и се опита да заобиколи препятствието.

Още малко и щеше да успее. Но…

Плоската муцуна на колата застърга по останките от хеликоптера. Нещо се удари в предното стъкло и го превърна в плетеница от пукнатини, а след това се спука и една гума. Черити извика и се вкопчи с всички сили в кормилото. Колата се завъртя като пумпал, удари се със страхотна сила и трясък в някакво друго, невидимо препятствие и най-сетне се закова на място в същия миг, в който Черити беше абсолютно уверена, че ще се преобърне.

Моторът замлъкна със звук, който подсказа, че няма да запали никога повече, а в същия миг предното стъкло се разпадна, обсипвайки я цялата с малки, тъпи стъкълца. Вятърът понесе с плясък ледените струи на дъжда към колата. Някъде наблизо лумнаха ярки пламъчета.

С треперещи пръсти Черити напипа копчето на предпазния колан, освободи се и машинално се наведе, за да извади ключа от таблото, преди да осъзнае безсмислието на това движение и да дръпне назад ръката си. Вместо ключа извади пистолета си от жабката, един „Смит & Уесън“, освободи предпазителя и блъсна с рамо вратата, за да може да излезе.

Беше й провървяло. Въпреки всичко. Бункерът беше само на няколко крачки и тя, противно на опасенията си, изглежда, се движеше все още в рамките на разписанието: огромната двойна врата не беше затворена докрай. През тесния процеп между двете стотонни стоманени крила проникваше бледият светлинен лъч на някакъв прожектор.

Но странно, той не помръдваше, а пристигането й беше достатъчно шумно, за да остане незабелязано.

Поколеба се още малко, тъй като колата, макар и разбита и извън движение, все пак беше единствената й защита. Всичко, което я свързваше с онова, в което светът се беше превърнал за последните шест дни. После нещо се удари в предната част на колата. Звукът беше като от удар с кожена топка с малки, но остри стоманени игли. Реши да побърза и се претърколи от колата с такова перфектно превъртане, че инерцията му й позволи да застане пак на краката си толкова рязко, че се наложи да направи бързо още една крачка, за да не се озове отново в калта. Обърна се, огледа се на всички страни и хукна към пролуката в планинския хълм. Движенията й бяха така бързи и плавни, че почти не ги усещаше. Учителят й по японски бойни изкуства би могъл направо да се гордее с нея.

Но този учител, помисли си Черити, беше също така мъртъв, както и повечето хора, а и нея самата я очакваше същата участ, ако не внимава.

Тя продължи да бяга.

Никой не я нападна, но тези няколко крачки бяха най-дългите в живота й. Някъде над нея, по небето, се носеше нещо черно и въпреки проливния дъжд беше душно и горещо. Кожата й пламтеше, а във въздуха се носеше горчив и толкова необичаен мирис, че направо й прилошаваше.

Изтощена до краен предел, тя достигна входа, подпря се на мократа стомана и се огледа внимателно. Все още нямаше признаци някой да я напада, но нощта беше пълна с движение и безпокойство. Сякаш самият мрак беше оживял със страхотиите си. Нещо пробягваше, пъплеше, лазеше; с плющенето на дъжда се смесваха странно отекващи звуци. Влага проблясваше върху черна хитинова обвивка, влажно проблясваха разноцветни очи на насекоми. А прожекторът, чийто лъч падаше досами нея, върху разкаляната земя, не потрепваше. Черити събра цялата си смелост, обърна се със светкавична бързина и със скок се стрелна през тесния отвор на входа.

Това движение й спаси живота.

Едно чудовище с много крайници и огромни зъби се хвърли към вратата, изсвистя ядосано и почна да се плъзга по странно бавен начин надолу по огледално гладката стоманена повърхност. Прозвуча и второ, още по-рязко свистене, когато съществото докосна земята и се завъртя върху пружиниращите си крака — вече съвсем не така бавно.

Но колкото и да беше бързо, Черити го изпревари. Сви се, вдигна пистолета и натисна спусъка. Оръжието издаде кратък плющящ звук, придружен от късо огнено езиче, и на метър и половина от Черити нещо се пръсна на всички страни, като неприятно напомни за огромен паяк.

Черити потисна отвращението, което предизвика тази гледка у нея, скочи на крака и се завъртя леко, държейки оръжието си готово за стрелба.

Но нямаше нищо, по което да стреля, или ако имаше, тя не го виждаше. Огромната зала беше толкова тъмна, че дори дулото на пистолета й сякаш потъна в нечия черна мека длан. Тя замря за миг, напълно неподвижна, затвори очи и се ослуша.

Долавяше шумове, много и доста обезпокоителни, но не такива, които да може да идентифицира: шумолене, влачене, търкане и дърпане, тихо съскане като от чужди зли гласове…

Черити се опита да се освободи от звуците, които бяха рожба само на пренапрегнатите й нерви, но не успя.

Безкрайно предпазливо, за да не причини някакъв издайнически шум, тя се придвижи назад, приклекна и опипа с лявата ръка земята под себе си. Пръстите й се плъзнаха по твърдия бетон на пода, усетиха нещо меко — за момент си припомни вида на паяка чудовище и отново към гърлото й се надигна погнуса подобно на мека, сладникава вълна, после желание да се противопостави на някакво тяло. Устоя на изкушението да се обърне, а само се наведе още малко настрани и потърси опипом фенерчето, докато пистолетът в ръката й продължаваше да се движи в полукръг, сред тъмнината, и да се насочва към всичко, което можеше да се крие в нея.

Най-сетне усети студения метал на лампата. Остана още малко така, неподвижно. Въпреки че тъмнината я влудяваше, тя изпитваше още по-голям страх от това да насочи светлинния лъч наоколо и да провери какво се крие зад тази черна стена. От друга страна, никакъв ужас не би могъл да бъде по-голям от тоя, който рисуваше собственото й подсъзнание.

„Стегни се, истерична коза такава! — смъмри се тя ядосано. — Да си отдавна мъртва, ако тук имаше нещо!“ Това, разбира се, не беше вярно. Противниците й идваха от един свят, който не можеше да бъде обяснен с традиционната човешка логика.

Бесният й пулс се успокои малко, намаля и треперенето на ръцете, макар и да не беше престанало напълно. Главата й се пръскаше от мисли, но все пак тя се беше овладяла дотолкова, че можа да се повдигне бавно и да изгаси лампата, преди да я обърне и насочи в посоката, където в тази абсолютна тъмнина предполагаше, че се намира вътрешният изолатор. С решително движение включи фенерчето.

Секунда по-късно си пожела никога да не го беше правила.

Беше се лъгала. Възможно беше да има толкова ужасни неща, които никое въображение да не може да създаде.

Беше кошмар. Слабият треперлив лъч на джобното фенерче разкъсваше само части от мрака, но и малкото, което съзираше, я караше да потръпва от уплаха. На мястото на клинично чистото допреди три месеца шлюзово помещение на бункера сега се простираше нещо, което би могло да съперничи на кулисите на някой филм на ужасите. Само че беше реалност, една потресаваща реалност.

Черити потисна нежеланието си, пристъпи предпазливо напред, но не и преди да се убеди къде точно ще стъпи, и се постара да запамети с подробности страхотната картина. Сива слуз покриваше пода и стените. Непознати безформени втвърдявания бяха полепнали навсякъде, пулсираха и потреперваха като живи. Тук-там през проблясващата маса пропълзяваха малки, скрити в бронята си, твари, усърдно заети с нещо, което тя не разбираше, а и не искаше да разбере: а напряко през залата беше опънато нещо, което изглеждаше като увеличена до абсурдност паяжина. Тя отново си спомни за чудовищния паяк, които я беше нападнал, и ледена тръпка на ужас пробяга по гърба й. Тази паяжина, прилична на мрежа, беше твърде голяма, за да бъде дело само на едно-единствено от тези същества.

Тя направи още една крачка, спря отново и с разтуптяно сърце се завъртя около оста си. Поне не се виждаха трупове. Мъжете, които я бяха чакали тук, при входа, сигурно са имали време, за да се скрият на сигурно място, преди това чудовище да превърне залата в стая на ужасите.

„Или пък бяха изядени“ — прошепна глас вътре в нея. Почти насила тя осъзна, че някои от потрепващите безформени парчета, вплетени в паяжината, бяха общо взето достатъчно големи, за да поберат в себе си едно човешко тяло. Отказа се да осъзнае тази мисъл докрай и продължи разтреперана нататък. Лъчът на фенерчето й опипваше залата като някой призрачен пръст.

Паякът висеше на три метра над главата й, в центъра на тази странна мрежа, и беше много по-голям от онзи, който я беше нападнал. Това всъщност не беше паяк — тялото му беше кръгло като топка, без оформена глава или каквито и да било други крайници, ако не се броят косматите пипала, с които съществото се беше вкопчило в мрежата. Устата представляваше триъгълен прорез, през който проблясваха остри зъби, а очите приличаха по-скоро на очи на котка, отколкото на насекомо, следяха всичко, изпълнени с интелигентност, която накара Черити да потрепери от ужас.

Черити вдигна пистолета и насочи дулото му към кафяво-сивото чудовище, но животното дори не направи опит да я атакува по някакъв начин.

Стоеше си просто там, примигваше към нея с големите си, обезпокоително умни очи и само от време на време лениво раздвижваше някое от пипалата си.

Съвсем безшумно Черити продължи пътя си, провря се под единия край на огромната паяжина и заднишком се доближи до отсрещната стена и изхода. Не възнамеряваше да задвижва механизма за отваряне на изолатора — ако там, долу, все още имаше някой, останал жив, той с положителност беше барикадирал масивната врата, която трябваше да ги предпазва в случай на ядрена война, с всичко, което му е било на разположение, — но електронният ключ за този авариен изход се намираше, наред с други полезни вещи, закачен на колана й. Паякът я наблюдаваше, но все още без да помръдва. Разстоянието между него и Черити се увеличи на пет, после на десет метра, докато тя най-сетне стигна до вратата. Зад нея беше вече само ледената стомана на тежащата двеста тона врата, която правеше този бункер най-сигурният в света. Бавно, без да откъсва очи нито за миг от ужасното животно (животно?), тя се промъкна покрай вратата, докато стоманата отстъпи място на облицована с изкуствена материя повърхност и после отново леденостуден метал. Вратата.

Черити се поколеба. Ако това… същество там, горе, притежаваше дори частица от интелигентността, която тя му приписваше, то тогава щеше да знае какво означава оръжието в ръката й. Но също така щеше и да знае, че тя ще трябва да пусне или пистолета, или фенерчето, за да откачи лазерния ключ от колана си и да отвори вратата. Мислите й се объркаха. Внимателно вдигна оръжието, прицели се точно между очите на ужасното насекомо — и отново се поколеба.

Нещо в нея се възпротиви на мисълта чисто и просто да го застреля. Не съжаление или скрупули (и двете неща бяха изтръгнати от нея за вечни времена през последните две седмици), по-скоро някакво предчувствие, което я предупреди да не унищожава направо чудовището. А тя се беше научила да се вслушва в чувствата си.

Свали бавно оръжието си, обърна се така, че да може да държи под око едновременно и животното, и вратата и се опита с лявата ръка да свали ключа от колана, без да изпусне фенерчето.

Изискваше се голямо умение, но тя успя. Разтреперана от напрежение, насочи уреда, не по-голям от цигарена кутия, към бронираната врата на изолатора, чу едва доловимото щракване на магнитния фиксатор и натисна с все сила единственото червено копче, което се подаваше от черната пластмасова повърхност на лазерното устройство.

В същия момент паякът се раздвижи.

Стана толкова бързо! Пред погледа на Черити той се превърна във вихрена сянка със скорост, която очите й не можаха да проследят. Тя натисна спусъка, но още в същия момент разбра, че няма да улучи. Животното беше просто прекалено бързо.

Тя отчаяно се опита да следи бясното движение на косматата топка, стреля още веднъж, и още веднъж — без да постигне каквото и да било.

После животното се приближи, светкавично се метна надясно — и от мрежата над Черити се отдели огромно парче, което се спусна тихо върху й.

Черити извика, направи крачка встрани и се просна върху твърдия бетонен под, където се оплете в тънката лепкава паяжина. Дърпаше отчаяно белите нишки, но не успя да постигне нищо, освен да се омотае още повече в мрежата. Отделните нишки едва ли бяха по-дебели от косъм, но не можеха да бъдат разкъсани и където докоснеха голата й кожа, горяха като киселина. Някъде зад и над нея прозвуча тънко изсвирване, последвано от металическо щракване, когато се отвори бронираната врата. „Твърде късно“ — помисли си тя горчиво. Десет секунди по-късно. По дяволите! Беше издържала известно време, беше се борила да мине през ада, за да стигне дотук, и всичко това, за да закъснее с тези проклети десет секунди.

Ядът, с който я изпълни тази мисъл, й даде още веднъж сили, за да се претърколи и да протегне ръка към оръжието. С отчаяние се мъчеше да игнорира парливата и режеща болка от разяждащите ръката й нишки, притегли колене към тялото си и се задвижи ритмично, за да успее да се обърне настрани и така да се приближи до пистолета. Той й се беше изплъзнал, но не можеше да е някъде далеч, сигурно на половин метър само, достатъчно, за да може въпреки душащата мрежа да…

Черити застина, когато се обърна достатъчно, за да може да види оръжието си.

Беше там, където и предполагаше, дори още по-близо, и паякът беше клекнал над него с широко разтворени крака.

Черити се втренчи в чудовището и то също се втренчи в нея. Сега вече беше сигурна, че не си въобразява подигравателния блясък в очите на този огромен паяк. Чудовището си играеше с нея, както си беше играло всъщност през цялото време, една безмилостна игра на котка и мишка, при която от самото начало е било ясно кой ще е губещият.

„Но играта все още не е свършила“ — помисли си мрачно Черити. Беше безпомощна, неспособна да се движи и да избяга, оплетена в тази проклета паяжина, и за животното нямаше вече нищо по-лесно от това да се нахвърли върху нея и да я умъртви. Но то не направи нищо. Не се приближи, дори не помръдна, само продължаваше да гледа надолу към нея.

Малко зад паяка Черити съзря голяма, заплашителна сянка, после към нея запълзя още един от тези чудовищни инсекти, след него тръгна трети, четвърти…

Изведнъж разбра колко много се беше заблуждавала, смятайки, че си има работа само с този единствен паяк. Бункерът беше пълен с косматите чудовища. В тъмнината вероятно дебнеха десетки други…

Черити въздъхна тихо. Странно, изобщо не се боеше. Това, което изпитваше, беше силно отвращение, малко разочарование, че всичко щеше да свърши вече. По-рано (По-рано? Преди няколко седмици!!!) често се беше случвало да се дразни от книги и филми, в които героят в последния момент се измъкваше невредим от най-невероятни ситуации. Беше мечтала да види история, в която спасителите закъсняват с появата си, успявайки само да съхранят останките на смелия герой.

По всичко личеше, че желанието й щеше да се сбъдне.