Включено в книгата
Оригинално заглавие
Genesis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 31 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Бърнард Бекет. Генезис

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор и коректор: Кремена Бойнова

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Технически редактор: Божидар Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София 2009

ISBN 978-954-28-0405-5


На Рене, Емануел, Лудвиг и Алън

Дали душата казва повече от шепота

        на всички свои части?

„Азът на съзнанието“, Дъглас Хофстатер

Първи час

Анакс крачеше по дългия коридор. Чуваше единствено тихото бръмчене на въздушния филтър над главата си. Светлините бяха приглушени — точно както изискваха новите разпоредби. Анакс помнеше и по-сияйни дни, но не говореше за тях. Да мислиш за светлината като нещо отминало бе една от Големите грешки.

В края на коридора Анакс сви наляво. Провери колко е часът. Наблюдаваха я — поне така твърдяха слуховете. Вратата се плъзна тихо и безшумно като всичко в Академията.

— Анаксимандър?

Тя кимна.

Изпитната комисията се състоеше от трима — точно по правилата. Почувства облекчение. Подробностите около изпита се пазеха в тайна и подхранваха какви ли не слухове сред кандидатите.

— Въображението е незаконна рожба на времето и невежеството — повтаряше наставникът й Перикъл и винаги добавяше: — Не че имам нещо против копелетата.

Анакс харесваше учителя си. Зарече се да не го разочарова. Вратата се затвори зад гърба й.

Екзаминаторите седяха зад висока катедра от полирано тъмно дърво.

— Настанете се удобно — започна онзи в средата.

Беше най-едрият — Анакс за пръв път виждаше толкова висок и широкоплещест екземпляр. Двамата до него изглеждаха стари и немощни, ала тя почувства вперените им остри погледи. Днес не бива да прибързва с изводите. Освен катедрата не ги делеше нищо. Анакс знаеше, че изпитът се записва.

— Ще разговаряме пет часа. Имате право да доизяснявате въпросите, ако ви се сторят неясни, но това ще се отрази на крайния резултат. Разбирате ли? — подхвана изпитващият.

— Да.

— Искате ли да попитате нещо, преди да преминем към изпита?

— Ще ми се да зная какви ще бъдат въпросите.

— Съжалявам, не разбирам какво…

— Пошегувах се.

— Аха. Ясно.

Лоша идея. Никаква искрица одобрение в погледите им. Анакс се почуди дали да не се извини, но мигът отлетя безвъзвратно.

— Анаксимандър, времето ти започва да тече. Пет часа върху избраната от теб тема. Животът и епохата на Адам Форди, 2058–2077. Адам Форди е роден седем години след създаването на Платоновата република. Ще ни обясните ли кои политически обстоятелства довеждат до основаването на Републиката?

Къде е уловката? В реферата си Анакс ясно посочваше, че изследванията й обхващат само живота на Адам. Комисията прие предложението без забележки. Поназнайваше нещичко за политическата обстановка, естествено — кой ли не поназнайва — но тя не беше в специалността й. Може да скалъпи някакво ученическо изложение, разбира се, но толкоз. Началото не й хареса. Дали да не възрази? Това ли очакват от нея? Погледна ги, за да се ориентира, но не прочете нищо в безизразните им каменни лица.

— Разбра ли въпроса, Анаксимандър? — попита единият.

— Разбира се. Съжалявам… Просто… няма значение.

Опита се да забрави безпокойствата. Пет часа. Предостатъчно, за да покаже знанията си. Анаксимандър подхвана:

— Всичко започва в края на третото десетилетие от новото хилядолетие. Както при всяко начало, лошите пророци са много. Първите опити в областта на генното инженерство по-скоро плашат обществото. Международната икономика все още разчита основно на петрола; шири се мнението, че светът е изправен пред катастрофален недостиг. Регионът, наричан по онова време Среден изток, е политически нестабилен, а Съединените щати — ще използвам тогавашните топографски обозначения — се замесват във война, която според мнозина нямат никакъв шанс да спечелят, защото не познават местната култура. САЩ защитават собствените си интереси под благовидния предлог, че налагат демокрация, и криворазбраните им очаквания удрят на камък. От двете страни на барикадата се надига фундаментализъм и през 2032 година първите прояви на Западния тероризъм в Саудитска Арабия се определят от мнозина като искри, които ще разгорят непотушим пожар. Обвиняват Европа, че е изгубила моралните си устои, а бунтовете за независимост от 2047 година се разглеждат като свидетелства за неизбежния упадък на обществото. Китай, превърнал се в доминираща сила на международната сцена, възприема курс (според собствения му термин) на „активна дипломация“. Пробуждат се страхове, че се задава нов глобален конфликт. Икономическата експанзия заплашва околната среда като цяло. Биоразнообразието стига нечуван минимум; и последните противници на тезата за глобалната промяна на климата променят мнението си след прашните бури от 2041. Накратко — планетата се изправя пред множество предизвикателства и към края на петдесетте обществото е обзето от песимизъм и усещане за надвиснала заплаха. Лесно е, разбира се, да проявяваш мъдрост от висотата на изминалото време, но от наша гледна точка можем категорично да заявим, че човечество не е имало причини да се страхува от нищо освен от самия страх. Една-единствена опасност е грозяла човешкия род — помръкването на духа.

— Дефинирайте понятието „дух“ — намеси се изпитващият с отлично школуван глас.

И най-евтиният филтър е способен да постигне същия ефект. Само че тук думата си казваше не технологията, а овладяността, доведена до съвършенство.

Екзаминаторите долавяха всяко трепване, всяка пауза. Това, естествено, им помагаше да решат. Анакс внезапно се почувства мудна и невзрачна. В главата й още отзвучаваха последните заръки на Перикъл: „Искат да проверят как реагираш на предизвикателства. Не се колебай. Говори. Думите ще те отведат до смисъла. Довери им се.“ Тогава всичко й изглеждаше толкова лесно! Сега чертите й се изостриха, проправяше си път към думите, търсеше ги като приятел в тълпата. Страхът се опитваше да я сграбчи.

— Под дух разбирам преобладаващите по онова време настроения. Човешкият дух обуславя способността да посрещаш несигурното бъдеще с оптимизъм и любознателност, той подклажда вярата, че проблемите и противоречията са разрешими. Той е увереност. И е нещо крехко. Страхът и суеверията го помрачават. От 2050 година, когато започнал конфликтът, светът живее във времена, изпълнени със страх и суеверия.

— Разкажете ни повече за суеверията.

— Суеверието е необходимостта да възприемаш света като причинно-следствена обусловеност. Както вече споменах, по онова време религиозният фундаментализъм е във вихъра си, но нямам предвид този тип суеверие. Двадесет и първи век е обладан от вярата в елементарната причинност. И най-обикновеният феномен съдържа в себе си куп варианти и вероятности, но човешкото съзнание е неспособно обхване тази сложна плетеница. В трудни времена, когато вярата в бог е подложена на съмнение, на преден план излиза култът към конспирацията. Така е и тогава. Неподготвени да отдадат злощастията на случайността, неспособни да приемат незначителността си на фона на една по-мащабна структура, хората започват да търсят чудовища сред себеподобните. Медиите насаждат страх и мнителност. Повечето хора изгубват способността да си вярват един на друг. За всяко нещастие, което ги сполетява, пресата съчинява обяснения. И обяснението винаги е от плът и кръв и с конкретно име. Хората се боят дори от съседите си. На всички нива — индивидуално, обществено и национално — търсят белези за злонамереност. И ги откриват навсякъде, защото, който търси, намира. Ето го истинското предизвикателство пред хората от онова време. Предизвикателството да се доверят един другиму. И предизвикателството ги сломява. Това имах предвид под помръкване на духа.

— Благодаря за разяснението. Сега да се върнем към епохата. Как се стига до създаването на Републиката?

Както предвиди Перикъл, звукът на собствения й глас я тласкаше напред. Заради това се смяташе за добър кандидат. Мислите й следваха думите или по израза на Перикъл: „Всеки е различен и тук се крие твоята сила.“ Макар историята да бе изтъркана, стара и повтаряна стотици пъти, Анакс успя да я въплъти в нови думи. Колкото по-надълбоко се потапяше в нея, толкова по-уверена се чувстваше.

— Първите изстрели на Последната война се дължат на недоразумение — продължи Анаксимандър. — Денят е седми август 2050. В продължение на осемнадесет месеца японско-китайският алианс се опитва да сформира коалиция, под чийто контрол да се осъществи проект против разпространението на емисии от серен диоксид, с цел да се ограничи парниковият ефект на въглерода в атмосферата. Коалицията не се сработва заради недоверието, което вече споменах. САЩ блокират инициативата, защото в нейно лице виждат налагането на нов световен ред. Китай, на свой ред, смята, че Съединените щати нарочно ускоряват климатичните промени, за да сложат прът в колелата на китайската икономика. Напълно логично Китай предприема план за едностранни мерки. Самолетът, свален над американското въздушно пространство, и по-точно над Тихия океан, всъщност пренасял посадъчен материал, но, както на всички ни е известно, САЩ упорито се придържали към официалната версия, че нарушителят е военен самолет с враждебни намерения.

— Добре ще е, ако приемете, че ние не знаем нищо по въпроса.

Анакс сведе извинително глава. Страните й порозовяха от срам. Изчака знак да продължи. Напразно. При други обстоятелства би въстанала срещу проявената грубост, но сега продължи:

— Платон създава военна база, за да защити глобалните си икономически интереси. Натрупва състояние благодарение на атомните технологии и го умножава с разумни инвестиции в биопречистващата индустрия. Състоянието и контактите му позволяват по-добре от мнозина други да предвиди резултата от ескалиращия конфликт между суперсилите. С присъщото си благоразумие съсредоточава финансовите си активи на група острови на края на света — Аотеароа. Когато започва войната, Платон и съдружниците му държат седемдесет процента от икономиката на островната група, която вече е почти напълно независима и в технологичен, и във финансов план. Заради обтягането на международната обстановка Платон успява лесно да убеди хората от приемната си родина да изградят ефективна отбранителна система. Голямото морско ограждение на Републиката — и досега считано за връх на инженерната мисъл на двадесет и първи век, започва да функционира през 2051 година, единадесет месеца след началото на Последната война. През 2052 — годината на първата чумна епидемия — Републиката е изолирана от света. Боготворят Платон като спасител на Аотеароа, а когато от външния свят започват да долитат все по-мрачни вести, той си спечелва славата на спасител на човечеството. През юни 2053 година предаванията на световните медии секват и островитяните от Републиката решават, че тя е последното обитаемо кътче на планетата. Очакват бежанци, разбира се, и щом се появяват, ги ликвидират незабавно. Самолет е свален без никакъв опит за връзка с екипажа. В първите дни хората се събират по скалите, за да наблюдават фойерверките от избухващите на хоризонта кораби, пресекли минираната зона. С течение на времето експлозиите намаляват, а лазерните оръдия прихващат все по-малко въздушни цели. Тогава островитяните се обръщат към Платон с молба да застане начело и да ги поведе към по-добри времена.

— Добро изложение, Анаксимандър. И обектът на твоето изследване — Адам Форди — е роден в новосъздадената Република. Преди да се насочим към необикновения му живот, би ли ни разказала накратко за основаната от Платон Република?

Анаксимандър продължи:

— Според историците мотото на Републиката е само по себе си достатъчно красноречиво: „Напред към миналото.“ Платон, или по-скоро съветниците му, защото днес смятаме Елена за ключова фигура в установяването на социалния порядък на Републиката, налагат нов консервативен стил. Платон проповядвал, че отдалечавайки се от естественото си състояние, хората сами предизвикали Упадъка. Човечеството приемало промените безкритично, забравило най-фундаменталната научна догма — че промяната означава гибел. Платон убеждавал островитяните, че ще възродят славата на великите цивилизации само ако създадат общество, основано на ред и стабилност. Според Платон петте „велики заплахи“ за реда били нечистото зачатие, поквареното мислене, индивидуализмът, търговията и пришълците. Решенията му били радикални, но уплашените хора се доверили на обещанията му. „Държавата ви спаси, сега вие трябва да работите усърдно, за да спасите държавата“ — повтарял Платон.

Разделили населението на четири класи, базирани на ДНК анализи: работници, войници, техници и философи. След раждането разделяли родителите и децата и не огласявали данните за произхода им. Към края на първата година подлагали малките на тест, след което ги насочвали към съответната група или ги ликвидирали. Подлагали ги на интензивно физическо и интелектуално обучение. Борбата и гимнастиката, математиката и генетиката били задължителни предмети. През лятото децата ходели голи — считали, че така се намалява подтикът към индивидуализъм. Най-добрите атлети прехвърляли от класата на работниците към войнишкото съсловие, дори и ДНК тестовете да отчитат други данни. Най-добрите в сферата на знанието пък насочвали към техническата класа, но не и по-нагоре. Философското съсловие било запазена територия за малцина. Жените и мъжете живеели отделно, хранели се и спели в съответната комуна. Не забранявали ухажването и получела ли разрешително от Отдела за генетични вариации, двойката имала картбланш да сключи брак. Но дори и след сватбата младоженците продължавали да живеят в комуната, а прекараното заедно време било строго регламентирано. Това, струва ми се, е достатъчно въведение в основните аспекти на ранното Републиканско общество.

Макар да съзнаваше, че не бива да очаква признаци на одобрение от комисията, Анакс ги гледаше като първолак, вперил поглед в учителя си. Надяваше се да прочете не поощрение, а поне някакво признание. Но не беше в училище, а в Академията.

— Кой те обучаваше, Анаксимандър? — попита единият екзаминатор.

— Перикъл. Основно. И в колежа ми помагаха, естествено; занимавах се и сама, но…

— Перикъл.

Изпитващият произнесе името със страхопочитание. Анакс обаче не успя да долови дали е за добро, или за лошо. Зачака следващия въпрос с надежда най-сетне да стигнат до темата, в която се чувстваше най-уверена — забележителния живот на Адам Форди.

— Как мислите, успял ли е Платон да постигне целите си? — попита екзаминаторът.

— Зависи как дефинирате целите му — започна Анаксимандър. — Ако е искал да наложи еднолична власт — според мен един от основните му мотиви — влиянието му, поне приживе, е несъмнено. По-трудно е да се прецени обаче, ако питате дали е съумял да създаде идеалната държава, в която човекът и обществото да реализират целия си потенциал. От историческа перспектива може би щеше да е по-лесно да отсъдим, ако Адам Форди не беше се раждал.

Почувства как си отдъхва само при споменаването на името му. Три дълги години мислите й се въртяха все около него. Макар Адам да бе живял дълго преди появата й на бял свят, Анакс имаше чувството, че го познава не по-зле от близките си. Беше изучила стотици протоколи, набавила какви ли не данни и, най-важното, по израза на Перикъл „имаше усет за него“. Не успееше ли да впечатли комисията сега, значи не й оставаше никакъв шанс. А тогава… Не, по-добре да не мисли изобщо за такъв вариант. Нали обеща на Перикъл.

— Да, Адам — вметна изпитващият.

Анакс все още не беше срещала човек, в чийто глас да не прозвучи страхопочитание при споменаване на името му. Новите мислители преразглеждаха ролята му с лайтмотива: „Няма значение от коя клечка лумва огънят, важното е, че тъкмо тя е разпалила пожар.“ Ала и те поемаха дъх, преди да го произнесат.

— Анаксимандър, първо искам да чуя нещо за атмосферата, в която живее Адам, и за обкръжението му. Кои са родителите му, как е преминало детството му? Нощта, когато е бил караул, е известна на всички, всеки може да разкаже събитията дума по дума, но животът на Адам не е започнал тогава. Как според теб се е стигнало до този момент?

— Адам е роден през 2058 — започна Анаксимандър. — Първата година го отглеждат в детския център „Тана“. Според легендата майка му го белязала и се преместила в центъра, за да бъде край него, но това почти сигурно не е вярно. Отново се сблъскваме с мита за причинността. Хората, които искат да разберат как се е формирал Адам, не се задоволяват с отговора „всичко и нищо“. Знаем обаче, че Адам се ражда във философската класа. В края на първата година е подложен на обичайните физиологични тестове, изследват и генома му. Потвърждават принадлежността му към съсловието, но бележат файла му с предупреждение. Поне два генетични маркера предполагат бъдеща непредсказуемост в поведението му. Всъщност прословутият Меморандум на Кларк препоръчва да се разгледа възможността за ликвидиране на детето. При нормални обстоятелства щяха да го изследват отново след два месеца. 2059 обаче е годината на втората голяма чумна заплаха; Кларк умира и всичките й вещи са изгорени, за да се предотврати опасността от зараза. Нови тестове така и не се провеждат. Откриват грешката едва когато Адам вече е преминал вербалните тестове и ликвидирането е немислимо. Неразборията с документите продължава, предупредителните забележки остават на заден план и така и не достигат до училищните власти.

— И той влиза направо във философския клас? — намеси се изпитващият.

— Да — потвърди Анаксимандър. — Архивите показват, че блестящият му интелект впечатлявал веднага — особено в областта на математиката и логиката. Отдавала му се и борбата; на тринадесет представя града си на годишния турнир. Тогава за пръв път проявява индивидуализма, който по-нататък го подтиква да изиграе значимата си историческа роля. На турнира среща момиче на име Ребека, също състезателка, и решава, че двамата трябва да се сприятелят. Не го спира фактът, че тя живее в друг град, дори на друг остров. Последната вечер Адам се скрива сред куфарите на съотборниците й. Пропътува седемстотин мили южно от мястото, където живее, и с помощта на Ребека се укрива цели три дни. Накрая готвачът го открива в склада със суха храна на комуната на Ребека. Адам се връща у дома с черен предупредителен знак. Моделът е оформен. Момчето е буйно, импулсивно, наказанията не го плашат, а женската компания го привлича неудържимо. Обикновено тези отклонения довеждат до автоматично прехвърляне на детето в работническото съсловие, но учителката на Адам се застъпва за него, подчертавайки огромния му потенциал. Правят компромис и го прехвърлят в елитната Републиканска гвардейска академия. Това решение, може да се каже, променя коренно историята.

— Ако вярваш в простата причинно-следствена обусловеност.

За пореден път Анакс се изчерви от елементарната грешка. Слуховете твърдяха, че кандидатът няма право на повече от два подобни пропуска. Но пък мълвата разпространяваше какво ли не. Не беше време за такива размисли. Както я предупреди Перикъл, разказът я беше погълнал. Зарече се да внимава с коментарите.

— А ние, естествено, не вярваме. Съжалявам.

Не срещна разбиране. Почуди се какво ли би могло да ги извади от равновесие. Дали и в домовете си се държаха по същия начин?

— Разкажи ни как се стига до задържането на Адам — намеси се единият от комисията.

— През 2075 Адам е седемнадесетгодишен. Завършил е сред първите военната академия, която стимулира спортната му страст. Помолихте ме да мина на ареста, затова само ще отбележа мимоходом, че четирите черни точки в свидетелството му от академията са причина да го назначат като караул в наблюдателна кула на южния бряг на северния остров. По онова време „призрачните“ кораби са рядко срещано явление; смята се, че заплахата от бежанци е несъществена. Оживление цари на север, където по непотвърдени данни са забелязани нови летателни обекти. Стражите рапортуват, че по залез-слънце виждат малки въздухоплавателни съдове ниско над хоризонта и слуховете се разпространяват мълниеносно въпреки стриктния контрол върху републиканските медии. Като предохранителна мярка най-добрите войници са дислоцирани на север, а ученията с лазерни оръжия и изтребители — засилени. Същевременно войници като Адам — наскоро завършили и с противоречиви досиета — ги насочват към наблюдателните кули, пръснати по далечното южно крайбрежие. Адам изкарва на пост седем месеца без никакви инциденти. По време на делото той разказва — и това вероятно отговаря на истината — за обзелата го досада. Войниците действат по двама и дежурствата им се следят и контролират стриктно. Кулата представлява малка наблюдателница, до която се стига по една-единствена стълба; издигната е върху метална конструкция, заобиколена от електрифицирана мрежа. Наблюдателниците са тесни, едва побират двамата дежурни. Задачата им е елементарна — да следят дългата непрекъсната линия на Голямото морско ограждение: висока метална мрежа, разположена на петдесет метра навътре от точката на отлива и издигната на тридесет метра над нивото на океана. В горната част е покрита с бодлива тел, а край нея плават малки мини. Ако някой или нещо от външния свят доближи оградата, стражите трябва да действат безапелационно. Ако става дума за голям плавателен съд (почти невъзможно, понеже с тях се справяли подвижните, сателитно насочвани мини на външната отбрана), дежурните трябва да бият тревога. След пет минути над целта закръжавали въоръжени с лазерни оръжия хеликоптери и преносителите на евентуални зарази се изпарявали в небитието. Малките и по-често срещани съдове, приближаващи от време на време към оградата с един-двама измъчени мореплаватели на борда, изискват по-специални действия от страна на караула. Сигнализират на централата, единият излиза от кулата и се насочва към мястото за стрелба, където го очаква лазерна установка с малък радиус. Дежурните всяка сутрин запаметяват кода за задействане. Вторият войник остава в кулата и съгласно инструкциите държи на мушка тила на колегата си. Заповедите са безкомпромисни. При най-малкото колебание запътилият се към лазерното оръжие войник трябвало да бъде разстрелян — без предупреждение и без разкаяние. Във войнишките кръгове се разказвали много истории за свади между дежурните, завършили по този начин, и само глупаците се впускали в спорове с партньорите си.

— Как определяш отношенията между Адам и партньора му? — попита екзаминаторът.

— Всички разговори между дежурните се следели и записвали, така че имаме представа как се е отнасял Адам към партньора си Джоузеф. Ще добавя само, че компютърът държал нащрек лостовите. Налагало се да коригират компютърните изображения на екрана, да запомнят и повтарят компютърно генерирани кодове и инструкции. Казвам това, защото с ваше разрешение смятам да ви представя разговора между Джоузеф и Адам в деня преди инцидента.

— Щом мислиш, че това ще осветли въпроса.

Анакс пое дъх. Перикъл я бе уверил, че идеята е добра, макар наизустяването да е елементарен подход и повечето наръчници съветваха явяващите се на изпит да го избягват. Дали екзаминаторите се опитват да я предупредят? По-добре да не мисли. Ще последва съвета на Перикъл. Ще го накара да се гордее с нея. И с уточнението, че записът е от 18.40, два часа след началото на дежурството, Анакс предаде дословно диалога между Адам и неговия партньор Джоузеф.

 

Джоузеф: Виждаш ли нещо?

Адам: Мда.

Джоузеф: Какво?

Адам (по-силно): Кораб, по-голям от планина, напредва към оградата. Издига се над водата, о, Господи, той лети, натъкнали сме се на летящ съд. Оръдията му сочат право към главите ни! Боже мой, всички ще загинем!

Джоузеф: Добре де, само попитах. Нали знаеш, че записват разговорите?

Адам: Никой не ги прослушва.

Джоузеф: Откъде си сигурен?

Адам: Ако следяха бръщолевенето ми, досега да са се намесили.

Джоузеф: Светиш, човече!

Адам: Зная.

Джоузеф: Натисни жълто, после оранжево.

Адам: Ъхъ. Просто изчаквам.

Джоузеф: Започвай! После ще ти е трудно да го запомниш.

Адам: Оранжево, синьо, зелено… да почакаме… два пъти оранжево. Ще се справя.

Джоузеф: (неспокойно): Натискай, човече.

Адам: Давай ти!

Джоузеф: Не ми е разрешено. Твоите бутони са.

Адам: Че кой ще разбере?

Джоузеф: Аз.

Адам: Хайде!

Джоузеф: Не го помня!

(Чува се сигнал.)

Джоузеф: Десетте секунди изтекоха! Не е честно, Адам! Ще ни накажат и двамата. Знаеш как е.

Адам: Няма да ни накажат.

Джоузеф: Натисни бутоните!

Адам: Добре де, добре. (Бавно, за да го подразни.) Натискам ги. Жълто, оранжево, синьо, зелено, оранжево, оранжево, зелено, жълто и червено… дали не беше зелено, забеляза ли?

Джоузеф: Ще те застрелям, не се шегувам!

Адам: Червено.

(Бръмченето спира.)

Адам: Е, успокои ли се?

Джоузеф: Защо винаги създаваш проблеми?

Адам: От скука. За да не заспя.

(Дълга пауза. Чува се чукане на клавиши.)

Джоузеф: Мислиш ли, че има оцелели отвъд?

Адам: Откога даваш караул тук?

Джоузеф: Пет години.

Адам: Колцина си застрелял?

Джоузеф: Трима-четирима. Течението ги довлече… Искам да кажа, знаеш какво…

Адам: На север забелязали нови въздухоплавателни съдове.

Джоузеф: Просто слухове май.

Адам: Всичко е слухове.

Джоузеф: Като се замисля, доста време мина от чумната епидемия. Останалите сигурно са развили имунитет. И може би се опитват да изграждат наново. Логично е.

Адам:: Или просто умират бавно.

Джоузеф: Последните не ми се сториха болни.

Адам: Нали знаеш, че ни записват?

Джоузеф:(поразтревожено): Нали каза, че не слушат.

Адам: Освен ако не стане нещо.

Джоузеф: Какво например?

Адам: Да се смахна и да те разстрелям.

Джоузеф: Тогава ще ми е все тая дали ще прослушат какво си говорим, или не.

Адам: Значи няма от какво да се страхуваш.

Джоузеф: Мислиш ли, че хората там са започнали да строят наново?

Адам: Замислял ли си се защо онези, които ни изпращат да убиваме, никога не отвръщат на огъня? Според мен войната и чумата са ги върнали хиляда години назад. Новите въздушни кораби сигурно са големи балони. Мисля, че само това могат да направят.

Джоузеф: Знаеш ли за какво си мечтая?

Адам: За какво?

Джоузеф: За една кока-кола.

Адам: Аз не си падам чак толкова по колата.

Джоузеф: Че как така? Сигурно си опитвал по празници.

Адам: Най-обикновена напитка.

Джоузеф: Нали знаеш, че едва са възстановили рецептата. В последния момент, преди да изгубим връзка, някой се сетил да я поиска. Всеки си мислел, че другите я знаят.

Адам: Ама че си лековерен! Колата си е най-обикновена напитка.

Джоузеф: Не съм съгласен… А ти за какво си мечтаеш?

Адам: За жена.

Джоузеф: Жена?

Адам: Тук и веднага. Можеш да погледаш. Колко често се виждаш с жена си?

Джоузеф: Знаеш, че не бива да говорим за това.

Адам: Не ни позволяват много неща, Джоузеф. Нали така? Обзалагам се, че по-често се виждам с жени, макар да не съм женен.

Джоузеф: Ама че самохвалко!

Адам: Точно така, Джоузеф. Фукам се.

 

Тук свършваше възстановеният запис.

— И какво според вас осветлява този разговор? — попита екзаминаторът.

— Черти от характера му.

— Нещо похвално?

— Нещо важно.

— Не е ли просто празно бърборене? Двама отегчени мъже си запълват времето.

— Разговорът показва що за човек е Адам.

— Обяснете ни.

— Адам е младшият дежурен — започна Анакс. — Джоузеф е с пет години по-старши и доста по-опитен, но от думите им добиваме точно обратна представа. Според мен Адам се опитва да доминира във всяка ситуация. Важно е да го отбележим. Тук се коренят неприятностите.

— Разкажете ни какво се случва по-нататък.

— На следния ден забелязват обекта. Според архивите Адам и Джоузеф застъпват на пост в 15.30. Денят е топъл и ясен. Няма вълнение. Наблюдателницата е издигната върху скала и от нея се вижда южният остров отвъд пролива. Следят периметър от десет морски мили. В ден като този с просто око виждала следващата кула на север. Според документите Джоузеф наблюдавал, а Адам преглеждал снаряжението. Именно Адам обаче забелязал обекта.

 

Адам: Охо, ето малко разнообразие!

Джоузеф: Какво си наумил пак?

Адам: Погледни надясно, драги ми партньоре. Забеляза ли?

Джоузеф: Какво?

Адам: Прегледаха ли ти очите, преди да те сложат на пост?

Джоузеф: Зрението ми си е добре.

Адам: Тогава проблемът е в мозъка.

Джоузеф: Добре де, видях. (Силно.) Наистина го виждам!

Адам: Хубаво. Успокой се сега.

Джоузеф: Бий тревога!

Адам: Съвсем мъничка е.

Джоузеф: Не съм сигурен.

Адам: Виж на екрана, глупако!

Джоузеф: Нали знаеш, че държа заредена пушка?

Адам: Нали знаеш, че да заплашваш партньор е измяна?

Джоузеф: Ще ме оправдаят.

Адам: Не. Обектът е миниатюрен. Най-много двама-трима. Добре, че не си изхаби патроните за мен.

Джоузеф: Твой ред е. Провери в списъка.

Адам: И още как.

 

Двамата вдигат поглед от наблюдателните екрани към морето и после отново вперват очи компютъра. Образът се прояснява. Скенерът не греши — лодката наистина е малка. Откъм говорителя за връзка с най-южната кула долита глас:

— Забелязахте ли го, момчета?

— Абсолютно, Рут, наша е — отвръща Джоузеф.

— Прихващайте ги тогава.

— Само една е — уточнява Адам.

— Внимавай. Може би останалите се крият — предупреждава Джоузеф.

— Да си чувал някой някога да се е крил? — контрира Адам.

— Не е невъзможно. Само те предупреждавам. Зареди ли? Тръгвай тогава. Следя те.

— Почакай, Джоузеф.

— Трябва да тръгваш.

— Искам само да уточня с какво си имам работа.

— Ще ти кажа, ако забележа нещо неочаквано.

— Само секунда.

 

Адам се взира в екрана. Нарушава правилата. Стрелецът трябва да излезе от кулата, преди да идентифицира жертвата. Преди войникът да разбере с какво си има работа, пушката на партньора трябва да е взела на мушка тила му. Съвсем логично. Независимо колко добре е обучен, случва се войникът да се разколебае да разстреля безпомощна жертва. А в чумави времена държавата не възнамерява да поема рискове. Ръката на Джоузеф се плъзва към пушката:

— Знаеш заповедите.

— О, Боже, виж — момиче е! Малко момиче. Откъде, по дяволите, се взе! — възкликва Адам.

И двамата вперват поглед в екрана. Лодката наистина е миниатюрна. Като по чудо е успяла да преплава чак дотук от най-близката суша. Адам зърва очите на девойката. Описва ги пред съда — огромни и уплашени, вторачени неразбиращо в огромната метална бариера, извисяваща се над океана. Импровизираното триъгълно платно на лодката е продрано и непотребно. Тя се клатушка в опасна близост с експлозивите. С треперещ глас Джоузеф се обръща към Адам:

 

— Моля те, човече, тръгвай. Не искам да те застрелям.

— Джоузеф, досега не съм ти казвал…

— Какво?

— За пръв път ми е.

— Как така? Виждал съм досието ти!

— Подменено е.

— Как?

— По-добре да не знаеш.

— Хубаво. За пръв път ти е. Не се безпокой. Не е толкова трудно. Същото е като при обучението. Прицелиш ли се, не е нужно дори да гледаш.

— Май няма да мога.

— Нямаш избор.

— Та тя е момиченце!

— Ще те застрелям, ако се наложи.

— Нека аз да гледам.

— Какви ги говориш?

— Ти върви. Аз ще гледам. Не мога да ти обясня, просто така ще е по-лесно. Ако видя как е, следващия път няма да се колебая. Сигурен съм. Хайде, знаеш, че е по-лесно, отколкото да ме застреляш.

 

Джоузеф се съгласява. По-лесно е да убиеш непознатия — и без това полумъртъв и вероятно чумав, — отколкото да застреляш хладнокръвно колегата си в тясната кабинка. Адам съзнава, че Джоузеф няма друг избор. Пред съда Адам обяснява, че е знаел какво ще се случи. Медиите раздухват хладнокръвието, с което манипулира партньора си.

— А вие как мислите? Мислите ли, че Адам е действал хладнокръвно? — обади се изпитващият.

Най-сетне Първият въпрос, на който Анаксимандър е подготвена да отговори изчерпателно. Навлизат в нейната област.

— Последвалите събития могат да се тълкуват по два начина, макар Адам да настоява, че правдоподобна е само собствената му версия, изложена след ареста. Седял в наблюдателницата и държал на мушка Джоузеф като по учебник. Джоузеф стигнал до лазерното оръжие и го насочил към малката лодка. Адам за пръв път виждал как убиват човек и макар част от него да го тласка да извърне поглед, очите му оставали приковани в злокобната гледка. Наблюдавал как Джоузеф въвежда кода и зарежда лазерното оръжието. Следвайки инструкциите, Адам проверил на екрана дали хората на плавателния съд не заплашват колегата му. За втори път се вгледал в очите й и този път не успял да откъсне поглед. Била шестнадесетгодишна, само с една по-малка от него, но изглеждала състарена от трите месеца, прекарани без вода и храна в морето. Била слаба и сякаш на косъм от смъртта. Адам увеличил изображението на лицето й. Протоколите от разследването го потвърждават. Изглеждала объркана, вперила неразбиращ и замъглен поглед във фаталния край на своето пътешествие — голямата бариера. Адам казва, че идеята се появила внезапно, като просветление. Сякаш още преди да вземе решение, пушката му проехтяла в тясната стаичка. Погледнал към лазерната установка и видял как партньорът му се сгъва одве, а в главата му зее дупка. Контролната кула реагира почти незабавно: „Регистрирана е стрелба. Моля, рапортувайте.“ Адам се идентифицира и обяснява: „Джоузеф е ликвидиран. Пред оградата има малка лодка с момиче на борда.

Джоузеф се поколеба, сър.“ „Сигурен ли си, че на лодката има само един?“ „Да, сър.“ „Трябва да го довършиш, Адам.“ „Зная, сър.“ „Рапортувай, щом приключиш. Ще изпратим заместник. Поздравления, Адам. Републиката ти благодари.“ „Благодаря, сър.“ Адам съзнава, че времето работи срещу него, че центърът очаква лазерното оръдие да се задейства. Заобиколил бежешком падналия си колега и се запрепъвал по тясната пътечка към океана. Виждал как малката лодка се носи по повърхността на косъм от плаващите мини. Адам помахал, за да привлече вниманието на момичето. Не знаел дали го чува, не знаел дори дали разбира езика му. Извикал: „Можеш ли да плуваш?“ Погледнала го, но не отговорила. Била твърде далеч, за да долови изражението на лицето й. Отново викнал: „Трябва да скочиш от лодката. Плувай насам. На север!“ Посочил й посоката. „Ще те пресрещна по-надолу. Ще те преведа през пролуката. През вратичка. Чакай ме до нея. Не докосвай шамандурите в никакъв случай. Разбираш ли ме? Трябва да взривя лодката ти. Моля те, махни ми, ако си разбрала.“ Отчаяно зачакал отговор. Нищо. Помахал отново. Тя му отвърнала плахо. Залагайки на голата надежда, че го е разбрала, Адам се закатерил обратно към заредената лазерна установка. Бутнал тялото на Джоузеф настрани и се прицелил. Момичето не се виждало. Дали е схванала какво й казва, или се е свлякла изтощена на палубата? Нямало как да разбере. Стрелял и лодката се изпарила със свистене над разбунената повърхност. После се обадил на контролната кула. Разговорът бил кратък. С треперещ глас съобщил: „Адам вика кула 62IN. Задачата изпълнена. Коритото ликвидирано.“ „Поздравления, Адам. Заместникът пристига след десет минути. Остани на пост. Ние ще се заемем с тялото.“ „Благодаря, сър.“ Но Адам не остава на пост. По протежение на цялото ограждение били разположени малки обезопасителни врати с дистанционно управление; на теория се отключвали само при едновременно задействане на няколко кода — от техника по поддръжката на сектора и от централата в щабквартирата на отбранителното поделение, Адам знаел, че може да излъже системата, макар в началото да настоява, че вратата просто била повредена. Спорен е въпросът, откъде е черпил информация, но да не забравяме колко любознателен и интелигентен е бил Адам. Склонна съм да вярвам, че по време на обучението си е събирал сведения, иначе недостъпни за обикновения войник. Често се набляга върху популярността на Адам сред нежния пол. Напълно е възможно в общество, което налага връзките да се осъществяват дискретно, той да си е набавял информация и по този начин. Някои историци отиват още по-далеч и съобщават, че Ребека — приятелката му от турнира по борба — е експерт по електронна охранителна техника. Предполагат, че двамата са поддържали връзка, макар да няма свидетелства, доказващи това твърдение. Без значение как, Адам успява да отвори вратичката. Притичва по каменистия бряг и с плуване стига оградата. Нелека задача, защото, въпреки че в онзи ден морето е спокойно, отворите са разположени на най-недостъпните места. Адам разказва, че първо си помислил, че е закъснял. Момичето висяло от другата страна на ограждението, но под повърхността и с потопено във водата лице. Адам споделя как вдигнала глава и очите им се срещнали през мрежата. Издърпал я през вратата и я извадил на брега. Не говорела, но вече — понеже не останала в лодката — бил сигурен, че го разбира. Завел я в малка пещера в долната част на скалата. Скрил я, дал й дневната си дажба храна и обещал да се върне. Тя се облегнала на камъка и преди да затвори очи, му се усмихнала благодарно. Поне така гласи неговият разказ. Заместникът на Джоузеф го сварва при лазерната установка, мокър до кости, сведен и хлипащ над тялото на мъртвия си приятел. Заместникът се казва Натаниъл — добродушен мъж към края на службата. Решава, че младият войник изстрадва стореното и се съгласява да не разгласява какво е видял. Адам му благодари и довършва смяната. Същата нощ се връща в пещерата, този път с вода, храна и завивки. Благодарение на грижите му още на следния ден пътешественичката успява да се поизправи и на завален английски да му разкаже историята си.

— Споменахте, че съществуват две версии на събитията — намеси се изпитващият. — Спрете се по-подробно на втората.

— От самото начало разследващите се усъмняват в показанията на Адам — заради доброто познаване на оградата и терена под скалата, заради неправдоподобната история, с която заблуждава заместника, заради начина, по който манипулира Джоузеф. Предполагат, че действията му са предварително обмислени и пристигането на лодката е планирано. Шокът, предизвикан от вестта за пробива през охранителната система, подклажда сложни и параноични теории.

— Но вие ги отхвърляте?

— Да.

— Защо?

— Историята е оборила всички конспиративни теории — започна Анаксимандър. — Сложните схеми водят до грешки, а грешките подхранват предразсъдъци.

— Звучите като Перикъл.

— Използвам негови думи, но чувствата са лично мои. Що се отнася до Адам, струва ми се по-добре да повярваме на неговата история. Обикновена човешка реакция на разгръщаща се в момента ситуация. Конспиративната теория държи на своето — че всичко е предварително подготвено и контролирано. Но малката едномачтова лодка е почти разбита. Как е успяла да стигне до точната кула в точното време? И как са се разменяли подробните сведения от двете страни на ограждението? Никой досега не е предложил разумно обяснение. Макар центърът за контрол да реагира съгласно готови предписания, вариации все пак са допустими. Мястото, откъдето тръгват заместниците, определя времето, за което пристигат. Натаниъл дошъл след петнадесет минути, но можело да са две или пък час. Ако действал по предварителен план, Адам щял да подготви храна, облекло и медикаменти за новодошлата. Знаем обаче, че на следния ден той започва трескаво да се снабдява с всичко изброено и така подклажда (поне отчасти) подозренията на властите. Аз обаче вярвам на историята, представена ни от самия Адам. Очите им се срещнали и почувствал, че трябва да предприеме нещо.

— А така ли е?

— Кое?

— Налагало ли се наистина да действа?

— Смятам, че всеки трябва сам да си отговори на този въпрос.

— От земи, опустошени от най-страшната чумна епидемия в историята на човечеството, пристига непозната корабоплавателка — подхвана екзаминаторът. — Строги правила регламентират процедурата. Подтикнат от емоционален порив, Адам избира да убие приятеля си и да рискува безопасността на своята общност. Ще уточните ли, моля, дали осъзнавате, че действията му не могат да бъдат преценявани еднозначно?

Анаксимандър се поколеба. Не бе подготвена за този ред на мисли. Интересите й бяха в областта на историята, не на етиката. Можеше да обясни мъчителния процес на събиране на сведения, от които бе сглобила историята на Адам Форди, но не можеше да предложи метод за оценка на събитията. Беше си изградила мнение, естествено. Всички имаха мнение. Всички дискутираха — вкъщи, в училище, в развлекателните центрове. Ала не бе готова да защити идеите си, не и официално. Нямаше необходимата квалификация. Перикъл я бе посъветвал да отговаря на всеки въпрос възможно най-изчерпателно и правдоподобно. Предупреди я, че ще се опитват да я поставят натясно, да я изненадват с неочаквани гледни точки. Сега тя продължи предпазливо:

— Всеизвестно е, струва ми се, че общността ни симпатизира на Адам. И това не би трябвало да ни изненадва с оглед на значимото място, което той заема в историята ни. Според някои, естествено, действията му са равнозначни на подвиг. Мнозина са податливи на този подтик.

— А вие?

— Казвам, че всички го имаме. Доколкото схващам въпроса ви, питате ме дали одобрявам този импулс, или смятам, че трябва по-скоро да го сдържаме. Адам е обзет от съчувствие към безпомощното момиче. Разпоредбите изискват да пренебрегне съчувствието, а доводите за подобни разпоредби са необорими. Дори и да е убеден, че заплахата от чума е отминала, не е разумно да поема сам отговорността за решение, което засяга цялата нация. Той не е експерт по вирусология. От друга страна, вярвам, че онези, които изпитват потребност да осмислят действията на Адам като героизъм, инстинктивно схващат значимата роля на съчувствието. Една постоянна доза емпатия навярно е задължително условие за успешното функциониране на обществото.

За пръв път и у тримата изпитващи настъпи видима промяна. Поизправиха се. Председателят сякаш се извиси още по-високо, очите му светеха.

— Искате да кажете, че общество, опустошено от чумата, е за предпочитане от общество, разядено от безразличие?

— Прекрасно структурирахте проблема — отбеляза Анаксимандър.

— И какъв е отговорът ви?

— Мисля, че с оглед на обстоятелствата романтизмът на Адам е неоправдан, ала историята доказва, че имаме причини да му бъдем благодарни.

Възцари се тишина. Чакаха да продължи, но Анакс знаеше, че се е отървала на косъм, и замълча, решена да не се оставя повече да я подвеждат.

— Интересен отговор — вметна един от изпитващите.

— Въпросът беше интересен.

— Сигурен съм, че следите внимателно часовника. Първият час от изпита мина. От време на време ще ви молим да излизате от стаята, за да определяме по-нататъшната насока на разговора.

— Искате да изляза сега?

— Ако нямате нищо против.

— А времето?

— Ще спрем хронометъра.