Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (5)

5.

Някой я бе сграбчил грубо под мишниците и я влачеше бързо по снега, без да обръща внимание на това, че краката и бедрата й се блъскаха в неравностите, които се криеха под измамно равната бяла покривка. Под облеклото й бе влязъл сняг и се топеше по кожата на гърба й. Пулсираща болка проряза десния й крак и започна да се усилва с всеки удар на сърцето. Беше й много студено, в същото време някаква неестествена жестока топлина обливаше лицето й. Опита се да отвори очи, но светлината бе така ярка, че тя изстена и стисна отново клепачи.

След миг опита отново. Някакво лице в рамката на тъмнозелен шлем подскачаше нагоре-надолу пред очите й. Смътно долови и нещо грамадно, сребристо, чиято полирана повърхност отразяваше зловещи отблясъци.

Металоходът!

Паметта й се възвърна внезапно. Тя простена, опита се да вдигне глава и започна инстинктивно да се брани, за да се отскубне от хватката. Изненадан, Лестър я пусна без предупреждение и тя падна тежко в снега. Той се наведе бързо над нея с намерението да й помогне отново, но тя се изплъзна, като се претърколи странично — при това под облеклото й влезе още сняг и веднага започна да се топи — и сама скочи на крака.

— Какво се е случило? — попита Черити.

— Не съм виновен — защитаваше се Лестър. — Аз ви предупредих. Казах ви, че рискът е максимален! Трябваше да изчакаме още тридесет секунди и тогава щяхме да излетим без проблеми, но този…

— Млъкни най-после, Лестър — каза някакъв глас и Черити едва сега откри, че не бяха сами. Скудър и другите двама воини бяха коленичили в прикритието на пряспата, където я бе довлякъл Лестър. Лицето на Скудър кървеше, а Фалър с болезнена гримаса притискаше лявата си ръка към тялото. Филипсен бе снел лазерната пушка от рамото си и се целеше в някаква грамада с нереални размери, която се извисяваше високо пред тях върху дузина подобни на кули стоманени крака. Картината бе повече от абсурдна.

Черити изтръска снега от себе си, с две крачки се озова пред Скудър и загрижена протегна ръка към лицето му, но той поклати глава:

— Няма нищо. Само драскотина.

Черити знаеше, че няма смисъл да спори с него на тази тема, затова се задоволи с още един изпитателен поглед към окървавеното му лице. После припълзя на лакти и колене до Филипсен. Младият воин лежеше по корем в снега и се целеше с оръжието си в металното чудовище. Черити бе убедена, че той вършеше това единствено поради потребността да се хване здраво за нещо.

Реакцията му беше напълно разбираема. Когато погледна в същата посока, за миг и тя изпита желание да се вкопчи някъде здраво с ръце, за да не изгуби почвата под краката си.

Чудовищната машина бе спряла точно над останките на разбития самолет. Двете предни двойки крака бяха присвити, така че тялото й беше наклонено напред и наистина напомняше гигантско стоманено насекомо, което поглъща плячката си. В случая плячката не беше нищо друго, освен горящите останки на транспортния самолет. От време на време в корпуса му проблясваха взривове — това бяха запасите муниции на борда, които експлодираха от високата температура. Самолетът бе така обезобразен от експлозиите, че вече трудно се разпознаваше първоначалната му форма. Черити инстинктивно се запита как бяха успели да се измъкнат живи и почти невредими от тази горяща развалина. Един от двигателите тлееше, нажежен до зловещо червено. Излъчваната топлина бе нетърпима даже при тях, на повече от двеста метра разстояние.

Всичко това изобщо не пречеше на металохода, който с чудовищните си щипци методично разрязваше на части останките от самолета и те потъваха една след друга в гигантската уста. Въпреки че беше невъзможно, за миг й се стори, че вътре проблясват зъби.

— Той ще го… изяде! — засрича Филипсен. — Той… той поглъща самолета!

Черити усети в гласа му обезпокоителни нотки и сложи ръка на рамото му, за да му вдъхне кураж.

— Това е само една машина, Филипсен — каза тя спокойно. — Само машина.

Филипсен я изгледа втренчено. Очите му бяха разширени от ужас. Черити видя зловещите искри в погледа му и разбра, че всеки миг съзнанието на младежа може просто да изключи, Филипсен в никакъв случай не беше страхливец, иначе Хартман едва ли би го изпратил с тях. Видът на това чудовище надхвърляше обаче поносимите за психиката граници. Влудяваше не опасността и заплахата, която се излъчваше от него, а просто фактът, че съществуваше нещо толкова невъзможно.

— Това е само машина — повтори тя, но трябваше да вложи всички сили, за да придаде убедително звучене на думите си. Нея самата я обземаше бавно, но неотстъпно чувството, че губи почва под краката си. Велики боже, това нещо бе по-голямо от самолетоносач!

Филипсен се поуспокои. Погледът му остана леко неспокоен, но ръцете му престанаха да треперят.

— Това е само машина — каза тя за трети път. — Няма да ни направи нищо. Сигурно сме прекалено дребни, за да ни регистрира изобщо.

Скудър се приближи пълзешком, погледна безмълвно към останките от самолета, след което с ръка загреба сняг, за да измие кръвта от лицето си. Черити се увери, че раната на челото му наистина бе само драскотина.

Скоро към тях се присъединиха и другите двама. Всички гледаха мълчаливо как машината почти със задоволство разрязваше и разкъсваше самолета на парчета и поглъщаше отломките. Черити наистина описа мислено с тези думи действията на машината и не й се удаде да намери по-подходящ израз.

— Искам да знам какво прави това нещо там — промърмори Фалър.

Скудър се засмя тихо и каза:

— Защо не идеш да го попиташ?

След това вдигна пушката си, включи оптическия прицел и в продължение на няколко секунди напрегнато се взираше към сребристия колос. После свали оръжието, подаде го на Черити и й посочи една точка косо встрани от „муцуната“ на бръмбара:

— Виждаш ли малкия триъгълен отвор там горе, между двата купола?

На Черити бе необходим само миг, за да се нагоди към променения зрителен ъгъл на оптиката. Тогава видя откритието на Скудър: на десет до петнадесет метра над зейналата уста на гигантския бръмбар имаше нещо като врата с почти триъгълна форма, в която се мяркаха малки шесткраки фигурки. Мравки.

— За бога, какво е това? — прошепна тя, след като свали пушката и я върна на Скудър.

— Може би това е робот от охраната, за които спомена Стоун? — попита Фалър. Гласът му не прозвуча твърде убедително.

Скудър веднага поклати отрицателно глава:

— Невъзможно. Безсмислено е такъв гигант да се използва като бойна машина.

Всички замълчаха отново, докато машината старателно и без да бърза, обра отломките от самолета. Погълнат бе дори нажеженият двигател.

Със затаен дъх очакваха великанът да се обърне и да си тръгне. Вместо да направи това, гигантските челюсти се вдигнаха рязко, а на тяхно място от долната част на машината изпълзя нещо, което напомняше жилото на насекомо. Със смразяващ трясък стоманеното острие се заби в земята и продължи шумно да пробива пръстта и скалите надолу. Земята започна да трепери.

— Сега пък какво прави? — промърмори Скудър.

— Надявам се, не снася яйца или нещо подобно.

Опитът му да смекчи с шега мрачния тон на казаното, бе неуспешен. С крайчеца на окото си Черити видя как Филипсен леко потръпна и пребледня още повече. Самата тя с усилие на волята пропъди абсурдната представа, която се роди в съзнанието й — как изведнъж десетки малки подобия на това стоманено безумие изникват изпод земята и се нахвърлят върху всичко на пътя им.

— Аз мисля… знам какво е това — каза тя неочаквано.

Скудър и останалите трима я изгледаха изумени, но тя не бързаше да отговори на въпросителните им погледи, а с рязък нервен жест се обърна директно към Скудър.

— По-рано си виждал нещо такова — каза тя възбудено. — Спомни си, Скудър! Какво правеше?

— Какво правеше? — В първия момент Скудър като че ли не можеше да отговори нищо. — Не разбирам съвсем… Не правеше нищо. Просто обикаляше из околността и разрушаваше всичко.

— Така, както разруши самолета?

— Да. Автомобили, самолети, цели сгради… — Внезапно лицето му просветна. — Ти… ти смяташ, че е нещо като събирач на метални отпадъци?

— Вероятно — каза Черити. — Предполагам, че събира метал. Затова и се насочи към нашия самолет. Това нещо въобще не е искало да ни напада. Трябва му само металът.

— Но това е безумие — промълви Фалър.

Черити не обърна внимание на думите му. Тя отдавна бе осъзнала, че всякакви опити да се вникне в логиката на нашествениците от Морон водеха пряко до загуба на разсъдъка.

— Ако е така — продължи тя невъзмутимо, — това нещо ще ни послужи като пропуск за Ню Йорк.

Дори Скудър пребледня и изпъшка:

— Моля?

Черити посочи на север:

— Той дойде оттам, нали?

— Вие… нали вие все пак не смятате… да се качите на борда на това нещо? — прошепна Лестър.

— Имате ли по-добра идея? — попита Черити. — Не можем да останем тук. Ако изключим всичко друго, то току-що закуси с цялата ни екипировка. Дори и да не ни открият роботите от охраната, тук ще замръзнем само след няколко часа. Сигурно ще успеем да се скрием някъде вътре в него. Той е достатъчно голям.

— Вие не сте с ума си! — изплъзна се от устата на Филипсен.

Черити се усмихна:

— Сигурно. Това е едно от изискванията, за да ти възложат такава задача. — После продължи сериозно. — Не можем да останем тук.

— Няма гаранция, че отива към Ню Йорк — каза Скудър загрижено. — Може с месеци да броди из околността.

— Но отива някъде — отговори Черити. — Искаш ли да останеш тук, докато те заловят или докато замръзнеш?

Скудър не отвърна нищо повече. Черити отново взе пушката му и погледна с оптиката към мравките високо горе в машината. От петте или шест фигури сега се виждаха само две. Внезапно и те се обърнаха и изчезнаха във вътрешността на гиганта. В същото време жилото започна да се прибира. От корпуса на машината проехтя страховит тътен и скърцане, когато предните двойки крака се изправиха и тялото й зае отново хоризонтално положение.

— Сега! — заповяда Черити.

Всички — не само Филипсен — се поколебаха за миг, но очевидно бяха осъзнали, че тя има право: ако останеха тук, ги очакваше може би не толкова бърза, но сигурна смърт.

Затичаха се, когато машината повдигна първия от многобройните си крака и започна да се извръща. Земята трепереше. Пред тях отвисоко се изсипа истинска бомбардировка от скални отломки и кал, а Черити с ужас откри, че гигантските крака на колоса бяха значително по-големи, отколкото изглеждаха отдалеко. Тя прецени, че огромното овално туловище на стоманената машина бе най-малко на седемдесет-осемдесет метра височина над земята. Краката на гиганта, наподобяващи протези с многобройни стави, се движеха с лекота, нереална за машина с такива размери. Това нещо се движеше учудващо бързо!

Черити заобиколи един от огромните кратери, които издълбаваха в земята краката на машината при всяка крачка, и ускори ход. Тогава чу внезапния предупредителен вик на Скудър, спря на място и в последния миг разбра причината: ако бе продължила със същата скорост, трябваше да е достигнала тъкмо мястото, където сега в земята потъваше един от краката на тежката машина. Тя побягна по дъга вляво, приведе се, когато върху й се изсипа градушка от камъни и пръст, и скочи с всички сили.

Скокът беше прецизно пресметнат. Тя се сблъска грубо с масивната стоманена броня, но успя да намери сигурна опора за ръцете и краката си, когато кракът започна да се вдига. Още преди той да се отдели от земята, при нея по същия начин се изкатериха Скудър и Фалър. Тя видя, че Филипсен и другият воин се насочват към друг крак на машината, даде им знак с ръка и извика:

— Не! Трябва да бъдем заедно!

Не оставаше време, тъй като машината бе завършила завъртането си. След като муцуната й се насочи отново на север, тя започна видимо да ускорява темпото на крачките. Тримата успяха буквално в последния момент да издърпат Лестър и Филипсен горе при тях. Озоваха се отново всред ревящия хаос на урагана и с всички сили се бореха, за да не бъдат отнесени от ледените пориви на вятъра.

Стана студено, невероятно студено. След кратко време Черити вече не чувствуваше ръцете си. Дори дишането стана болезнено. Машината продължаваше да ускорява ход и навлезе във фронта на урагана със скоростта на бърз влак. Температурата спадаше непрестанно — с по един градус на всяка крачка на гиганта. Снежната виелица стана, така гъста, че фигурите на хората се разпознаваха само като силуети.

Скудър изкрещя към нея. Бурята отнесе думите му, преди тя да разбере нещо, но погледна в посоката, в която сочеше ръката му.

Само на няколко метра над тях, на металната повърхност на гигантския крак бе отворен овален капак, а от отвора навън стърчеше грозният череп на мравка морон. Очевидно приближаването им не бе останало незабелязано.

Скудър се прицели с пушката и стреля към морона. Не улучи, но насекомото се скри изплашено вътре.

Само след секунда се показа отново, но този път ръцете му не бяха празни. Във всяка от четирите си лапи държеше по едно от миниатюрните смъртоносни лазерни оръжия, които им бяха доста добре познати.

Мравката не успя обаче да даде нито един изстрел. Скудър бе използвал краткия миг, за да изпълзи бързо нагоре до люка и да се хване с две ръце за капака. Когато мравката се наведе от отвора, той освободи лявата си ръка, грабна задния й крак и го дръпна с всички сили. Вероятно при нормални обстоятелства със силата си едва ли би успял само да извади чудовището от равновесие. Черити познаваше много добре страхотната физическа сила на тези двуметрови насекоми. Точно в този миг обаче машината правеше поредната крачка и допълнителният тласък бе достатъчен. Мравката нададе пронизителен писък, изпусна две от четирите оръжия и падна назад във вътрешността на машината. Скудър я последва със светкавичен скок през люка.

Черити също запълзя с всички сили нагоре. Скудър беше физически силен, но нямаше никакъв шанс срещу тези насекоми чудовища. Ако мравката само успееше да го докосне, щеше без усилие просто да го разкъса.

Черити тъкмо бе достигнала под люка и се готвеше със скок да се прехвърли вътре, когато над нея се появиха Скудър и мравката-морон. Насекомото бе изпуснало и останалите си оръжия и сега се опита да хване противника си едновременно и с четирите си ръце. Скудър го избегна ловко, ненадейно сграбчи една от мършавите лапи, покрити с черна хитинова броня, и му приложи хватка от джудо като по учебник. Моронът изпищя от ужас, когато за пръв и последен път в живота си откри, че собствената му физическа сила може да бъде насочена изцяло срещу него самия, изгуби равновесие и размахвайки лудо ръце и крака, се изгуби надолу във виелицата. Черити се прехвърли през люка, остана опряна на коляно на пода и се огледа неспокойно, а ръката й посегна към оръжието, но не довърши движението си. Камерата, в която бяха попаднали двамата със Скудър, беше миниатюрна и представляваше кръгъл цилиндър с ръждясали стени, в който едва имаше място за двамата. Мравката беше сама.

От някаква абсурдна гордост Черити пренебрегна протегнатата за помощ ръка на Скудър и със собствени сили се изправи на крака. В следващия миг обаче, когато машината направи поредната крачка и подът под краката им внезапно се превърна в наклонена плоскост, тя връхлетя върху Скудър. Той се изсмя така безсрамно, че тя с удоволствие би го зашлевила, и бързо пусна раменете й, щом съзря предупредителни пламъчета в очите й.

Двамата отстъпиха навътре в тясната ниша, за да направят място за останалите.

— А сега? — Филипсен зададе излишен въпрос, след като последен се вмъкна вътре.

Скудър посочи нагоре. Помещението нямаше таван, а се стесняваше нагоре и преминаваше в кръгла шахта с диаметър около метър. По стената на шахтата нагоре се виждаше нещо, което вероятно беше стълба, предназначена за двуметровите шесткраки твари. Очите на Филипсен се разшириха от страх.

— Вие искате… там нагоре? — промълви той.

— Можем и да останем тук и да чакаме, докато дойдат да видят какво е станало с техния портиер — пошегува се Скудър. — Какво предпочитате?

Той направи няколко маха с ръце като пружинираше силно с крака, и се оттласна с мощен отскок нагоре. Въпреки че се открояваше над всички с високия си ръст, едва при третия опит успя да се хване в най-ниското „стъпало“ на стълбата. Черити и останалите си помогнаха при изкачването. Като най-лека, тя остана последна, а Филипсен и Фалър я изтеглиха нагоре до стълбата.

Поне в едно имаха късмет — още никой не бе забелязал изчезването на мравката, която Скудър изхвърли от машината. До момента не се бяха появили други морони, за да се осведомят за съдбата на своя събрат. Докато пълзяха в тясната шахта, оставаха без всякакво прикритие. Един-единствен изстрел можеше да свали всички долу и това без съмнение щеше да бъде гибелта на малкия им отряд.

Затова пък изкачването беше истински кошмар. Машината продължи да ускорява хода си и при всяка следваща стъпка на гигантския крак те се блъскаха тежко или в металната стена, или в стълбата. Няколко пъти Черити оставаше без дъх, обзета от чувството, че няма да може да продължи, а някъде към средата на изкачването кракът на Фалър се изплъзна от горното стъпало и мина само на милиметър от лицето й. Освен това тази необикновена стълба бе направена за морони, а не за хора. Стъпалата бяха прекалено тънки, за да осигурят добра опора, и бяха много отдалечени едно от друго, така че катеренето изискваше неимоверни усилия. Черити се опита да брои стъпалата, за да има приблизителна ориентация, но се отказа. Голямото изтощение ги принуждаваше често да спират за кратка почивка.

Никой не бе поглеждал часовника си, но Черити прецени, че бе изминал повече от час, когато достигнаха горния край на стълбата.

Останали без дъх, един по един се измъкнаха след Скудър от шахтата. В лицата ги блъсна вълна от тежък въздух с дъх на метал и прах. Черити изпълзя изтощена на няколко крачки от отвора на шахтата и се опита да стане, но и на нея, както и на останалите, не й стигнаха силите за това. Самият Скудър се бе отпуснал със затворени очи, облегнат на стената, и дишаше тежко.

В шахтата беше тъмно като в рог. Тук горе цареше мътен, сивкав сумрак, в който се виждаше само на няколко крачки разстояние. Намираха се в ниско, но много обширно помещение с леко наклонен под. Докъдето стигаше погледът, помещението бе празно.

Черити успя да се изправи в седнало положение и изтри чело с опакото на дланта си. Със смесица от удивление и ужас откри, че потта по кожата й бе започнала да замръзва. Върховете на пръстите на ръцете и краката я сърбяха, устните й бяха напукани и безчувствени. Досега смяташе, че това се дължи на изтощението, но внезапно осъзна истинската причина — студът. Тук бе много по-студено, отколкото вън. Ужасена погледна термометъра. Той показваше деветнадесет градуса под нулата.

— Студено е тук, по дяволите! — каза Скудър, който бе забелязал погледа й. — Изглежда, отоплението е повредено.

Черити се усмихна само от учтивост и предпазливо се изправи на крака. Подът се люлееше и в първия момент тя изплашено разпери ръце, за да пази равновесие.

Всички станаха, избраха произволно посока надясно и потеглиха. Стъпките им произвеждаха зловещо продължително ехо в празното стоманено помещение, а бледата сива светлина създаваше впечатлението, че се движат в безкрайна мъгла. Черити все още не виждаше нищо по-далече от десетина крачки. Затова пък ухото й все по-ясно долавяше някакви необичайни шумове. Към ритмичния тропот на великанските крака сега се прибавяше някакъв глух тътен, който по зловещ начин напомняше ударите на гигантско метално сърце. Понякога подът потреперваше под действието на тежки удари. В един миг внезапно проехтя звук, подобен на тихо стенание, всички замряха и се спогледаха ужасени, после звукът само за секунди премина в пронизителен вой, прехвърли границата на слуха, но продължи да вибрира още дълго в главите им.

С приближаването към края на залата подът започна да се издига все повече, разстоянието до тавана намаляваше и накрая ходенето стана невъзможно.

Разочаровани се върнаха назад в посоката, от която бяха дошли. Черити прецени, че може приблизително да определят местоположението си. При морските кораби това помещение се наричаше трюм. Таванът над тях бе хоризонтален, а вероятно това беше не само таван, а служеше същевременно за под на най-ниския етаж на тази абсурдна машина. Сега се движеха по леко изпъкналата стена, която образуваше корема на гиганта. Черити с усилие успя да пропъди ненадейно обзелата я мрачна представа: как тази клопка няма изход и те бродят, заблудени в сивата мъгла, докато паднат от изтощение или измръзване. Разбира се, това бе само шега на превъзбудените й нерви. Мравката, която бе убил Скудър, беше живото доказателство, че съществува път нагоре към вътрешността на машината.

Изгубиха почти половин час, докато успеят да открият изхода: един отвор с неправилна форма, който изглеждаше като изсечен с взрив в тавана. До него водеше стълба със същата странна конструкция. Горе цареше същата бледа светлина, но зловещият тропот и тътен бе по-силен.

Скудър направи знак на тримата войници да поизостанат, свали оръжието от рамото си и безшумно изпълзя нагоре по стълбата. Черити изчака, докато той изчезна в отвора, преброи мислено до пет и го последва.

Беше изумена от дебелината на пода на помещението. Отворът представляваше нещо като вертикална шахта, просечена в масивната ръждясала стоманена плоча, дебела около метър и половина. Ако целият този колос бе построен така масивно, сигурно тежеше милиони тонове!

Тя видя Скудър, коленичил в положение за стрелба на половин метър от шахтата, с напрегнат израз на лицето. Но и тук горе не се виждаше никой от екипажа на абсурдната машина.

Скудър й направи знак да мълчи и й посочи да следи задната част на коридора. Тя се отдалечи бързо на няколко крачки, сне гама-лазера от рамото си и се опря на коляно в поза за стрелба. Преди да снеме предпазителя на оръжието, тя го превключи на минимална мощност. Коридорът беше доста дълъг, но нисък и тесен. Тя нямаше желание да убие сама себе си, а може би и останалите, като стреля по цел на разстояние по-малко от петдесетина метра в тясното помещение.

Черити чу как тримата воини изпълзяха след нея от шахтата, но устоя на изкушението да обърне глава назад. Погледът й остана прикован по протежение на коридора. Очите й бяха привикнали към бледата светлина и сега виждаше по-добре. От двете страни на коридора имаше голям брой врати, но странно — всяка една от тях беше различна по форма и размери! В дъното на коридора смътно, се мяркаха първите стъпала на стълба. На места от тавана светеше мътна тъмночервена светлина, която не успяваше да разсее зловещия сумрак.

— Скенерът регистрира ли нещо? — попита Скудър.

— И още как — отговори Черити, след като хвърли бърз поглед към уреда на китката на ръката си. — Но нищо, което да има смисъл.

Индикаторите на миниатюрния уред бяха като побъркани, също като уредите в самолета. Очевидно в тази машина имаше нещо, което трайно смущаваше работата на всякакъв вид електроника.

— Има ли предложения какво да правим сега? — продължи Скудър. След секунда гласът му се върна във вид на ехо и това бе твърде необичайно, защото ехото липсваше, когато разговаряха само преди миг. Той се огледа обезпокоен във всички посоки, но не откри нищо. Очевидно акустиката на коридора, както и неговата архитектура, беше странна и необяснима.

Черити вдигна рамене и колебливо посочи стълбата в дъното на галерията. Не беше съвсем сигурна, но й се струваше, че машината се движи точно в тази посока.

Бързо и безшумно, но в постоянна готовност да отблъснат нападение, те се отправиха по коридора. Подът под краката им се издигаше и спускаше, люлееше се в ритъма на тътнещите стъпки на гиганта. Веднъж целият колос се заклати силно вероятно защото преминаваше или просто прегазваше някакво по-голямо препятствие. С приближаването им към стълбата зловещите шумове ставаха все по-силни. Черити имаше чувството, че се движеха към огромна машинна зала. Стори й се, че чува шум от гигантски механизми с огромни зъбни колела, глухо боботене на двигатели, свистене на парни котли. Въображението й рисуваше все по-ясна картина, докато шумовете ставаха все по-странни. Всъщност нямаше нищо необичайно. Те действително чуваха работещи машини. Но това не беше призрачният шепот на електронна супертехника от звездите, а грубият шум на гигантските механизми, измислени и описани от Жул Верн и Ханс Доминик. Всичко това само усилваше нейното объркване и безпокойство.

Когато приближиха на няколко крачки от стълбата, една от вратите пред тях се отвори и оттам изпълзя някакъв причудлив механизъм, предназначението на който остана загадка за Черити. Стреснат, Фалър пое дълбоко въздух и вдигна оръжието си, но Черити бързо отклони цевта му надолу и поклати глава. Машината — високо около метър творение, оформено по неописуем с думи начин — излезе в коридора и се понесе с шума на веригите си. После се завъртя на място, подобно на древен танк, и се насочи право към тях. В горната й част в непроследим ритъм мигаха множество жълти и червени лампи, а най-отгоре непрестанно се въртеше нещо, подобно на наполовина изрязана параболична антена.

Сега Черити насочи оръжието си към прояденото от ръжда странно устройство, но нещо й подсказваше недвусмислено, че от тази машина не идва опасност. Приближи се на три крачки към нея, след това направи крачка встрани и не остана особено изненадана, когато машината просто профуча покрай нея, без да обърне внимание на никого. Въпреки това Черити остана неподвижна, докато причудливата конструкция изчезна в полумрака на коридора.

— Какво беше това? — попита Фалър объркан.

— Не знам повече от вас — отвърна Черити. Непрестанните въпроси на Фалър започваха да я дразнят, както и привидното убеждение на другите двама, че тя трябва да има готов отговор на всеки въпрос. Наистина — в сравнение с тримата млади воини, които едва преди седмици бяха излезли от съня в замразителната камера, Скудър и тя бяха нещо като специалисти по всички въпроси във връзка с мороните и особено с мравките. Това не променяше нещата — те двамата действително знаеха малко повече, но практически почти нищо, за този народ от насекоми.

Всъщност и Скудър, и тя за пръв път се сблъскваха с мравките в част от техния свят. Едва ли би могла да каже какво бе очаквала — може би всичко друго, но не и това. Видяното досега във вътрешността на машината я потресе по-силно, отколкото ако бе попаднала в блестящ хромиран лабиринт от неразгадаема супертехнология. Всичко тук беше толкова грубо и примитивно, че сигурно беше посвоему гениално, щом изобщо бе в състояние да работи. Единственото истински впечатляващо у тази машина бе нейната неописуема големина.

Продължиха напред. Скудър по навик понечи да поеме отново водачеството, когато започнаха да се катерят по стълбата, но този път с няколко крачки Черити препречи пътя му и не му даде възможност да я задържи.

Стълбата беше като всичко останало тук — стара, проядена от ръжда. Заварена бе от стоманени плочи с дебелина петнадесет сантиметра, но така грубо и несръчно, все едно бе правена от дете или от някой, който за пръв път в живота си е хванал заваръчен апарат и едва ли е знаел какво да прави с него. Изкачването по тази стълба бе не по-малко изтощително от изкачването на предишните, тъй като бе построена за същества, които се придвижваха твърде различно от хората.

Червеното сияние в сивия полумрак постепенно се усили. По лицата им премина топъл въздушен полъх, но това бе някаква неприятна топлина. Тя направо пареше кожата, без да разсейва свирепия студ вътре в машината. Най-после достигнаха края на стълбата. Черити се закова рязко на място, излизайки на площадката, така че Скудър се сблъска с нея.

Ниско долу пред тях се простираше зала с гигантски размери. Тя бе озарена от червено сияние, от проблясъци на синкави светкавици и огромни искрящи фонтани. Навсякъде — не само на пода, но и като залепени по стените или окачени на стоманени греди към тавана, бяха монтирани множество странни машини. Виждаха се огромни механизми със зъбни колела и режещи стоманени челюсти, гигантски кранове и пламтящи пещи за топене на метал, механични преси и колосални, свистящи парни машини. Дузина транспортни ленти, всяка от които бе широка колкото улица, изсипваха в залата непрекъснат поток от руда и метални отломки: ръждясали останки от автомобили, изкривени стоманени греди, части от постройки, тръби, нефтопроводи, стълбове за високо напрежение или просто големи, сплескани до неузнаваемост ръждясали късове метал…

— Господи! — промълви Скудър. — Това… това е истинска фабрика!

Помещението сигурно заемаше по-голямата част от вътрешността на машината. Стотици, ако не и хиляди мравки сновяха напред-назад между гигантските съоръжения, сортираха постъпващия материал, пренасяха го до пещите за топене или го подаваха в страховитите челюсти на пресите, вършеха едновременно хиляди неща, от които само частица бе разбираема за Черити. Това беше една подвижна гигантска фабрика, която събираше руда и метал, топеше го и го преработваше на място. Картината излизаше извън границите на въображението. Въпреки че виждаше всичко това, нещо у Черити се съпротивляваше да повярва, че видяното е истина.

Скудър я докосна по рамото и посочи наляво. Когато погледна нататък, Черити потръпна от ужас и инстинктивно отстъпи няколко крачки на зад обратно към стълбата. Входът, през която бяха дошли, съвсем не бе единствен. Имаше десетки, ако не и стотици входове и изходи към различни помещения, а само на няколко крачки от тях група мравки работеха около една огромна машина, която поглъщаше полустопени метални слитъци, а от другата страна изстрелваше нажежени до червено еднометрови кубове метал. За щастие, появата им остана незабелязана от мороните.

Измина известно време, преди някой да бъде в състояние да каже нещо. Всичко тук беше толкова… напълно различно от това, което бяха очаквали. И някак си неуловимо по-зловещо от всичко, което си бяха представяли.

— Да бягаме оттук! — внезапно нададе глас Фалър. И разваляйки магията на гледката с думите си, започна да трепери с цялото си тяло. Черити и Скудър размениха тревожни погледи, той я разбра без думи и непринудено пристъпи зад младежа. В залата цареше такъв шум, че нямаше опасност да бъдат чути. Но дори без особени познания за човешката психика ставаше ясно, че Фалър бе достигнал предела на силите си. Още миг и щеше да рухне психически, тогава можеше да извърши нещо налудничаво.

— Успокойте се — каза Черити, но думите й имаха обратен ефект, Фалър започна да трепери още по-силно, очите му се разшириха и потъмняха от ужас. На шията му видимо пулсираше артерия.

— Всички ще умрем — изрече той с мъка. — Ние… никога няма да излезем от тук! Свършено е с нас!

— Нищо не е свършено — отвърна Черити с малко по-рязък тон. — Стегнете се! Досега даже не са ни забелязали.

— Аз… аз искам да изляза навън — прошепна Фалър. Като че ли изобщо не беше чул думите й. — Те ще ни убият.

Черити му удари звучна плесница.

Фалър залитна назад, вдигна ръка към пламтящата си от удара буза и се втренчи в нея с разширени от паника очи. Той не каза нищо повече, но опасността в никакъв случай не бе преминала. Черити си помисли мрачно, че трикът да прекратиш истеричния пристъп с плесница вероятно действаше само в киното. В действителността този подход рядко имаше желания ефект.

Тя сигнализира с поглед на Скудър да държи Фалър под око, завъртя се и се върна обратно към вратата. Картината не бе променила нищо от своята зловеща нереалност.

Някой застана до нея и това я накара отново да се напрегне, но се успокои, като позна Лестър. Той наблюдаваше гледката в залата не само с удивление, но и с известна доза научен интерес.

— Това е най-смахнатото нещо, което съм виждал — каза той. — Освен това, напълно е необяснимо как изобщо работи.

Черити го погледна въпросително.

Младият лейтенант посочи с широко разперени пръсти към движещата се фабрика:

— Имате ли понятие от физика?

— Аз съм астронавт — отговори тя, като сама се изненада от леката нотка на обида, която се промъкна в отговора й.

— А аз не — вдигна рамене Лестър. — Но винаги са ме увличали щурите идеи. А това тук е щура идея.

— Защо?

— Защото е невъзможно. — Лестър направи гримаса. — Знам какво ще кажете. Виждаме това нещо със собствените си очи. Но това не променя факта, че е невъзможно. Такова нещо просто не може да съществува. — Той продължи с полушеговит, но отчасти поучителен тон: — Разбира се, ако природните закони са в сила и за нашите звездни приятели. Този колос би трябвало да рухне под собственото си тегло като кит на сухо. Или поне да затъне до рамене в почвата, ако пристъпи само една крачка.

— Но това не става.

— Точно това не мога да разбера — въздъхна Лестър. — Какво мислите — дали знаят, че сме тук?

Черити се нуждаеше от секунда, за да проследи внезапния скок на мисълта.

— Мисля, че не — каза тя, и поклати колебливо глава. — Срещата ни там долу вероятно бе чиста случайност.

Погледът на Лестър обходи огромната зала. Лицето му прие загрижен израз.

— Питам се дали това нещо има някакъв център, откъдето се управлява.

— Вероятно — отвърна Черити. — Защо питате?

— Ако има, бихме могли да го завладеем — каза Лестър спокойно.

— Вие сте луд — прошепна Черити.

— Знам — изсмя се Лестър. — Условието да ти възложат такава задача.

Той се засмя, а след секунда и Черити се присъедини към смеха му, когато схвана, че той отговаряше с нейните думи, с които тя бе отговорила преди това на Фалър.

— Казвам го сериозно — продължи Лестър. — Не можем да стоим и да чакаме да се случи нещо. Рано или късно те ще ни открият. Или ще замръзнем.

Лестър сбърчи вежди и като че ли откри нещо, защото в продължение на няколко секунди погледът му бе насочен в една точка в срещуположната част на залата. После вдигна ръка и посочи към една матова сребриста полусфера, която бе прилепена към тавана и от едната страна преминаваше плавно в стената. Куполът бе осеян с множество неравномерно разположени светли точици — прозорци, през които проникваше светлина отвън.

— Ако аз бях построил това нещо — каза Лестър замислено, — точно там щях да разположа командния пункт.

Думите му й се сториха логични — но странно, точно това я накара да се поколебае. Нищо, абсолютно нищо тук не се подчиняваше на логиката. След всичко видяно нямаше да се изненада, ако командният център се намираше на шейна с кучешки впряг, следваща машината на мили дистанция.

— Дори и да сте прав — как ще стигнем дотам? Едва ли ще хукнем през залата й ще се надяваме, че те са силно заети и няма да ни обърнат внимание.

Лестър само вдигна рамене:

— Аз ли съм командирът или вие? — запита той с усмивка.

Черити му хвърли гневен поглед, но забеляза шеговитото пламъче в погледа му и трябваше против волята си да се присъедини с усмивка. Тя вдигна оръжието си, включи компютъра на оптическия мерник и го насочи към купола на тавана. Увеличеното от оптиката изображение не показваше нищо различно — стоманена куполообразна изпъкналост с дузина като че ли изсечени отвори, в които блещукаше бледа жълтеникава светлина и се мяркаха тъмни сенки. След няколко секунди тя сне оръжието и се върна разочарована при Скудър и останалите. Междувременно Филипсен се бе успокоил, но беше още много блед, а погледът и движенията му бяха нервни.

— Е? — поздрави я Скудър. — Открихте ли какво е това?

— Не — отвърна Черити. И след кратко колебание, поглеждайки Лестър, продължи непринудено:

— Знам обаче какво ще направим. Каквото и да е то — ние ще го завладеем.