Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (19)

19.

— Е — започна Гурк, след като с учудващо умение бе паркирал машината под свода на един вход в тясна странична уличка. — Вие пък какво правите тук? И откъде се взе тоя с вас? — Той кимна с глава към Лестър, който лежеше, изпаднал в треска, на задните седалки. Черити му бе дала обезболяваща таблетка от пакетчето за медицинска помощ в униформата си, но не постигна желания ефект. Вече бе сигурна, че Лестър ще умре. Състоянието му се влошаваше с всяка изминала минута. Непонятно бе, че все още беше жив.

— И ние можем да ти зададем същия въпрос — каза Скудър и добави с мрачно лице: — Да предположим, че както казваш, не знаеш защо сме тук. Ти ни помогна обаче доста бързо и точно.

Гурк направи гримаса, изплези се срещу индианеца и попита с подигравателен тон:

— Голям червенокож жрец мисли, малък бял човек го предал, нали?

Скудър остана напълно сериозен. Не отговори нищо, но погледът му казваше всичко. След миг Гурк се извърна и погледна нагоре към Черити.

— Стоун ми разказа една щура история — каза той. — Признавам, че до последния момент не му вярвах. Но сега вие сте тук.

Черити хвърли тревожен поглед навън. Небостъргачите близнаци на Световния търговски център бяха само през две сгради и по пътя насам бяха срещнали не само много морони, но и хора, както бе казал Стоун. Никой не ги спря. Единствената реакция на мороните и на хората бе да отстъпят с респект пред машината.

— Как се сдоби с този автомобил? — попита Черити.

— Дълга история — отвърна Гурк.

— Разкажи я тогава — подкани го Скудър.

Гурк поклати енергично глава.

— Първо вие — каза той. — Може би след това ще знам дали мога да вярвам или не на Стоун.

Черити се отпусна в меко тапицираната седалка и за секунди се наслади на усещането, че поне за миг е извън смъртна опасност и никой не я преследва. Беше й ясно, че това бе измамна сигурност, която нямаше да продължи дълго. От часове се намираха в ситуация, която просто не можеше да се влоши повече, но истински трудната част на мисията им едва предстоеше.

— Откакто се видяхме за последен път, се случиха много неща — започна тя с тих, измъчен глас.

— Знам — прекъсна я Гурк. — Какво стана с Кайл и момичето? Живи ли са?

— Живи…? — Черити повдигна рамене. След това кимна неохотно. Не бе чувала нищо нито за Кайл, нито за момичето, откакто бе срещнала свръхчовека за последен път в руините на Кьолнската катедрала. По необясними признаци чувстваше, че е жив. Понякога я обземаше абсурдното усещане, че той е в непосредствена близост.

— Мисля, че да — отвърна Черити. — Знаеш ли, че говорих със Стоун, след като беше те пленил?

— Изпитвам същото чувство, каквото и ти — продължи Черити. — И досега не съм сигурна дали мога наистина да му вярвам. Но всичко, което каза досега, се оказа вярно.

— Знам — процеди Гурк и продължи с тон на голямо неудоволствие: — Изглежда, твоят стар приятел необяснимо как е възвърнал съвестта си.

— Едва ли — отвърна Черити твърдо. — Той просто се страхува. Нещо се е случило и го е накарало да осъзнае, че е сгрешил, като не е на наша страна.

— Мисля, че мога да ти кажа какво е — каза Гурк, но махна бързо с ръка. — Но нека по-напред да чуя тебе.

— Той ми каза как да унищожим тази проклета бомба, която са заложили, за да превърне Слънцето в нова звезда — каза Черити.

Гурк не прояви признаци на изненада. Само продължи да я гледа много внимателно.

— Не знам защо — продължи Черити. Тя бе малко разочарована, че Гурк продължаваше да мълчи, тъй като усещаше, че гномът знаеше нещо повече. Нещо много важно. Тя се усмихна горчиво и продължи: — Би било смешно, ако не бе така жестоко — но ние бяхме почти готови да се откажем.

— Ти и отказване? — Гурк се ухили. — Извинявай, но тези две думи не си пасват.

— Не би трябвало да се води борба, която не може да бъде спечелена — каза Черити сериозно. — Не бяха ли твои тези думи? Не съм сигурна дали можем да победим, но поне имаме добър шанс да опитаме. Но какъв е смисълът, ако постигнем само унищожението на цялата Слънчева система?

— Той ли ти каза това? — наостри слух Гурк.

— Ти ми каза това — подчерта Черити. — Освен ако не си ме лъгал, когато ми разказа историята на твоя народ.

— Не те излъгах — отговори Гурк. — Но съществуват още някои неща, които тогава не знаех.

— Съществува бомбата — продължи Черити. — И желязното правило на Морон — да разрушава това, което не може да притежава. Но Стоун ни обясни как можем да я обезвредим.

— И същевременно да елиминирате трансмитера на Северния полюс, така че да не могат да получават подкрепления — предположи Гурк.

— Да. Това е най-малкият проблем. В базата на Хартман се търкалят все още няколко играчки от нашето велико минало — добави тя със сарказъм. — Не много, ако ги сравняваме с това, което бе някога, но предостатъчно, за да взривим този космически кораб заедно с трансмитера и го запратим обратно в Галактиката.

— На думи изглежда много просто — каза Гурк.

— Това си помислих и аз — отвърна Черити. — Понякога именно великите неща са прости. Като изключим това, че не бе никак просто да стигнем дотук.

— И все още сме далеч от целта — добави Скудър. — Не съм сигурен дали изобщо някога ще я достигнем.

— Може би се лъжа — продължи Гурк, — но ми се струва, че това тук не е пътят за Северния полюс. Нито към Слънцето.

— Това е пътят, който ми описа Стоун — отговори Черити. Тя посочи блестящите небостъргачи на Световния търговски център, които като изкуствени планини се издигаха над покривите на отсрещните сгради. — Там се намира компютърният център на мороните. Така да се каже, техният електронен мозък. И един трансмитер, който ще ни изпрати до сателита.

— Глупости! — отговори Гурк. — Съществува един-единствен трансмитер с достатъчно голям за целта обхват на действие — и той се намира в Черната крепост на Северния полюс.

— Стоун обеща така да програмира апаратурата, че ние да достигнем директно до целта си — отговори Черити. — Мислиш ли, че би ни излъгал?

Гурк се поколеба няколко секунди, преди да каже:

— Не знам. Доколкото го познавам, автоматично бих отговорил с „да“. Но като си помисля какъв е бил пътят ви дотук, излиза, че няма смисъл. Има много по-лесни начини да ви подмами в клопка.

— А може би се забавлява — намеси се Скудър.

Гурк му хвърли кос поглед.

— Какво? Да наблюдава как опустошавате половината град и да рискува собствената си глава, като ми помага да избягам? — Гурк поклати решително глава. — Не. Той ви е излъгал, но само за едно.

— За какво?

— За причината за вашето идване дотук — каза Гурк. — Едва ли си е възвърнал съвестта. Мисля, че той не притежава такова нещо. Той просто се страхува. И то с основание.

И Черити, и Скудър изгледах, дребосъка с тревога. А самият Гурк не устоя на изкушението и направи дълга драматична пауза, преди да продължи с леко приповдигнат тон:

— През последните три месеца научих много. Говорих със Стоун и долових доста неща от разговорите. Това, което ви разказах за съдбата на моята родна планета, е истина. Но в един пункт съм се заблуждавал — мороните инсталират тази бомба при Слънцето не защото се страхуват от бунтовници и съпротива. Поне не по начина, по който си го представях досега.

— Какво значи това? — попита Скудър нетърпеливо. — Не ни дръж в напрежение.

— Нямам намерение — отвърна Гурк обиден, — но ти постоянно ме прекъсваш.

Скудър се наведе напред и заплашително размаха юмрук пред лицето на Гурк. Юмрукът не бе много по-малък от главата на джуджето. Гурк вдигна ръце за отбрана и потъна по-дълбоко в седалката.

— Добре, добре — каза той. — Тогава само в резюме. Те се страхуват от съпротива. Но от собствените си деца. Не от нас.

По изражението на Скудър пролича, че и сега не разбира абсолютно нищо. Черити обаче отправи продължителен замислен поглед към неподвижния Лестър на задната седалка и мисълта й внезапно се върна отново към преживяното в развалините на Кьолн. Имаше нещо, може би усещане, нещо почти като познание, което през цялото време бе в нея, но все още не можеше да го улови.

— Армията на мороните подхожда винаги по един и същ начин — започна Гурк. — Те прегазват съпротивата на една планета, като изпращат все нови и нови военни попълнения, независимо от понесените загуби. Сигурно могат да си го позволят — ако Стоун не е преувеличил, досега трябва да са завладели десетки хиляди светове. Винаги става едно и също нещо — същото, което се случи и тук, на Земята. Те завладяват планетата и поробват оцелелите от нашествието. Но досега аз смятах, че правят това просто от ненаситност. За да експлоатират поробените светове.

— А не е ли така? — попита Скудър.

Гурк направи някакво движение — сложна смесица от кимване, поклащане на глава и свиване на рамене.

— И да, и не — отговори той. — От една страна, е точно така. Те ограбват планетите, докато не остане абсолютно нищо за вземане. Морон има чудовищни потребности от суровини, руда, минерали, ядрени материали, благородни метали… Но това не е всичко. Вероятно те могат да получат всичко това много по-удобно и с по-малко усилия, ако търсят и експлоатират ненаселени планети. Това, от което се нуждаят, е жизнено пространство.

Думите му не бяха особена изненада за Черити. Всички бяха свидетели какво направиха нашествениците с някогашния Париж. Те бяха докарали със себе си не само армия и оръжие, но и част от тяхна екологична система и бяха започнали да превръщат Земята в чужда, почти необитаема за хората планета. А това ставаше не само в Париж, но и в стотици, може би хиляди други места навсякъде по света. Това бе продължителен и труден процес, който сигурно щеше да продължи още столетия, но мороните бяха народ, който измерваше разстоянието не в мили, а в светлинни години, а времето не в години, а в хилядолетия.

— Те заселват планетите, които са поробили — продължи Гурк. — Гнездата в Париж и в Кьолн далеч не са единствените. Навсякъде има мравки царици, които осигуряват разрастването на колониите. Те са извънредно плодовит народ. И не могат, да спрат да се размножават. Това е истинската причина за техния завоевателен поход. Те се нуждаят от жизнено пространство.

— Всичко това не е съвсем ново — каза Скудър, въпреки че лицето му издаваше, че чутото го бе разтърсило до дъното на душата му.

— Знам — отвърна Гурк. — Но понякога нещата не вървят гладко. Случва се мравките царици да навлязат в един вид симбиоза с коренните жители на поробената планета. Най-често тези връзки са предварително обречени. Но понякога се случва, че въпреки всичко те функционират и тогава възниква напълно нов биологичен вид.

— Джеърдите — промълви Черити. — Гнездото в Кьолн…

— Скок — продължи Гурк с кимване. — Така го наричат. Джеърдите не са нищо друго, освен връзка между мравка царица и човешки наследствен материал.

— Но това е напълно изключено — възрази Черити.

— Защо не го кажеш на тях, а не на мен? — изръмжа Гурк. — По някаква причина не са го забелязали. — После продължи сериозно. — Не за пръв път става нещо подобно. Случва се много рядко, но се случва — мисля, че това действително е един вид еволюционен скок. Мороните се страхуват от това събитие като от дявола. Загубили са всички планети, където се е случило подобно нещо.

— Но как? — попита Скудър объркано. — Джеърдите са… страшни. Но са малобройни. А на Земята сигурно има милиарди морони.

— Стоун не ми издаде всички свои тайни — отговори Гурк с нетърпение. — Но все пак достатъчно. Каквото и да представлява всъщност този скок, в резултат възниква напълно нов биологичен вид, който няма много общи черти нито с мороните, нито с коренните обитатели на планетата. Те ги превъзхождат, Скудър. Превъзходството е безгранично. Най-продължителният период, отбелязан изобщо от момента на един скок до пълното поражение на мороните, е десет години. Това е истинската причина за съществуването на бомбата. Те не се страхуват така от нищо друго в Космоса, както от собствените си потомци, защото те са единствените, които ги превъзхождат. Мигът, в който джеърдите успеят да завладеят трансмитер и така да отворят пътя си към Галактиката, ще бъде краят на Морон. Затова в такива случаи мороните се опитват да вземат със себе си трансмитера или поне да го унищожат, а ако и това не им се удаде, прибягват до последното средство — превръщат Слънцето на планетната система в нова звезда и така разрушават всичко.

— И какво общо има всичко това с внезапната промяна в съзнанието на Стоун? — заинтересува се Скудър.

Гурк изду бузи:

— Ти тъп ли си, или само така изглеждаш? Вашият приятел също няма никакво желание да бъде изпечен на грил, както ти или аз. Какво мислиш, се е случило в Кьолн?

— Мисля, че постепенно разбирам — промълви Черити ужасена. — Мороните…

— … подготвят всичко за евакуиране на тази гостоприемна планета — Довърши Гурк мрачно изречението. — И вероятно часовниковият механизъм на тяхната малка бомба вече цъка, приведен в готовност за случая, ако не успеят да вземат със себе си или да разрушат трансмитера.

В първия момент Черити бе дълбоко потресена, за да не забележи логическата грешка в аргументите на Гурк. Но грешката бе доста очевидна, за да остане дълго време незабелязана.

— Но това… са пълни глупости — каза тя рязко. — По света има хиляди трансмитерни системи. Даже ние самите преминахме през трансмитер. Във всяка база на нашествениците има поне един апарат.

— Това е друго нещо — отговори Гурк. — Не съм специалист по бързи междугалактически влакове, но мисля, че това са напълно различни технологии. Едното си прилича с другото, колкото велосипедът триколка с автомобила на въздушна възглавница. И двете служат за прехвърляне от една точка в друга, и това е всичко. — Той се ухили. — Можете поне да бъдете сигурни, че мравките на Даниел няма да продължат да ви досаждат. Най-късно след десет години ще се избавите от тях.

Черити си припомни отново видяното в подземията на Кьолнската катедрала — особено това, което бе видяла в очите на онзи джеърд, с когото разговаря. Тя потръпна от ужас. Не отговори на Гурк, но вече не беше така сигурна дали щеше да се зарадва, че един ден мороните щяха да напуснат Земята. Възможно бе, в буквалния смисъл, след като са прогонили Дявола, да дойде Сатаната.

— Стоун ли ти разказа всичко това? — попита тя след малко.

— По-голямата част — потвърди Гурк. — Останалото го знаех — не знаех само какво означава. — Внезапно гласът му се промени и отново стана познатото старческо пискане: — А аз още не знам какво, по дяволите, правите тук!

— Трябва да разрушим една определена част на този компютърен център — каза Черити. — Ако не успеем, половината от флотата на мороните ще бъде по петите ни само ако припарим до Черната крепост.

— Глупости! — каза Гурк убедено. — Глупости на трета степен! Не съществува централен команден пункт за тяхната космическа флота — впрочем, както и тя самата не съществува. Те нямат космически кораби. А защо са им изобщо? А даже да ги имаха, те едва ли са толкова глупави, че да ги направят зависими от един-единствен компютър.

— Аз също не вярвам на това — отговори Черити спокойно. — Но нападението над компютъра е условието, което постави Стоун. Не ме питай защо.

Гурк сбърчи чело, замисли се и каза:

— Може би в това хранилище на информация има нещо, което той би желал да не съществува. Изглежда, Даниел е решил да съчетае полезното с приятното. Бих искал да му кажа, че си е направил сметката без кръчмаря.

— Той държи обаче по-дългия край на лоста — отговори Черити. — Трансмитерната връзка ще бъде активирана едва когато компютърът бъде разрушен.

Гурк изръмжа някакъв отговор, който тя не разбра, а и не искаше да разбере.

— Това не ми харесва — промърмори той отново. — Все още не вярвам на Стоун. Сигурен съм, че иска да ни преметне.

— Можеше да направи това по-лесно — каза Черити. — Не бяха ли това твои думи?

Гурк й хвърли отровен поглед, но предпочете да замълчи, като почукваше нервно с мършавите си пръсти по волана на машината.

— Трябва да изчезваме оттук — каза Скудър. — Какво чакаме изобщо?

— Рано е още — отвърна Гурк, без да го поглежда. — Стоун ще ми съобщи, когато стане чисто. Но нещо не ми харесва.

— Какво?

— Това, че този тип седи някъде там горе и знае абсолютно точно кога и какво правим — каза Гурк мрачно. — Просто чувствувам, че ни мами.

Откъм задната част на автомобила се чу тихо стенание. Черити се обърна и се наведе загрижена над Лестър. За нейна изненада младият воин бе отворил очи в пълно съзнание. Капчици студена пот покриваха лицето му, а с ноктите си дращеше по тапицерията на седалката. Звукът накара Черити да потръпне. Той определено бе в съзнание, и нещо повече — когато Черити се приведе към него, той изви глава, погледна я и даже изкриви устните си в мъчителна усмивка.

— Как… е? — прошепна със запъване.

— Добре — излъга Черити. — Почти сме се измъкнали оттук.

— Лъжете, капитан Леърд — каза Лестър. Той се усмихна отново, вече не така мъчително и конвулсивно както първия път. Дишането му започна да се успокоява.

Но Черити не се поддаде на заблудата. Виждала бе много умиращи мъже и знаеше, че привидното подобрение вероятно не беше нищо друго, освен последния бунт на изгасващия живот в тялото му. Имаше и още нещо. Нещо, което й тежеше, както нищо друго в досегашния й живот. Но тя не виждаше друг изход.

— Слушайте, Лестър — започна тя колебливо. — Ние… не можем да останем тук. Възможно е обаче ние да… — Тук се запъна. Бе непосилно тежко да продължи думите си. Струваше й се, че в ръката си държи оръжие, насочено да убие Лестър. В определен смисъл положението бе точно такова. Стегна се и с усилие изрече: — Може да стане невъзможно да ви вземем с нас.

— Не се безпокойте за мен, капитан Леърд — отговори Лестър. — Аз… ще се оправя. Трябват ми само няколко минути спокойствие.

Черити погледна отново малката дупка на гърдите му, така безобидна на вид, и замълча. Всъщност, сега раната й се стори много по-малка и безопасна, отколкото преди, но явно се беше заблудила. Лестър не можеше да отиде никъде в това състояние и сигурно го съзнаваше достатъчно добре. Навярно само се опитваше да облекчи задачата й.

— Вижте, Лестър — започна тя отново. — Ние…

— Не можем да вземем със себе си един умиращ там, където отиваме — прекъсна я Скудър твърдо. — Съжалявам, но рискът ви е известен. Можеше да улучи всекиго от нас.

Черити извърна глава и изгледа Скудър с такъв гняв, че той се сви смутен и отбягна погледа й, но Лестър само се изсмя и повтори:

— Скоро ще бъда на крака. Дайте ми само няколко минути.

Черити замълча. Внезапно тя се улови с мисълта, че почти желаеше Лестър да умре, тук и веднага, за да си спести мъчителното решение — дали да го изоставят, или да вземат със себе си един умиращ и така да поемат риска да загинат всички. Тя се обърна отново напред в седалката и видя как в хаоса от контролни уреди на арматурното табло започна да мига една жълта лампа. Гурк не каза нищо, само се приведе напред и с натискане на бутон пусна двигателите на машината.