Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (17)

17.

Планерите все пак откриха огън срещу металохода. Въпреки че автоматичната отбранителна система отвърна на огъня, съпротивата ставаше все по-ожесточена. В атаката се включи и цяла армия от малки въоръжени автомобили и буквално хиляди мравки, които изникнаха от джунглата и руините и се опитваха да се покатерят по гигантската крачеща машина. Лестър бе блокирал всички входове и изходи, с изключение на отворените стоманени криле на покрива. Черити забеляза на екрана на една от външните камери, че мравките се катереха сръчно и с лекота по огромните стоманени крака на гиганта. Немалко от тях падаха, улучени от стрелбата на собствените си планери, които продължаваха да обстрелват металохода, но броят на насекомите се увеличаваше непрестанно. Черити прецени, че само след минути първите щяха да се излеят като поток през отворения покрив на машинната зала.

Машината се люлееше все по-силно. Мощни експлозии разтърсваха цялата й конструкция, а отбранителният огън започна да отслабва, тъй като атакуващите планери сега се съсредоточаваха върху оръдейните кули на металохода. Бойните машини на земята също изстрелваха ярки светкавици, които прогаряха димящи отвори в страничните стени на машината. Очевидно мороните бяха решени да разбият металохода на парчета, но не и да го допуснат да влезе в града.

— Трябва да изчезваме оттук — каза Скудър. Той посочи с глава един от екраните, на който се виждаха множество дребни черни фигурки, които, размахвайки неуморно крака, пълзяха по страничната стена на металохода и се приближаваха към гърба му. — Сигурно е, че най-напред ще дойдат тук.

— Имате право — каза Лестър. — Отворете вратата.

— А вие?

— Идвам с вас — отговори Лестър. — Но най-напред ще подготвя малка изненада за нашите приятели.

Пръстите му заиграха по пулта, натискаха бутони, превключваха ръчки, въвеждаха поредици от числа по непонятно обозначените клавиатури на компютрите. Накрая той отстъпи крачка назад, хвърли към пулта продължителен изпитателен поглед, за да се убеди, че всичко е направено правилно, неочаквано извади лъчевия пистолет от кобура и даде два бързи изстрела в пулта за управление. Чувствителната апаратура експлодира във фонтан от искри. На пода със съскане прокапа разтопен метал и малки оранжеви пламъчета запълзяха като змийчета по пулта. Шестоъгълният екран на стената започна да мига, стана сив и изгасна напълно.

— Какво направихте? — извика Скудър.

Лестър се обърна към него и се ухили:

— Ще си имат доста главоболия, преди да успеят да спрат тази машина — каза той. — Техник вероятно би могъл да се справи, но навън са само войници, а за тях е проблем даже да поставят правилно ключа в ключалката. — После посочи вратата. — Освободете изхода.

Скудър го изгледа със съмнение, но после вдигна оръжието си и пусна тънък лъч в точките, където металната плоча бе заварена към рамката. Металът поддаде само след секунди.

Един след друг напуснаха централата. Гледката в коридора бе останала непроменена. Беше по-топло, но кафяво-сивият метал бе все още скрит под дебелата ледена броня. Сигурно бяха необходими още часове, ако не и дни, за да се разсее жестокият студ, който бяха донесли от Забранената зона.

Черити понечи да тръгне надясно — в посоката, откъдето бяха дошли, но Лестър поклати енергично глава и посочи другата страна. Всички го последваха, без да кажат дума.

Приглушеният грохот на експлозиите не стихваше и машината се клатеше все по-силно, докато Лестър ги водеше през лабиринт от коридори и тесни вити стоманени стълби. На Черити й се стори за миг, че забелязва някакво движение, но те отминаха бързо и тя не бе напълно сигурна. Малко преди да стигнат Делта си, страхотен взрив разтърси машината и едва не я преобърна. Силният тласък, когато тя се върна в хоризонтално положение, ги извади от равновесие и те полетяха.

— Мисля, че вече действат сериозно — каза Скудър, като се опитваше да се изправи с мъка. — Още няколко такива попадения, и цялото това нещо ще се разпадне.

— Близо сме — каза Лестър. Той посочи една врата в дъното на коридора, пред която се намираше нещо безформено, направено отчасти от метал, отчасти от избуяли ледени израстъци, които бяха задушили механичния живот. — Бързо!

Всички го последваха. Вратата обаче не се отвори. Механизмът бе замръзнал и Скудър трябваше да помогне с къс огнен изстрел от оръжието си. Металът се деформира от изстрела и вратата само се открехна, все пак достатъчно, за да се промъкнат през пролуката. Озоваха се в хангар с формата на полукръг, в който се намираха дузина странни летателни апарати. Повечето бяха малки, едноместни и както всичко във вътрешността на металохода, бяха сковани в броня от напукан млечнобял лед. Лестър посочи един по-голям силует и без да ги изчака, хукна към него. Едва като приближиха на няколко крачки, Черити успя да различи формата му под планината от лед. Приличаше на изтънен напред клин и имаше три къси крила, заварени по логиката на някаква тотално безумна геометрия към корпуса. Съдейки по разположението на илюминаторите, вътре едва ли можеше да се заеме седнало положение.

Лестър напразно дърпаше вратата. Тя бе замръзнала и не помръдна дори тогава, когато с точно дозиран и разпределен на широка площ енергиен изстрел, Скудър превърна ледения слой върху машината в пара. Лестър изруга, хвърли ръкавиците си и изруга отново, като изгори пръстите си във внезапно нажежения метал. След няколко мига от вътрешността на машината се чу тихо бръмчене и вратата се отвори неохотно и със скърцане.

Кабината бе достатъчно голяма за четири или пет човека, но толкова ниска, че те трябваше да лежат един до друг. Освен това местата бяха оформени не за човешки тела, а за телата на гигантските мравки войници. Черити хвърли изумен поглед към хаоса от странни контролни уреди. Лестър и този път не й даде възможност да задава въпроси, а я тласна заедно със Скудър през ниската врата. Самият той влезе последен, като пълзеше на ръце и колене. Още преди входът да се затвори, той започна да работи с бутони и ръчки и пултът за управление на самолета като че ли оживя. От дюзите на климатичната инсталация полъхна топъл въздушен поток.

— Ще трябва да отговорите на куп въпроси, Лестър, когато се измъкнем оттук — изръмжа Скудър заплашително.

— Ще го направя — отвърна Лестър. — Ако се измъкнем оттук.

Някъде под тях заработи двигателят на самолета и последните остатъци от лед изчезнаха от предното стъкло. Силните фарове очертаха ослепително ярки ивици в хангара. Черити замижа, когато Лестър натисна друг бутон на пулта и големият люк на противоположната стена на хангара започна да се отваря със скърцане.

Двигателят като че ли прекъсна няколко пъти, но възстанови ритъма си и заработи равномерно. Вратите на люка се отваряха с плъзгане и вече се виждаше, че небето навън бе изпълнено от планери. От време на време проблясваха ярки пламъчета и металоходът потръпваше при експлозиите на попаденията. Черити не можеше да проумее как все пак тази машина продължаваше да се движи след нанесените поражения. Металоходът бе колос с фантастични размери, но мороните го обсипваха с невероятен огън. Енергията, която изпращаха в гигантския стоманен корпус би стигнала да се изпари цял самолетоносач.

— Какво чакате? — попита тя нервно.

Лестър й хвърли бегъл поглед, но не пролича, че се готви за старт на самолета.

— Искате да ни свалят ли? — отговори той с въпрос.

Той се зае отново с някакви напълно непонятни действия по контролните уреди и пулта за управление, миг по-късно Черити видя как блеснаха светлини в кабините на всички машини в хангара. Към бученето на двигателя на техния самолет се добави шумът от стартирането на многобройни други двигатели.

Внезапно Черити зърна една черна фигура под отворената врата на люка. След нея втора, трета, четвърта — в хангара нахлу множество от двуметровите насекоми войници.

— Излитайте! — изкрещя Скудър с ужас.

Лестър кимна, но въпреки това не стартира, а ожесточено заудря клавишите и бутоните пред себе си. След миг забучаха двигателите на един от самолетите пред тях. С рязко ускорение сребристият триъгълник се отлепи от мястото си, отърси се от остатъците от ледената броня и излетя от люка, като остави след себе си следа от умиращи и ранени морони. Оцелелите мравки трескаво потърсиха защита зад паркираните самолети, но това, изглежда, не беше особено разумно — един след друг самолетите се освобождаваха от ледените окови и с оглушителен рев на двигателите се понасяха в пространството. Черити забеляза нови ярки проблясъци на небето и един от самолетите експлодира в огнено кълбо, едва успял да напусне хангара.

— Сега! — изкрещя Лестър. — Дръжте се здраво!

Нямаше равномерно ускоряване, а само мощен, твърд тласък, с който самолетът излетя като изстрелян с катапулт от хангара и за частица от секундата достигна скорост двеста-триста мили.

Черити извика и се опита да се хване за нещо, но ускорението я притисна с такава сила в необикновено оформената тапицерия, че не бе в състояние да поеме въздух. Ярък светлинен лъч прониза пространството — изстрелът не ги улучи, но взриви най-близко летящия до тях самолет. Лестър изведе самолета в рязък завой, когато в близост до тях експлодира още един самолет. През това време планерите над тях продължаваха да сипят отвисоко съсредоточен огън върху малката флотилия, излетяла от металохода. Земята като че ли полетя насреща им, когато Лестър наклони носа на самолета и започна да пикира, ускорявайки силно. Черити изкрещя отново, по в последния момент той изправи самолета нагоре, пое по безумна зигзагообразна траектория, набра височина почти отвесно нагоре и премина отново в пикиране. С тези маневри той успя за известно време да избегне огъня от лазерните оръжия на планерите. Но само временно.

Небостъргачите на Манхатън бяха съвсем близо, когато напуснаха командната централа на металохода. Деляха ги само две-три мили развалини, обрасли в буйна растителност, които се простираха до брега на река Хъдзън. Градът зад реката изглеждаше непокътнат.

Улучиха ги, когато приближаваха реката. Лестър бе намалил силно скоростта — явно търсеше на брега място за приземяване. Самолетът продължаваше да танцува, и описваше безумни, напълно произволни скокове, но явно тези лъжливи маневри вече не бяха достатъчни, за да заблудят бордовите компютри на планерите на мороните. Черити успя само да стисне очи, когато през илюминаторите нахлу поток от непоносимо ярка светлина. В същата част от секундата я лъхна убийствена горещина и нещо експлодира в задната част. Самолетът се преобърна през крило, издигна се малко нагоре с неуправляемо въртене и преобръщане и започна да пада.

Всичко стана така бързо, че никой не осъзна какво се бе случило в действителност, нито пък по-късно бе в състояние да опише последователността на събитията. Кабината на самолета бе обляна в кървавочервена зловеща светлина. Лестър блъскаше с юмрук по един жълт триъгълен бутон на пулта пред себе си, после внезапно цялата горна част на машината се разлетя на парчета във всички посоки и Черити, Скудър и Лестър бяха изхвърлени от падащия самолет.

Черити полетя като камък надолу в бездната, със затворени очи, очаквайки всеки миг смъртоносния удар. Но удар не последва — една невидима ръка я пое в последния момент и превърна падането в плавно спускане. Тя падна във водите на Хъдзън, недалеч от северния бряг, потъна за миг и изплува отново, като кашляше и удряше силно с ръце и крака. Лестър и Скудър паднаха меко във водата само на метри от нея, защитени от същата тази невидима сила, която вероятно изпълняваше функцията на катапулт в самолетите на мороните.

След убийствения студ в металохода водата й се стори едва ли не гореща. В продължение на секунди тя не правеше нищо друго, освен да се наслаждава на приятната топлина, но след миг си спомни, че в никакъв случай не бяха вън от опасност. Самолетът им беше паднал и експлодирал далеко в реката, но трябваше да се очаква, че мороните са забелязали катапултирането им и че скоро ще се появят да довършат това, което не бяха успели при първия опит.

С пестеливи жестове тя се разбра със Скудър и заплува мощен кроул към брега.

Разстоянието се оказа по-дълго, отколкото бе преценила. Всъщност бяха някакви си няколкостотин метра, но тя бе напълно изтощена и изтерзаното й тяло просто нямаше резерви от енергия. Може би нямаше да успее да доплува до брега, ако изневиделица не беше се появил Лестър, за да я подкрепи. Когато най-после стигнаха брега и усети твърда земя под краката си, от изтощението Черити бе изпаднала в състояние на полусъзнание. Тя се изправи, дишайки тежко, прецапа с несигурни крачки последните метри вода и се свлече още преди да успее да излезе от водата. Лестър я подхвана под мишниците и я изтегли върху зида, с който бе укрепен брегът. Всичко наоколо й изглеждаше като обвито в сива мъгла, която се сгъстяваше все повече. Смътно видя Скудър, който изпълзя с мъка от водата и рухна на брега, останал без сили.

Въпреки че бяха изтощени до смърт, не можеха да си позволят почивка, а още повече — да изпаднат в безсъзнание.

— Трябва да изчезваме — каза Лестър. Изтощението личеше в гласа му и за пръв път, както се стори на Черити, прозвуча и нотка на страх. — Те ни видяха. Сигурно е, че ще ни търсят!

Черити се претърколи с мъка и се опита да се надигне, но силите не й достигнаха. Рухна отново по лице на земята.

Една ръка докосна рамото й и внезапно почувства същия този поток от невидима енергия, който се вливаше в тялото й и го изпълваше с нови сили. Живителната струя не бе така мощна, както преди, в централата на металохода, но все пак достатъчна, за да разсее мъглата в съзнанието и да й влее енергия, достатъчна за да стане на крака и да се задържи права.

Когато се обърна към Лестър, видя, че той беше наведен над Скудър и правеше същото с него. Индианецът трепереше и лицето му бе посивяло от изтощение.

Осъзнаваше, че това бе абсурдно — но въпреки волята си изпитваше едва ли не облекчение при мисълта, че силите даже на този невероятен мъж се топяха. В същия миг в съзнанието й проблесна отговорът на въпроса, защо всъщност Лестър й се струваше познат. Мисълта бе прекалено абсурдна, за да я проследи. Тя я прогони от съзнанието си, огледа се във всички посоки и се обърна на юг, в посоката, където бе металоходът.

Гледката я потресе. Гигантската машина гореше. От множество големи пробойни по корпуса избухваха пламъци и като лава се изливаха потоци разтопен метал. Черни, мазни облаци дим се издигаха от отвора в бронята на гърба, а пътят му бе белязан със следа от горящи и нажежени отломки. Един от гигантските крака бе пречупен и машината продължаваше хода си със страховито люшкане. Планерите и бойните машини продължаваха да я обсипват с лазерни залпове и ракетни снаряди, които експлодираха при ударите и продължаваха да разкъсват стоманената броня.

Но машината продължаваше неотклонно хода си. Всяка следваща несигурна крачка я приближаваше с нови сто метра до Хъдзън, до града и уязвимите небостъргачи. Черити ужасена се опита да си представи картината, когато този колос щеше да навлезе в застроената площ на града.

Мороните очевидно се безпокояха от същия въпрос, тъй като сега концентрираха огъня на оръжията си изключително върху гигантските стоманени крака на машината. Втори крак пламна в експлозия и се пречупи под тежестта на стотиците хиляди тонове стомана. Нова поредица мощни експлозии разтърсиха колоса. Гигантският корпус бе обгърнат от пламъци и дим, а нажежен течен метал се изливаше като горяща кръв от тялото. Той крачеше и крачеше неудържимо, гротескна фигура на апокалиптичен рицар, който, вече мъртъв, продължаваше непоколебимо да сее смърт и опустошение. Само две или три крачки и щеше да достигне моста и реката, която не бе препятствие за него.

Леко докосване по рамото върна Черити в реалността. Това бе Лестър. Той посочи, жестикулирайки силно, в една точка зад гърба й и извика:

— Идват!

Черити се обърна и видя няколко черни паякоподобни фигури, които се приближаваха бързо с отсечени движения на крайниците. Понечи да грабне оръжието си, но Лестър поклати глава и я тласна леко напред.

Зад гърба им се чу остро изсвирване, блесна светкавица, но не ги улучи и избухна далеч от тях. Вторият изстрел бе още по-неточен и преди мороните да успеят да коригират стрелбата си, те притичаха до изоставената сграда на брега на реката и поне за няколко секунди бяха в безопасност.

Черити се огледа трескаво. Намираха се в стар склад, чийто покрив бе отчасти разрушен и откриваше ръждясалата метална конструкция и ясното синьо небе над нея. Лявата част на помещението бе празна и покрита с дебел слой прах, в дясната част бяха струпани забравени от десетилетия каси и сандъци. Миришеше на гнило и старо.

Черити инстинктивно пое към дясната част на склада, за да потърси прикритие между безразборно нахвърляните сандъци и контейнери, но Лестър я спря и всички затичаха с широки крачки към отсрещната стена.

В мига, когато я достигнаха, първите морони нахлуха през вратата и незабавно откриха огън. Секунда по-късно Черити бе доволна, че не последва първоначалния си импулс. Старите дървени каси мигновено избухнаха в пламъци и дясната част на склада за секунди се превърна в пламтяща клада.

Измъкнаха се през малка врата в задната част на сградата, озоваха се отново под открито небе и хукнаха с всички сили към друг подобен склад в съседство с първия. И тази сграда бе стара и полуразрушена, но помещението бе напълно празно, явно стоките, които са били съхранявани тук, са представлявали интерес за нашествениците.

Чу се хор от пронизителни подсвирвания. Внезапно част от стената зад Скудър се оцвети в тъмночервено и топлинната вълна ги блъсна в лицата, когато мравките откриха огън по сградата.

Продължиха да бягат и скоро откриха втора врата, през която можеха да напуснат склада, но мороните бяха просто по-бързи от всеки човек. До вратата оставаха още около тридесетина крачки, когато първите мравки нахълтаха в помещението и светкавично откриха огън по тях. Наоколо изригнаха бели гейзери от разтопен бетон.

Черити се хвърли отчаяно наляво, направи кълбо и стреля след кратко прицелване. Лазерният лъч не улучи мравката, за която бе предназначен, но попадна във вратата зад нея и насекомото се свлече с крясък на пода, обсипано с дъжд от разтопен метал. Скудър и Лестър също отвърнаха на огъня на нападателите и поне единият от двамата стреляше с прецизността на машина — светкавиците проблясваха точно на интервали от половин секунда и всеки изстрел попадаше в целта. Стреляха, докато не остана никой жив от преследвачите.

Черити се надигна от пода и съвсем не беше изненадана, когато видя, че именно Лестър се бе справил почти сам с мороните. Скудър го гледаше втренчено и лицето му променяше израза си между изумление и ужас. Лестър отново не допусна възможност да му бъдат задавани въпроси, започна да ръкомаха нетърпеливо със свободната си ръка и извика:

— Бързо! Сигурен съм, че идат още много!

Лестър бе напълно прав. Успяха необезпокоявани да напуснат склада и прекосиха по-голямата част от пристанищния квартал, но това бе само кратко затишие. От другия бряг на река Хъдзън в небето се издигаха гигантски пламъци, а облаци черен дим се стелеха над една трета от хоризонта. Над града се разнесе грохотът на непрекъсната поредица мощни експлозии, а ята планери се носеха в небето и продължаваха ожесточената стрелба в цел, която не се виждаше. Черити разбра, че по някакъв начин бяха успели да спрат металохода. Целта, която обстрелваха планерите, беше неподвижна.

Непонятно защо, в първия момент тя изпита облекчение. Разбира се, щеше да бъде по-добре за тях, ако гигантската машина прекосеше реката и навлезеше в града. Това щеше да задържи за продължително време насекомите и те сигурно щяха да се въздържат от преследване. Въпреки това представата за възможното опустошение по пътя на машината й се стори просто непоносима.

Градът бе превърнат в крепост на извънземните. Бяха го завладели, до последното кътче, и без съмнение бяха прогонили всяко човешко същество. Но Ню Йорк си оставаше човешки град. Ню Йорк, и преди всичко Манхатън, винаги бяха нещо повече от град. Беше време, когато самото име бе израз на целите на борбите на човечеството: свобода, мир, равенство. Може би по други места на света тези идеали бяха намерили по-пълно осъществяване, отколкото в Ню Йорк, но за Черити бе непоносима мисълта да види Манхатън, опустошен от това половинкилометрово стоманено чудовище.

Затишието явно нямаше да продължи дълго — над пристанищния квартал започнаха да се събират все повече планери. Те летяха много ниско и бавно, и Черити напразно се опитваше да намери друго обяснение за действията им, освен че търсеха именно тях. През непрестанния тътен на взривовете и воя на двигателите на планерите все по-често се долавяха характерните пискливи звуци, с които общуваха извънземните насекоми. Не ги виждаха, но Черити чувстваше, че обръчът около тях се затяга.

Лестър внезапно спря и вдигна ръка.

— Там има нещо — каза той.

Черити и Скудър замръзнаха на място и се ослушаха, но не доловиха нищо. Лестър обаче не продължи, а трескаво размаха ръка, сочейки им вратата на едно полуразрушено здание вдясно от тях:

— Бягайте там! Бързо!

Те се подчиниха безропотно. Сега не бе най-подходящият момент за спорове. От напускането на металохода Лестър съвсем естествено бе поел командването и Черити не помисляше дори за миг да се противопостави.

И добре, че не го правеше. Тя бягаше последна и едва бе успяла да достигне сградата и да скочи вътре през вратата, когато цял отряд тежковъоръжени морони изникна в дъното на улицата. Скудър свали пушката си, опря дулото на коляното си и се прицели внимателно, но не стреля. Черити също се колебаеше да открие огън, въпреки че мороните очевидно не бяха ги открили и преимуществото на изненадата бе на тяхна страна.

Мравките не даваха признаци, че ще се насочат към сградата. Дузина от тях поеха в колона и преградиха улицата по цялата й широчина. Още толкова нахълтаха в сградите вдясно и вляво от кръстовището.

— Какво става там? — прошепна Скудър с изненада.

Черити вдигна рамене, но отговори:

— Страхувам се, че блокират целия квартал. Търсят нас.

— Това се очакваше — каза Лестър, но Черити го прекъсна строго:

— Вие не разбирате, Лестър. Те търсят нас. Мене и Скудър, и всички, които са с нас.

Лестър ги изгледа със съмнение и каза:

— Не е възможно да знаят кои сме ние.

— Отвикнала съм да употребявам думата невъзможно, когато говоря за мороните — каза Черити сериозно. — Освен това в този град има поне един човек, който очаква точно определени хора.

— Стоун? — съмнението на Скудър не можеше да остане незабелязано.

Черити отново сви рамене, оттегли се предпазливо няколко крачки навътре в прашния коридор на сградата и облегна оръжието си на стената, така че да й бъде подръка. После бръкна в джоба си, извади комуникатора и го включи. На миниатюрния екран се появи лицето на Даниел Стоун и още преди изображението да се стабилизира, лицето прие укорително изражение.

— Капитан Леърд! — каза той. — Виждам, че не сте се вслушали в съвета ми и сте…

— Затворете си устата, Стоун — прекъсна го Черити грубо. Глупаво или не, но тя изпитваше към миниатюрното холографско изображение същия гняв, който би предизвикал реалният Даниел Стоун. — Ние сме в клопка. Приятелите ви знаят добре кои сме. И в момента започват да стягат обръча около нас.

Стоун бе поразен.

— Какво се е случило? — попита той лаконично.

Черити му разказа накратко, а лицето на Стоун ставаше все по-угрижено.

— И какво очаквате сега от мен? — попита той, след като изслуша обяснението. — Бих искал да ви припомня, че ви посъветвах да не завладявате металохода. Това, че сте успели и че все още сте живи, е истинско чудо. Но да оставим тия неща. Казвате, че блокират улиците?

Черити кимна.

— Това може да означава две неща — продължи Стоун замислено. — Те или ще изравнят целия квартал със земята — нещо, което смятам за малко вероятно — или ще пуснат търсач.

Черити видя с крайчеца на окото си как Лестър изведнъж потръпна при тези думи.

— Търсач? — повтори тя. — Какво е това?

— Ще го познаете, когато го видите — каза Стоун тайнствено. — Ако това се случи, капитан Леърд, включете това устройство, оставете го там, където е, и бягайте колкото можете по-бързо.

— Звучи направо успокояващо — промърмори Скудър. — Начинът, по който ни окуражавате, е доста странен. Какво, по дяволите, е този търсач?

— Е, добре — каза Стоун с въздишка. — Спомняте ли си съществото, на което се натъкнахте в руините на Кьолн?

Скудър кимна и започна да пребледнява.

— А сега си представете създание, което преследва такива същества — продължи Стоун спокойно.

Скудър пребледня още по-силно и предпочете да не задава повече въпроси.

— Къде се намирате сега? — попита Стоун, отново извърнат към Черити.

Не беше лесно да отговори. Недоверието й към Даниел Стоун все още не бе затихнало. Но логиката на мисълта й доказваше, че Стоун и досега можеше да ги предаде. След кратко колебание Черити отговори на въпроса му.

— Това значи, че сте само на няколко преки от Световния търговски център — каза Стоун. — Ако успеете да се изплъзнете от отрядите, които претърсват района, ще имате реален шанс.

— Търговският център?

Стоун се усмихна:

— Компютърният център, за който ви разказах, заема долните осем етажа. А собственият ми скромен апартамент е на върха.

— Прилича ти — процеди Черити.

— Винаги съм бил човек с добър вкус — каза Стоун с усмивка.

— Би могло да се нарече и мегаломания — отвърна Черити и направи нервно движение с ръка, когато Стоун понечи да отговори. — Има още един проблем.

Стоун я погледна въпросително.

— Не можем да унищожим компютъра — продължи тя. — Изгубихме цялата си екипировка, когато унищожиха самолета ни.

— Това е неприятно — отвърна Стоун невъзмутимо. — Но не може да се промени. И без това с една бомба едва ли щяхте да нанесете значителни щети на компютърната система. Мороните понякога са ужасно наивни, но не и глупави. За да разрушите системата, трябва да взривите цялата сграда.

— Но тогава…

— Напълно достатъчно ще бъде, ако унищожите едно точно определено хранилище на информация — продължи Стоун. — Ще го откриете в помещение на третия етаж. За щастие, мороните бяха така любезни да запазят старата номерация на стаите. Апартаментът е с номер 3211.

— А как си представяте това — просто влизаме и започваме бясна стрелба?

— Никой не е твърдял, че ще бъде лесно — отговори Стоун с негодувание. — Но не е невъзможно. Аз не съм единственото човешко същество в Ню Йорк, капитан Леърд. Ако поведението ви не бие на очи и ако използвате кодовия импулсен генератор, който ви дадох, никой няма да се усъмни в правото ви да влезете в сградата. Това е преимуществото на военната диктатура.

— А после? — каза Скудър и пое дълбоко въздух. — Какво ще стане след това, Стоун? Искате да ви повярваме, че едва ли не цялата военна машина на вашите приятели ще рухне само след като унищожим някакъв компютър?

— Разбира се, че няма — отвърна Стоун с леко нервна нотка в гласа. — Съответната информация се съхранява на още три или четири други места, които са ми известни. Но при повече шанс те ще загубят за часове, а може би за дни, контрола над по-голямата част от флотата. Ако вашите приятели в Кьолн си разбират от работата, това време ще им бъде достатъчно, за да вдигнат във въздуха трансмитерната станция на Северния полюс.

Нещо подсказваше на Черити, че нямаше да бъде така лесно. Сто пъти бяха обсъждали плана с Хартман. Новият комендант на бункера в Айфел^[1] я бе уверил, че няма да бъде проблем да изстреля ядрена ракета към Северния полюс с такава точност, че от приземилия се там гигантски космически кораб на мороните и трансмитера на материя да остане само радиоактивен кратер. Но всичко това бе само теория. Практическото изпълнение на плана бе свързано с толкова много „ако“ и „обаче“, че в един момент Черити се отказа да разсъждава повече за евентуалните препятствия. Освен това, този следващ, втори етап на нейната безумна мисия, бе все още далеч. Първият етап бе истинска дреболия — да отидат на място, което е неизвестно, там да открият нещо, от което никой нямаше и понятие как изглежда, и после да направят нещо, но какво — Стоун не можеше да каже. Без да забравят още една подробност — да оцелеят в тази налудничава акция и да се върнат невредими.

— Нещо става тук — каза Скудър откъм вратата.

Черити го погледна бързо и отново се обърна към Стоун.

— А сега вървете, капитан Леърд — каза Стоун. — Направете точно това, което ви казах. Тук, в Търговския център, има трансмитер на всеки етаж. Ще програмирам всичките апарати така, че вие да бъдете изпратени до релейната станция на Северния полюс и оттам да бъдете предадени незабавно към сателита до Слънцето точно за една минута.

— Една минута откога?

— От момента, в който унищожите компютъра.

— А ако не успеем?

— Няма да има безплатни билети до Слънцето — каза Стоун развеселен.

— Някой ден пак ще се върнем към този разговор — заплаши го Черити, но електронното копие на Даниел Стоун се усмихна още по-широко.

— Това не би имало някакъв смисъл, капитан Леърд — каза той. — Очевидно, вие постоянно забравяте, че говорите с един компютър. Реалният Даниел Стоун няма и понятие от това, което обсъждаме.

— Престани най-после да спориш с това транзисторно радио и ела тук! — каза Скудър остро.

Черити го погледна с уплаха, но послушно се приближи и хвърли поглед навън към улицата.

Междувременно броят на мороните, които блокираха улицата, бе нараснал трикратно. Те вече не стояха неподвижно, а се движеха нервно; някои бяха вдигнали поглед към небето, като че ли търсеха нещо.

Последната мисъл извика неприятна асоциация в съзнанието на Черити. Тя реши да не мисли повече за това, обърна се рязко и каза:

— Да изчезваме оттук.

Продължиха по коридора на сградата и след малко излязоха в малък заден двор, затворен със зидове от всички страни. Черити се поколеба за миг. Погледът й обходи зеещите празни прозорци, но тя никъде не откри блясъка на рогова броня или искренето на безизразните очи на насекомите. Прекосиха ходом заградения правоъгълник и влязоха в съседната сграда.

По този начин изминаха не по-малко от две-три мили. Всеки път на края на редицата изоставени жилищни сгради се натъкваха на една и съща картина: верига от неподвижни, въоръжени морони, които блокираха всяка улица. Предположението на Черити се оправда: мороните бяха блокирали целия квартал.

— Вижте! — прошепна Скудър и посочи в небето. Черити проследи с поглед протегнатата му ръка. Очакваше да види планер или някаква друга летателна машина, но погледът й бе привлечен от нещо, което приличаше на огромен къс черна кожа с потрепващи разръфани краища и се носеше безтегловно от вятъра.

— Какво е това? — прошепна Скудър.

— Търсачът — каза Лестър.

Черити му отправи въпросителен поглед, но после отново се съсредоточи върху странното Нещо в небето. Изведнъж й се стори познато и след миг споменът се върна. Беше отдавна, преди цяла вечност. Видяла бе подобно същество преди петдесет години. И тогава на пръв поглед й се стори безобидно, но много странно, нещо като късче изтекъл мрак, което се плъзгаше по небето. По-късно бе видяла как това привидно безвредно нещо бе обгърнало и просто бе смачкало един тежковъоръжен боен хеликоптер.

Тя си спомни за указанията, които бе получила от Стоун, и извади комуникатора от джоба си, но размисли и промени решението си. Поне за момента изглеждаше, че това нещо не бе открило още следата им.

Те се отдръпнаха отново вътре в изоставената сграда и се промъкнаха до другата страна на жилищния блок, преди да се осмелят да надникнат отново на улицата. Само след няколко крачки Лестър спря отново и посочи нагоре.

Безформеното черно нещо се рееше над покривите на сградите — забележимо по-ниско отпреди — люшкаше се безцелно насам-натам, но все повече губеше височина. Те се скриха на мига и останаха неподвижни. Черити наблюдаваше внимателно търсача, скрита в тунела на входа за автомобили, където бяха намерили удобно прикритие. Безформената фигура все още не създаваше впечатление за опасност и като че ли още не знаеше какво да търси. Имаше обаче нещо обезпокоително в начина, по който се приближаваше — неотклонно и постоянно като машина.

— Ако останем в сградите, ще бъдем в безопасност — каза Скудър. Черити го изгледа със съмнение, но той продължи, като че ли за собствено успокоение: — Прекалено е голямо.

Изражението на Лестър издаваше намерението му да каже нещо, но в последния момент той размисли и само поклати безмълвно глава.

Търсачът се спускаше към сградите по постепенно намаляващи кръгове, понякога изчезваше от погледа им, после отново изплуваше, но неотклонно се снижаваше. Въпреки че вече бе доста близо, Черити не можеше да разбере структурата му. Изглеждаше като огромна безформена маса, чиято повърхност поглъщаше светлината, и под нея се долавяше някакво безплътно кипене и плъзгане.

Те се скриха по-навътре в сградата и наблюдаваха как странното създание докосна настилката на улицата на няколкостотин крачки от тях. Черити бе объркана. Сега съществото й се стори по-малко — преди, когато го видяха за пръв път в небето, бе оценила размерите му на близо сто метра, ако не и повече. Сега то бе колкото малък камион; все още огромно, но далеч под предполагаемите размери.

После то се раздели на две части. Безшумно и бързо. Огромната безформена маса изтъня в средата, подобно на деляща се клетка с абсурдни размери, изтече към двете половини, между тях за няколко мига се опънаха тънки блестящи нишки, после те се прекъснаха и като камшици се удариха обратно към основната маса. Едната част се понесе с плъзгане по улицата, другата остана неподвижна на място.

Само за няколко секунди. След това отново се раздели на две, и отново, и отново.

След по-малко от минута улицата бе покрита с килим от двадесет до тридесет големи трепкащи петна безформен черен мрак. Някои продължаваха неотклонно да се делят, други запълзяха с мъчителни движения. Едни поеха по улицата, други навлязоха в сградите отляво и отдясно.

— Мисля, че вече разбирам какво искаше да каже Стоун — прошепна Черити.

Скудър свали пушката от рамото си, но Лестър го възпря с ръка.

— Това е напълно безсмислено — каза той. — Отделните части поддържат телепатична връзка помежду си. Ако едно от тези неща ни открие, останалата част незабавно узнава къде сме.

Пребледнялото лице на Скудър загуби още от цвета си, а Черити потръпна незабележимо. Те продължиха напрегнато да наблюдават нашествието на все по-дребните, но все по-многобройни черни образувания от плазма, които покриваха улицата и при това се разпростираха на все по-обширна площ. Ако това странно нещо продължеше да се дели със същата бързина, скоро щеше да се превърне в милиони миниатюрни отделни единици, които щяха да залеят квартала. Моментът, в който щяха да се изпречат на пътя на някое от тях, можеше да бъде пресметнат на пръстите на едната ръка.

— Щом сте така добре осведомен, може би имате идея, как да ги надхитрим.

Лестър поклати безмълвно глава.

Черити се поколеба още няколко секунди, най-после извади комуникатора от джоба си, включи го и го сложи на пода, с екрана надолу. Почака да се случи нещо, после вдигна рамене и отстъпи няколко крачки.

Едва тогава разбра, че есе пак нещо се случи. Нещо се промени в общата картина на пълзенето и плъзгането вън на улицата — не можеше да бъде възприето съзнателно, тъй като броят на отделните части на тялото на търсача бе твърде голям, за да бъдат обхванати с поглед, но пълзенето вече не изглеждаше така безцелно, както допреди миг.

— Те идат насам — промълви Скудър.

И наистина, първите малки части на цялото се насочиха към сградата и входа й не съвсем целенасочено, но с неотклонно постоянство. От прозорците и вратите на сградите отсреща неочаквано се появиха множество безформени черни тела, които запълзяха обратно по пътя, по който току-що бяха пропълзели. Комуникаторът като че ли ги примамваше по някакъв начин.

Черити и спътниците й хукнаха през задния двор и се прехвърлиха през ниския зид, който го ограждаше. Зад зида се простираше друга подобна вътрешна площадка, покрита с отломки и отпадъци, затворена от три страни с почернелите от пожара зидове на полуразрушените постройки. Черити се насочи с широки крачки към единствения видим изход, но внезапно се спря като вкаменена.

На прага изпълзя потрепващо черно тяло. Дори при непосредствена близост то продължаваше да изглежда безформено, без видими сетивни органи или крайници, и беше не по-голямо от котка. Въпреки това Черити усети, че излъчва някаква зловещата опасност.

— Спри да се движиш! — извика Лестър ужасен.

Черити се подчини, но Скудър вдигна оръжието си и се прицели в безформеното нещо. Лестър се обърна светкавично с полугласна ругатня и с удар отклони цевта на оръжието надолу.

— Луд ли сте? — изпъшка той. — Един-единствен изстрел, и ние сме мъртви.

За миг лицето на Скудър се изкриви в гневна гримаса, но нито каза нещо, нито се помръдна, само погледът му блуждаеше между Лестър и търсача. В продължение на няколко безкрайни секунди безформеното нещо се спря, потрепвайки, на прага на вратата, след това бавно запълзя надолу по стъпалата с мъчителни гротескни движения, подобно на гигантски черен охлюв.

Сърцето на Черити биеше до пръсване и нещо в нея се сви конвулсивно от страх и погнуса, когато нещото запълзя право към нея и я отмина само на една длан разстояние. Тя не се осмеляваше да направи и най-малко движение и следеше пълзенето му с крайчеца на очите си. Едва когато то се отдалечи на около метър, тя си позволи да се обърне бавно и да го погледне.

— Стоун! — прошепна тя. — Той ги привлича по някакъв начин.

Лестър кимна, но с жестове им показа да останат неподвижни. Едва след като отвратителното нещо се прехвърли от другата страна на зида, той излезе от вцепенението си, посочи бързо към вратата, от която бе изпълзял търсачът, и извика:

— Бързо! Нямаме време!

Побягнаха към входа. Вътрешността и на тази сграда, както и всички, през които бяха се промъкнали досега, бе западнала и полуразрушена. Още три пъти се натъкнаха на части от търсача, които бавно, но много целеустремено изпълзяха покрай тях, подобно на пеперуди, примамени от магическото привличане на някаква невидима светлина.

По-нататък се натъкнаха на следващия уличен пост. Това бе тясна уличка между две здания, по-скоро незастроена ивица между тях, широка не повече от четири-пет метра. В дъното на уличката стояха обаче не дузини, а само три мравки войници. Това бе шансът да пробият обръча.

Скудър посегна да вдигне оръжието си, но отново Лестър го спря:

— Не още. Почакай.

— Какво? — попита Скудър мрачно. — Докато ни открият?

— Чакай — каза Лестър кратко.

И зачакаха. Минута, две, три, пет — и кварталът бе разтърсен от мощна експлозия. Сградите наоколо потрепериха. Яркочервено сияние изгаси слънчевата светлина, а към затихващия грохот от експлозията се прибави глухият тътен от срутващи се здания. От тавана се посипаха прах и отломки, а по улицата навън започнаха да падат цигли от покривите и камъни, които се бяха отделили от крехките зидове. Тримата морони отстъпиха малко назад, за да се предпазят от падащите отломки.

— Сега! — заповяда Лестър и пръв изскочи на улицата. Черити и Скудър го последваха на секундата, но както и преди в склада, Лестър просто бе по-бърз от всички. Оръжието му избълва три последователни кратки светкавици и трите мравки паднаха улучени една до друга на земята, преди да успеят да нададат предупредителен вик.

— Какво беше това? — извика Черити, докато тичаше успоредно с Лестър по улицата.

— Търсачът — отговори Лестър. — Апаратът го примами и тогава се самовзриви. Изглежда, че приятелят ви не ни излъга.

— Той не ми е приятел — отвърна Черити автоматично.

Лестър вероятно не я чу, защото в следващия миг изненадващо побягна по-бързо и взе такава преднина, че за Скудър и Черити бе невъзможно да го догонят.

Миг по-късно той изскочи на улицата, пред която беше постът на тримата мъртви войници, от движение се хвърли наляво, направи кълбо и започна да стреля още преди да се изправи. Черити не можеше да види по каква цел стреляше, но чу пронизително изсвирване и почти в същия миг последва яростна ответна стрелба. В земята около Лестър експлодираха светкавици. През това време Скудър и Черити достигнаха ъгъла на сградата и също изскочиха на улицата. Противникът бе дузина морони, очевидно изненадани от внезапната атака, тъй като четири черни фигури се търкаляха неподвижни на земята в пози, които издаваха, че не бяха успели даже да извадят оръжията си.

Останалите бързо преодоляха изненадата. Лестър унищожаваше мороните един след друг с прецизността на машина, Скудър и Черити също откриха стрелба по тях, може би не така ефективна с попаденията, но не по-малко ожесточена. Противникът ставаше все по-малоброен, но се съпротивляваше яростно. Скудър падна с вик на колене, когато тънък ярко бял лъч се плъзна по бедрото му и остави димяща следа в материята на панталона му. Лестър изкрещя внезапно и се просна по гръб. По гърдите и гърба на облеклото му пропълзяха пламъчета и изгаснаха веднага.

Черити изруга, превключи оръжието си на постоянен огън и описа бавно дъга отляво надясно. Яркият лъч просвистя като коса над улицата и прониза последните оцелели мравки, но оръжието в ръката й се нажежи и една малка червена светлина замига предупредително.

Черити спечели тази надпревара с времето с минимална преднина. Оръжието й отказа в същия миг, в който лазерният лъч улучи и умъртви последния морон. Металът бе нажежен и й причини болка даже през дебелите ръкавици.

Черити хвърли оръжието на земята, с един поглед се убеди, че Скудър не е ранен сериозно, и притича до Лестър. На униформата му от маскировъчна материя се виждаше малка димяща дупка отпред на гърдите, малко под сърцето. За нейно пълно изумление, Лестър отвори очи, като чу стъпките й, и се усмихна с изкривено от болка лице.

— Изглежда, че малко се надцених — каза той с мъка.

Черити коленичи до него.

— Не говорете — каза тя. — Не се движете. Ще ви изнесем оттук.

— Не знам вярвате ли ми или не, капитан Леърд — простена Лестър със стиснати зъби, — но нямах намерение да избягам.

Черити разкопча униформата му, разкъса тънката риза под нея и ужасена пое въздух, стискайки зъби, когато видя страхотната рана от лазерния лъч. Това, че Лестър все още живееше, бе на границата на фантастичното.

— Как изглежда? — простена Лестър.

Тя се опита да се усмихне и каза:

— Виждала съм и по-лоши неща.

— Да. Сигурно на кино — кимна Лестър.

— Затворете си устата — каза Черити строго. — Ще ви измъкнем оттук. Не се страхувайте.

Скудър се приближи, накуцвайки, задоволи се с бегъл поглед към раната и едва забележимо поклати глава. Това не убегна от погледа на Лестър.

— Не се радвай преждевременно, червенокожи човече — промълви той. — Няма да се предам толкова лесно.

И за да докаже правотата на думите си, се опита да се надигне. Но силите му не достигнаха. Падна назад с полугласен стон и затвори очи.

— Помогни ми — заповяда Черити. — Трябва да го измъкнем оттук.

Тя искаше да подхване Лестър под мишниците, но Скудър просто я изтласка встрани, сграбчи ранения и го метна през рамо. Лестър изстена, но не отвори очи. Скудър се обърна и прекоси бързо улицата с широки крачки.

Така и не успяха да достигнат следващата пряка. Внезапно блесна ярка бяла светлина и прониза въздуха само на метър пред Скудър. Черити се обърна изплашено и се озова срещу половин дузина двуметрови насекоми, които бяха изникнали най-неочаквано в дъното на улицата. Тя вдигна машинално оръжието, но червеният сигнал не бе престанал да мига. Лазерът бе прегрят. И без това от оръжието нямаше да има особена полза. Скудър нададе вик на изненада, Черити се обърна и погледна в противоположната посока.

В другия край на улицата беше изпълзял един гърбав сребрист автомобил с яркочервения знак „М“ на Морон, поставен на предницата. Отляво и отдясно на несиметричното предно стъкло от корпуса зееха дулата на тежки лазерни оръдия.

Скудър изкрещя отново, опря се на коляно и се опита да вдигне оръжието си. В същия миг машината откри огън…

 

 

— Пленникът е избягал.

Логиката на мисълта и тригодишният опит на Стоун в общуването с мравките сочеха недвусмислено, че такова нещо бе невъзможно — и все пак той бе сигурен, че в студените кристални очи на инспектора за миг проблесна нещо като гняв.

— Знам — отвърна Стоун, налагайки си максимално спокойствие.

Инспекторът замълча. И другите две мравки албиноси се извърнаха и втренчиха очи в Стоун. Той се чувстваше все по-зле, изложен на погледа на студените блещукащи фасетни очи.

— Обяснете това, губернатор Стоун — продължи инспекторът. — Ние анализирахме ситуацията. Оценката на информацията показва, че бягството на пленника е било възможно само с чужда помощ. Той е разполагал с импулсен кодов генератор с вашия персонален код.

— Нищо чудно — отвърна Стоун с усмивка. — Това бе моят собствен генератор.

— Вие сте му помогнали да избяга? Защо?

Лъжеше ли се? Не прозвуча ли заплаха в иначе безизразния компютърен глас на инспектора?

Вместо отговор, Стоун пристъпи крачка встрани и посочи с ръка далеч на юг. Зад силуетите на сградите се издигаха черни облаци дим, понякога нагоре избухваха пламъци, от време на време проехтяваха експлозии.

— Аз също анализирах ситуацията — каза той, като се опитваше подигравателно да имитира тона на инспектора. — И стигнах до извода, че хората, завладели металохода, са капитан Леърд и нейните съюзници.

— Правилно — отговори инспекторът. — Вече са проследени. Секторът, в който се предполага, че се намират, е напълно блокиран. Въпрос на време е кога ще бъдат заловени.

— Или кога ще се изплъзнат — добави Стоун. Никой от инспекторите не бе казал нищо излишно, но опитът на Стоун му помагаше да тълкува и недоизказаното от тях. Той бе сигурен, че Черити и приятелите й бяха успели по някакъв начин да елиминират търсача.

— За съжаление — продължи Стоун с перфектно изигран, леко агресивен тон, — познавам прекалено добре капитан Леърд. Няма да е за първи път, ако тя успее да се изплъзне от нашите бойци, колкото и безнадеждни да изглеждат нейните шансове.

Инспекторът замълча няколко секунди и каза:

— Не виждам връзката между преследването на бунтовниците и факта, че сте позволили на пленника да избяга.

Стоун въздъхна.

— Вече ви казах: не вярвам, че вашите войници ще се справят с капитан Леърд. Затова подготвих мои собствени мерки.

— Обяснете — настоя инспекторът.

Стоун се подчини.

 

 

Всичко стана светкавично и Черити не успя да го осъзнае: дулата на лазерните оръдия на машината избълваха залп от ярки светкавици, които пронизаха пространството покрай Черити и Скудър и превърнаха улицата зад тях в огнен ад. Мравките се превърнаха в жарава и пепел, преди да схванат какво ги убиваше.

Мощната ударна вълна свали и двамата на земята. Тя падна и инстинктивно закри лицето си с ръце, когато я лъхна адско огнено дихание, и през сълзите си успя само да види как Скудър се хвърли, за да предпази с тялото си ранения Лестър. За миг изпита усещането, че вдишва огън. Изкрещя от болка, сви се конвулсивно и усети миризмата на собствената си овъглена коса. Ударната вълна отмина, натрошавайки малкото останали здрави стъкла по прозорците на руините.

Черити надигна мъчително глава и с невярващи, широко отворени очи се втренчи в автомобила, който се приближаваше към тях, плъзгайки се безшумно над земята. Дулата на оръдията се движеха, за миг я взеха директно на прицел, после се завъртяха отново към дъното на улицата, въпреки че стрелбата в тази посока вече бе безполезна.

— Какво… — промърмори Скудър, но не успя да продължи от изумление, когато една врата се отвори от дясната страна на машината. Оттам се подаде мършава ръка, загърната в кафява дрипа, и махна като за поздрав. Секунда по-късно от люка изникна огромна гола глава с ухиленото лице на гном.

— Гурк! — извика Черити с изненада.

— В пълния си ръст — отвърна Гурк и скочи на улицата. Той се приближи със ситни крачки, наведе се подигравателно в престорен поклон и подаде ръка на Черити, за да й помогне да се изправи.

Тя пренебрегна протегнатата ръка и стана сама. Гурк изкриви лицето си в гримаса и се обърна към Скудър, който бе застанал на колене и се занимаваше с Лестър.

— Какво му е? — попита Гурк. — Мъртъв ли е?

Скудър поклати глава:

— Не още. Страхувам се обаче, че няма голям шанс.

— Откъде идваш? — попита Черити смаяна.

Гурк наклони глава встрани, за да погледне нагоре към нея, вдигна ръка и посочи с палец през рамото си.

— Оттам — каза той. — И както изглежда, отново в подходящия момент, за да ви спася задниците.

Черити объркана разглеждаше странния автомобил с огненочервената емблема на нашествениците, който висеше неподвижно във въздуха на половин метър над земята. Чуваше се едва доловимото свистене на въздушната възглавница, която поддържаше машината над земята.

— Преминал си на страната на противника, или това е някакъв нов фокус? — попита Черити. Тя опита да се усмихне, но по реакцията на лицето на Гурк разбра, че не му бе убегнала леката нотка на недоверие в гласа й.

— Нито едното, нито другото — отговори той с внезапно сериозен глас. — Това е дълга история и предлагам да не я обсъждаме нито тук, нито сега. Ако не сте забелязали — тук гъмжи от мравки, които горят от нетърпение да ви кажат „Добър ден“.

— Кой е вътре? — попита Скудър, като посочи машината.

— Никой — отговори Гурк. — Може би не знаеш — винаги съм си падал по автомобилите.

Черити побърза да приключи този безплоден разговор, като даде знак на Скудър.

— Внеси го в машината — каза тя, и посочи Лестър. — Но бъди внимателен.

— Внимавай да не ми похабиш тапицерията. Колата е чисто нова. Още е в гаранция.

Черити трябваше да се засмее против волята си. Лицето й веднага стана сериозно и тя с нетърпение държеше улицата под око, докато Скудър внимателно извлече ранения горе в машината и го положи на задната седалка.

Тя се изкачи последна до люка и влезе. В продължение на секунда огледа с нарастващо объркване сложните контролни уреди на таблото и реши, че все пак е по-разумно да отстъпи и занапред управлението на Гурк.

Гурк затвори вратата и потегли обратно по улицата. После зави, насочи машината към центъра на града и увеличи скоростта. Сърцето на Черити прескочи от страх, когато на следващата пряка пред тях изникна цял отряд въоръжени морони и те изгледаха подозрително машината. Гурк само се ухили и даде газ. Черити видя с удивление как насекомите отстъпиха с респект пред машината.

— Не се безпокойте — каза Гурк, като че ли отгатнал мисълта й, която всъщност се четеше безпогрешно по израза на лицето й. — Ако още не са видели как току-що изпекох на грил приятелите им, ние сме вън от опасност. — Той удари с длан по волана и продължи с усмивка. — Това е личният автомобил на Стоун. Никой няма да се осмели да го спре.

— Защо? — попита Черити с недоверие.

Гурк въздъхна дълбоко.

— Откраднах го — каза той. — Не съм ли ти казвал, че на тридесет и четири планети от Галактиката съм издирван като крадец на автомобили?

— Престани с тези глупости! — каза Черити гневно. — Какво, по дяволите, става тук?

Гурк зави по една странична улица и ускори още по-силно. Фасадите на полуразрушените сгради се мяркаха като размити петна покрай тях.

— Предлагам да си намерим някое спокойно местенце и да изчакаме, докато отмине цялото раздвижване — каза той. — Имаме да обсъдим куп неща.