Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (20)

20

През следващите часове Бел беше спокойна. Дори прекалено спокойна, опасяваше се Синклер. Когато хората на Креси най-после пристигнаха, тя уви мъртвия си приятел в едно палто и заповяда да го положат в каретата. Трябваше да го отнесат в Париж, града, в който щеше да бъде погребан.

Никой не се занимаваше с Лазар. Сякаш го бяха забравили. Когато един от хората на Креси попита Бел какво да правят с убиеца, тя хвърли само бегъл поглед към вързания мъж на земята и нареди:

— Ще го хвърлите пред портата на Тюйлери с бележка на гърдите: „Подарък за Първия консул Наполеон Бонапарт. Етиен Лазар, човекът, който искаше да ви убие. С поздрави от Ангела на отмъщението“.

Когато Бел възседна коня си и препусна към Париж, следвана от спътниците си, Лазар изригна нов поток от проклятия и клетви за отмъщение, но тя не чу нищо.

Синклер тайно се опасяваше, че Бел ще поиска да придружи Баптист до града, но тя се задоволи да го изпрати до края на гората. Там спря и проследи с поглед каретата, която бавно напредваше към града.

Ако Бел непременно искаше да се върне в Париж, той щеше да намери начин да й помогне. Но когато я попита, тя каза само:

— Не е необходимо. Креси знае какво трябва да направи. Баптист и аз винаги сме се сбогували на края на гората.

Изгряващото слънце потопи столицата в червено-златно сияние. Каретата с мъртвото тяло на Баптист се нареди сред многото други превозни средства, които чакаха да влязат в града. Тогава всички обърнаха конете си и препуснаха към крайбрежието.

Бел яздеше, потънала в мислите си. Макар да изглеждаше спокойна, очите й бяха изгубили блясъка си. Лицето й беше засенчено от тиха тъга. Пленница на болката си, тя не се обръщаше нито към Жан-Клод, нито към Синклер, за да я утешат.

Вечерта на следващия ден се качиха на пощенския кораб. Синклер очакваше Бел да се скрие в кабината си още при първия пристъп на морска болест, но тя изобщо не обърна внимание на бурните вълни, които се удряха в борда на кораба, който напредваше през Ламанша. През цялото време остана до релинга, загледана във водата. В ръката си стискаше ветрило с дръжка от слонова кост. Синклер веднага позна работата на Баптист. На коприната обаче не бяха нарисувани обичайните класически сцени. Като влюбен, желаещ да запечата на платното най-интимната същност на любимата си, Баптист беше нарисувал сцена от брега на Сена: в сребърнозелената вода се отразяваха кулите на Нотр Дам и арките на Пон Ньоф; по повърхността на водата плуваха патици. Като видя ветрилото, Синклер се потопи в спомените си: миризмата на кея, шумът от разбиващите се о брега вълни, веселите смехове на хората, които се разхождаха по моста.

Бел затвори ветрилото и вдигна глава към него с лека усмивка.

— Аз… мислех за Баптист… за времето, когато заедно организирахме фалшивите погребения и измъквахме осъдените в ковчези. Не е ли странно, че накрая трябваше да го вкарат тайно в Париж? Той щеше да се забавлява с тази история, не мислиш ли?

Гласът й се пречупи, очите й се напълниха със сълзи, които бавно потекоха по бузите й. Без да каже нищо, Синклер разтвори ръце. Тя се сгуши в него и скри лице на гърдите му.

 

 

След няколко дни Бел слизаше по стълбата на „Нептунс Тридент“. Както винаги, мистър Шоу излезе насреща й с широка усмивка. Очите зад дебелите стъкла на очилата примигваха.

— Салонът за кафе е затоплен — съобщи той. — Приготвил съм гарафа с бренди, а обядът ви чака.

— Много ви благодаря. — Бел отговори на усмивката му. Странно, но след като се настани в добре познатата стара гостилница, се чувстваше като у дома си.

Мистър Шоу се покашля дискретно.

— Вашият познат вече ви чака.

За момент сърцето й спря. Синклер? Не го беше виждала, откакто слязоха от кораба. Настани я грижливо в хубава карета и й каза, че трябвало да се погрижи за някои неща, но след това веднага щял да дойде да я види. Оттогава го нямаше, я тя не знаеше дори на какъв адрес да го търси.

Бел влезе зарадвано в салона и заговори още от прага:

— Най-сетне, мистър Карингтън! Надявах се, че поне веднъж ще бъдете точен…

Усмивката й угасна. Пред камината стоеше не високата фигура на Синклер, а сухият, дребен Куентин Кроули, който топлеше измръзналите си ръце.

— О, Куентин — промърмори Бел, неспособна да скрие разочарованието си.

Дребният мъж се обърна бързо и я поздрави с обичайната си скованост.

— Добър ден, мисис Варен. Добре дошла отново в Англия! Надявам се, че сте добре.

Бел затвори вратата. Нямаше никакво желание да му отговори със същата официалност.

— Къде е Виктор Маршан? — нападна го веднага тя. — Вчера отидох в „Мал дьо Кьор“, но икономът ми каза, че го няма. Искам веднага да ми кажете къде се крие!

— Мистър Маршан не се е скрил, мисис Варен. Арестуваха го.

— Какво? — извика невярващо Бел.

— Мистър Карингтън се погрижи за това. Той е агент на британската армия, но вярвам, че междувременно и вие сте наясно с този факт. — Куентин я погледна укорително, сякаш я подозираше, че има тайни от него. — Мистър Карингтън обвини Маршан в опит за убийство на британски агент. Бившият ни работодател бе отведен от войници и аз предполагам, че беше благодарен за това, защото близостта на мистър Карингтън беше започнала да го плаши. — Кроули потрепери.

Бел се разгневи ужасно. Значи Синклер я беше изпреварил! А трябваше да отидат двамата — тя също имаше сметки за уреждане с Виктор Маршан, дори повече от него. Е, главното беше, че предателят беше зад решетките.

— Радвам се, че са арестували Маршан — каза тя и си наля бренди. — Вероятно вие не се радвате, Кроули, защото ще се върнете към скучния си живот на общински чиновник.

— О, напротив! — Кроули засия възбудено и гордо изпъчи тесните си гърди. — Вече мога да ви кажа, че нашата компания не се финансираше от Маршан. Истинската ни ръководителка е мадам Дюмон. Прекрасна дама, достойна за възхищение! Не беше особено доволна от Маршан и когато го арестуваха, ми каза, че непременно трябва да продължим дейността си. — Кроули скромно сведе поглед. — Тя ме определи за приемник на Маршан.

— Желая ви късмет! — отвърна сухо Бел и вдигна чашата си. — Трябва да пием за това. — Тя му наля чаша бренди и си заповяда да остане сериозна. Очакваше Кроули да откаже брендито, но за нейно учудване той взе чашата и отпи предпазливо от кехлибарената течност, сякаш беше горчиво лекарство.

— Не се самозалъгвам — изрече важно той. — Съзнавам, че съм поел трудна задача. Загубихме много добри агенти, но се надявам, че поне на вас мога да разчитам.

— В никакъв случай — отсече Бел и остави чашата си на масата. — Омръзна ми да работя за вашата компания.

— Скъпа мисис Варен, разбирам, че доверието ви в нашата организация… пострада, но нали не мислите, че някой ден и аз ще ви изиграя същия номер като Маршан?

— Естествено, че не, Куентин. Но отдавна съм ви казала, че един ден ще изляза от организацията. Вече не мога, разбирате ли?

Кроули се усмихна снизходително.

— Няма да ви позволя да се откажете, мисис Варен. Освен това, се надявам да спечеля за работата ни и мистър Карингтън.

— Синклер? Той работи за британската армия!

— Аз мога да му платя много повече — увери я самодоволно Куентин. — Освен това предлагам по-интересни поръчения. Ако знаете какво съм замислил…

— Изобщо не искам да знам — прекъсна го решително Бел.

Кроули се нацупи разочаровано.

— Е, добре. Моля ви поне да ми дадете адреса на мистър Карингтън.

— И това не мога — отговори сърдито тя.

Единственото й желание беше той да се махне и да я остави на мира. За голямо нейно облекчение на вратата се почука. Благодарна за прекъсването, тя отиде да отвори.

Мистър Шоу носеше писмо на сребърна табличка.

— Едно момче току-що го предаде за вас, мисис Варен. Може би е нещо важно, затова реших да ви го донеса веднага.

Бел му благодари и погледна изпитателно плика: трудно четлив, но добре познат почерк. Счупи печата с треперещи пръсти и лудо биещо сърце.

Писмото беше съвсем кратко, но й трябваше доста време докато го разчете.

„Ейнджъл, всъщност исках да се сбогувам лично, но после си помислих, че е по-добре с писмо. Знам, че ти беше много трудно, докато Варен и аз се борехме за сърцето ти. Обичам те твърде много, за да продължа да ти причинявам болка. Тъй като знам, че той може да ти предложи почти всичко, от което имаш нужда, ти желая да намериш с него онова, което желаеш.

Синклер.“

Бел запомни едно-единствено изречение: „Обичам те твърде много“.

Когато забеляза, че Куентин Кроули я зяпаше любопитно, тя побърза да прибере писмото.

— Добри новини ли получихте? — осведоми се любезно той.

— Ами да. Очевидно не дължа на шивача си толкова много, колкото се опасявах: — Бел сложи ръце на кръста си и се усмихна бодро. — Моля да ме извините за момент, Куентин, но тук е малко хладно. Ще отида да си взема шала.

— Каня ви да обядваме заедно, мисис Варен. Съзнавам, че не е редно така, без присъствие на трета личност, но…

— Веднага ще отида да доведа някого — засмя се Бел. Куентин в никакъв случай не биваше да идва с нея — за онова, което възнамеряваше, той щеше да представлява петото колело на каруцата.

Тя излезе бързо от салона и се втурна към обора. За щастие завари там ратая, който беше донесъл писмото. Размаха пред лицето му златна монета и очите му се окръглиха от учудване.

— Ако искаш да спечелиш тази монета — изрече с ласкав глас тя, — трябва само да ми кажеш откъде е писмото, което ми донесе!

 

 

Синклер вдигна капака на куфара си. Огледа безредието в стаята и поклати глава. Щеше да бъде цяло чудо, ако успееше да напъха в куфара всичките си вещи. Тъкмо се опитваше да стигне до четката си за бръснене, която по тайнствен начин се беше озовала под леглото, когато си въобрази, че чува стъпки.

Вслуша се напрегнато и точно когато се убеди, че стъпките са били само плод на въображението му, дръжката на бравата бавно се завъртя. Вратата изскърца тихо. Явно някой се опитваше да влезе незабелязано.

В първия миг Синклер се вцепени. После трескаво затърси някакво оръжие. Нямаше много време, защото вратата вече беше отворена. Грабна първото, което му попадна пред очите — желязна лопатка за събиране на пепелта от камината. Вдигна я, за да удари натрапника, и замръзна насред движението. Погледна в две хладни сини очи, осветяващи фино изрязано лице, обрамчено от ореол руси къдрици.

— Бел — пошепна задъхано той и бавно свали ръката си. Имаше чувството, че сънува. Нощите му бяха изпълнени с образа й. Случващото се между двамата беше също така реално като видението, което сега стоеше пред него.

Бел затвори вратата и огледа със смръщено чело разхвърляната стая.

— Не ми се вярва, че лопатката ще ви помогне, мистър Карингтън.

Тя се наведе, вдигна една вратовръзка и я нави на руло. Не е видение, каза си Синклер и се усмихна: в сънищата му Бел не правеше такива неща. Какво търсеше тук? В сърцето му пламна надежда, но той си заповяда да изглежда безразличен.

— Защо не почука? — попита строго той.

— Не бях сигурна дали няма да барикадираш вратата, ако те бях предупредила. — Бел прибра вратовръзката в куфара и се зае с една смачкана ленена риза. И тя се стараеше да изглежда възможно най-спокойна. Дали Синклер забелязваше треперенето на ръцете й? Трябваше да събере цялата си смелост, за да мине през тази врата. Все пак беше възможно да не е разбрала смисъла на писмото. Може би Синклер е искал просто да приключи учтиво аферата, която вече не го интересуваше.

Ала очите му й казаха, че не беше така. Той продължаваше да се усмихва с обичайната си дяволитост и се държеше настрана, но в погледа му пламтеше копнеж.

— Не получи ли писмото ми? — попита колебливо той.

— Естествено, че го получих. Така открих къде живееш. — Бел забрави намерението си да остане спокойна. Отиде при него и сложи ръце на гърдите му. Като усети как силно бие сърцето му, пошепна с усмивка: — Мразя, когато се правиш на благороден, Синклер.

— Исках да улесня оттеглянето ти — отговори дрезгаво той и сложи ръце върху нейните. — Къде е Жан-Клод?

— Доколкото знам, на път към къщи. Джон-Джек го чака.

Синклер я погледна втренчено.

— А ти? Кога ще заминеш?

— Никъде няма да замина — отговори с треперещ глас тя. — Отпратих го. Струва ми се, че накрая беше облекчен от решението ми.

В гората на Руврей Жан-Клод най-сетне беше разбрал, че двамата са напълно различни. Сбогуването им беше като самия него: нежно, спокойно, изпълнено с достойнство.

Синклер издиша шумно.

— Тогава… тогава не сте се събрали, отново. Съжалявам.

— Наистина ли? — Бел вдигна въпросително едната си вежда.

— Не, по дяволите, боя се, че изобщо не съжалявам. Въпросът обаче е дали ти съжаляваш!

Вместо отговор тя се надигна на пръсти, привлече главата му към своята и впи устни в неговите.

— О, Бел! — Синклер отговори на целувката й с цялата си страст. Прегърна я силно и я зацелува като обезумял. Когато проговори, гласът му трепереше от страст. — Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш за решението си. Ако наистина желаеш да водим почтен живот, ще ти купя къщичка, обрасла с бръшлян, с най-хубавата градина. Ще си намеря работа в правителството, ще се помиря с баща си…

Бел сложи край на този поток от обещания с нова целувка. После го погледна развеселено.

— О, не, мистър Карингтън, ще живеем, както досега — ден за ден.

Той я прегърна отново и я притисна до гърдите си, докато тя се смееше и плачеше едновременно.

— Синклер, Синклер, толкова много те обичам! Защо бях толкова глупава, та не го разбрах по-рано?

— Така е, трябваше да го разбереш по-рано! — Той я вдигна и я отнесе до леглото.

Изпълнена с копнеж да се изгуби в прегръдките му, Бел се отпусна на възглавницата. В този миг на вратата се почука.

— Кой е там? — попита сърдито Синклер.

— Вратарят, сър. Искам само да ви кажа, че долу ви чака един господин. Някой си мистър Кроули.

— Кроули? Какво, по дяволите, иска?

Бел избухна в смях.

— Ах, проклетникът! Проследил ме е. — И извика на вратаря: — Кажете му, че мистър Синклер не е вкъщи!

Когато стъпките се отдалечиха, тя стана да спусне жалузите. Синклер я последва.

— Какво означава това, Ейнджъл? — попита объркано той.

— Кроули е новият председател на компанията. Има някакво проклето поръчение, с което иска да ни натовари. — Тя повдигна внимателно пердето и погледна навън. — Отива си, слава богу!

Синклер се надигна на пръсти и се опита да види Кроули над рамото й.

— Естествено ние не се интересуваме ни най-малко какво иска от нас.

— Ни най-малко! — потвърди решително Бел.

Спусна жалузите, но в последния миг отново хвърли нерешителен поглед след Кроули. Обърна се рязко и видя, че Синклер също гледаше натам. Погледите им се срещнаха, двамата се усмихнаха виновно, после избухнаха в луд смях. Без повече думи Синклер улови ръката й и я отведе обратно в леглото. Мускулестото му тяло покри нейното, устните му потърсиха устата й.

Не, каза си отново Бел, когато огънят на страстта се разгоря в тялото й, двамата нямаха никакво желание да научат какво иска от тях Кроули.

Поне не до утре сутринта…