Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (3)

3

Дъждът почти беше спрял, когато Синклер се запъти към къщичката, където беше наел стая. На малката веранда пред входната врата стоеше среден на ръст мъж, вдигнал яката на палтото си така, че лицето му не се виждаше.

Синклер спря и бръкна в джоба си, сякаш търсеше ключа от жилището. Истинското му намерение обаче беше да огледа по-подробно тайнствената фигура.

Погледът му обходи русите къдрици, нападали по кръглото лице, и спря върху мокрото палто. Изведнъж позна мъжа и напрежението в мускулите на тила му се отпусна. В мокрите цивилни дрехи мъжът на верандата не приличаше по нищо на лейтенант Чарлз Кер от Девета Кавалерия, а по-скоро на Чав, изнервящия хлапак, с осем години по-младия му брат.

Синклер измина останалия път с големи крачки.

— Чав! Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Чакам те — отговори с дълбок глас лейтенантът.

— Ти си вече на двайсет и три години, момко, и би трябвало да имаше поне толкова разум, че да се сетиш да се прибереш на сухо. Какво изобщо правиш в Портсмут? Нали ти казах, че не бива… — Синклер млъкна, защото брат му се разкиха, после въздъхна примирено. — Хайде, влизай. Ако ти се случи нещо пред моята врата, семейството единодушно ще обвини мен.

Той отвори вратата и даде знак на Чарлз да го последва. Двамата изкачиха тясната стълба към втория етаж. Синклер отвори първата врата и бутна треперещия Чарлз в стаята. Брат му спря на прага и се огледа неодобрително.

— Майчице! — промърмори той, но Синклер го дръпна навътре и бързо затвори вратата.

Чарлз не можеше да повярва на очите си — брат му живееше в стая под наем с мръсен тапет на цветя, която беше едновременно дневна и кабинет. Разклатената дъбова маса беше отрупана с документи, други бяха разпръснати по пода. На табла пред камината стояха остатъците от снощната вечеря. Дрехите бяха разхвърляни по пода. Отворена врата водеше към спалнята, където цареше същият хаос.

Чарлз поклати глава.

— Как можеш да живееш така, Синклер? Ако хората на Маршан претърсят стаите ти, изобщо няма да забележиш!

— Какъв шпионин бих бил с ординарец и прислужница? — Синклер спокойно остави шапката, палтото и чадъра си върху документите на писалището. — Освен това хората на Маршан нямат причини да претърсват жилището ми. Вече ме приеха в своята компания!

За съжаление не всички, добави на ум той и си представи блещукаща златна коса, фино лице, сякаш от слонова кост, и очи, които изпущаха сини светкавици. Изабел Варен мразеше прякора си, но той й подхождаше: когато го удари наистина приличаше на ангел на отмъщението. При спомена за плесницата Синклер неволно трепна и се хвана за бузата. Макар да изглеждаше крехка, тя имаше забележително силна ръка!

Той тръсна глава и посвети вниманието си на брат си.

— Веднага свали това мокро палто, Чав — заповяда сърдито той. — Ей сега ще запаля огън. Мисля, че зад книгите в ъгъла ще намериш не много лош портвайн.

— Благодаря, не желая. — Чарлз кихна отново. — Вероятно нямаш нито една чиста чаша.

Синклер разрови жарта в камината. Добави няколко цепеници и скоро лумнаха пламъци. Междувременно Чарлз бе свалил палтото си и го окачваше грижливо на куката до вратата, която Синклер изобщо не беше забелязал. Домакинът изхвърли халата си и сутрешния вестник от едно изтърбушено кресло и му предложи да седне.

— Много бих искал да ти предложа и сухи дрехи, но шпионите не могат да се похвалят с толкова добро ядене като кавалерийските офицери. — И той почука неодобрително по издутото коремче на Чарлз.

Брат му се усмихна виновно.

— Това ще изчезне веднага щом отново ни намерят работа. По дяволите този мирен договор! Но съм убеден, че мирът няма да трае дълго. Естествено, ние няма да го нарушим, но честолюбивият Наполеон няма да се успокои, докато не ни нападне.

— Не е нужно да ме убеждаваш, Чав, аз не споря с теб. Но може би ще ми разкажеш защо всъщност си тук, мили братко?

— Полковник Дарлингтън ти изпраща писмо.

При споменаването на британския офицер, който имаше много висок ранг в тайните служби на армията, Синклер удвои вниманието си.

— Всъщност трябваше да го донесе Тобиас Рийд, мой стар приятел, но аз… — Чарлз се изчерви виновно и избегна строгия поглед на брат си. — Аз убедих Тоби да ми даде писмото и ето ме тук.

— Не знаеш ли, че можеш да причиниш големи неприятности и на приятеля си, и на себе си, Чав! Не си постъпил особено умно — укори го Синклер.

Чарлз затропа с крака, за да се стопли.

— Умно, умно! Аз… исках да те видя, преди да изчезнеш от сцената. — Той погледна умолително брат си. — Хайде, Синклер, не се сърди!

С умолителния си поглед Чарлз винаги му напомняше за кученце. Никога ли нямаше да порасне това момче?

— Дай ми писмото — предаде се Синклер.

Чарлз въздъхна облекчено и извади от джоба си влажен плик, затворен с голям печат.

— Щом го прочетеш, трябва да го изгориш.

— О, така ли? — Синклер вдигна вежди с добре изиграно учудване. — А няма ли да го публикувам в „Таймс“?

Чарлз направи гримаса и му подхвърли писмото.

— Извинявай, забравих, че не си начинаещ.

Синклер счупи восъчния печат. Естествено, посланието беше кодирано.

— Извини ме за малко — промърмори той и отиде до писалището си. Разчисти си малко място, намери перо, полузасъхнала мастилница и лист хартия. Вече можеше да разкодира писмото. Кодът беше доста сложен, но той беше работил и по-рано с него и успя да се справи сравнително бързо.

Дарлингтън го поздравяваше, че е успял да се вмъкне в групата на Маршан. По време на революционния терор много французи бяха избягали в Англия. Повечето от тях бяха роялисти, които мечтаеха да възстановят монархията в родината си. „Компанията за опазване на старините“, създадена от Маршан, беше най-добрата организация и разполагаше с най-много средства. Тъй като британската армия също не беше добре разположена към Наполеон, тя подпомагаше усилията на Маршан да свали правителството на корсиканския кариерист.

Така беше поне доскоро, помисли си с усмивка Синклер. Британски агенти бяха съобщили от Париж, че един от малката група на Маршан, може би самият й водач, наистина работел за Наполеон.

Маскиран като роялист, двойният агент чертаел карти на английските брегове и ги изпращал на Наполеон, за да му послужат при евентуална инвазия. Задачата на Синклер беше да изобличи шпионина на Бонапарт и да сложи край на дейността му.

„Зачертайте от списъка името Фодьо. Вече не е под подозрение. Миналата седмица загина при пътна злополука“ — пишеше по-нататък Дарлингтън. Синклер спря да разкодира писмото и посегна към чадъра си. Разви дръжката и извади от кухината навита на руло тънка хартия. На нея бяха написани няколко имена и към всяко кратки бележки — списъкът на агентите, които работеха за Маршан. Лоран Котрен вече беше задраскан. Сега задраска и Симон Фодьо.

Имената бяха общо осем, две отпаднаха. Търкайки замислено челото си, Синклер прочете за кой ли път останалите имена. Баптист Ренар, Полет Бувоа, Марсел Креси… Засега не познаваше тези хора и нямаше представа какви са.

Виктор Маршан — вече се беше срещнал с него, разполагаше и с информация от разузнаването. Маршан, бивш барон дьо Нерак, избягал от Франция малко след екзекуцията на Луи XVI. Пристигнал в Англия почти без средства, но много скоро забогатял и сега финансираше съвсем сам дейността на малката си „компания“. Естествено, парите можеше да идват от Бонапарт. Но ако Маршан е двойният агент, значи някой друг вършеше работата вместо него, защото ръководителят на групата почти не напускаше лондонската си квартира.

Следващият в списъка беше Куентин Кроули. Той наистина обикаляше много и имаше възможност да рисува карти на крайбрежието. Въпреки това при мисълта за него Синклер се усмихна. Макар че рядко се доверяваше на първото си впечатление, щеше много да се учуди, ако Куентин наистина е агентът на Наполеон. Той обичаше да си играе на шпионин, както сполучливо се изрази мисис Варен, но надали имаше смелостта да рискува в ролята на двоен агент. Синклер не вярваше, че Кроули притежава необходимото самообладание, за да работи за Наполеон.

Последното име в списъка беше Изабел Варен. Синклер не се съмняваше, че младата дама притежава необходимия кураж, за да се впусне в такъв риск. Със сигурност не беше получила прякора си „Ангел на отмъщението“ за нищо. Изабел често ходеше във Франция, обикаляше и английското крайбрежие. Тя бе отказала да работи с него и смяташе да убеди Маршан да промени решението си. Естествено, той трябваше да го предотврати. Вероятно Изабел наистина се беше ядосала на целувката му, но може би мотивите й бяха съвсем други. Ако Синклер е постоянно до нея, тя нямаше да може да влезе във връзка с Наполеон. Досега той беше на мнение, че между осемте имена в списъка тя беше най-вероятната шпионка на Бонапарт. Синклер потопи перото в мастилото и подчерта името й, но в същото време сбърчи чело и постави отзад въпросителен знак.

Не преставаше да мисли колко меко и изкусително беше тялото, колко топли и сладки бяха устните й. Естествено, той не биваше да я целува. Почти й беше благодарен, че го бе ударила. Много добре знаеше, че немалко шпиони прелъстяваха жени, за да им измъкнат информация, но той не беше от тях. Сърцето не му позволяваше да отведе жената в леглото си, само за да измъкне тайните й и да я издаде.

Когато взе Изабел в прегръдките си, той забрави поръчението си — трябваше да го признае. Това му създаваше най-много проблеми. Естествено, той не беше светец. Ценеше високо хубавите жени, но досега винаги беше успявал да обуздава страстта си, докато му се удаде случай да отпусне юздите. Защо с Изабел Варен беше забравил принципите си? Естествено, тя беше красива, но той познаваше много красиви жени. У нея обаче имаше нещо, което не се поддаваше на описание. Аурата, която я обгръщаше, беше загадъчна; даже когато се усмихваше, фините й черти бяха засенчени от тъга.

Когато я попита за съпруга й, той забеляза в погледа й страх на подгонено животно. Тази жена се боеше от миналото си. Синклер рядко изпитваше желание да закриля жена, но в онзи момент изпита силна потребност да притисне Изабел Варен до гърдите си и да прогони злите духове, които я преследваха.

Той остави списъка настрана и отново се зае с писмото на полковник Дарлингтън.

„Това е последният ви контакт с главната квартира. Нашият парижки агент ще ви снабди с още информация. От този момент нататък трябва да прекратите контактите със семейството, особено с баща си.“

Синклер неволно се изсмя.

Чарлз, който си беше събул ботушите и топлеше краката си на огъня, се обърна въпросително към брат си.

— Не знаех, че старият Дарлингтън може да бъде остроумен.

— И той не знае — отговори Синклер. — Пише ми, че нямам право да контактувам с баща си. Очевидно не слуша клюките в офицерското казино, иначе щеше да знае, че с генерала не си говорим от години.

Лицето на Чарлз помръкна. Той се покашля и промълви нерешително:

— Ти знаеш, Синклер, че ако искаш да кажеш нещо на татко, аз… Скоро ще ми дадат няколко дни отпуск и ще отида да го видя… — Последните думи увиснаха несигурно във въздуха.

Докато чакаше отговора на брат си, младият мъж сякаш бе спрял да диша.

Пред вътрешния взор на Синклер се появи образът на генерал Дениъл Кер — стегната стойка, стоманеносива коса, студени зелени очи. Въпреки напредналата си възраст баща му изглеждаше много добре, но чертите му бяха сковани, сякаш изсечени от камък. Понякога, като се гледаше в огледалото, Синклер се питаше дали и той ще изглежда така след тридесет години и го обхващаше страх. Безкрайно неприятна мисъл…

— Добре, предай на генерала нещо от мен — отговори той колкото можеше по-спокойно. — Кажи му, че съм сменил името си — сега се казвам Карингтън. Вече няма нужда да се срамува, че съм изцапал името Кер в калта.

Чарлз въздъхна разочаровано.

— Не те обвинявам, братко. Баща ни наистина беше несправедлив. Той се отвращава от всичко, което има връзка с тайните служби. Макар че използва информацията на шпионите, когато разработва военната си стратегия.

— Шпионите са необходимо зло — изрече тържествено Синклер, имитирайки строгия, режещ глас на баща им. — Но това е мръсна работа, недостойна за джентълмен. Нека синовете на други хора вършат тази работа! — Синклер завърши малката си реч, като удари с юмрук по масата. После вдигна рамене и се опита да се усмихне. Отдавна се беше отказал от стремежа си да се харесва на баща си. Старият господин се ядоса ужасно, когато големият му син напусна кавалерийската служба и постъпи в армейското разузнаване. Генерал Кер упражни цялото си влияние, за да върне сина си в „правия път“. Синклер му отмъсти, като напусна армията и стана първият наследник на името Кер от пет поколения насам, който щеше да бъде погребан без армейски пагони. Продължи да работи за армията като цивилен шпионин, но престана да се вижда с баща си. Колко време беше минало оттогава? Синклер смръщи чело. Четири, а може би и пет години…

Обикновено той не мислеше за баща си. Само когато Чарлз правеше поредния си безплоден опит да предизвика помирение.

— Всъщност генералът е много мил човек — каза плахо брат му. — Поне с мен винаги се е държал почтено.

Синклер се отпусна на стола и дари малкия си брат с развеселена усмивка.

— Защото ти винаги правиш онова, което иска той, братчето ми.

Чарлз го изгледа обидено.

— Но аз харесвам кавалерията!

— Радвам се да го чуя. — Синклер се изкушаваше да напомни на Чарлз, че харесва само онова, което му предписва старият господин, но се отказа. Той обичаше брат си, но знаеше, че Чарлз няма своя воля и е лесно да го командват. Също като майка им и двете им сестри.

— Генералът е строг и не понася да му противоречат, а ти само това правиш — опита се да обясни Чарлз. — Често съм се чудил от кого си наследил тази смелост.

— Моето отношение към баща ми е като към останалия свят. Човек или се държи така, както очакват другите, и се чувства безпомощен и жалък, или прави онова, което иска самият той, без да го е грижа за мнението на другите. Това е единствената възможност да не съжаляваш за пропуснатото, като остарееш.

Чарлз го погледна несигурно.

— Нима никога не си съжалявал за нищо, Синклер?

Синклер не беше очаквал такъв въпрос от брат си. Стана бързо и се засмя, за да покаже, че не е обиден.

— Още не съм старец, макар че съм доста по-голям от теб. Задай ми този въпрос след двайсет години.

Той взе ботушите на Чарлз, които се топлеха пред камината, и му ги подхвърли.

— Обуй се! Щом си дошъл с пощенската карета, ще вземеш следващата, преди Дарлингтън да е разбрал, че приятелят ти Тобиас ти е поверил посланието му до мен.

Чарлз го погледна колебливо и нахлузи влажните ботуши.

— Прав си, не искам да създавам проблеми на Тоби. Той е мило момче.

„Но очевидно не притежава качествата, необходими за работа в тайните служби“, каза си развеселено Синклер.

— Може би Дарлингтън ще попита Тоби дали не си изпратил някакъв отговор? — предположи Чарлз.

— Нека предаде на полковника, че ще му изпращам докладите си по обичайните канали. — Синклер помълча малко и добави: — Може също да му каже, че съм се срещнал с мадам Варен.

Очевидно в тона му имаше нещо странно, защото Чарлз рязко вдигна глава. Лицето му беше зачервено от усилието да обуе ботушите си.

— Значи в играта е замесена жена? Пак ли замисляш нещо лошо?

— Скъпи ми Чав! — Синклер се постара да говори търпеливо. — Защо си мислиш, че водя в леглото си всички жени, с които се срещам?

— Точно това правиш, братко, стига жената да е красива.

Синклер направи гримаса. Чарлз щеше много да се учуди, ако узнаеше истината за така наречените завоевания на Синклер: повечето от тях съществуваха само на приказки в казармите или в хвалбите му от младостта. Естествено той беше ухажвал много жени, защото беше разбрал, че по този начин най-лесно можеше да се дистанцира. Във всеки случай досега беше успявал да не допуска жените твърде близо до себе си.

Без да каже дума, той донесе влажното палто на брат си. Чарлз се изправи колебливо.

— Твърде кратко посещение — прошепна меланхолично той.

— Избрал си лош момент, братко. Щом приключа с тази мисия, ще дойда при теб и ще обикаляме цяла нощ улиците в търсене на хубавички жени.

Чарлз се усмихна, но когато облече палтото си, лицето му отново помрачня.

— Сигурно няма да имаш време да отидеш при мама — въздъхна той.

— За съжаление не. Но предай поздравите ми на нея и на момичетата.

Момичетата? Синклер се учуди на думата, която беше употребил. Сестрите му бяха по-възрастни от него и след като нито един кандидат не отговори на високите очаквания на генерала, и двете останаха стари моми. В младостта си Елианор и Луиза бяха красиви, руси и нежни като майка им и Чарлз. Странно, че тъкмо той, блудният син, беше единственият в семейство Кер, който приличаше външно на генерала.

Чарлз закопча палтото си и отново се опита да забави сбогуването. Синклер трябваше да го хване за рамото и да го отведе до вратата.

— Мама ще бъде много разочарована, като разбере колко дълго ще отсъстваш — каза Чарлз.

— За съжаление не мога да променя нищо. — Синклер се засрами малко от себе си, защото в гласа му бе прозвучала радост. Макар че се отбиваше да види майка си, когато генералът отсъстваше, тези посещения бяха по-скоро наказание, отколкото удоволствие. Рано или късно майка му започваше да плаче и да го укорява за неподчинението, а сестрите му й правеха компания. Плачещите жени бяха ужас за Синклер. Обикновено не намираха кърпичките си и разваляха реверите на най-хубавия му фрак.

Когато стисна ръката на брат си, за момент изпита страшното чувство, че и Чарлз се готви да избухне в сълзи. Но макар да беше много блед, брат му успя да се усмихне и отговори на ръкостискането му.

— Значи трябва да се сбогуваме — проговори с треперещ глас той. — Разбираш ли, Синклер, страхувам се за теб и ми е много неприятно, че се забъркваш в такива каши. По-лесно ще ми е да те гледам как даваш заповеди на канонирите, отколкото да знам, че действаш срещу безлик неприятел.

Чарлз отново стисна ръката му и този жест напомни на Синклер времето, когато баща им ругаеше Чав и му обясняваше, че не му е необходима свещ, за да стигне до детската стая. Противопоставяйки се на заповедите на генерала, Синклер всяка вечер подаваше ръка на брат си и го отвеждаше по тъмните стълби в детската стая.

Макар че загрижеността на Чарлз трогна закоравялото му сърце, той се опита да обърне нещата на шега.

— Да не си ходил на гледачка, Чав?

— Не се смей! Всяка нощ сънувам, че лежиш в непозната земя с нож в гърба.

Синклер също имаше подобни сънища и вече се беше примирил, че животът му ще завърши по този начин. Но се овладя бързо и стисна здраво ръката на Чарлз.

— Ще внимавам за гърба си — обеща той. — Ти също внимавай за себе си, братко! Не се хвърляй безогледно напред в боя! Все пак ти си единственият роднина, когото мога да понасям повече от десет минути!

Той потупа Чарлз по гърба, защото искаше сбогуването им да мине без сцени. Ала щом брат му излезе, усмивката изчезна от устните на Синклер и той направи нещо много необикновено. Отиде до прозореца, отметна завесите и погледна през мръсното стъкло. Проследи с поглед Чарлз по цялата павирана пътека, докато фигурата му изчезна на улицата между другите пешеходци и колите. Като че двамата се бяха видели за последен път.

Когато спусна завесите, сърцето му тежеше от болка. Какво му ставаше? Дали се беше впечатлил от тъмните предчувствия на Чарлз?

— Остаряваш, Карингтън — промърмори недоволно той. Но трябваше да признае, че и самият той изпитваше известен страх от новата си мисия и не можеше да си го обясни.

Може би заради жената, каза си Синклер и в съзнанието му отново изникнаха златните коси и изкусителните извивки на Изабел Варен. Познаваше много случаи, когато такива жени тласкаха мъжа към гибел, но самият той се смяташе за неуязвим. Дали и този път щеше да се справи с изкушението?