Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (10)

10

Железните врати бяха обградени от огромни статуи — прославените крилати коне, яздени от Меркури. Тази вечер митичните фигури изглеждаха почти доброжелателни. Портите бяха широко отворени, за да пропуснат потока от елегантни екипажи, които бавно напредваха по широката, настлана с чакъл алея към Тюйлери.

Бел се отдели за малко от тясното прозорче, през което се виждаше великолепният дворец. Без да иска, тя погледна през отсрещния прозорец към забуления в дълбоки сенки площад. Голите клони на дърветата се поклащаха замислено от вятъра, каменните павилиони блестяха сребърни под лунната светлина. От мраморните фонтани плискаше вода.

Сега площадът се наричаше „Конкорд“ — така й бе казал Баптист. За хората, които бяха забравили миналото, името може би беше подходящо, но за Бел той щеше да си остане завинаги площадът на революцията.

Споменът я накара да потрепери и тя скри ръце в гънките на наметката си. Гилотината вече не беше тук. Скелето също беше махнато. Тя си представи хората, които се бяха разделили с живота на този площад — вече нищо не напомняше за тях. Огромното пространство беше празно, само нощният вятър гонеше купчини листа по паважа.

Бел беше присъствала само веднъж на екзекуция. Каква глупачка беше тогава! Въобразяваше си, че ще успее да свали осъдените от ешафода. Сложи си кокарда и се смеси с множеството на площада на революцията, но веднага разбра, че планът й е неизпълним. Имаше твърде много зрители, а колите с осъдени бяха заобиколени от двойни редици пазачи.

Опита се да се махне от площада, но вече беше много късно. При мисълта за екзекуцията в гърлото й заседна буца. Беше пленница сред любопитното множество и хората непрестанно я избутваха напред, докато накрая се озова точно до скелето. Свела глава към паважа, тя шепнеше молитви за нещастните осъдени. Не смееше да вдигне поглед, но чуваше всеки шум. Глухият трясък, когато наместваха дъската, смъртоносното свирене на острието, безмилостния рев на тълпата. И кръв, кръв, кръв, която напръска края на роклята й…

— Ейнджъл?

Струваше й огромно усилие да откъсне поглед от прозореца. Синклер я гледаше загрижено.

— Какво не е наред? — попита нежно той, наведе се към нея и взе ръцете й. Бел най-сетне се отърси от вцепенението си.

— Нищо ми няма — прошепна безсилно тя, пое дълбоко въздух и си заповяда да се отпусне. — Пак потънах в спомените…

Не знаеше дали той ще се задоволи с това обяснение, но Синклер махна ръката си и се облегна назад. Както винаги гласът и докосването му я върнаха в действителността. Вече можеше да съсредоточи вниманието си върху него и върху вечерта, която им предстоеше.

Синклер изглеждаше великолепно в черния вечерен костюм и бялата копринена жилетка. Тъмната му коса беше сресана назад, вратовръзката вързана със свойствената му елегантна небрежност. На ръката му святкаше пръстен с огромен рубин. Облеклото му беше подходящо както за прием в Тюйлери, така и за бурна нощ в игрален салон или при някоя известна куртизанка. Цялото му същество излъчваше самоувереност, весел призив „Приеми ме, какъвто съм“, и Бел почти му завидя за лекотата, с която приемаше настоящето.

Отново се запита къде ли е прекарал следобеда. Отсъствието му беше дълго — или тя го възприемаше така, защото очакваше с нетърпение връщането му.

Беше очаквала, че помежду им ще има неловкост, поне леко неудобство — все пак за малко да се любят на пода на салона. Но Синклер много бързо успя да я накара да се отпусне. Разказа й, че след следобедната си разходка вече бил запознат с всички видове кал, които се срещат в Париж. Тя се засмя на шегата му и двамата отново се почувстваха леки и свободни.

Сега той седеше до нея в каретата напълно отпуснат и чакаше да спрат пред двореца на Наполеон. Тюйлери беше ярко осветен. И двамата се почувстваха върнати във времето на славния крал Луи XVI, построил този дворец като израз на кралския си авторитет. Тогава никой не очакваше, че прекрасното строително творение ще преживее тежки времена. Но междувременно всички белези по дървото, всички изпотрошени прозорци бяха поправени и като че ли никой не си спомняше, че гневните маси се бяха осмелили да щурмуват тази величествена сграда.

Каретата спря пред главния вход. Един лакей отвори вратичката, но Синклер бързо скочи и помогна на Бел да слезе. Дори през бялата коприна на ръкавиците тя усети топлината на кожата му. Погледите им се срещнаха и макар че той я дари само с лека усмивка, в погледа му светеше нещо друго. Бел разбра, че нито той, нито тя щяха да забравят случилото се тази сутрин в салона. Беше безсмислено да си внушава, че не е станало нищо важно. И двамата усещаха, че нещо бе започнало, но не беше завършено.

Беглото му докосване накара кръвта й да запламти и засили възбудата, която я бе обхванала преди предстоящата среща с Наполеон. Радостното очакване се смеси с вълнуващи тръпки, когато застанаха на прага на двореца.

Между преддверието и залата за приеми се виждаха много гости, които сваляха палтата си и ги предаваха на слуги в сини ливреи със златни ширити. Бел и Синклер с мъка си пробиха път през голяма група оживено бъбрещи млади дами. Въпреки есенния хлад мадмоазелите носеха дълбоко деколтирани рокли от тънък муселин, които очертаваха младите им тела и ясно показваха, че под тях няма нищо, освен розово трико.

Синклер, който тъкмо помагаше на Бел да си свали палтото, беше твърде много мъж, за да не се заинтересува от тази гледка. Бел се засмя развеселено.

— Това е най-новата парижка мода, мистър Карингтън. Какво ще кажете?

— Зависи. — Зелените му очи светнаха дяволито, когато се обърна към нея. — Имате ли намерение да се присъедините към тази мода?

— За бога, не! Не забравяйте, че съм почтена английска дама, която пътува със съпруга си.

— Много съжалявам. — Синклер въздъхна тежко. Ала когато свали палтото на Бел, лицето му се опъна.

Знаеше, че тя е много красива, но тази вечер му заприлича на небесно видение, на кралица от древните митове, на троянската Елена. Бялата копринена рокля с висока талия подчертаваше женствените й форми, а сребърният воал, който я покриваше, завършваше с дълъг шлейф. Ръкавиците й стигаха до лактите и подчертаваха стройните ръце. Косата й отново беше събрана на кок, покрит със сребърна мрежичка, украсена с перли, но този път челото и бузите бяха обрамчени от ситни къдрички.

— Като размислих — пошепна в ухото й Синклер, — взех решение да плюя на парижката мода и да си остана при почтената английска лейди.

— Много сте любезен, господине! — Макар да прие комплимента му с подигравателна усмивка, бузите й се зачервиха. Тя преметна грациозно шлейфа си през едната ръка, мушна другата под лакътя на Синклер и показа готовността си да влязат в залата.

Когато се наредиха сред множеството, което се стремеше към входа, Синклер бе изпълнен с гордост от своята дама. За бога, какво е това? Защо се държи така, сякаш тя наистина беше негова? Но тази вечер бяха семейство. За всички присъстващи тя беше мисис Синклер Карингтън, неговата съпруга. Веднага забеляза любопитните, доста завистливи погледи на другите жени и нескритото възхищение на мъжете.

Дали Бел съзнаваше как им въздейства? Синклер беше готов да повярва, че това й е добре известно, но разбра, че тя не беше суетна, а приемаше красотата си едва ли не саркастично. Мъжете, които я следяха с жадни погледи, заслужаваха само презрение. Синклер въздъхна. Бел очевидно нямаше представа какво объркване може да предизвика красотата й в мъжката душа.

Очевидно Първият консул и дамата му още не бяха влезли в балната зала през високата двойна врата в отсрещния край. Гостите се разхождаха напред-назад, разговаряйки оживено, и Бел можеше спокойно да наблюдава цвета на парижкото общество под ярката светлина на полилеите. Диаманти, пера и копринени тоалети във всички цветове на дъгата. Парижките дами обичаха да се гримират и бузите им бяха покрити с дебел пласт руж. В сравнение с тях Бел се почувства бледа като призрак. Част от господата бяха във военни униформи, декорирани с безброй ордени, другите носеха силно подплатени вечерни жакети или модните плътно прилепнали къси сака на френските светски лъвове.

Може би това не бяха същите хора, които някога присъстваха на кралските балове. Бел забеляза няколко доста вулгарни физиономии, усети съмнителни миризми, видя мръсни обувки, които никой не би допуснал във Версай, но все пак това беше висшето общество на Париж.

Като съпруга на Жан-Клод тя имаше силното желание да стане част от това общество. Но никога не се почувства добре сред тези хора, не можа да забрави, че беше дъщеря на артистка. Живееше с очакването, че един ден ще я изобличат. Макар че оттогава бяха минали много години, продължаваше да се чувства като натрапница.

Бел не можа да продължи нишката на мисълта си, защото към тях се запъти английският посланик. Той се представи и тъй като двамата бяха дошли тук уж по негова покана, Бел го удостои с прелестна усмивка. Негово Превъзходителство очевидно беше свикнал персоналът му да продава покани на непознати английски пътници, и прояви към тях само учтив, но доста сдържан интерес.

Когато посланикът се отдалечи, Синклер пошепна в ухото й:

— Изглеждате фантастично, Ейнджъл, но се боя, че онзи джентълмен в ъгъла ви зяпа твърде неприлично. Познавате ли го?

Бел погледна колкото можеше по-небрежно в посоката, която й бе показал Синклер, и видя мършав мъж, застанал в сянката на една колона, който я наблюдаваше внимателно под кичурите руси коси, нападали по остро изсеченото лице.

— Фуше! — Бел стисна до болка ръката на Синклер. Видя въпросителния му поглед и побърза да обясни: — Допреди няколко месеца беше министър на полицията при Наполеон. Чух, че го уволнили, защото Бонапарт се чувствал достатъчно сигурен и нямал нужда от услугите на Фуше. Лошото е, че Фуше би направил всичко, за да убеди мосю Бонапарт в противното.

— Много добре! — Синклер изскърца със зъби. — Бившият министър на полицията. Вижте, идва към нас!

— Видях. — Бел размаха ветрилото си. — Усмихвайте се, скъпи съпруже!

Беше готова да се обзаложи, че нито един мъж в залата не изглеждаше така спокоен и овладян като Синклер. Само тя усети напрежението, което стягаше ръката му, и в стомаха й заседна буца. Жозеф Фуше си пробиваше път през навалицата и вървеше право към тях.

Спря пред двойката и направи кратък поклон. Погледът му беше устремен в лицето на Бел. Очите му пронизват, каза си тя и с мъка потисна треперенето си. Открай време мразеше да я гледат втренчено.

— Простете нахалството ми, мадам, мосю — заговори Фуше. — Позволете да се представя — казвам се Жозеф Фуше.

— Синклер Карингтън — отговори с лек поклон Синклер. — И съпругата ми Изабел.

— Изабел? Какво прекрасно име за тази прекрасна жена! — Комплиментът на Фуше беше фалшив като усмивката му. — Трябва да признал, мадам, че видът ви ми вдъхна смелост. Сигурно ще ви прозвучи тромаво, но имам чувството, че вече сме се виждали.

Сърцето на Бел заби като безумно, но тя не избегна изпитателния поглед на Фуше.

— Не ми се вярва, мосю!

В гласа й имаше студенина, но Фуше не спря дотук.

— Никога не забравям красивите жени, които съм срещал. — Той поглади брадичката си и присви очи. — Според мен беше в Париж, по време на революцията…

Бел избухна в звънък смях.

— По онова време никой разумен човек не посещаваше Париж, мосю!

— Аз бях тук. — Фуше кимна ледено. — Заприличахте ми на една нещастна дама, която беше изправена пред революционния трибунал.

— Това е просто смешно, мосю — намеси се Синклер. — Съпругата ми е в Париж за първи път в живота си.

Бел се обърна с усмивка към „съпруга“ си.

— Не се ядосвай, скъпи, мосю Фуше не искаше да каже нищо лошо. Не се учудвам, че е намерил у мен прилика с някоя от онези нещастни личности. Чувала съм, че по онова време половин Париж е бил изправен пред революционния трибунал.

— Не бяха чак толкова много, мадам — поправи я сухо Фуше. — Но повечето от съдените се простиха с живота си.

— Вероятно е имало и такива, които са оцелели — отговори Бел, преди да е успяла да размисли. — Защото са имали достатъчно хладнокръвие и воля за живот.

Бледото лице на Фуше се оцвети в тъмночервено, устните му затрепериха.

— Е, очевидно съм се излъгал. Моля, простете, че смутих вечерта ви, мадам!

Той се поклони сковано и се отдалечи. Синклер издиша дълбоко, изруга тихо и се успокои. Бел трепереше — повече от гняв, отколкото от страх.

— Гадно животно! — изсъска тя. — Смее да ми говори за оцеляване, след като самият той остави подире си кървава пътека. Той беше от хората, които намираха гилотината твърде бавна, и изработи план, според който трябваше да нареждат осъдените пред оръдие.

— Може би е не само гаден, но и опасен. Наистина ли ви е видял пред съда?

— Може би, но не вярвам. По онова време той беше в конфликт с Робеспиер и се бореше за собствения си жалък живот.

— Но ако наистина ви е запомнил — настоя Синклер, — ще се сети, че са ви наричали „Ангелът на отмъщението“ и сте спасявали аристократи и…

— Никой не ме помни — прекъсна го Изабел, макар да не беше сигурна в твърдението си. Думите й трябваше да убедят по-скоро самата нея, отколкото Синклер. — Вие изобщо не можете да си представите как изглеждах тогава! След няколко седмици затворничество, плъховете в Консиержерията бяха по-представителни от мен.

Синклер не каза нищо повече, но съмненията му останаха. Дори затворът не беше в състояние да заличи красотата и излъчването на Бел. Само очите й бяха достатъчни да преследват мъжа и в съня.

За момента обаче трябваше да оставят тревогата за Фуше настрана, защото двойната врата се отвори и в залата се възцари почтително мълчание. Присъстващите се подредиха в две редици с път по средата.

Първа влезе Жозефин Бонапарт — подръка с Талейран, известен като добър държавник и остроумен събеседник. Младата креолка беше със сплетена коса, вдигната с гребен от мидени черупки, грациозната й фигура беше облечена в копринена роба с къси ръкави. Царствената й поза предизвика такова внимание, че мъжът след нея влезе в тържествената зала незабелязан.

Само Бел веднага устреми вниманието си към Наполеон Бонапарт. Първият консул носеше проста униформа: синя куртка и бели кашмирени панталони; талията беше стегната с копринен трикольор, носеше шапката си под мишница. В сравнение с всички други военни, нагиздени с богато украсени мундири, с панделки и скъпоценности, той изглеждаше незабележим, но тъкмо скромността го правеше истински войник.

Трудно й беше да повярва, че този скромен мъж е човекът, от когото се боеше цяла Европа. Брилянтният генерал, който беше пролял толкова много английска кръв. Изобщо не приличаше на злодей, за какъвто го представяше британската преса.

Бонапарт обходи редицата на гостите си и Бел остана с впечатлението, че той потиска енергията си. Сега виждаше лицето му много по-ясно от предишния ден, когато мина покрай тях на кон. Тенът му беше бял като мрамор, гъстите вежди високо вдигнати, усмивката изненадващо приятна. Разговаряше непринудено с дамите и немалко от тях се отдръпваха смутено. Спря пред една от младите дами, които Бел и Синклер бяха забелязали в преддверието, и отбеляза с поглед към придружителя си:

— Погрижете се да запалят огън във всички камини. Загрижен съм за здравето на дамите, някои от тях са полуголи.

Като забеляза изумените лица на иначе дръзките млади дами, Изабел избухна в тих смях. Хихикането й привлече вниманието на Бонапарт и когато се обърна към нея, тя усети цялата сила на сиво-сините му очи. Първият консул я измери с внимателен поглед, от който не убягваше нищо. При всеки друг случай Бел щеше да отговори на предизвикателството, както правеше със Синклер, защото знаеше, че той харесва тези безмълвни премервания на силите. Но с Бонапарт това не беше редно. Знаеше се, че той цени у жените мекотата и женствеността.

Когато Наполеон се запъти към тях, тя приклекна в прелестен реверанс и покорно сведе глава.

— Коя е тази дама? — попита Наполеон.

Английският посланик му отговори със скучаещ глас:

— Мистър и мисис Карингтън, наскоро пристигнали в Париж, Ваше Сиятелство.

Синклер се поклони и поздрави учтиво. Бел скритом вдигна поглед и видя как двамата мъже се преценяваха взаимно. Накрая Бонапарт отбеляза:

— Много сте едър, мосю Карингтън. Имате фигура на кавалерист.

В първия миг Синклер се стъписа, но отговори бързо:

— Фигура да, но не и умения. Нямам влечение към войнишкия живот.

— Толкова по-добре. — Бонапарт се усмихна развеселено. — Иначе щяхте да сте в редиците на враговете ни. — Той се обърна към Бел: — Имате много красива жена. Надявам се да ви роди много деца.

Бел шумно пое въздух. Беше свикнала с комплименти, но не толкова груби.

— Колко деца имате? — осведоми се Бонапарт.

— Засега нито едно. — Синклер едва се сдържаше да не избухне в смях. — Женени сме едва отскоро.

— Погрижете се да си родите деца!

Думите на Бонапарт нараниха дълбоко Бел. Той нямаше право да се докосва до личното й страдание! Пребледняла като смъртник, тя отговори:

— С голямо удоволствие бих изпълнила заповедта на Ваше Сиятелство, но лекарите са на мнение, че никога няма да имам тази възможност. — Тихият укор в гласа й беше недвусмислен.

Първият консул осъзна грешката си и се смути. Кимна им кратко и продължи. Бел беше готова да си удари шамар. Каква прекрасна възможност бе пропуснала! Възхищението в погледа на Бонапарт изчезна. Защо го бе накарала да се почувства като груб селяк!

Какво й ставаше, по дяволите? Имаше и друг начин да отвърне на грубите му забележки. Вместо това се поддаде на емоцията и прояви брутална откровеност. Кога най-сетне щеше да се научи да крие чувствата си?

Зачервена от срам, тя не смееше да погледне Синклер. Той имаше всички основания да й се сърди. Но в очите му се четеше само загриженост.

— Какво прекрасно начало — прошепна тя. — Може би трябва да го настигна и да се извиня?

— Той трябва да ви се извини, Ейнджъл. Беше безсрамен!

Да, но нейната цел беше да го отвлече, затова трябваше да се доближи до него, да му се хареса, не обратното. Тъй като знаеше, че не може да убеди Синклер в правотата си, тя замълча мрачно.

Настроението й не се подобри през цялата вечер. Бонапарт обикаляше гостите си, но грижливо избягваше да се приближава до нея. Естествено, това не означаваше край на плановете им, но Бел продължаваше да се укорява за пропуснатата възможност. Задачата им щеше значително да се опрости, ако беше съумяла да се държи, както трябва.

Най-сетне предложи на Синклер:

— Защо не се присъедините към кръга около мадам Бонапарт? Може би ще успеете да й измъкнете някоя полезна информация. От мен явно няма полза.

— Бел! — Гласът на Синклер прозвуча предупредително.

— Марш! — заповяда тя. — Няма нищо по-смешно от съпруг, който постоянно се държи за полата на жена си. Всички парижки мъже ще твърдят, че сте под чехъл.

Той я дари с уморена усмивка и колебливо се запъти към мадам Бонапарт. Бел разтвори ветрилото си и продължи да размишлява над грешката си. Какво беше станало с предишното й хладнокръвие? Откакто се беше върнала в Париж, чувствата й бяха прекалено близо до повърхността. Бариерите, които с такава грижливост беше издигнала около сърцето си, бързо се рушаха.

Тържествената зала скоро й стана непоносима. Горещината, многото хора, безкрайните разговори й причиниха главоболие. Като забеляза, че Фуше отново се готви да се приближи до нея, тя се уплаши, че този път няма да се справи с него, и реши да избяга. Можеше да пообиколи двореца и да си състави представа за архитектурата му.

Спря в една оскъдно осветена зала и въздъхна дълбоко. Тук нямаше никой. Покрай стените бяха наредени бюстове, повечето класически фигури: Брут, Цицерон, Анибал, Александър, но и няколко държавници от близкото минало като Фридрих Велики, Вашингтон и Мирабо.

Бел спря пред последния бюст и дълго време остана загледана в каменното лице. Когато зад гърба й прозвуча познат глас, тя се стресна до смърт.

— Юлий Цезар, най-великият пълководец на всички времена!

Бел се обърна рязко. Само на метър от нея стоеше Наполеон Бонапарт и я гледаше втренчено. Дали не го беше ядосала още повече, като си бе позволила да обикаля двореца му?

Сериозното му лице не издаваше нищо.

— Аз… съжалявам, сир — заекна тя. — Знам, че не биваше да идвам тук. — Когато не получи отговор, тя направи скован поклон и понечи да се отдалечи.

— Останете! — нареди кратко той, но смекчи заповедта с малка добавка. — Моля ви! Искам да се извиня за неудобството, което ви причиних, мадам. Ще простите ли на войника тромавите му маниери?

Бел го погледна смаяно. Мислите се надпреварваха в главата й. Наистина ли имаше втори шанс? Този път трябваше да бъде много грижлива в подбора на думите.

— Вината е моя, сир — заговори бавно тя. — Проявих прекалена чувствителност. Обикновено не съм такава, но… има някои неща, които трудно мога да понеса. Съзнанието, че никога няма да имам дете… Но ще ви разбера, ако ме презрете. Вие сте смел войник и…

— Мисля, че да носиш в сърцето си голяма болка изисква също толкова смелост, колкото да излезеш на бойното поле.

Сериозният отговор я изненада. Това не убягна от проницателния му поглед.

— Учудвате ли се, мадам?

— Да — призна тихо Бел. — Вие сте много по-различен, отколкото си ви представях.

— Несъмнено сте си съставили представа за мен от английските вестници. — Наполеон изпухтя презрително. — Забраних да се продават във Франция. Какви лъжи разпространяват! Представят ме като двуглаво чудовище, нали? Искам да ми разкажете някоя интересна история!

Бел се засмя тихо.

— Добре, щом искате — започна тя. — Майките вече предупреждават децата си да се пазят от вас. „Знай дете, Наполеон е великан! Огромен, черен като нощта, а за вечеря най-много обича непослушни деца!“

В първия момент Бонапарт я погледна невярващо и Бел се уплаши, че е отишла твърде далеч. Но за нейно облекчение той отметна глава назад и избухна в смях.

— А вие от кои сте, мадам Карингтън? И вие ли сте от непослушните деца?

Вместо отговор тя вдигна многозначително вежди. Наполеон се засмя одобрително и направи още една крачка към нея. Строгият му поглед се стопли.

— Трябва да призная, че не обичам много страната ви, мадам. Винаги съм смятал, че от Лондон идва само чумата и други злини за човечеството. Но ще ви позволя да ме убедите в противното…

 

 

Синклер стоеше в края на веселия кръг около мадам Бонапарт. Макар че креолката го дари с усмивка, за да го окуражи да си пробие път към нея, той не пожела да го стори.

Беше забелязал, че Бел излезе от залата, и я изпрати със загрижен поглед, защото много добре знаеше колко е развълнувана. Видя, че Наполеон тръгна след нея, и разбра какво означава това — а ако се съдеше по лицата на другите гости, те също бяха разбрали.

Чувствата му бяха разбунтувани. Трепереше от ревност, измъчваха го подозрения, но най-вече беше загрижен за сигурността на Бел. Скритите погледи, които присъстващите хвърляха към него, не му позволяваха да играе ролята на спокоен съпруг. Не можеше обаче и да хукне след Бел, защото щяха да го сметнат за пълен идиот. Но накрая щеше да направи точно това, защото вече не издържаше.

Той направи няколко крачки напред и назад, за да уталожи възбудата си, и се блъсна в един млад мъж, който очевидно бе стоял точно зад него. Синклер се извини и се запъти към вратата.

Мъжът се покашля тихо.

— Мистър Карингтън?

— Да, аз съм. — Синклер се усмихна учтиво, но не прояви желание за разговор.

— Името ми е Уорбъртън. Секретар на английския посланик.

Точно така изглеждаш, каза си Карингтън. Скромно облечен, невзрачна външност, един от хората, които човек забравяше веднага след края на срещата.

— Аз уредих поканата ви за приема. — Уорбъртън скромно сведе поглед.

Това значи беше отзивчивият чиновник, когото Баптист беше подкупил. Синклер преглътна напиращата на езика му хаплива забележка, че се надява Уорбъртън да е вложил добре парите от подкупа, и вместо това отговори провлечено:

— Много мило от ваша страна. — Това трябваше да прозвучи като окончателно сбогуване.

Въпреки страхливия си вид обаче, Уорбъртън се оказа много упорит.

— Исках непременно да се срещна с вас, мистър Карингтън. Оказа се, че имаме общ познат. Генерал Дарлингтън.

Синклер наостри уши. Погледна остро Уорбъртън и установи, че хлапакът не е толкова невзрачен.

— Наистина ли? — попита предпазливо той. — За съжаление отдавна не съм виждал генерала.

— Затова пък аз имах честта, и то наскоро — каза Уорбъртън. — Генералът е много загрижен за състоянието на английските брегове. — Подсекретарят се усмихна широко. — Но с добри карти би трябвало да си съставим представа каква вреда може да нанесе ерозията.

— Да, ако имаме такива карти — отвърна Синклер, като продължи да наблюдава внимателно събеседника си.

— Очевидно днес ги има навсякъде. — Младият мъж избухна в тих смях и продължи, без да избягва изпитателния поглед на Синклер: — Няколко от тези карти се появиха дори в Париж!

При последвалата пауза в разговора Синклер отбеляза, че двамата се бяха разбрали достатъчно ясно.

— Тук е доста горещо — каза Уорбъртън, все още усмихнат. — Искате ли да се поразходим малко навън?

Синклер кимна.

— С удоволствие бих изпушил една пура.

Двамата тръгнаха мълчаливо към градината. Хладният есенен въздух беше приятен. Навън нямаше други гости. Един-единствен фенер разпространяваше слаба светлина. Синклер си запали една пура, предложи и на Уорбъртън, но той отказа.

След като пое дълбоко ароматния дим, той заговори:

— Вероятно сега можете да се изразите по-ясно, мистър Уорбъртън?

— Аз също съм на служба при генерал Дарлингтън.

— Вече го разбрах — отвърна нетърпеливо Синклер, — иначе нямаше да продължа разговора с вас. Генералът ми каза, че в Париж ще имам съюзници.

— Правилно, мистър Синклер. Тази вечер тук има още един наш агент. Той работи като градинар и именно той откри, че врагът е получил много точна информация за военните кораби, хвърлили котва пред Портсмут, и за бреговата линия.

Синклер изруга тихо.

— Очевидно това е станало наскоро?

— Днес следобед. Срещата се е състояла в портиерската къщичка до входната врата.

— Успял ли е градинарят да види шпионина, който е донесъл информацията? — Синклер усети как стомахът му се сви.

— Не. Видял само, че е с палто и качулка. Срещата била кратка, защото пазачът бил повикан да отвори на някакъв бърз куриер. Нашият човек не могъл да се промъкне по-близо, за да чуе разговора, нито да последва шпионина, без да събуди подозрение. По-късно обаче, когато материалите били предадени на секретаря на първия консул, отново му се удало да подслуша.

— В колко часа се е появила тайнствената фигура в портиерската стаичка?

— В един и четвърт.

— Сигурен ли сте? — Синклер не беше в състояние да скрие възбудата си.

— Да, сигурен съм. Нима часът е толкова важен за вас?

„Да, мистър Уорбъртън, за мен, не за вас, нито за британската армия“ — отговори на ум Синклер. От раменете му падна тежък товар. В един и четвърт двамата с Бел бяха в жилището си.

Беше толкова щастлив от откритието си, че искаше да го съобщи на целия свят, да се засмее и да прегърне сериозния мистър Уорбъртън или поне да го потупа по рамото. Но Бел… нея непременно щеше да прегърне!

Синклер трябваше да се задоволи с широка усмивка.

— Е, вече знам, че имам наистина ценни съюзници. Май нямате нужда от мен.

Уорбъртън го погледна укорително.

— Остава един малък проблем: двойният агент още не е идентифициран. Много се надяваме вие да свършите тази работа.

— Вече имам подозрение, но все още не разполагам с доказателства. — Синклер се запита къде ли е бил по това време Лазар, да не говорим за тайнствената му среща в късния следобед. Облекчението му, че Бел е невинна, бързо се изпари, когато му хрумна нещо ужасно: докато двойният агент не бъде разкрит, тя, като водачка на заговора срещу Наполеон, беше в голяма опасност. Тази мисъл веднага го отрезви.

— Имате ли и друга информация? — попита той Уорбъртън.

Секретарят изглеждаше доста учуден от този внезапен въпрос.

— Групата, в която съм включен, планира да похити Наполеон — обясни Синклер. — Имало ли е в донесената днес информация някакви указания за това?

Уорбъртън се замисли.

— Не — отговори най-сетне той.

Според Синклер това беше повече от странно. Какво чакаше Лазар, ако той беше двойният агент? Да не би да иска операцията да бъде подготвена в детайли, за да достави по-точна информация?

— Трябва да кажа — продължи Уорбъртън, — че няма да е лошо да заловим двойния агент, преди да е предал каквато и да е информация за плана за отвличане.

Синклер беше напълно съгласен с него.

— Как мислите, мистър Карингтън — попита възбудено Уорбъртън, — има ли групата на Маршан шанс да изпълни успешно плана за отвличане?

Синклер вдигна рамене. Още не беше мислил за отвличането, защото беше зает да търси двойния агент и да се притеснява, че това би могла да е Бел.

— Ако е възможно и да разобличим двойния агент, и Наполеон да бъде отвлечен, нито армията, нито дипломатическият корпус ще имат нещо против участието ви в това начинание — обясни Уорбъртън.

— Много великодушно от тяхна страна — отвърна сухо Синклер. Хвърли пурата си на земята и я стъпка с тока на ботуша. — Предполагам, че ще продължите да ме информирате за събитията в двореца?

— Естествено — кимна Уорбъртън.

Най-важното беше казано и за да не правят впечатление с отсъствието си, Синклер предложи да се върнат в салона.

Там двамата мъже се разделиха и умът на Синклер веднага бе зает от нещо друго. Забележките на подсекретаря го изправяха пред нов проблем. Ако успее да разобличи навреме Лазар, трябваше ли да позволи на Бел да изпълни безумния план на Маршан и да отвлече най-важния човек във Франция и в цяла Европа?

Той претърси залата с поглед и установи, че Бел и Първият консул все още не се бяха върнали. Обезпокоен, извади часовника си. Щеше да й даде още пет минути; ако не се върнеше, щеше да тръгне да я търси. Какво значение имаха планът за отвличане, британската армия и Наполеон Бонапарт? Какво значение имаше, че цял Париж щеше да се смее на глупавата му ревност? Той искаше Бел.

 

 

— А ей там — продължи Бонапарт, като почука по стъклото, — е къщата, в която се намирах, когато тълпата счупи оградата и тръгна да търси краля. — Той посочи сива постройка зад желязната ограда, която заобикаляше Тюйлери. — Това стана в един горещ летен ден.

Десети август, Бел помнеше много добре този ден. Не беше присъствала лично, но новината, че парижани са щурмували кралския дворец и са принудили краля и семейството му да потърсят закрила в генералното събрание, се разпространи из града почти веднага. Тогава тя не се загрижи особено за участта на добрия крал Луи, а за това, че побеснялата тълпа може да нападне събранието, където седеше скъпият й Жан-Клод.

— Кралят беше твърде мекосърдечен. Трябваше да заповяда на швейцарската гвардия да стреля. Така щеше да прогони нападателите. — Бонапарт говореше замислено, по-скоро на себе си. — Не е достатъчно да влезеш в Тюйлери, трябва да останеш тук. — Очите му помрачняха. — Ако парижкото простолюдие отново се опита да проникне в двореца…

Заплахата остана недовършена. Бел потрепери. Двамата разговаряха вече час и тя бе разбрала, че Бонапарт е очарователен събеседник, но е безмилостен към враговете си. Ако планът й се провалеше, нито красотата, нито умът й щяха да я спасят от секирата на палача.

Гневът изчезна от лицето му също така бързо, както се беше появил.

— Боя се, че твърде дълго лиших гостите от присъствието си. Историята е досадна, но необходима. Управляващият не бива да е надменен. Освен това вероятно ви уморих с безкрайните си обяснения.

Бел го увери, че е било много интересно. Бонапарт наистина беше възхитителен и много забавен събеседник. Без много усилия Бел успя да научи мнението му за изкуството, историята и литературата. Наполеон не обичаше романи — според него те бяха четиво за слугинчета — но обичаше музиката и преди всичко театъра.

Двамата бяха разговаряли за всевъзможни неща, но не за същественото. Бел откри у него типичното мъжко желание да закриля жената, да не я натоварва с неща, които според него тя не е в състояние да разбере, например с политика или военна стратегия.

Въпреки това консулът се държеше като джентълмен и Бел трябваше да признае, че прекараният с него час беше наистина приятен. За съжаление той не доведе до напредък в плана й да организира похищението му.

Не й оставаше нищо друго, освен да се върне в залата за приеми. Щом излязоха в коридора, Наполеон изведнъж спря, и сложи ръка на рамото й. Бел го погледна изненадано.

— Много бих искал да ви видя отново, мадам — изрече той с обичайната си прямота. — Съгласна ли сте някой ден да вечеряме заедно?

Преди Бел да отговори, Наполеон допълни бързо:

— Но сами!

Тя не се престори на плаха, нито че не го е разбрала правилно. Само сведе ресници, за да скрие ликуването, което я изпълни. Вечеря насаме с Първия консул, вероятно без охранителите му — сърцето й заби толкова силно, че той със сигурност го чуваше.

— Аз… с удоволствие ще вечерям с вас — отговори тя. — Мъжът ми често посещава игралните казина в Пале Роял, но аз не харесвам подобни… развлечения.

— Аз също. — Той поднесе ръката й към устните си и я целуна бегло. — Ще изпратя при вас личния си камериер Констан, за да уговорите датата за новата ни среща.

Бел се надяваше, че той ще приеме червенината, заляла лицето й, като благодарност за благоволението му. Но Наполеон вече не й обръщаше внимание, а оглеждаше доволно забавляващите се гости.

— Ето го и дук дьо Нантер — отбеляза той и кимна на един възрастен господин. — Много от емигрантите приеха поканата ми и се върнаха в родината. Най-сетне и те проумяха, че аз управлявам Франция по-добре от онзи жалък Бурбонски крал. Ако се появи и граф Дьовил, ще отбележа тази вечер като пълен успех.

Последната забележка на Бонапарт изтръгна Бел от приятните мисли и тя пребледня като смъртник.

— Граф… — заекна тя.

— Дьовил. Жан-Клод Варен.

— И той ли трябва да дойде тази вечер?

Въпреки усилията й гласът й трепереше и Бонапарт я изгледа любопитно.

— Познавате ли го?

Тя се опита да скрие вълнението си зад ветрилото.

— Срещнах го веднъж в Лондон.

— Да, той емигрира в Англия. Радвам се, че член на едно толкова старо, достойно семейство реши отново да заживее във Франция. — Макар да изглеждаше зарадван, в погледа му светеше подозрение. — Жалко само, че е разведен. Знаехте ли това?

— Аз ли? Не… не знаех.

— По времето на революцията и той, подобно на много други, се е разделил с жена си. Вероятно е било неизбежно и правилно, че включихме развода в нашето законодателство, но според мене голямо нещастие, че разделите между съпрузите стават толкова лесно. Не бива това да се превръща в национална привичка. Какво ще правят мъжете и жените, които внезапно са си станали чужди, но въпреки това не могат да се забравят?

Бел поклати глава, зарадвана, че той очевидно не очакваше отговор на страстната си реч. Гърлото й беше пресъхнало и тя беше неспособна да говори. В този момент се появи Синклер. На лицето му беше изписано недоволство.

— А, ето ви и вас, мистър Карингтън — поздрави Бонапарт. — Благодаря ви, че ми разрешихте да се насладя на компанията на прекрасната ви съпруга. Но, както виждате, ви я връщам.

— Много великодушно, Ваше Сиятелство! — В гласа на Синклер звънна сарказъм.

Много добре играе ролята на ревнивия, недоверчив съпруг, каза си с усмивка Бел, но в същото време изпита страх.

Ала Бонапарт изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разсърден от недоволството на „съпруга“. Той покани и двамата на следващия военен парад и отиде при Талейран, с когото поде оживен разговор.

Синклер го проследи с мрачен поглед и се обърна към Бел.

— Какво, по дяволите, си говорихте толкова дълго? Защо сте бледа като погребален саван?

— О… нищо особено — излъга Бел. — Мина отлично. Покани ме на вечеря. Но знаете ли, много ме боли глава и бих искала да си отидем.

Синклер я погледна изпитателно, но за нейно облекчение не зададе други въпроси. Бел трябваше веднага да напусне това място. Съзнаваше, че бяга, но нямаше да понесе нова среща с Жан-Клод, не тук и сега.

Опряна на ръката на Синклер, тя забърза през навалицата. Но отново нямаше късмет. Добре познатата стройна фигура се появи точно в този момент на прага на залата. Скромният черен костюм и меланхоличното изражение изобщо не бяха на мястото си сред веселата бъркотия.

Бел сложи ръка върху сърцето си. Синклер спря и пое дълбоко въздух.

— Варен! Какво, по дяволите… — Погледът му се стрелна към Бел и очите му потъмняха подозрително. — Вие знаехте, нали? Знаехте, че той ще дойде?

Бел разбра, че нямаше смисъл да го лъже.

— Да, Бонапарт ми каза преди малко.

— Какво търси той тук? Мислех, че се е върнал в провинциалното си имение.

— Аз… аз мислех същото. — Бел беше прикована от невероятната гледка: Наполеон се запъти към Жан-Клод и го поздрави сърдечно. Отговорът на бившия й съпруг беше по-скоро несигурен.

— Искам да ви попитам нещо, Бел — пошепна в ухото й Синклер. — Жан-Клод познава ли Лазар?

Въпросът й прозвуча повече от странно.

— Естествено, че не. Лазар влезе в живота ми много по-късно. Дълго, след като с Жан-Клод се разделихме.

— Не е ли възможно двамата да се познават, независимо от вас? Не съм ви споменавал досега, но докато плавахме към Франция с пощенския параход, останах с впечатлението, че двамата се познават.

— Жан-Клод не би общувал с човек като Лазар. — Бел се учуди на остротата, с която говореше. Всъщност предположението на Синклер беше безобидно. Защо бе предизвикал у нея усещането, че поставя под съмнение честта на Жан-Клод? Тя разтърка челото си и изведнъж усети безкрайно изтощение.

— Моля ви, искам каретата да дойде по-бързо. Трябва да се прибера вкъщи.

Карингтън имаше да й каже още много неща, но само кимна, помилва съчувствено рамото й и забърза навън, за да изпълни желанието й. Бел направи опит да се скрие някъде сред гостите.

Ала гордостта й се разбунтува и в крайна сметка застана така, че Жан-Клод да я забележи. Той беше приключил разговора си с Наполеон и оглеждаше събралите се гости.

Като я видя, Жан-Клод пребледня. Очевидно беше по-силно шокиран дори от нея, защото тя поне беше предупредена за идването му. Но се овладя бързо, погледна точно през нея и понечи да се обърне в противоположна посока.

В гърдите й се надигна луд гняв. Да не си въобразява, че ще му се размине току-така! В Портсмут му беше позволила да изчезне бързо-бързо, но днес беше друго. В съзнанието й отекнаха думите на Наполеон: „… които изведнъж са си станали чужди…“. Но тя и Жан-Клод не си бяха чужди. След като тя го бе признала, трябваше да го стори и той.

С бързо движение Бел се изпречи пред бившия си съпруг.

— Мосю Варен — проговори тя и направи лек реверанс.

Жан-Клод се уплаши. Мускулите на лицето му се стегнаха от напрежение и желание да си наложи равнодушна маска.

— Мадам… мадам Карингтън!

— Учудвам се да ви видя в Париж. Мислех, че сте се върнали в Мервал. — Тя не искаше да го обвинява, но думите й прозвучаха точно така.

— Дьовил вече не ми принадлежи, мадам — отговори Жан-Клод. — Макар че Първият консул великодушно прости на емигрантите, ние получихме обратно само онези имоти, които не са били продадени. За нещастие моето имение вече е в чужди ръце. — Последните думи бяха произнесени с огромна горчивина и болка.

— Не знаех, Жан-Клод. Съжалявам! — Тя посегна към ръката му, но той я отдръпна.

— Още ли не можете да ми простите? — пошепна с треперещ глас Бел. — Докога ще продължава така, Жан-Клод? Докога ще ме осъждате за болката, която ви причиних преди години?

— Мислех, че отдавна сме изяснили този въпрос, мадам. — Студеният глас прониза сърцето й.

— Нищо не сме изяснили — възрази твърдо тя. — Вие отказахте да ме изслушате.

Той направи същото и сега. Погледът му се отправи към вратата.

— Вашият съпруг ви чака, мадам. По-добре вървете при него.

Бел изскърца със зъби. Дощя й се да го нарани, както я беше наранил той.

— Синклер не ми е съпруг, той ми е любовник.

Жан-Клод я погледна с разширени от ужас очи.

— Защо сте толкова изненадан? — попита подигравателно тя. — Какво друго може да се очаква от копелето на една жалка артистка от низшето съсловие?

Жан-Клод потрепери и Бел разбра, че най-после го беше улучила. Но не изпита удовлетворение. Бързо му обърна гръб и се запъти към Синклер.

Жан-Клод я проследи с пребледняло лице. Видя как Карингтън я загърна грижливо в наметката. Карингтън, нейният любовник… Представата беше като сол върху отворена рана. Въпреки горчивите обвинения, които й отправяше, той не можеше да повярва, че беше паднала дотам да сподели леглото на някакъв мъж като негова любовница.

Уличница? Не, тази дума не беше за жена като Бел. Въпреки произхода си, въпреки предателството към него тя беше останала невинна и чиста.

Когато се опита да докосне ръката му, в красивото й лице имаше толкова болка, толкова копнеж. Внезапно си пожела пламенно да не беше отдръпнал ръката си.

Защо трябваше да я срещне отново? Защо изобщо се върна във Франция? Пак се бе изправил треперещ на прага на събития, които щяха да го пометат като порой.

Онова, което се готвеше да направи, беше необходимо. Дължеше го на старото си семейно име, на наследството на сина си, на добрия крал Луи, пред когото се беше провалил. Бъдещето му беше изпълнено с опасности и неизвестност, затова не биваше да мисли повече за Изабел.

Ала не беше способен да прогони образа й от съзнанието си. Думите й отново и отново отекваха в главата му. „Карингтън не ми е съпруг.“ Изабел не беше повторно омъжена, не беше обвързана с друг мъж. За първи път от много години насам Жан-Клод изпита нещо като надежда. В безрадостния му живот се появи светла искра.