Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (17)

17

Бел се хвърли към Синклер, за да не му позволи да се удари в рамката на прозореца. Тежкото му тяло я събори на пода. Документите, които искаше да й покаже, паднаха от ръката му.

Главата му падна върху рамото й. Лицето му беше толкова бледо, че я обзе панически страх. Ударът, нанесен от Лазар, беше смъртоносен!

Тя се измъкна изпод безжизнената фигура и внимателно я положи на пода.

— Синклер? — пошепна с болка тя. Не забеляза, че Лазар се наведе над нея. Като видя документите, които Синклер беше прочел, белязаният изруга грубо и ги изрита настрана. Бел и този път не му обърна внимание. Не помисли и за собствената си сигурност. Треперещите й пръсти се опитваха да напипат пулса на Синклер. Когато най-сетне го откри, слаб, но равномерен, изпита дълбоко облекчение.

— Жив ли е? — попита презрително Лазар. — Какво още трябва да направя, за да убия английското куче?

Побесняла от гняв, тя се обърна към него и понечи да стане, но замръзна насред движението. Лазар стискаше в ръката си пистолет и го насочи право към челото й. Но дори смъртоносната заплаха не намали гнева й.

— По дяволите, Лазар! Какво искате?

Мъжът се ухили заплашително.

— Това не ви засяга — изсъска той. — Обаче мосю Карингтън е прекалено любопитен и ми пречи. Онези идиоти Жил и Огюст не можаха да си свършат работата. Явно трябва да се справя сам.

Панически страх стегна гърлото й като в примка. Познаваше безумния блясък в очите на Лазар. Инстинктът я подтикна да застане между него и безжизнената фигура на пода.

— Не се движете! — заповяда гневно Лазар.

— Защо искате да убиете Синклер? — попита тя в напразен опит да го вразуми. — Той е един от нас, той…

— Той е английски шпионин!

— Откъде знаете? — попита изумено Бел.

— И това не ви засяга! — Устата на Лазар се изкриви в тайнствена усмивка. — Ще ви кажа само, че хич не ми харесва да ме шпионират. Макар че май трябва да бъда благодарен на английското куче: без него никога нямаше да узная, че онази Бувоа ни предава.

— Видях какво сте й направили — пошепна Бел.

— Постъпих както трябваше: някой беше длъжен да сложи край на глупостите й — отвърна глухо Лазар. — Тя беше уличница, но аз не я исках в леглото си. За съжаление нямах време да измисля нещо друго.

Очите му се изцъклиха; напрежението отслабна. Бел трескаво размишляваше дали да се хвърли върху него и да му отнеме пистолета, но се отказа от тази идея. Без оръжие не можеше да надделее.

— Донесете въжето от куфара ми — заповяда Лазар — и вържете ръцете на Карингтън!

— Не е необходимо — отговори гневно тя. — Вие коварно го нападнахте в гръб и той вече не е в състояние да ви стори нищо.

Лазар насочи пистолета към сърцето на Синклер.

— Ако не изпълните заповедта ми, ще направя още нещо.

— Какво ще направите? — попита войнствено тя. — Може би ще убиете и двама ни? — Изрече тези думи и се стресна: може би съпротивата й щеше да подтикне Лазар към решителни действия.

— О, не, скъпа, вече не е нужно да убивам Синклер. Но ще го вържете, защото с вас трябва да излезем.

— Да излезем? — повтори глухо Бел. — Къде ще ме отведете?

Лазар я изгледа подигравателно.

— Паметта ви май отслабва. Трябва да побързате, скъпа Изабел, за да се явите навреме на рандевуто с Бонапарт.

Бел го погледна неразбиращо. Той беше полудял — след всичко, което се бе случило, да настоява да изпълнят мисията си!

Лазар очевидно прочете мислите й, защото каза:

— Не е редно да забравим защо сме тук, нали, Изабел? Карингтън и мадмоазел Бувоа вече не могат да ни попречат.

— А ако откажа? — попита тихо Изабел.

— Тогава ще ви покажа каква голяма дупка мога да пробия в гърдите му от това разстояние. Хайде, донесете въжето!

Бел се поколеба, но само за минута. Не й оставаше друго, освен да се подчини. Трябваше да спечели време, за да размисли.

Запъти се бавно към ъгъла, където лежеше захвърленото до куфара въже. При това се стараеше да не изпуска от очи Лазар. Той се наведе бързо, за да събере документите, изпуснати от Синклер, и ги пъхна в джоба на палтото си.

Приличат на писма, каза си Изабел. Какво бе прочел Синклер, за да иска да й го съобщи веднага — точно преди появата на Лазар? Не можеше да повярва в простото обяснение, че не му е приятно да го шпионират.

Лазар гледаше Синклер с такова презрение и омраза, че Бел отново се уплаши за живота му. Може би вече не можеше да стори нищо, за да го спаси. Но французинът се овладя бързо и се обърна заповеднически към нея:

— Побързайте! И го вържете здраво!

Бел хвърли поглед към таблата, която Лазар беше захвърлил. И с нея нямаше да постигне нищо. За да спаси Синклер, трябваше да се подчини на предателя и да напусне с него тази къща.

Когато донесе дебелото въже, тя си спомни какво й беше казал Синклер, докато си играеха на пленници в онзи дъждовен следобед в салона: „Никога не позволявайте на пленника сам да си избере въжето. Дебелото, тежко въже се развързва най-лесно“. В сърцето й покълна плаха надежда. Да, тя щеше да се махне оттук заедно с Лазар. Щом дойдеше в съзнание, Синклер щеше да намери начин да се освободи. Това беше само искрица надежда, но тя беше единствената, която й оставаше.

Когато изви ръцете на Синклер на гърба, тя откри под тялото му лист хартия. Едно от писмата на Лазар! Очевидно беше останало незабелязано. Пъхна го бързо в ръкава си и уви въжето около китките на Синклер, като се стараеше да не го стяга много.

— По-здраво! — заповяда Лазар. — Знам, че можете.

Скърцайки със зъби, Бел изпълни заповедта. Синклер беше ужасяващо студен и безжизнен, но тя не посмя да не се подчини на Лазар, който следеше всяко движение със злобен поглед. Когато ръцете на пленника бяха вързани, той свали от шията си мръсния трицветен шал и й го подхвърли.

— Натъпчете го в устата му!

— Но той ще се задуши! — възпротиви се сърдито Бел.

— С куршум в белия дроб ще се задуши още по-бързо! Веднага натъпчете шала в устата му!

Изабел въздъхна дълбоко и натъпка шала между устните на Синклер. При това ресниците му слабо затрепкаха. Господи, той идваше в съзнание! Облекчението се смеси с нов страх. Не знаеше как ще реагира Лазар и рискува бърз поглед към лицето му, но той очевидно не бе забелязал нищо.

Бел стана бавно, като се стараеше да крие лицето на Синклер. Обаче Лазар я избута настрана, за да провери работата й.

— Мисля, че е достатъчно — изръмжа доволно той. — Хайде, да тръгваме! Чувал съм, че Първият консул не обича, когато го карат да чака.

Той я сграбчи грубо за рамото и притисна дулото на пистолета в гърба й.

— Не е нужно да ви напомням какво ще се случи, ако се опитате да викате за помощ. — Съскащият му глас не оставяше съмнение в готовността да изпълни заплахата си.

— Аз… аз също искам да изпълним мисията си — излъга бързо Бел. Трябваше веднага да излязат от тази стая, защото Синклер вече движеше глава.

Когато се запътиха към вратата, през главата й мина мисълта, че може би никога вече нямаше да види Синклер. Целият й гняв, отказът да му прости измамата, всичко това й се стори невероятно глупаво и детинско. Защо човек разбира истината, когато е станало много късно?

Лазар отново прочете мислите й, защото, докато я водеше надолу по стълбата, отбеляза подигравателно:

— Като ви гледах как се грижите за Карингтън, Изабел, направо се трогнах. За малко да повярвам, че сте се влюбили в него.

Правилно си повярвал, каза си Изабел и в гърлото й заседна буца.

После обаче Лазар се ухили и каза нещо, което прогони всички други мисли от главата й:

— Не сте особено постоянна, скъпа. Нима напълно забравихте Жан-Клод?

 

 

Мракът, в който бяха потънали сетивата на Синклер, бавно се отдръпна и отстъпи място на пулсираща болка, която заплашваше да взриви главата му.

Много му се искаше отново да се потопи в покоя на безсъзнанието, но му попречиха гласовете на Бел и Лазар. За съжаление не разбра почти нищо от онова, което казваха. Само откъслеци: „Да вървим… Първият консул… чака…“.

Бел излезе с Лазар. Синклер чу как негодникът заключи вратата и си заповяда да отвори очи, което предизвика нови, още по-страшни болки в главата. Опита се да се пребори с гаденето, което се надигна в гърлото му, и постепенно успя да фиксира погледа си върху помещението, което отначало се въртеше около него. Все още не знаеше къде се намира. Само да не беше пулсиращата болка в главата, която не му позволяваше да мисли! Само да можеше да се раздвижи! Острата болка в китките му даде да разбере, че е вързан, а парцалът в устата му заплашваше да го задуши.

Какво, по дяволите, беше станало? Макар че непоносимата болка в главата го тласкаше обратно към успокояващия мрак, той напрегна цялата сила на волята си и не загуби съзнание. Трябваше да помисли.

Бел… двамата с Бел бяха тръгнали да търсят Лазар. Да, намираше се в убежището на Лазар над магазина за сладкиши. С Бел тръгнаха да претърсват стаите. Докато той преглеждаше куфара, Бел отиде в другата стая. През това време той намери писмата на Лазар.

Писмата! Сега спомените го връхлетяха от всички страни. От тези писма беше станало ясно, че Лазар и, още по-лошо, че проклетият Маршан ги бяха измамили. Ами Жан-Клод Варен! Предчувствието не го беше излъгало: Лазар държеше в ръцете си онзи жалък идиот и го използваше, за да унищожи Бел.

Бел! Трябваше да я предупреди. Но къде бяха сега Бел и Лазар? Той си припомни смътно двете фигури и гласовете им и се напрегна да различи какво казваха.

„Първият консул не обича, когато го карат да чака.“ Не, това не беше сън, Лазар беше казал точно тези думи. Той беше принудил Бел да спази уговорката си за театралното представление. Беше заложил всичко на една карта и не можеше да си позволи да се откаже от плана си. А Бел нямаше представа какво я очаква.

Кога бяха излезли? Един поглед към мръсния прозорец му показа, че вече се смрачаваше. Панически страх заплаши да го погълне.

Не, сега не можеше да си позволи слабост. С огромно усилие на волята успя да запази спокойствие и провери възлите на китките си. Бяха вързани здраво, но той щеше да се справи. Парцалът в устата му също се бе поразхлабил. С малко повече усилие на волята щеше да се освободи, но за съжаление не разполагаше с време.

На челото му избиха ситни капчици пот. Трябваше да се отвърже по най-бързия начин.

 

 

Файтонът се друсаше по тъмните улици. Нервите на Бел бяха опънати до скъсване. Лазар седеше насреща й, отпуснал пистолета, защото знаеше, че жертвата е в ръцете му. Тя не можеше да направи опит за бягство, преди да получи отговор на въпроса, който я измъчваше.

— Какво знаете за Жан-Клод? — попита за пореден път тя.

Лазар само се изсмя.

— Бедничката Изабел! Я ми кажете, още ли имате онези ужасни кошмари? Как седите в Консиержерията, как гилотината отсича главата на Фодьо…

Бел едва се удържа да не извика. Учудването й беше безкрайно. Откъде Лазар знаеше за кошмарите й? Сигурно беше разбрал за тях, докато се грижеше за нея по време на болестта й — точно така, това беше единствената възможност. Господи, тя беше разкрила всичките си слабости пред този луд, без да го съзнава, и сега той използваше чутото, за да я унищожи!

Лазар се облегна назад и отново се изсмя така, че кръвта замръзна във вените й.

— Често се питах какъв е мъжът, който ви преследваше в сънищата ви. Миналото лято го срещнах случайно в Лондон и станахме близки приятели.

— Лъжете — отговори възмутено Бел. — Граф Дьовил никога не би общувал с човек като вас. — Но сама не беше убедена в твърдението си. Същото беше казала и на Синклер, когато той изрази предположение за вероятна връзка между Лазар и Жан-Клод. Тогава изобщо не бе погледнала сериозно на такава възможност.

Тя си спомни и следобеда, когато Жан-Клод я помоли за извинение. Тогава инстинктът й подсказа, че бившият й съпруг е станал жертва на интригант и се намира в много трудно положение. Вероятността този интригант да е Лазар беше ужасяваща.

— Значи се запознахте с Жан-Клод случайно — повтори тя, опитвайки се да разбере какво ставаше.

— Не беше случайно. Аз подготвих тази среща много грижливо. Още щом узнах за съществуването му, реших да го намеря.

Не беше нужно да го пита защо го е направил. Сякаш за да й отговори, той наклони глава така, че лунната светлина падна право върху белега му. Това беше отмъщение за злото, което му беше сторила, отдавна планирано и умело организирано отмъщение. А тя, глупачката, не допускаше такава възможност!

— Къде е сега Жан-Клод? — попита с пресекващ глас Бел. — Какво му сторихте?

— Нищо. — Лицемерната невинност на отговора я вбеси. — Благородният граф е в Париж. Не се ли зарадвахте да го видите отново? За това трябва да благодарите на мен. Аз го накарах да се върне във Франция. Убедих го, че единствено той може да помогне на френския народ да се избави от тирана и да тръгне по нов път.

— Какви лъжи сте му изприказвали? — изкрещя Бел.

— Само каквито той искаше да чуе. Отдавна съм забелязал, че можеш да накараш някого да извърши невероятни подвизи, дори да са в противоречие с природата му, стига да му кажеш, каквото иска да чуе.

Бел трепереше с цялото си тяло. Намеците на Лазар загатваха за мрачен комплот, който оставаше неразбираем за нея. Проклет негодник! Трябваше да го принуди да й каже истината.

Ръката й се стрелна напред, за да грабне пистолета, но Лазар беше по-бърз. Не беше забравил предпазливостта, както се беше надявала. Стисна здраво пистолета и се прицели между очите й.

— Трябва да довършим малката си игра, Изабел — изрече заплашително той. — Кой знае, може би ще отгатнете какво съм планирал.

В този миг файтонът спря. Намираха се пред театъра! Сърцето на Бел заби като безумно. Лакеи с фенери сочеха на посетителите пътя към входа. Наоколо бяха спрели още много карети.

— Дойдохме навреме — установи доволно Лазар. — Представлението още не е започнало.

По тона му стана ясно, че нямаше предвид пиесата. Изабел направи последен отчаян опит да узнае истината.

— Нали знаете, че хората на Креси няма да дойдат! Казах на Марсел да не предприема нищо, докато не получи вест от мен.

— Те не ми трябват. Аз съм се подготвил.

— Нямаме и карета. Къде ще скрием отвлечения, как ще избягаме?

В отговор Лазар се ухили коварно. Така Бел разбра, че за него нямаше значение дали тя ще избяга. Спасението й не беше част от плана му, каквото и да беше замислил за тази вечер.

Щеше ли да осуети плана му, ако откажеше да влезе в театъра? Нека да я застреля! Но като си припомни Синклер, заключен в онази жалка квартира, и Жан-Клод, който очевидно беше в голяма опасност, тя тръсна глава. Ами ако животът на двамата мъже, които обичаше, зависеше от поведението й?

— Правилно, Изабел. — Лазар отново беше прочел мислите й. — Не забравяйте мъжете, които обичате. Въпросът е само: кого от двамата обичате повече? Много ми се ще да разбера кого ще предпочетете, ако можете да спасите само единия.

Изабел го погледна с омраза. Грозните думи й вдъхнаха смелостта на отчаянието. Нямаше да й се наложи да взема такова решение. Щеше да осуети интригата на Лазар, да спаси и Жан-Клод, и Синклер и да прати Лазар по дяволите.

Тя блъсна вратичката и скочи на земята. Лазар я последва. Вечерният въздух охлади пламтящите й бузи. Мислите й също се проясниха.

Беше сигурна, че в театъра я очаква капан, в който по някакъв начин участва и Жан-Клод. Но нямаше друг избор, освен да изживее този кошмар до края.

Във фоайето, пълно с елегантно облечени дами, я прониза абсурдна мисъл и тя избухна в истеричен смях.

— Господи, как съм облечена! — изохка тя, оглеждайки простата си рокля от сива вълна. — Първият консул ще ме изгони!

— И той като повечето мъже е на мнение, че красотата ви не се нуждае от злато и коприна. — Студените пръсти на Лазар помилваха бузата й. — Безупречната ви красота!

В този жест беше вложена цялата му дълго потискана омраза. Бел преглътна отвращението, което й причини милувката, и тръгна напред. В ярко осветеното фоайе беше оживено, посетителите разговаряха и се смееха. Блестяха скъпоценности, но имаше и по-простичко облечени хора. Всички очакваха с нетърпение предстоящото представление и никой не забеляза каква драма се разиграваше в непосредствена близост.

— Сега трябва да се разделим, Изабел — пошепна в ухото й Лазар. — Ще ви наблюдавам, докато влезете в ложата. Тогава ще сляза в залата, но и оттам няма да ви изпускам от очи. Едно грешно движение, най-малкият признак, че нещо не е наред… Не забравяйте, че ще стигна при Карингтън много по-бързо от вас!

Без да го удостои с поглед, Бел се запъти към вратата на ложата, където я чакаше Първият консул.

За миг я обзе надежда, че Бонапарт не е дошъл. Това беше най-доброто решение. Но той беше там. При влизането й стана и направи лек поклон. Беше облечен в проста униформа на подофицер. Тук, в полумрака на ложата, Бел беше готова да повярва, че повечето хора в театъра не подозираха за присъствието му.

Усмивката му беше някак скована.

— Закъснявате, мадам. Вече се опасявах, че ще ме разочаровате.

Бел пое дълбоко въздух, опитвайки се да скрие нервността си. Никога досега не се беше чувствала така неспособна да влезе в отредената й роля.

— Аз… трябва да ви се извиня, мосю генерал. За съжаление никога не съм точна.

— Като повечето жени. Защо ли имах чувството, че сте различна? — Той я погледна втренчено. Въобразяваше ли си, или днес погледът му беше различен от първия път? Не се впечатли от небрежната й външност, въпреки че тя изглеждаше невъзможно: разбърканите коси бяха нападали по лицето й, което сигурно беше смъртнобледо. Дали отчаянието личеше в очите й?

Днес Бонапарт не беше любезен и отзивчив като при предишната им среща. Изглеждаше уморен и мрачен.

Не, виновна за това впечатление беше собствената й нервност. Ето че Бонапарт пристъпи към нея и вдигна ръката й към устните си.

— Няма от какво да се притеснявате — няма да заповядам да ви разстрелят!

Бел се сгърчи, сякаш я беше ударил.

— Какво казахте?

— Няма да ви разстрелям заради това, че закъсняхте. — Наполеон вдигна едната си вежда. — Шегувам се, разбира се. — Гласът му омекна. — Уплаших ли ви? Уверявам ви, че изпитвам към вас искрено възхищение!

Помогна й да свали наметката си. Бел напразно се опитваше да се овладее. Като видя, че той оглеждаше роклята й, побърза да обясни:

— Моля да извините външността ми, мосю, но едва успях да се измъкна от къщи. Нали разбирате, без да събудя подозренията на съпруга си. Той е ужасно ревнив.

— Не се извинявайте. Изглеждате чудесно! — Той й посочи един стол. Бел беше готова да седне, когато той допълни: — Наистина като ангел!

Тя се вцепени и го погледна въпросително, но забележката му очевидно беше замислена като комплимент. Усмивката му я успокои.

Изведнъж Бел изпита потребност да му признае всичко. Но какво можеше да каже? „Много съжалявам, сър, тази вечер трябваше да ви отвлека, но се боя, че трябва да се откажа, защото един от затворниците полудя.“

При тази мисъл я напуши истеричен смях. За да се овладее, тя се извърна настрана и се загледа към сцената. Бонапарт й предложи театралния си бинокъл. Тя му благодари с усмивка и се зарадва, че ръката й вече не трепери.

Ложата им беше отдясно на сцената. Ако протегнеше ръка, сигурно щеше да докосне тежката кадифена завеса. Зрителната зала се виждаше много добре. Осветяваха я огромни полилеи и вътре беше светло като ден. Повечето зрители в ложите седяха в сянка, но лицата на хората в залата се виждаха съвсем ясно.

Лазар седеше на първия ред, точно до мястото за оркестъра. Погледът му беше устремен право към нея.

Изабел плъзна поглед през редовете. Очакваше да види Жан-Клод, но той не беше в залата. През ума й мина мисълта, че Лазар беше замислил той лично да отвлече Наполеон и да обвини нея и Жан-Клод. Но не можеше да си представи как този план би се осъществил на практика. Освен това Жан-Клод го нямаше. Бел не знаеше дали трябваше да се радва на отсъствието му или не.

На една от последните редици обаче откри познато лице: Баптист. Сърцето й направи огромен скок. Очевидно не беше прочел бележката й, че не бива да идва в театъра, и сега беше заел мястото си, откъдето трябваше да насъсква множеството. А тя нямаше възможност да му обясни какво се бе случило.

Оставаше един-единствен начин на действие. Щом започнеше бъркотията и в залата настъпеше хаос, тя щеше да избяга от ложата, да намери Баптист и двамата да се постараят да напуснат театъра преди Лазар.

В този момент Бонапарт заговори и Бел трябваше да влезе отново в ролята си.

— Мразя комедии — каза той. — Трагедията е единственото истинско изкуство. Как мислите вие, мадам?

Тя отговори с няколко нищо незначещи думи и нервно потърка ръцете си. Чу леко шумолене в ръкава си и си припомни писмото, което беше скрила от Лазар.

Сигурно нямаше да има никаква полза от него, но когато завесата се вдигна и Бонапарт съсредоточи вниманието си върху ставащото на сцената, тя извади листа и се опита да разчете написаното.

Веднага позна почерка на Лазар. На кого беше писал? „Когато четете това писмо, заповедите ви ще са изпълнени. Карингтън е отстранен…“

Бел спря да диша. Маршан? Още преди да напуснат Англия, Маршан беше заповядал на Лазар да отстрани Синклер! Бързо прочете и останалото:

„Тази вечер ще свърша останалото. Изабел Варен ще бъде арестувана, в Париж ще избухне хаос, а Бонапарт…“

Бел изпъшка. Последните думи се размиха пред очите й и тя едва не изпусна писмото.

„… а Бонапарт ще умре!“

Най-сетне й стана ясно какво възнамерява Лазар. Тази вечер нямаше да отвлекат Наполеон, а щяха да го убият. Това беше истинският план на Маршан и Лазар. И двамата знаеха, че Изабел никога нямаше да се съгласи да извърши убийство. Затова я бяха използвали като инструмент. И като примамка.

Погледът й се стрелна към мъжа, който седеше до нея. Бонапарт се бе навел напред и се взираше съсредоточено към сцената. Очевидно не подозираше в каква опасност се намира. Лазар щеше да го убие, щом започнеха предвидените безредици. Но каква роля беше отредена за Жан-Клод? Какво място заемаше той в дяволския план на Лазар? Или намекът му, че Жан-Клод също е замесен, беше само начин да я разтревожи допълнително?

Бел погледна отново към сцената. Скоро трябваше да се появи мосю Жорж. Щом видеше друг артист, публиката щеше да…

И той не закъсня да се появи. Изпълнителят на главната мъжка роля, нагласен с накъдрена перука и със силно напудрено лице, не беше в състояние да крие вълнението си. Щом забелязаха, че са били лишени от любимеца си, зрителите от първите редове засъскаха като оси. Лазар остана спокоен, но Баптист реши, че моментът е дошъл.

— Пфу! — провикна се сърдито той. — Не сме платили, за да гледаме този клоун! Собственикът на театъра се подиграва с нас!

Шумът непрестанно се усилваше. Бел видя как Лазар стана. Сега трябваше да действа, все едно какво щеше да й струва това. Нямаше да стои и да гледа как убиват Бонапарт, на никаква цена.

Бел се надигна и дръпна Наполеон за ръкава.

— Ваше Сиятелство е в голяма опасност. Трябва веднага…

Но Бонапарт отмахна ръката й и се загледа със смръщено чело към сцената.

— Какво става тук? Аз познавам този човек. Той не е артист.

— Моля ви! — настоя с треперещ глас Бел.

— Това е… това е граф Дьовил!

— Какво… какво казахте? — Думите на Бонапарт й подействаха като удар в лицето. Бел се обърна рязко към сцената и веднага позна Жан-Клод. Фигурата му беше ярко осветена от свещите на рампата. В ръката си държеше пистолет.

— Не! — изплака Бел. — Жан-Клод! Не го правете! — Но от устните й излезе само безпомощен шепот.

Развълнуваните, гневни гласове в залата отекваха в ушите й като далечни гръмотевици. Сцената, светлините, артистите се размиха пред очите й. Видя само как Жан-Клод насочи пистолета срещу Бонапарт. Първият консул остана неподвижен пред лицето на смъртта. Само гледаше презрително мнимия артист.

Сякаш в театъра останаха само убиецът и набелязаната жертва. Времето спря. Жан-Клод примигна и ръката му затрепери.

— Стреляйте, по дяволите! — изрева вбесено Лазар.

Ръката на Жан-Клод затрепери още по-силно. На челото му изби пот, от гърлото му се изтръгна задавено хълцане и той отпусна оръжието.

Бел въздъхна облекчено. Но тогава видя Лазар. Незнайно как, той успя да прескочи дупката за оркестъра и да се изкатери на сцената. С грозно ръмжене се хвърли към Жан-Клод, изтръгна оръжието от ръката му, обърна се светкавично и стреля към ложата. Ала Бел вече беше успяла да се отърси от летаргията, която вцепеняваше крайниците й. Хвърли се към Бонапарт и го събори на пода на ложата. Куршумът прелетя над главите им.

За момент в залата се възцари задъхано мълчание, после от всички страни се надигнаха крясъци и проклятия. Бел затисна ушите си, за да не оглушее. На сцената и в зрителната зала се възцари хаос.

Тя погледна за миг в очите на Наполеон и изпита чувството, че той беше разбрал цялата истина. За нея, за Жан-Клод, дори за Лазар.

Без да каже нито дума, Първият консул се надигна и й подаде ръка. Лазар беше изчезнал от сцената, но от една странична врата влезе добре позната фигура.

Синклер! Бел беше готова да изкрещи от радост. Дори не се учуди особено, че го вижда в театъра. Разблъсквайки навалицата, той се запъти към нея.

Жан-Клод не се помръдваше. Взираше се като замаян в един от полилеите и очевидно не забелязваше бурята, която беше предизвикал с поведението си.

— Кой стреля? — попита някой.

— Вижте, там в ложата е Бонапарт! — отговори гръмкият глас на Лазар. — Този артист искаше да убие Бонапарт!

Всички глави се обърнаха към ложата. След първия момент на учудване последваха възмутени викове. Бел пламенно се помоли на Синклер да помогне на Жан-Клод и той моментално се отзова на безмълвната й молба. Когато един от зрителите нададе гневен вик и се хвърли върху Жан-Клод, Синклер го повали с юмрук. Преди на сцената да са се качили и други зрители, той сграбчи замаяния граф за рамото, блъсна го в една от страничните врати и изчезна след него.

Бонапарт наблюдаваше ставащото спокойно, едва ли не равнодушно. Бел реши, че е дошъл моментът да се измъкне незабелязано, но в този миг, както бе предвидено в плана й, вратата на ложата се отвори й вътре нахлуха двама души от охраната.

— Гражданино консул, избухнаха безредици. Тук сме, за да ви отведем на сигурно място.

Бел погледна в лицата на двамата мъже и разбра, че това не бяха хората на Креси, а истинските пазачи на Бонапарт. Въпреки това направи опит да избяга.

— Искаха да го убият! — извика тя. — Трябва веднага да изведете Първия консул от театъра!

Ала когато се опита да се промуши между двамата пазачи и да излезе в коридора, Бонапарт проговори със спокоен глас:

— Арестувайте тази жена.

Въпреки уплахата си Бел успя да изобрази учудване.

— Аз… боя се, че не разбирам…

— О, напротив, Изабел Варен, разбирате — отговори студено той и се обърна към войниците: — Арестувайте я!