Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (6)

6

Млечнобялата светлина на утринния здрач хвърляше диамантени искри върху вълните на канала, които се удряха в доковете и леко полюляваха „Добрата лейди Нел“. Дебелите въжета скърцаха, сякаш пощенският кораб трепереше от нетърпение да потегли на път.

Моряците отдавна бяха на крака и се занимаваха с такелажа, за да се възползват от отлива. Пощата за континента вече беше натоварена. Точно тогава към стълбичката забърза самотен пътник. Лицето му беше увито в дебел вълнен шал, почти бялата коса беше скрита под червен каскет: в този вид Етиен Лазар почти не направи впечатление на заетите моряци.

Синклер и Бел бяха потърсили защита от вятъра зад един навес, откъдето проследиха напрегнато качването на Лазар на борда.

Синклер скри ръце в джобовете на широкото си палто. Появата на французина предизвика неистовото желание да му извие врата.

— Лазар очевидно не иска да рискува да заминем без него — изръмжа той.

— Може би ще имаме късмет да падне от борда. — Макар че гласът на Бел прозвуча весело, Синклер забеляза тънката линия около устата й.

— Защо е всичко това, Ейнджъл? — поиска да узнае той. — Вие презирате този човек, защо тогава се съгласихте да дойде с нас? — Този въпрос продължаваше да го занимава, но досега Бел упорито отказваше да говори за Лазар. През последните два дни не се виждаха често, защото бяха твърде заети с приготовленията за пътуването и Синклер нямаше време да разпита за третия участник в мисията. Но сега, когато страшният човек отново се изпречваше на пътя им, трябваше непременно да получи обяснение.

Както винаги, Бел се опита да избегне отговора.

— Лазар има и някои ценни качества — обясни тихо тя. — Никой друг, дори Баптист, не познава толкова добре Париж.

Синклер застана пред нея, от една страна, за да я предпази от силния вятър, и от друга, за да я принуди да го погледне.

— Този отговор не ме задоволява — отсече той. — Мисля, че е време да ми разкажете по-подробно за приятеля си Лазар.

— Нали ви обясних: спорът е между мен и него и няма нищо общо с вас, мистър Карингтън.

Бел се опита да се промуши покрай него, но той й попречи, като опря двете си ръце на дървената преграда.

— Разбира се, че има нещо общо с мен, Ейнджъл. — Видя как меките линии на лицето й се втвърдиха и се усмихна. Тя не беше от жените, които се поддаваха на сплашване и изисквания. Май беше по-добре да прибегне до ирония. — Нима не разбирате? Аз много държа да си запазя ухото, затова ще внимавам да не ви обидя като Лазар. — Плъзна многозначителен поглед по устните й и слезе към меката закръгленост на гърдите. Светлината в очите й му показа, че тя не беше нечувствителна към този директен поглед.

„По дяволите, не мога да се справя с този човек“, помисли си Бел и се остави на вече познатите й сладостни тръпки. Винаги когато Синклер се доближаваше до нея, тя започваше да трепери. Даже когато разговаряха сериозно, успяваше да й напомни, че тя е жена, а той — мъж.

— Ако някога се изкуша да стрелям по вас, мистър Карингтън — изрече кисело тя, — ще се прицеля доста по-надолу от ухото.

Когато Синклер се ухили, тя блъсна ръката му и се опита да избяга, но той я настигна само след няколко крачки.

— Имайте милост към мен, Ейнджъл! Аз съм нов член във вашата компания и е естествено, че искам да науча повече за вас и за Лазар. Не е чудно, че бедният крал Луи все още тъгува в изгнание, щом роялистите стрелят един срещу друг, вместо…

— Вече ви казах, че не съм роялистка, а що се отнася до Лазар… — Бел се изсмя пренебрежително, обърна се рязко и погледна Синклер право в очите. — Някога беше санклют, което значи радикален революционер. Уверена съм, че е викал най-гръмко от всички, когато обезглавиха крал Луи XVI. Ако зависеше от Лазар, щеше да изтреби всички аристократи на земята. Според него само работниците имат право да съществуват.

Синклер я погледна смаяно.

— Защо тогава работи за Маршан?

— Твърди, че е осъзнал грешката си и е станал лоялен монархист. Сигурно си мисли, че е заблудил Маршан, но аз не вярвам. Виктор има ум в главата си. Общото помежду им е, че и двамата мразят Наполеон, но докато Виктор иска да види на трона крал от рода на Бурбоните, Лазар иска анархия. — Бел помълча малко и добави замислено: — Интересно ми е какво ще стане, когато престанат да си бъдат полезни един на друг.

Синклер разтърка челото си.

— Става все по-объркано — оплака се той. — Имам чувството, че чета книга, от която са откъснали половината страници. — Погледна я и твърдо заяви: — Мисля, че поне част от тези страници са в ръцете ви!

Бел стисна устни. Мразеше да й задават въпроси за живота й и го беше казала на Синклер още от самото начало. Ако искаше да работи с нея, трябваше най-сетне да се примири, както тя се беше примирила, че я нарича ангел.

Но може би по отношение на Лазар трябваше да бъде по-отстъпчива. Бел въздъхна. Синклер имаше пълното право да узнае цялата история. След като щеше да работи съвместно с Лазар, той трябваше да знае с кого си има работа.

Синклер мълчеше търпеливо. Очевидно беше усетил, че тя се размеква. Бел се загледа в ятото чайки, които кръжаха над главите им с пронизителни крясъци. Ала не следеше полета на чайките, а болезнения спомен, който много искаше да забрави — както и десетки други.

— Преди две години двамата с Лазар изпълнявахме мисия — заговори бавно тя. — Задачата беше проста: да открием накъде ще се насочи следващият удар на френските войски срещу съюзниците.

Бел помълча малко и тъжно поклати глава.

— Още от самото начало ни тръгна наопаки. Веднага след като пристигнахме във Франция, аз се разболях. Имах висока температура и казах на Лазар да ме остави и да продължи сам. Но той настоя да остане при мен, докато оздравея. Ако не се беше грижил за мен, сигурно щях да умра.

— Изобщо не ми прилича на болногледач.

С тези думи Синклер изрази точно чувствата на Бел от онова време. И днес й беше невъзможно да си обясни неочакваната загриженост на Лазар.

— Изглеждаше омагьосан от мен. Тогава жестокостта му не беше така ясно изразена. Вероятно си е мислил, че в мое лице е срещнал достойна партньорка. Че си приличаме…

— Вие и той? — изръмжа Синклер. — Само при мисълта за това ме побиват тръпки. Но все пак се радвам, че се е грижил за вас, докато оздравеете. И какво стана после?

— Продължихме да изпълняваме мисията си. Всичко вървеше добре, докато ни откриха двама войници и трябваше да ги затворим. И двамата бяха съвсем млади момчета. — Тя затвори очи и си представи селянчетата в лошо ушити униформи, изпратени далече от къщи и ужасно уплашени. Отвори очи и продължи бързо: — Вързахме ги и ги скрихме в една плевня. Можехме да се махнем веднага. Щеше да мине много време, преди да ги открият. Не беше необходимо да ги убием, но Лазар беше на друго мнение. — Устните й затрепериха. — През цялото време остреше проклетия си нож… Винаги се държи нежно с него, все едно е жена…

Синклер потрепери от ужас.

— Велики боже! Нима е искал да заколи двамата войници?

— Да, но не можа да го направи, защото го заплаших с пистолета си. Опита се да го изтръгне от ръцете ми и той гръмна.

Бел спря да диша. Все още го виждаше ясно пред себе си: Лазар, стиснал с две ръце главата си, кръвта, която струи между пръстите му, чуваше писъците му — ужасяващи, нечовешки писъци.

Синклер улови ръцете й. Пръстите й бяха леденостудени. Топлината на кожата му проникна през тънката кожа на ръкавиците и прогони студа. Крясъците на Лазар се размиха в крякането на чайките, които кръжаха над кея.

— Отведох го на лекар — продължи глухо тя. — Не можаха да спасят ухото му. Беше цяло чудо, че изобщо оцеля след раняването. — Поклати уморено глава и заключи: — Чувствах се толкова виновна! Не исках да стрелям в него, исках само да го спра.

— Съжалявам, че не сте улучили по-добре. Трябваше да убиете негодника, Ейнджъл.

Бел го погледна изненадано. Силните думи я стреснаха.

— Няма нищо по-опасно от ранен чакал. Когато ви гледа… — Синклер не довърши думите си. — Не трябваше да се съгласявате с участието му в мисията.

— Може би сте прав. — Той не й каза нищо, което тя да не знае. През последната седмица непрекъснато си повтаряше същите думи. — Но той спаси живота ми и като се има предвид колко тежко го раних, Маршан е прав: аз съм длъжна да му дам още един шанс.

Синклер не споделяше мнението й, но въздъхна примирено.

— Искам да бъдете много предпазлива с този човек, Ейнджъл. Разбрахме ли се?

Във всеки друг случай заповедническият му тон щеше да я ядоса, но този път само се усмихна.

— Аз съм винаги предпазлива, мистър Карингтън. Ако искаше да ми отмъсти, Лазар щеше да го направи много отдавна. Повярвайте, той не е от търпеливите.

— Въпреки това няма да стоите с гръб към него, особено на борда на този кораб. Освен това не искам да ви виждам близо до него.

— Не се страхувайте. Смятам да прекарам цялото плаване в кабината си. — Макар че гордостта й не допускаше да признае слабостта си, тя добави: — Аз… страдам от морска болест.

Чертите на Синклер загубиха строгостта си.

— Адмирал Нелсън има същия проблем — отговори с усмивка той.

— Вярно ли е? — попита смаяно Бел и му хвърли подозрителен поглед. — Признайте, че току-що го измислихте, Синклер!

— О, не, вярно е, кълна се в честта си!

Все едно дали твърдението му беше вярно или не, той отново бе успял да я развесели, да извика усмивка на лицето й.

Тя забеляза, че ръцете й все още бяха в неговите, и колебливо се освободи.

Двамата продължиха разходката си в другарско мълчание. Бел си каза, че твърде бързо беше свикнала със Синклер като партньор. Толкова добре можеше да разговаря с него…

Прекалено добре, помисли си тя и се запита с какво този чужд мъж я беше накарал да му разкрие болезнени неща от миналото и да му покаже слабостите си. Какво всъщност знаеше тя за Синклер Карингтън? Погледна го изпитателно. Той тъкмо беше насочил поглед към сивите вълни на канала, изложил загорялото си от слънцето лице на стихиите, и очевидно се наслаждаваше на вятъра, който рошеше косите му. Лицето му не издаваше нищо, освен че беше забележително красив мъж — от арогантната усмивка, до пламъка в очите му, когато я гледаше.

Може би беше време и тя да му зададе няколко въпроса. Бел спря така внезапно, че Синклер продължи напред сам, докато забеляза, че тя не беше до него. Обърна се към нея и въпросително вдигна тъмните си вежди.

— Знаете ли, Синклер, мислех си… — започна тя.

— Това прозвуча доста притеснително, Ейнджъл.

Подигравката в гласа му не я спря.

— През последните дни узнахте много неща за мен, но аз, както и преди, не знам нищичко за вас.

В очите му светна предпазливост.

— Какво искате да знаете?

— Вие знаете защо работя за Маршан, затова искам да попитам: защо го правите вие? Но не се опитвайте да ми обяснявате, че сте убеден роялист, защото няма да приема!

— И насън не бих помислил да ви лъжа, Ейнджъл. Много просто: правя го заради парите. Аз съм авантюрист и обичам приключенията също като вас. Вече ви казах, че имаме много общи неща.

Гласът му стана тих и доверителен, като милувка. Бел се постара да не забелязва тръпките в корема си.

— Маршан предложи високо възнаграждение, но вие не пожелахте да тръгнете за Франция — възрази тя.

— Като сме заговорили за пътуване… — Синклер бръкна във вътрешния джоб на жакета си. — Това са паспортите ни.

Защо искаше да отклони вниманието й? Бел изкриви уста. Нямаше да се отърве толкова лесно. Скоро щеше да разбере, че тя може да задава същите настойчиви въпроси като него. Пое подадените й паспорти и ги прелисти бегло, готова да му ги върне веднага. Ала погледът й спря върху един ред: „Изготвени за мистър и мисис Синклер Карингтън и камериерката им Полет Бувоа“.

— Мисис Карингтън? — В погледа й се появи хлад. — Нямах представа, че ще дойде и майка ви.

Той се усмихна и изобщо не се впечатли от нарастващия й гняв.

— Много добре знаете, че това сте вие, Ейнджъл. Сметнах, че е най-добре да се представим за мъж и жена.

— Аха! Вие сте сметнали така! Аз имам навика сама да избирам ролите си, мистър Карингтън! — Хвърли му ядно паспорта и заключи: — Ако си въобразявате, че ще…

— Един момент, Бел! Помислете разумно. За да успеем да се приближим до Наполеон, трябва да влезем във висшето общество, а за това е необходимо да се представим за почтена двойка.

— Бихте могли да ме представите като ваша сестра.

Погледът на Синклер се плъзна бавно и с наслада по фигурата й — както винаги, Бел изпита лека възбуда.

— Никой няма да повярва, че сте ми сестра. Изобщо не си приличаме. Освен това като омъжена жена ще разполагате с по-голяма свобода на действие.

Макар да не й беше лесно, тя трябваше да признае, че той беше прав. Ала продължи да се съмнява в основанията му. Докъде щеше да стигне тази игра?

Докато Синклер прибираше фалшивите документи в джоба си, тя попита язвително:

— Вярвате ли, че ще изглеждате убедително като женен мъж? По-скоро приличате на голям донжуан.

Очите на Синклер светнаха развеселено.

— Защо не ми дадете възможност да се поупражнявам?

Бел се вцепени. Точно от това се беше опасявала. Преди да е успяла да отвърне, той я прегърна и я привлече към себе си. Тя опря ръце в гърдите му и усети играта на силните мускули под дрехата.

— Почтените двойки не се държат по този начин — проговори задъхано тя.

— Така ли? Уверявам ви, че ако ми бяхте съпруга, щях да се държа точно по този начин.

Може би щяха да си останат с тази шега, ако точно в този миг погледите им не се бяха срещнали. Прескочи искра на взаимно привличане, необяснима, но истинска. Леката усмивка на Синклер изчезна, лицето му стана сериозно и той я притисна по-силно до гърдите си. Ръцете й изведнъж омекнаха и тя нямаше повече сила да го държи далече от себе си.

Устата му се сведе бавно към нейната. Бел потрепери. Устните му бяха солени и настойчиви. Съпротивата й бързо отслабна, устните й станаха меки и податливи, отвориха се за езика му, който с бавни, горещи кръгове изследваше чувствителните зони на устата й. Дълбоко в нея пламна желание и събуди сладка болка в най-съкровената й същност. Твърде дълго беше потискала този копнеж.

Събрала последните остатъци от разума си, тя извърна глава настрана.

— Не — прошепна задъхано тя, когато устните му нежно се плъзнаха по бузата към слепоочието. Дъхът му пареше кожата й. — Нали се разбрахме, че няма да… Не е разумно… аз… О!

Протестът й завърши с вик. Бе забелязала две широко отворени сиви очи, които святкаха изпод периферията на сламена шапка. Съвсем близо до тях стоеше момченце със светлоруси къдрици и ги наблюдаваше с неприкрито възхищение.

— Синклер! — Бел побърза да се освободи от прегръдката. — Имаме си зрител.

— Какво каза? — Синклер беше толкова развълнуван, че не схвана смисъла на думите й. В следващия миг видя момчето и направи гримаса. Сякаш го заляха с кофа студена вода. Бел се изчерви от срам. Ако на страстната им прегръдка беше присъствал някой от пристанищните работници, сигурно щяха да чуят няколко неприлични забележки, но вниманието на невинното дете ги накара да се почувстват ужасно неловко. Даже Синклер загуби ума и дума — за първи път в живота си.

Най-сетне детето разведри атмосферата. То смръщи чипото си носле и избухна във весел смях, чиято прелест бе подчертана още повече от липсата на един преден зъб.

— И аз обичам да целувам хубави момичета — оповести малчуганът.

След кратък момент на изненада Синклер отметна глава назад и избухна в смях. Бел също се усмихна колебливо.

— Но предпочитам бонбони — продължи момчето.

— Така ли? Да знаеш, че като пораснеш, вкусът ти ще се промени. — Продължавайки да се смее, Синклер извади от джоба си кутийка с ментови бонбони и я протегна към детето.

Без да се притеснява, малкият си взе няколко бонбона и ги натъпка в устата си.

Синклер също си взе бонбон и го засмука с детско удоволствие. Като забеляза изненадата на Бел, обясни:

— И аз обичам сладки неща, Ейнджъл. Още един мой порок.

— Май се събраха доста пороци, мистър Карингтън.

— Този е безобиден. — Той я дари с дяволит поглед и Бел неволно облиза устните си, все още парещи от целувката му.

Тази целувка няма да се повтори, закле се тя и отново се изчерви. Най-умното беше да не се занимава повече със Синклер и да съсредоточи вниманието си върху детето, което почти беше изяло бонбоните. Наведе се към него и с треперещи пръсти оправи сламената шапка, накривена от вятъра. Момчето й напомни за децата, крито нямаха място в живота й. Веднъж забременя, скоро след сватбата си, но едно падане при езда сложи край на надеждите й. Сигурно никога нямаше да има свое дете…

Тя прогони сърдито самосъжалението, което заплашваше да я завладее, и попита:

— Как се казваш, млади човече?

Момчето глътна последния бонбон и отговори:

— Джон-Джек.

— А на колко си години, Джон-Джек?

Малкият гордо вдигна едната си ръка и разпери пръсти; след миг обаче, измъчван от нечиста съвест, сви палеца.

— Четири години? — попита с добре изиграно учудване Бел. — Значи си голямо момче. Но все пак не бива да се разхождаш сам по доковете.

Тя огледа по-внимателно облеклото на детето. Панталонките му бяха мръсни, но от най-фин кашмир, кадифеното жакетче имаше месингови копчета, яката беше от скъпа бяла дантела. Очевидно Джон-Джек не беше от съсловието на грубите пристанищни работници или на рибарите, който седяха наблизо и кърпеха мрежите си.

— Да не си се изгубил, малкият? — попита загрижено тя.

Джон-Джек изпухтя възмутено.

— Не, разбира се! Избягах от бавачката си.

Синклер отново избухна в смях.

— Този млад джентълмен има многообещаващо бъдеще в тайните служби, как мислите, Ейнджъл?

Бел го погледна укорително.

— Това не е смешно. Не окуражавайте детето да бяга от бавачката си. Бедната му майка сигурно е много разтревожена.

— Моята майка е на небето. — Джон-Джек стисна устни, за да спре треперенето им. — Сега и татко заминава. Ей с онази лодка. — Той посочи „Добрата лейди Нел“. — Отива във Франция. Според мен това е още по-далече от небето.

Тъгата на детето трогна Бел. Но още повече я изненада поведението на Синклер. Дяволито святкащите зелени очи станаха меки и нежни, той се наведе и вдигна детето на ръце.

— Погледни натам, Джон-Джек, и ще видиш, че Франция не е толкова далеч! — Показа му тъмната ивица земя, която се очертаваше на хоризонта зад зелените вълни на канала. — Виждаш ли? Можеш почти да я докоснеш. Татко ти сигурно ще се върне много скоро, преди да си усетил, че ти липсва.

— Вярно ли? — Макар да не изглеждаше много убеден, малкият прегърна здраво врата на Синклер и се наведе напред с присвити очи. Очевидно беше повярвал, че може да се докосне до френския бряг.

Бел не вярваше на очите си. Досега не беше срещнала нито един мъж, който да притежава достатъчно чувствителност, за да разбере страха на детето от загубата на бащата, и освен това да е в състояние да измисли начин да противодейства на този страх. Синклер изглеждаше толкова естествен, толкова спокоен с детето на ръце, сякаш вкъщи го очакваха поне дузина хлапета. А може би наистина имаше семейство — тя все още не знаеше нищо за мистър Карингтън.

Да, тя не знаеше нищо за него, но онова, което виждаше й харесваше. Би трябвало да му се разсърди, че си открадна целувка, но беше достатъчно честна да признае, че не бе сторила нищо, за да му попречи. Винаги беше смятала, че жените са също така страстни като мъжете, и Синклер Карингтън й го бе напомнил по категоричен начин. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, ако не им предстоеше тази опасна мисия…

Но това беше реалността, затова от днес нататък трябваше да стои далече от него и да не се поддава на илюзии. Животът й зависеше от умението да разсъждава трезво. Освен това беше крайно време да се качат на борда. Макар да й беше трудно да откъсне Синклер от детето, което вече се усмихваше уверено, тя каза:

— Трябва да върнем детето на семейството му и да…

— Жан-Жак! — прозвуча зад нея мъжки глас.

— И да… — Бел не можа да завърши изречението. Мъжът отново извика детето и френският акцент отекна в сърцето й като мъчително повторение на стара, уж забравена мелодия.

Когато чу зад себе си стъпки, тя се обърна бавно. Сянката на мъжа падна върху лицето й. Като я видя, той застина на мястото си и шумно пое въздух. Добре познатите й черти се опънаха и побеляха.

Бел изпита чувството, че към сърцето й посегна желязна ръка. Ушите й забучаха. Синклер, детето, оживлението по доковете — всичко изчезна в гъста мъгла. Останаха само тя и мъжът, който беше толкова близо до нея, че можеше да го докосне.

Изведнъж се върна назад във времето и се видя отново да стои на каменните стъпала на Сен Совьор. А насреща й вървеше благородният граф Дьовил, дошъл да вземе невестата си.

Не, времето беше жестоко. Защо си правеше злобни шеги с нея? Къдравата коса, някога златнокафява, беше пронизана от сребърни нишки. Дълбоки бръчки се бяха врязали в челото и около устата и изглеждаха твърде строги за фино изрязаното, лице.

— Жан-Клод… — пошепна Бел. Винаги беше живяла с увереността, че един ден ще го види отново. Често си представяше какво ще каже и какво ще направи тогава. А сега мигът беше настъпил, но тя не беше в състояние да каже нито дума. Стоеше насреща му и се взираше в мършавото му лице с надеждата да открие знак, че най-после й е простил.

Не, не беше. Сивите му очи вече не бяха забулени от тъга като в съня й, а показваха, че е бил тежко засегнат и обиден. Причината за това не беше нито времето, нито революцията. Вината беше само нейна.

Бел сведе поглед. Не можеше да понесе повече да го гледа. Двамата с Жан-Клод стояха един срещу друг мълчаливи и неподвижни като статуи. Синклер, все още с детето на ръце, се раздвижи неспокойно.

Бе забелязал как очите й се разшириха, когато позна мъжа, и как веднага след това цветът изчезна от бузите й, сякаш бе получила вътрешен кръвоизлив. Никога не си беше представял, че може да види гордата Изабел толкова унизена, толкова сломена. И за всичко беше виновен бледият непознат с корави, обвиняващи очи.

— Кой, по дяволите, е този Жан-Клод? — Синклер не усети, че произнесе думите гласно, и се стресна от отговора на детето.

— Това не е дявол, това е моят татко! — Джон-Джек се плъзна от ръцете му, отиде при мъжа и прегърна коленете му. — Татко, татко! Този джентълмен ми показа как мога да пипна Франция!

Звънкият глас на момченцето разруши магията. Бащата бавно се наведе към сина си.

— Къде беше, Жан-Жак? Толкова пъти те виках, че съвсем прегракнах.

— Но аз бях през цялото време тук, татко!

— Вината е моя — обясни учтиво Синклер. — Разговарях с малкия и макар че чух виковете ви, не се сетих, че имате предвид него. Той ни каза, че името му е Джон-Джек.

Чифт студени сиви очи се насочиха към Синклер, сякаш едва сега бяха забелязали присъствието му.

— Синът ми се затруднява да говори майчиния си език. Вашата страна направи от него истински англичанин.

„Каква горчивина се крие зад тези прости думи“, помисли си Синклер.

— Благодаря ви, че сте се погрижили за Жан-Жак — продължи Жан-Клод. — Надявам се, че не ви е създал проблеми.

— Разбира се, че не.

Французинът хвана сина си за ръка и се приготви да го отведе. Движението му накара Бел да се осъзнае.

— Значи момчето е ваше? — попита тя толкова тихо, сякаш не можеше да повярва. — Тогава… сте се оженили втори път?

— Да — гласеше краткият отговор. — Но сега съм вдовец. — Очевидно против волята си той се обърна още веднъж към Бел. Коравата обвивка се стопи като лед на слънце. — Толкова време мина, Изабел — продължи тихо той. — Все още сте много красива.

Бузите й пламнаха.

— Благодаря, Жан-Клод.

Толкова е крехка и уязвима, помисли си ядосано Синклер. Когато тя произнесе името на мъжа, той разбра с верен усет, че двамата бяха имали много близка връзка, и изпита странното чувство, че някой го е ударил в стомаха. Изненада сам себе си, като пристъпи към Бел и собственически сложи ръка на талията й.

— Както разбирам, вие се познавате с жена ми, мосю.

Забеляза как Бел се скова при тези думи и очите й засвяткаха гневно. Жан-Клод потръпна, сякаш Синклер го беше ударил.

— Вашата… жена?

— Не… — започна Бел и се опита да се изтръгне от ръцете на Синклер.

— Женени сме съвсем отскоро — прекъсна я той и я прегърна по-здраво. — Моето име е Синклер Карингтън. А вие как се казвате?

— Граф Дьовил. — Жан-Клод се усмихна принудено. — Желая ви щастие, мосю, Изабел! — Явно си бе възвърнал самообладанието. — Моля извинете неучтивостта ми, но синът ми става неспокоен. — Обърна се към Джон-Джек, който, явно отегчен от тайнствените разговори между възрастните, подскачаше наоколо. — Трябва да го отведа при бавачката му.

— Не, Жан-Клод, моля, почакайте! — Викът на Бел беше твърде слаб и закъсня. Без да позволи на момчето да се сбогува, Жан-Клод го поведе към улицата. Синклер беше много изненадан от облекчението, което изпита при оттеглянето на мъжа; сякаш беше победил неприятел.

Бел се освободи от ръката му и той помисли, че искаше да догони отиващия си. Но тя направи само няколко колебливи крачки и се обърна към него с разкривено от гняв лице.

— Как посмяхте да ме представите за своя жена!

— Нали се бяхме уговорили, Ейнджъл?

— Не беше нужно да се преструваме пред него.

— Пред Жан-Клод? — Синклер произнесе името с неприкрит гняв. — Защо не? Каква е разликата?

Бел беше готова да отговори гневно, но бързо затвори уста. Огънят в очите й угасна.

— Няма разлика. Никаква.

Тя скръсти ръце под гърдите си и се запъти към края на дока, където се загледа във водата. Раменете й увиснаха безсилно. Изглеждаше толкова уморена. Разбита, победена жена. Синклер изпита силно желание да я прегърне, за да я утеши, но разумът му се бореше с чувствата.

Какво ставаше с него, по дяволите? Защо се държеше като ревнив любовник? Това беше безумие. Освен целувката, не беше разменил други нежности с Изабел Варен. Естествено, целувката беше много специална. Тя му вдъхна чувството, че е открил у Бел нещо, което е търсил цял живот. Въпреки това…

Ето как се чувства мъжът, когато жената го прави на идиот. Синклер нервно почеса брадичката си. Ако Чав можеше да види сега великия донжуан, щеше да умре от смях.

Досегашните му връзки с жени не бяха засегнали сърцето му и сега не знаеше как да реагира на новите, объркващи чувства. Трябваше ли да се извини, че се бе държал като ревнив глупак, или беше по-добре просто да забрави? Бел беше потънала в собствените си нещастни мисли и изобщо не се интересуваше от състоянието му.

Но той се лъжеше. Тя осъзнаваше болезнено както присъствието, така и мълчанието му, защото отбеляза горчиво.

— Е, мистър Карингтън, къде остана досегашното ви любопитство? Очаквах да ме засипете с въпроси за граф Дьовил.

— Този път не съм сигурен, че искам да узная истината, Ейнджъл.

— Графът ми беше мъж.

Синклер беше толкова изненадан, че загуби ума и дума. После избухна:

— Мъжът ви? Мислех си, че е мъртъв!

— За мен е все едно мъртъв, но това е жива смърт. Във Франция я наричат развод.

Синклер се смяташе за човек, който не се шокира лесно, но сега не можа да скрие стъписването си.

— Развод? — повтори той с дрезгав глас.

— Още една новост, която революцията дари на човечеството, мистър Карингтън. — Тя се изсмя горчиво и той потръпна. — В Париж вече не е необходим парламентарен акт, за да се анулира един брак. Достатъчно е двамата да изразят съгласието си, да подпишат няколко документа, и готово.

„Дали съгласието наистина е бил двустранно?“ — запита се Синклер. Един поглед в тъжните очи на Бел даде отговор на въпроса. В жест на мълчаливо съчувствие й подаде кърпичката си. Тя се взря безмълвно в белия лен. След миг очите й се разшириха от изненада.

— О, сега разбрах какво искате! Мислите, че ще започна да плача? Не се страхувайте, отдавна съм забравила как се плаче. — Тя му върна кърпичката с иронична усмивка. — Жалко, нали? Жената, която умее да плаче, може да направи от това добър капитал.

Начинът, по който тя криеше болката си, трогна Синклер много повече, отколкото ако се беше разплакала. Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Ако нямате нищо против, смятам да се кача на борда.

— Бел…

— По време на плаването ще остана в кабината си. Ще се присъединя към вас, щом дойде време за слизане.

Тя се обърна рязко и забърза към кораба. Бе отхвърлила категорично опита му да я утеши и той нямаше друг изход, освен да се подчини. Загледан след нея, той мачкаше кърпичката в ръката си, завладян от иронията на ситуацията. Цял живот се беше старал да избягва плачещи жени, а сега беше готов да даде всичко, което имаше, за да държи Бел в обятията си и да я остави да се наплаче. Но нямаше друг избор, освен да я остави да си отиде.

 

 

Бел се качи колкото можеше по-бързо на борда на „Добрата лейди Нел“. Гредите на палубата сякаш поддаваха под краката й. Най-сетне намери кабината си и влезе, олюлявайки се.

Помещението беше тясно и тъмно; единственият фенер разпространяваше слаба светлина и тя изпита чувството, че е погълната от морско чудовище.

Едновременно с това малката кабина беше сигурно пристанище. Бел затвори вратата зад гърба си, облегна се на дебелото дърво и затвори очи, сякаш с този жест можеше да прогони мъчителните си мисли.

Жан-Клод… дали сцената на кея беше само сън или той наистина се бе върнал в живота й след толкова години празнота? Никога не си беше представяла, че срещата им ще протече по този начин. Двамата се бяха озовали съвсем близо един до друг, но не се бяха докоснали. Срещнаха се и се разделиха като непознати. Той се появи за малко и отново изчезна, без дори да й каже сбогом. И най-страшните й кошмари не бяха толкова жестоки.

— О, мила, ето те най-после! — Ведрият поздрав на Полет Бувоа раздразни нервите на Бел като фалшиви тонове на пиянска песен в свещената тишина на църква. Нагиздена с яркожълта, дълбоко изрязана рокля, с тънка червена панделка на шията и разпилени кестеняви къдрици, тя беше неприятна гледка за уморените очи на приятелката си.

Полет стоеше над отворен сандък и тъкмо изваждаше строга черна рокля. Разтърси я и се засмя.

— По дяволите! Боя се, че е време отново да се превърна в твоята вярна камериерка, преди…

Като видя бледото лице на Бел, тя прекрати безгрижното си бъбрене.

— Какво ти е, скъпа? Изглеждаш, като че си видяла призрак.

Тази забележка беше толкова близо до истината, че Бел едва не избухна в истеричен смях. Полет изкриви лице.

— Пак ли си се карала с Лазар? Видях го да се качва на борда. Този грубиян! Ще го хвърля в морето, ако си позволи да…

— Не, Лазар няма нищо общо. — Изведнъж коленете на Изабел омекнаха, тя се довлече до леглото си и се отпусна тежко върху покривката. — Просто аз… нали знаеш, че не мога да пътувам по море!

Загрижена, Полет отиде при нея.

— Миличката ми! Каква глупачка съм, да не се сетя по-рано. — Тя притисна тънката си ръка върху челото на Бел. — Страх те е от лошото море. Не се тревожи, Полет ще се грижи за теб. Но първо трябва да се преоблека.

Бел бутна ръката й. Върви по дяволите, Полет, помисли уморено тя и си пожела енергичната французойка да разбере, че тя предпочита да остане сама.

Но Полет не усещаше такива неща. Тананикайки весело, тя свали жълтата рокля. Бел нямаше да й разкрие истинската причина за слабостта си, даже ако това беше единственият начин да се отърве от нея. Макар че работеше с Полет повече от година, двете не знаеха нищо една за друга. Полет беше много полезна в ролята си, но изглеждаше твърде лекомислена, за да я натовари с важни задачи.

Докато Бел лежеше със затворени очи и мислено я пращаше по дяволите, Полет нахлузи черната рокля и оживено заразказва колко добре се е забавлявала с красивите моряци в пристанището на Портсмут.

— Въпреки това се радвам, че отиваме в Париж. Това е най-доброто място на земята, когато човек иска да се люби!

„Или да умре от любовна болка“, помисли си тъжно Бел. Погледът й се плъзна към грубите греди на тавана и тя се напрегна да долови нещо от палубата. Малкият Жан-Жак беше казал, че баща му ще пътува с този кораб за Франция. Нима Жан-Клод отново беше близо до нея? Наполеон беше обещал амнистия на емигрантите и Жан-Клод отново се бе представил с графската си титла. Дали възнамерява да се върне в Мервал?

Но това вече не я засягаше. Бел се обърна настрана и притисна с пръсти пулсиращите си слепоочия. Каквото и да беше решил Жан-Клод, в живота му вече нямаше място за нея. Тя си беше въобразявала, че отдавна е разбрала тази истина, но се оказа, че се е заблуждавала. Защо й беше толкова трудно да се срещне отново с него?

Може би причината беше в очите му: в тях имаше толкова тъга и болка от измамата й, толкова наранена гордост. Очевидно той не можеше да й прости. Но най-лошото беше, че тя самата никога нямаше да си прости, докато не чуеше прошката му.

— Ето, скъпа, изпий това!

Бел отвори очи и видя, че Полет й подаваше чаша с тъмно оцветена течност. Къдриците й бяха скрити под тъмно боне, слабата фигура — увита в отблъскващо черно. Учудващо бързо се беше превърнала в почтена камериерка на средна възраст.

Бел погледна подозрително чашата.

— Какво е това?

— Лауданум, скъпа. Така ще заспиш и няма да усещаш люлеенето на кораба.

Бел поклати глава. Сънят беше начинът на Полет да избяга от всички неприятности. Но чудовищата, които дебнеха в тъмните ъгълчета на съзнанието й само чакаха да се освободят, превръщаха съня й в проклятие, вместо в благословия.

Днес обаче беше твърде изтощена, за да се противопостави на настояванията на Полет. Взе чашата и я остави на шкафчето до леглото. Надяваше се, че като обещае да изпие лауданума, най-после ще се отърве от Полет. Изпрати я да подиша малко чист въздух на палубата и „камериерката“ й се съгласи с готовност.

Когато вратата се затвори зад Полет, над кабината се спусна оловна тишина, тежка като спомените, които я връхлитаха. Бел се отпусна по гръб в коравото легло и сложи ръка на очите си.

Колко странно нещо беше животът. През всичките тези години не беше минал ден, без да помисли за Жан-Клод, и точно днес, когато нито веднъж не се беше сетила за него, когато беше готова да признае, че желае друг мъж, той реши да се върне в живота й.

Какво ли си мислеше Синклер за нея в този момент? За пореден път му беше казала повече, отколкото всъщност искаше. Дори той изглеждаше шокиран, когато му призна за развода. Но в очите му нямаше осъждане, точно обратното. Ако му беше позволила, щеше да я вземе в прегръдката си. За миг се беше изкушила да го стори, но не посмя.

Ако си беше позволила да изплаче мъката си от изгубената любов на Жан-Клод в силните ръце на Синклер, щеше да се презира. Това означаваше да се подиграе и с двамата. Истината беше, че тя още копнееше за Жан-Клод.

Това чувство я разгневи и засрами едновременно. Очевидно Жан-Клод беше успял да изгради живота си наново, да се ожени повторно. Вероятно жена му е била английска дама с благороден произход, а не незаконна дъщеря на второкласна артистка от Дръри Лейн. Сега беше вдовец, но имаше прекрасен малък син, който го утешаваше. Син, който можеше да бъде и неин, ако не…

Бел простена и се обърна на другата страна. Видя чашата и посегна към нея. В сравнение с тези мъчителни, саморазрушителни мисли дори сънят и кошмарите му не изглеждаха толкова страшни. Без всъщност да го иска, тя изпи лауданума.

 

 

„Добрата лейди Нел“ пореше бързо високите вълни на Ламанша. Силният бриз издуваше платната. Хладният вятър отдавна беше прогонил пътниците от палубата. Само трима мъже стояха до релинга и наблюдаваха размитата доскоро брегова линия, която се очертаваше все по-ясно на хоризонта.

Синклер се облягаше на една бъчва, привързана за гредите. Небрежната поза не издаваше нищо от напрежението, което опъваше раменете и тила му. През дима на пурата си той наблюдаваше поред Лазар и Жан-Клод.

Варен стоеше сам до релинга. Финото му лице излъчваше меланхолия. Простият тъмен костюм и широкополата шапка не можеха да измамят никого — той беше аристократ, един от онези, които открай време бяха олицетворение на добродетел, дълг и чест.

Синклер се опита да си представи Бел редом с Жан-Клод, но не успя. Тя беше твърде силна, твърде жива, за да е била омъжена за този меланхоличен досадник. Въпреки това бракът беше анулиран от Варен, не от нея, и тя продължаваше да страда от случилото се.

Сега Синклер съжаляваше, че тази сутрин беше научил толкова много неща за миналото на Бел. Може би един ден тя щеше да го мрази за това, а и той не държеше непременно да узнае всичко за страданията й. И без това беше достатъчно лошо, че я желаеше толкова силно; не беше нужно тя да събуди в сърцето му и по-дълбоки чувства.

Въпреки това задачата му изискваше да научи всичко за нея. Само така можеше да бъде сигурен, че тя не е агентката на Наполеон. Поръчението, което му беше възложено, започваше да го измъчва все по-силно.

Синклер въздъхна и се изправи. Разкърши рамене и хвърли пурата си в тъмните вълни. В този миг Лазар се запъти към граф Дьовил и предизвика учудването му.

Жан-Клод се стресна, сякаш някой го беше събудил грубо. Синклер очакваше Лазар да бъде студено отблъснат, но вместо това Жан-Клод направи скован поклон и макар да остана сдържан, изслуша учтиво онова, което Лазар имаше да му каже.

Синклер много искаше да узнае дали това беше случаен разговор между двама пътници, качили се на един и същи кораб. За съжаление не можеше да се промъкне достатъчно близо, за да ги подслуша незабелязано. Лазар свърши бързо, поклони се кратко и си отиде. Варен се обърна отново към морето.

Това е странно, каза си Синклер и замислено вдигна вежди. А още по-странно беше, че бившият съпруг на Бел пътуваше със същия кораб за Франция.

Вероятно тя щеше да отхвърли съмненията му с нетърпеливо вдигане на раменете. Случайност, нищо повече.

— Проблемът е, че аз не вярвам в случайността, Ейнджъл — промърмори Синклер.

 

 

Жан-Клод се радваше, че Етиен Лазар не остана дълго при него. Отново устреми поглед към приближаващия се бряг. Морската пяна пръскаше бузите му, но няколко солени капки капнаха и от очите му.

Скъпата му Франция! Колко беше копнял за деня, в който щеше да види отново единствената страна на света, която наричаше своя родина. И сега, когато този ден наистина дойде, сълзи замъглиха погледа му. Не виждаше нищо друго, освен лицето на Изабел Варен, единствената жена, която беше обичал истински. Жената, която някога беше негова съпруга.

Шокът от срещата едва не го уби. Времето не я бе променило. Прекрасното й лице беше все така живо и чисто както някога, когато бе завладяла сърцето му. Това лице го преследваше през всичките години, откакто знаеше болезнената истина.

Изабел беше най-красивата жена на света и той не можа да я забрави. Образът й беше запечатан завинаги в душата му. Даже когато се опита да започне нов живот с нежната лейди Сара Белвоар, даже когато придружи бедната си съпруга до семейната гробница, той мислеше за Изабел и се питаше дали е още жива. Дано Бог му прости този непростим грях!

Ето че вече знаеше какво е станало с нея. Изабел беше жива и отскоро беше омъжена за красив джентълмен с тъмна коса и подигравателно святкащи очи. Сега вече трябваше да я прогони завинаги от сърцето си и да се съсредоточи върху завръщането си във Франция и върху причината за това завръщане.

Но не можеше да го направи. Болката, която тя му бе причинила, годините на раздялата, дори знанието, че тя имаше нов съпруг — само след един поглед към нея всичко това губеше значението си. Жан-Клод закри лицето си с ръце и помоли небето да го подкрепи. Все още обичаше Изабел, никога нямаше да престане да я обича.

 

 

Какво прави този глупак Варен, запита се Лазар, когато видя треперещите рамене на виконта. Дали трепери от студ или плаче, защото се завръща във Франция?

— Пфу! — изпухтя сърдито той. — Ама че слабак! — Защо бе избрал точно него? Беше му отредил важна роля в предстоящата игра, а той рискуваше да го обрече на жалък провал.

Лазар се обърна към входа за кабините. Знаеше къде е настанена Бел. Може би трябваше още сега да слезе долу и да я убие? Попипа дръжката на ножа под палтото си и като си представи как щеше да притисне блестящото острие върху стройната бяла шийка на Бел, по челото му избиха капчици пот. Ножът щеше да проникне през кожата, да опише широка дъга към гърлото, топлата й кръв щеше да потече по пръстите му…

Мъжът потрепна от ужас и възбуда едновременно. В слабините му пламна желание, но той си заповяда да не мисли сега за убийство. Твърде дълго беше чакал мига на отмъщението, за да му се наслади толкова бързо. Освен това проклетият Карингтън не преставаше да го наблюдава.

— Зяпай, зяпай, англичанино — промърмори Лазар и попипа обезобразеното си лице. — След месец червеите ще са изгризали тялото ти!

А що се отнася до Ангела на отмъщението — Лазар изпухтя презрително — малката ще ми благодари, ако реша да я довърша също така бързо като Карингтън. Но за нея той беше измислил друг начин за разплата. Самата тя му даде ключа за отмъщението, в онази далечна нощ, когато треската бушуваше в тялото й. Тогава изплака всичко, което я мъчеше: ужаса си, че ще я затворят в Консиержерията, че ще изкачи стъпалата към гилотината, отчаяната си любов към Жан-Клод Варен.

— Спи сладко, докато можеш, красавице. — Лазар беше изпълнен с мрачно задоволство. — Защото аз ще се погрижа най-страшните ти кошмари да станат действителност.

 

 

Лауданумът на Полет подейства бързо. Бел не усещаше люлеенето на кораба, забрави дори тримата мъже на борда. Тя спеше.