Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (13)

13

Бел вървеше безмълвно редом с мълчаливия Жан-Клод. Мостът беше пълен с хора. Търговци предлагаха стоката си, художници седяха пред стативите си, улични музиканти изпълняваха най-различни песни.

Странно, каза си Бел. Само допреди минути, докато беше със Синклер, се чувстваше част от пъстрата навалица, а сега отново имаше чувството, че стои отстрана. Сякаш животът, заедно с всички весели лица наоколо, само минаваха покрай нея.

Тя хвърли поглед към Жан-Клод и се запита дали и той чувстваше същото, но по скования му профил не можеше да се прочете нищо. Само очите му бяха пълни с тъга. Защо, за бога, защо? Много й се искаше да изкрещи.

На приема той й беше дал да разбере, че никога няма да й прости, че не понася да я гледа. Защо тогава беше потърсил нова среща с нея, след като знаеше, че само ще причини още болка и на двамата?

Когато отминаха и втората арка на моста, Бел спря.

— Стига толкова! Искам да разбера защо ме…

— Не, не тук. Моля ви, Изабел, шумът! — Жан-Клод посочи към „Ла Самаритен“, огромната хидравлична помпа, която стърчеше над моста. Фасадата беше украсена с позлатените фигури на Христос и милостивия самарянин, който му даваше вода. Помпата снабдяваше с вода Лувъра и Тюйлери.

— Да отидем малко по-нататък! — помоли Жан-Клод.

Според Бел тракането на помпата беше много по-неприятно от веселите гласове и смеховете на хората на кея Пон Ньоф, но не посмя да възрази.

Продължиха пътя си до следващия еркер на моста, където намериха свободна пейка. Бел седна и Жан-Клод зае място до нея, като внимаваше да спази необходимото разстояние.

Все още не беше в състояние да наруши мълчанието. Пръстите му нервно опипваха сребърната дръжка на бастуна. Доскоро най-силното й желание беше един ден отново да седи до него и да го гледа, даже да е студен или изпълнен с гняв. Днес установи изненадано, че изпитваше само нетърпение.

Извърна се настрана и се загледа към Сена, към лодките и влекачите, които бавно напредваха срещу течението.

Най-сетне Жан-Клод се покашля.

— Движението по реката се е увеличило значително.

— Затова ли ме преследвате още от парада? — попита остро Бел. — За да си говорим за движението по Сена?

— О, не! — Жан-Клод пое дълбоко дъх, отново се поколеба и накрая посегна към ръката й, която почиваше на балюстрадата.

Смаяна от този жест, Бел го погледна втренчено.

— Исках да ви се извиня за поведението си на приема.

Бел примигна невярващо. Не беше в състояние да проумее смисъла на казаното. Наистина ли искаше да й се извини за обидните думи?

— Държах се отвратително и казах неща, които един джентълмен не бива да казва.

— О, не, сър — изрече глухо тя и издърпа ръката си. — Уверявам ви, че се държахте като джентълмен. — Даже когато подаде молба за развод, Жан-Клод беше непоносимо учтив.

— Наистина, Изабел — продължи сериозно той, — много съжалявам. Не исках да ви обидя или нараня. Просто бях напълно объркан от неочакваната ни среща.

— И за мен не беше лесно!

Той я погледна с меланхоличния поглед, който някога сломяваше всяка съпротива.

— Най-добре е просто да забравим случилото се — отговори с въздишка тя. — Научих се да оцелявам и вече не е толкова лесно да ме нараните. — Това беше истината. Благодарение на Синклер Карингтън през последните дни почти не беше мислила за грозната сцена с Жан-Клод.

— Радвам се да го чуя — каза бившият й мъж. — Наистина е добре да знам, че не ми се сърдите.

— А вие? — попита Бел. — Думите ви означават ли, че най-сетне сте ми простили?

— Старая се с всички сили. Повече от всичко на света желая двамата да забравим миналото.

Бел го погледна изпитателно. Не можеше да повярва в разкаянието му.

— Да забравим миналото? Вярвате ли, че е възможно?

— Може би не съвсем. Но би било добре да се научим да си спомняме само доброто. Мисля, че живяхме добре заедно, нали, Изабел?

И тя мислеше по същия начин, но до днес вярваше, че в деня, когато беше узнал истината за произхода й, Жан-Клод беше заличил всички добри спомени.

В сивите му очи блесна мека светлина.

— През първото ни лято в Париж често идвахме на разходка на този мост. Помните ли разходките ни?

— Да, разбира се — отговори с усмивка Бел. — Обикновено вие вървяхте и мечтаехте на глас, а аз трябваше да ви водя през навалицата и да внимавам да не паднете от моста.

— Вече не мечтая на глас — въздъхна Жан-Клод и лицето му придоби меланхолично изражение. Светлината в очите му изчезна и той отново потъна в мрачно мълчание.

Бел изпита силна потребност да го утеши, но вместо това само огледа преценяващо мъжа, на когото беше принадлежало сърцето й. Лицето му беше както винаги бледо. В косите му имаше сребърни нишки, но това му отиваше. Чертите на лицето му не бяха особено живи, не като на Синклер… Тук тя прекъсна решително хода на мислите си. Не искаше да сравнява двамата толкова различни мъже.

Привлекателността на Жан-Клод изхождаше преди всичко от очите, които винаги гледаха замечтано и сякаш не бяха от този свят. Без тяхната изразителност той беше само празна обвивка, пречупен човек. Сърцето й се късаше, като го гледаше такъв, но това вече не беше любов.

Фактът, че изведнъж се усъмни в любовта, в която беше вярвала толкова дълго, я стресна до дън душа. Побърза да прогони тези чувства и се опита да го изтръгне от мрачните мисли.

— Какво всъщност правите в Париж? — попита тя. — Върнаха ли се някогашните ви приятели?

— Не знам и не ме интересува. Вече не мога да понасям компанията на философите. Предпочитам хората на действието.

— Хора като Наполеон Бонапарт? — Бел се изложи напълно съзнателно на опасността да го обиди, защото много искаше да разбере какво го бе завело на приема в Тюйлери.

— Не! — извика Жан-Клод с необичайно за него вълнение и Бел се стресна. — Не и Бонапарт! Аз го презирам. Дори само мисълта, че трябва да дишам един и същ въздух с него, ме разболява.

Бел го гледаше смаяно. Никога преди това не беше виждала войнствени искри в очите му, никога не го беше чувала да казва, че мрази някого. За да го успокои, тя сложи ръка върху неговата.

— Разбирам как се чувствате. Лишиха ви от земите, от дома на дедите ви… Но…

— Това няма нищо общо! Причината е в онзи човек и във всичко онова, което той олицетворява! Нима не разбирате? Той е обратната страна на революцията!

Тъй като Бел все още го гледаше, без да разбира, той продължи:

— Той олицетворява насилието и жаждата за власт, които разрушиха благородните цели и идеали, стремежа към свобода, същинската база на революцията!

Бел не вярваше на ушите си.

— Признавам, че Бонапарт е нещо като пират, може би и опортюнист, който се е възползвал от обстоятелствата…

— Той е олицетворение на злото!

Бел разбра, че е безсмислено да спори с него. Жан-Клод, който преди винаги се съобразяваше с различните гледни точки, очевидно беше загърбил доводите на разума. Вероятно беше съсредоточил цялото си огорчение и гняв срещу революцията, които не беше имал възможност да изрази, в омразата към една-единствена личност. Обзе я мрачно предчувствие.

— Защо дойдохте на приема му, щом го мразите? — попита направо тя.

— Защото най-сетне разбрах, че е предимство да играеш играта на врага, да криеш чувствата си, да наблюдаваш и да чакаш… — Очите му станаха стъклени и това никак не й хареса. — Трябва да мисля за бъдещето на Франция, за сина си…

— Да, Жан-Жак. — Бел подхвана с готовност тази тема, надявайки се, че тя ще го изтръгне от мрачното настроение. — Синът ви е възхитително дете. Имате ли намерение да го доведете във Франция?

— Не. Не и докато… докато нещата се променят.

— Какво имате предвид? — попита остро Бел, крайно обезпокоена.

Знаеше, че групата на Маршан не беше единствената, която подготвя атентати в Париж. Имаше достатъчно смелчаци, между тях и офицери от френската армия, които се надяваха на преврат или се опитваха да прогонят Наполеон. Смешни надежди, като се имаха предвид военните способности на Бонапарт и популярността му сред народа. Дали Жан-Клод не беше станал жертва на тези фанатици?

— В какво сте се забъркали, Жан-Клод? — попита настойчиво тя.

— В нищо. — Той се усмихна принудено. — Не бива да се тревожите за мен, Изабел. В момента мога да ви кажа само, че през последните няколко месеца се пробудих от дълбокия сън и най-сетне започнах да се виждам такъв, какъвто съм. Аз съм глупак!

— Не, Жан-Клод, вие…

Той поклати глава и стисна ръката й, сякаш искаше да спре протеста й.

— Още по-лошо: аз бях истински негодник. Навредих на Франция повече от цялата банда убийци, които обикаляха улиците. Твърде късно разбрах, че е по-опасно да разпространяваш идеи, отколкото да стреляш с оръдия. Аз просто си седях и мечтаех за нещо неосъществимо, а през това време тълпата уби моя крал. А вие…

Той погали бузата й с трепереща ръка.

— Постъпих много зле с вас, Изабел. Допуснах гордостта ми да убие нашата любов.

— Не можехте да постъпите другояче — опита се да го успокои тя. — След всичко, което преживяхте…

— След всичко, което преживях, захвърлих единствената ценност, която ми беше останала!

За миг Бел помисли, че той ще я привлече в прегръдките си. Колко пъти си беше мечтала за този миг! Когато не го направи, тя изпита облекчение, но объркването й остана.

— Имате ли все още чувства към мен, Изабел?

— Да, естествено — заекна тя. — Не съм ви забравила.

Той вдигна ръката й към устните си и целувката му я опари.

— Мога ли да се надявам, че някога… — Тръсна глава и заяви: — Не. В момента мога само да ви помоля да не мислите лошо за мен, докато…

— Докато какво?

— Докато уредя нещата си. — Жан-Клод стана от пейката и й подаде ръка. — По-добре да се върнем, защото може да кажа нещо, което не бива.

Очевидно беше объркан. Бел усети, че се старае да се държи на разстояние от нея. Беше й дал да разбере, че й е простил и че един ден може отново да я дари с любовта си. По-рано тя щеше да се задоволи с много по-малко от това, но днес, когато той беше до нея и й обещаваше отново да я обикне, тя изпитваше само тревога. Защо, защо?

Ти вече не си отговорна за него, напомни й вътрешният глас. Имаш си достатъчно свои работи, за да мислиш и за бившия си съпруг. Това беше вярно, но тя знаеше, че няма да си прости, ако с Жан-Клод се случи нещо лошо.

Бел се изправи и се огледа.

— Забавих се твърде много. Синклер ще се притесни — отбеляза спокойно тя.

Лицето на Жан-Клод помрачня.

— Синклер — повтори глухо той, сякаш беше получил удар. — Вечерта на приема ми казахте, че… — Очевидно му беше трудно да довърши изречението. — Не, няма да ви разпитвам повече за него. Той няма значение.

Бел беше готова да протестира, но не каза нищо, за да не застраши примирието помежду им.

Когато стигнаха до кея, Синклер не се виждаше никъде и Жан-Клод настоя да я придружи.

— Не мога да ви оставя сама, без мъжка закрила — заяви твърдо той.

Бел въздъхна нетърпеливо. Синклер веднага щеше да забележи, че предпочита да остане сама. Той знаеше, че тя умее да се оправя и не й беше необходима „закрила“. За разлика от него Жан-Клод изобщо не се беше сетил да я попита как е живяла след развода им. Очевидно приемаше, че е продължила да живее като дама. Може би вече не беше предишният мечтател, но си беше все така непрактичен!

С много мъка Бел успя да го убеди, че е по-добре да си отиде. Когато най-сетне се сбогуваха, тя предприе последен опит да му изтръгне истината.

— Притеснявам се за вас! Боя се, че сте се забъркали в някаква каша, и смятам, че не биваше да се връщате в Париж.

— Ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че възнамерявам скоро да се върна в Англия — отговори Жан-Клод.

— Това е най-доброто за вас — настоя тя. — Трябва колкото може по-скоро да се върнете у дома.

— Само да знаех къде е това „у дома“… — Той се усмихна тъжно и я погледна дълбоко в очите. Наведе се, целуна я по веждите, обърна се и изчезна в навалицата.

— Проклятие! — промърмори Бел и се опита да го проследи с поглед. Имаше чувството, че са отнели твърдата почва под краката й. До тази сутрин знаеше много добре какво ще направи, ако Жан-Клод се върне при нея, а сега стоеше тук и го проклинаше. Естествено той не й беше безразличен, тя все още го харесваше и копнееше за него. Освен това в момента той имаше нужда от нея както никога досега, макар да не го съзнаваше, и тя беше длъжна да му помогне.

Но междувременно в живота й бе влязъл Синклер. Той беше мъжът, съумял да пробие стените, които беше издигнала около сърцето си. Мъжът, който я научи да живее. Бел отдавна вече не се заблуждаваше, че Синклер удовлетворява само физическите й потребности. Връзката им беше много по-дълбока. Още от самото начало между тях съществуваше разбирателство и един вид заговор.

Но дали това беше любов? Във всеки случай чувството беше много по-различно от онова, което дълги години беше изпитвала към Жан-Клод. Бел простена и затисна с ръце пулсиращите си слепоочия.

Само едно беше напълно ясно: Жан-Клод беше дълбоко нещастен, по-нещастен дори от времето на революцията. Ако имаше нещо, с което можеше да му помогне, тя беше длъжна да го стори, за да компенсира злото, което му беше причинила преди много години.

Той трябваше да се върне в Дьовил, при любимите си книги; да наблюдава сина си, докато момченцето си играе в тихите градини, защитени от високи стени, да го развежда из замъка на дедите му. Тя не можеше да върне времето назад, за да помогне на Жан-Клод, но можеше поне да го върне в собственото му време.

Ако успееше да отвлече Наполеон, прогонените аристократи щяха да си възвърнат земите и дворците…

Не, това беше абсурд. Грижливо подготвеният план беше осъден на провал. Най-доброто в тази ситуация беше да напусне Париж. Вече нямаше смисъл да се среща с Бонапарт. И все пак — срещата щеше да й помогне да го опознае по-добре и да измисли нов план.

Защо Първият консул беше решил да я покани в театъра? Бел изхъмка презрително. Открай време не харесваше френския театър. След революцията всички пиеси се цензурираха и сантименталните драми, които допускаха до сцената, бяха непоносими за гледане. При строгия режим, въведен от Бонапарт, театърът едва ли е станал по-добър.

Плакатът на стената на кея беше убедително доказателство: „Съзнателната съпруга“. Сигурно щяха да гледат драма в пет действия за почтена французойка, несъмнено патриотка, неправилно обвинена от съпруга си в изневяра. След като я убива, той открива истината и горчиво се разкайва. Главната роля естествено беше поверена на прочутия мосю Жорж Карибо.

Бог да е на помощ на собственика на театъра, каза си развеселено Бел, ако по някаква причина мосю Карибо не може да участва. Парижани бяха непредвидим народ. Ако не видеха на сцената любимия си артист, избухваше буря от възмущение, която засенчваше дори щурма на Бастилията… Бел спря да диша. В главата й се зароди безумна идея. Беше толкова вдълбочена в мислите си, че не забеляза как Синклер се появи зад нея. Едва когато той я хвана за раменете, се обърна със стреснат вик.

— Бел? — Синклер я погледна изненадано. — Не исках да те уплаша. Всичко наред ли е?

— Да, да — отговори припряно тя. — Мисля, че намерих начин да похитим Наполеон Бонапарт!

 

 

Слънцето залезе над Париж и потопи небето в розово и златно сияние. Ала Синклер, който стоеше до прозореца в спалнята на Бел, дори не забеляза прекрасния залез. Виждаше само как сенките между него и Бел ставаха все по-дълги.

Бел седеше пред огледалото и разместваше бурканчета с помади, гребени и фуркети, сякаш не можеше да им намери място.

Двамата бяха потънали в недоволно мълчание. Почти през целия следобед спориха за най-новия план на Бел, но според Синклер в дъното на караницата им не стоеше Бонапарт, а един друг джентълмен, чието име не споменаваха.

— Планът ти няма да успее, Бел — предупреди я за десети път той.

— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? — Тя грабна една четка и изля гнева си върху русите си къдрици. — Не е по-рискован от първоначалния план, в който ти се съгласи да участваш.

— Той имаше минимални изгледи за успех, но новият ти план е пълно безумие!

Бел тресна четката върху шкафчето. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и заяви с треперещ глас:

— Смятам да представя плана си пред хората от групата и да чуя мнението им. Сигурна съм, че всички ще се съгласят. Ако продължаваш да се противиш и след като изслушаш останалите, можеш да си вървиш. Нямам нужда от теб!

— Това ми е ясно — отговори той с равен глас, но не успя да скрие напълно болката, която му причиниха грубите й думи.

Гневът й моментално се изпари. Тя въздъхна дълбоко и стана.

— Съжалявам, Синклер. Не биваше да казвам това.

Отиде при него и колебливо сложи ръце на гърдите му.

— Не очаквах, че можете да бъдете толкова упорит, мистър Карингтън! — На лицето й изгря усмивка.

— Същото важи и за вас, мисис Карингтън. — Макар че отговори на усмивката й той не протегна ръце да я прегърне. — Мислех, че си решила да се откажеш от това невъзможно начинание. Какво се случи междувременно, та те върна към него?

— Нали ти казах! Като видях театралния плакат, ми хрумна…

— Не ти вярвам или поне не съвсем. — Синклер присви очи. — По-скоро ми се струва, че решението ти има общо с онова, което си чула от него.

Бел отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Той само се извини за поведението си на приема.

— О, така ли? Вече се боях, че благородният идиот най-сетне е осъзнал какво е захвърлил и те е поискал обратно!