Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (15)

15

Скицата на театъра, изготвена от Креси, беше паднала в скута на Бел. Тя не помнеше кога бе престанала да говори; Баптист и Марсел също се взираха мълчаливо в догарящия огън в камината.

Не посегнаха към виното, което бе поднесъл Креси. Никой нямаше желание да пие за успеха на начинанието, което им предстоеше утре вечер.

Бел знаеше, че Марсел е приготвил за дъщеря си прощално писмо и пари и ги е оставил в плик в кабинета си. А Баптист? Вечерта, когато затвори работилницата си, тя беше с него и видя с каква любов милваше инструментите си и как дорисува новата шарка, над която работеше. След това й връчи затворено ветрило.

— Малък дар от стария ти приятел, ангелче. Вземи го със себе си в театъра. Ще ти донесе щастие. — Бел прибра ветрилото в джоба на палтото си и се изкуши да му каже, че не е нужно да идва с тях в театъра. Но Баптист беше изпълнен с решимост да изпълни новия план — също като нея. Тя беше убедена, че може да разчита докрай на Баптист и Креси. Освен възнаграждението, те имаха и други, свои основания да мразят Наполеон.

Креси вече не желаеше да управлява игрално казино, а искаше да си върне благородническата титла. Баптист пък желаеше мир за себе си и за любимия си Париж. А Лазар? Какви мисли се раждаха в тъмните ъгли на съзнанието му? Вероятно го движеха напълно противоположни подбуди — надеждата, с изчезването на Бонапарт във Франция отново да избухнат безредици и насилие.

А какви бяха нейните подбуди? Размишлявайки, тя сгъваше внимателно скиците и картите. Вече не разбираше сама себе си. Може би Синклер беше прав, като я обвиняваше, че иска да отвлече Наполеон само заради Жан-Клод? Но нима можеше да върне времето назад заради един-единствен човек?

В действителност тя изобщо не беше сигурна, че иска бъдещето на Жан-Клод да има нещо общо с нейното. Не можеше просто да се върне назад във времето, защото междувременно се бе появил Синклер.

Синклер… Бел съзнаваше, че той участва в плана й с безкрайно нежелание и не вижда шансове за успех. Защо тогава не се оттегли? Имаше ли нещо общо с онова, което й бе казал миналата вечер: „Мисля, че се влюбих в теб!“.

Всяка друга жена щеше да се зарадва много на тези думи, тя обаче изпитваше само сладко-горчива болка, смесица от страх и вина.

Ударът на часовника на камината я изтръгна от невеселите мисли.

— Нима е вече полунощ? — попита учудено Креси. — Къде изчезнаха Карингтън и Лазар? Започвам да се тревожа!

— И аз се питах същото — промърмори Бел.

Днес Синклер беше доста странен, съвсем различен отпреди. Може би причината беше в скептичността му спрямо новия план за похищението на Бонапарт, но нещо й подсказваше, че той се колебаеше не само защото беше загрижен за безопасността й. Какви други основания можеше да има?

Тя стана и набързо се сбогува с двамата мъже. Трябваше веднага да намери Синклер. Излезе от тихия кабинет и попадна право сред шума и светлината на игралния салон. Зад дъбовата врата петима души бяха обсъждали план, който можеше да промени съдбата на Франция, а и на цяла Европа, докато в салона нищо неподозиращите посетители на казиното продължаваха да залагат, да печелят и губят. Може би във всички решаващи исторически моменти е така, помисли си Бел. Повечето хора продължаваха да живеят, както досега. За посетителите на казиното най-важното беше цифрата на зара или следващата карта, която им идваше. Синклер не се виждаше никъде.

Бел потърси лакея, който бе взел палтата им, и го намери да разговаря оживено с вратаря. Креси сигурно щеше да му се накара за тази постъпка. Бел го попита дали е виждал високия, тъмнокос, добре изглеждащ господин, с когото беше дошла.

— Мосю Карингтън? Да, мадам — отговори лакеят. — Излезе преди известно време.

Излязъл? Синклер не й каза, че смята да излезе.

— Каза ли къде отива?

Лакеят размени бърз поглед с вратаря, който се покашля и отговори:

— Уверен съм, че съпругът на мадам ще се върне много скоро. Ако желаете, ще ви повикам карета. Или мосю Креси ще заповяда да дойде неговата, за да ви отведе у дома.

Бел го изгледа остро.

— Къде отиде мъжът ми?

Вратарят смутено отмести поглед.

— Ами… попита как да стигне до 132.

Бел се намръщи недоволно. Адресът не й говореше нищо. Къде, по дяволите, беше отишъл Синклер, та двамата не смееха да й кажат? Отговорът дойде много скоро: освен хазарта, Пале Роял имаше още един основен източник на доходи.

— Какво е заведението на 132? — попита спокойно тя и когато двамата не посмяха да отговорят, си отговори сама: — Бордей, нали?

Вратарят се чувстваше ужасно неловко.

— О, мадам…

Бел въздъхна нетърпеливо. Тези мъже с вечните им премълчавания! Когато заповяда на лакея да донесе палтото й, вратарят облекчено избърса запотеното си чело.

— Ще се погрижа да поръчам карета на мадам…

— Не ми трябва карета — отговори спокойно Бел и наметна палтото си. — Искам само да ми кажете как да стигна до 132.

— Ще го видите в края на колонадата… Но, мадам! — Вратарят съвсем се обърка. — Не бива да ходите там!

— Въпреки това ще го направя. — Пренебрегвайки протестите му, Бел излезе навън.

Студеният нощен въздух не беше достатъчен да охлади зачервеното й от гняв и объркване лице. Изобщо не можеше да си представи защо Синклер бе отишъл в бордей. Освен ако…?

Тя отхвърли обяснението, без да го е помислила докрай. Макар да се представяше за донжуан, Синклер не беше от мъжете, които посещаваха подобни заведения. Мъжът, който я беше държал в обятията си, който й бе признал любовта си, никога не би направил такова нещо.

Но какво знаеш ти за него? — прозвуча в главата й подигравателен глас, почти като този на Лазар. „Той има навика да изчезва, нашия мистър Карингтън. Къде ли ходи?“

Бел ускори крачка и се опита да прогони спомена за подигравателните въпроси на Лазар. Имаше само един начин да получи отговор — следователно трябваше да открие Синклер.

Дори без колебливия отговор на вратаря нямаше да й бъде трудно да намери търсеното заведение, защото това беше единственото място под колонадите, където се вдигаше шум. Оскъдно облечени жени се лутаха насам-натам и пищяха, възрастна жена, прегърнала червенокосо момиче, викаше за полиция.

Като видя двамата униформени пазачи, Бел се скри в един тъмен ъгъл. Сега не беше време да се замесва в улични скандали. Но къде беше Синклер? Ами ако още не беше излязъл от къщата?

Бел се промъкна незабелязано към задната страна на сградата. Какво ставаше тук? Отвътре се чуваха шумове от борба. Изведнъж от прозореца излетя нещо тъмно и падна точно пред краката й.

Макар че точно в този момент луната се скри зад облак, тя веднага позна мъжа, но не можа да повярва на очите си.

— Синклер? — пошепна слисано тя.

Той я зяпна, сякаш бе видял призрак.

— Ейнджъл? — Разтърси глава, за да прогони замайването си, и по земята нападаха парчета стъкло. После се опря на чадъра си и се опита да стане. Бел го хвана под мишница и му помогна.

— Видя ли… видя ли някъде Полет? — попита задъхано той.

— Какво? — Въпросът беше напълно безсмислен. Челото му кървеше. Дали беше получил удар по главата? Но в момента най-важното беше да се махнат от това място.

Синклер стъпи по-здраво на краката си и дори успя да й се усмихне. Ала и следващата му забележка беше неразбираема за Бел.

— Гони ме дяволът. Или поне двама от слугите му.

В потвърждение на тези думи над главите им се отвори прозорец. В рамката се появи мустакат войник и размаха заплашително сабята си.

— Ето го английското куче! — изрева той и се приготви да скочи от прозореца.

— Двама нови приятели — обясни Синклер и се олюля. — Жил и Огюст!

— Според мен познанството е неудачно — отбеляза хладнокръвно Бел. — Да се махаме оттук! Бързо!

Улиците зад ярко осветения палат бяха тъмни. Само луната хвърляше бледа светлина. Не беше никак просто да заобикалят купчините с боклук и да намерят пътя в лабиринта от тесни улички. Бел разбра, че е направила грешка, като се отдалечи от светлините на Пале Роял. Но полицията беше по-опасна от двамата войници, които се втурнаха да ги преследват.

Бел можеше лесно да им избяга, но Синклер все още беше замаян. Потича малко и спря, пъшкайки.

— Продължавай сама, Ейнджъл! Аз ще се оправя с тези двамата.

Но Бел не го послуша.

— Оттук! — заповяда тя и го потегли към един вътрешен двор.

Твърде късно разбраха, че бяха попаднали в капан. Пред тях стърчеше висока стена, а зад тежката желязна врата се зъбеха два дога. Газовата лампа на входа осветяваше фигурите им. Бел изтръгна чадъра от ръката на Синклер и задърпа дръжката.

— Какво правиш? — попита смаяно той.

— Искам да извадя камата ти!

Синклер я погледна неразбиращо.

— Каква кама?

— Аз… аз си мислех… — Гласът й пресекна. Явно се беше излъгала. В ръката й имаше само прост чадър.

Синклер изтри от челото си капките пот и кръв.

— Остави аз да се оправям, Ейнджъл! — Той я бутна в сянката на стената. — Те преследват мен. Махни се оттук, докато имаш възможност да го сториш.

Бел не можа да му отговори. Един от войниците влезе с тежки крачки във вътрешния двор. Лицето му беше разкривено от жажда за кръв. Синклер не изчака да го нападнат, а се хвърли напред и го събори на земята.

Това беше моментът Бел да избяга, но тя дори не помисли да го стори. Хвърли чадъра на Синклер и извади острото ножче, което винаги носеше със себе си.

Синклер и войникът се търкаляха по сухата трева.

— На помощ, Огюст! — изкрещя французинът. — Насам!

Вторият войник размаха сабята си и се втурна към биещите се. Очевидно не беше забелязал Бел, защото чу приближаването й, но не можа да избегне удара.

Тя заби ножа дълбоко в рамото му, той изрева от болка, олюля се и изпусна сабята. През това време другият бе успял да приклещи Синклер под себе си и да го сграбчи за шията. Бел вдигна сабята, но в този момент Огюст изтръгна ножа от рамото си, грабна оръжието на брат си и се хвърли насреща й с яростно ръмжене.

Бел остави Синклер да се оправя сам, макар че положението му беше отчаяно. Войникът замахна с все сила, но тя успя да парира удара. Огюст се биеше като бесен, но не беше много сръчен. Бел отбиваше ударите му, но съзнаваше, че няма да издържи дълго. Дишайки тежко, тя обикаляше войника и търсеше слабо място, като през цялото време пламенно се молеше Синклер да издържи и се проклинаше, че не може да му помогне.

Огюст й нанесе силен удар, който за малко не улучи лицето й. При това загуби равновесие и не можа да се опази от атаката на Бел. Острието на сабята разряза дясната му ръка, пръсна кръв и той изрева от болка.

Без да се бави, Бел насочи сабята право към корема му. Очите на Огюст се разшириха от страх и той отстъпи назад. Без да помисли за брат си, се обърна и потърси спасение в бягството.

Най-сетне Бел можеше да се обърне към Синклер, който почти не можеше да се движи в бруталната хватка на войника. Ала тъкмо когато тя се наведе над Жил, Синклер напипа камък и удари нападателя по слепоочието.

Жил разхлаби хватката си и политна настрана. Синклер намери сили да нанесе още един удар, войникът простена и рухна на земята.

Ала облекчението на Бел не трая дълго, защото Синклер се хвана за шията и също се свлече на земята. Тя се наведе над него, разхлаби вратовръзката и разкопча яката му.

— Синклер? — пошепна тя и погледна страхливо в бледото му лице. Разрезът на челото продължаваше да кърви, едното му око беше почти затворено от морав оток. — Синклер! — извика настойчиво Бел.

Той отвори едното си око и я погледна. Пое шумно въздух и се усмихна с обичайната си дръзка усмивка.

— Наистина ли ще замениш всичко това за малка къщичка в Дорсетшайър? — пошепна дрезгаво той.

— Негодник! — изрече Бел, като се смееше и плачеше едновременно. Хвана го за раменете и му помогна да стане. — Хайде да се махаме оттук, защото ще свършим в затвора!

 

 

Синклер се отпусна тежко на леглото. Бел избърса с влажна кърпа кръвта от челото му, но когато попипа подутината на бузата му, той се сгърчи от болка и отблъсна ръката й.

— Можеше да бъде и по-лошо — пошепна успокоително тя.

— Права си. — Синклер направи опит да се усмихне. — Тази нощ ти ми спаси живота, Ейнджъл. Къде си се научила да се биеш със сабя?

— В Дьовил. Там живееше старият му учител по фехтовка. Жан-Клод не знаеше какво да го прави, но аз го убедих да ми дава уроци, за да си убивам времето…

Бел млъкна, ядосана на себе си: за малко да признае, че животът в Дьовил е бил скучен.

— Моля те, стой мирно! — изфуча сърдито тя.

След като опасността беше отминала, я обзе студен гняв. Синклер беше рискувал начинанието им, като се бе замесил в сбиване в бордей, сякаш беше пиян моряк в отпуска. Защо беше допуснал тази небрежност?

— Щом се погрижа за раната, очаквам обясненията ви, мистър Карингтън — изрече ледено тя.

— Да, боя се, че си права. — Синклер въздъхна и затвори очи.

Бел притисна кърпата към раната на челото му.

— Кръвта ти не спира да тече! — изохка тя.

— В стаята си имам пластир — каза Синклер. — В шкафа.

— Ще ида да го донеса. А ти лежи мирно и не мърдай!

Когато влезе в стаята на Синклер, Бел се намръщи неодобрително. Знаеше, че той не държи много на реда, но днес беше направо ужасно. Когато се върнаха, той свали окървавените си дрехи и ги разхвърля по цялата стая.

След дълго търсене тя най-сетне намери пластира. Когато се запъти обратно към своята стая, се спъна в нещо и за малко не падна. В последния миг успя да се хване за рамката на леглото.

Изправи се, ругаейки, и изрита предмета, в който се беше спънала. Този дяволски чадър! Засмя се, като си припомни как се бе опитала да измъкне камата от дръжката му, и го вдигна, за да го постави на място, където нямаше да спъва никого. При това забеляза, че дръжката от слонова кост беше разцепена. Върхът й се отдели съвсем лесно. Вътрешността беше куха — като тайно скривалище. Бел бръкна с пръсти и извади лист хартия.

Отново се ядоса на Синклер. Изрично беше заповядала да не пишат нищо, все едно колко добро беше скривалището, в което го съхраняваха. Какво беше толкова важно за него, че непременно е трябвало да го запише?

Докато разглеждаше списъка, тя установи, че нямаше нищо общо със задачата им — тук бяха имената на всички хора, които работеха за Виктор Маршан. Защо Синклер пазеше този списък в дръжката на чадъра си?

Обезпокоена, тя зачете отначало. Имената на Лоран Котрен и Фодьо бяха зачертани. Името на Лазар беше последно, нейното име беше подчертано и след него бяха поставени няколко въпросителни знака.

Сърцето й заби като безумно. Мъжете, чиито имена бяха зачертани, вече не бяха между живите. Подчертаването на името й и въпросителните знаци сигурно бяха знак, че следващата, набелязана за ликвидиране, беше тя. Какво означаваше това, за бога? В сърцето й се надигна страшно подозрение. Едновременно с него я връхлетяха спомени за събития от последните дни: Синклер многократно беше изразил нежелание да участва в отвличането; появи се буквално от нищото, за да се включи в групата на Маршан; упорито отказваше да говори за миналото си; знаеше преди нея за смъртта на Фодьо; на парада беше разговарял с някакъв тайнствен непознат…

Бел приседна на леглото и се замисли. Колкото и да бяха страшни, всички тези факти водеха в една и съща посока; изключително умен враг, може би дори агент на Бонапарт, се бе промъкнал в тяхната организация, за да я разруши отвътре. Но защо англичанин да помага на Бонапарт? Вероятно по същата причина, поради която всеки авантюрист рискуваше главата си — заради парите. Нали Синклер многократно я беше уверявал, че не е джентълмен, че се интересува единствено от приключението, което носи пари. Означаваше ли това, че са му поставили задача да убие и нея? Не, невъзможно! След всичко, което бяха споделили, след като й бе казал, че я обича…

Защо, по дяволите, беше толкова наивна? Всички шпиони използваха лековерни жени, за да се доберат до информацията, която им е нужна, или да отстранят трудностите по пътя си. Това беше най-старият капан на света и тя, която винаги досега беше съумявала да го избегне, този път падна вътре с двата крака!

Не, невъзможно! Никога досега не беше имала любовник като Синклер. Нежността в очите му, погледите, изпълнени с дълбоко разбиране — това беше много по-силно от магическата привлекателна сила на тялото му. Досега бе презирала жените, които позволяваха на мъжете да ги лъжат и използват. Не разбираше как може да са толкова глупави. Сега обаче трябваше да го изпита на собствения си гръб.

Тя се вгледа във въпросителните знаци след името си. Наистина ли означаваха, че тя е следващата набелязана жертва? При тази мисъл остра болка прониза сърцето й. Беше й омръзнало да води живот, изпълнен с опасности, недоверие и подозрения. Със Синклер беше придобила увереността, че за известно време се е отървала от всичко това. Или поне, че има партньор, на когото напълно може да разчита.

„Единствената ми искрена връзка“, каза си горчиво тя. Облегна се на таблата на леглото и изведнъж се почувства изтощена и празна. Ако той искаше живота й, щеше да го има.

Но това чувство не трая дълго. Волята й да оцелее беше толкова силна, че тя се вкопчи с цялото си същество в надеждата да намери друго обяснение. Може би беше прибързала. Но, от друга страна, не биваше да рискува. Предстоеше й най-важната мисия в живота й, освен това носеше отговорност за много други хора.

Бел стана и олюлявайки се, се запъти към своята стая. Трябваше да разбере истината за Синклер — сега, веднага, на всяка цена.

 

 

Синклер беше заровил глава във възглавниците и се опитваше да преодолее замайването си. При всяко непредпазливо движение усещаше остра болка в гърдите. Чувстваше се разбит, но не можеше да даде почивка на изтощеното си тяло. Беше допуснал Полет да избяга.

Какво правеше сега предателката? Дали беше на път към Тюйлери, за да отнесе писмото на Бонапарт, или бягаше, трепереща от страх? Веднага трябваше да предупреди Бел. Може би най-умното беше още тази нощ да се махнат от Париж?

Чу отварянето на вратата, когато Бел влезе, но нямаше сили да отвори очи.

— Ейнджъл? — повика я тихо той.

— Идвам веднага — отговори тя.

Синклер чу как се отвори чекмедже, после и стъпките й по стаята. Предстоящото обяснение щеше да бъде мъчително. Как ли щеше да реагира тя? Какво мислеше за него след посещението му в бордея? Мълчанието й сякаш изпълваше стаята със зимен студ.

— Ейнджъл? — повика я отново той. — Намери ли пластира?

Не получи отговор, но усети, че тя стоеше пред него, и с мъка отвори очи.

Този път Бел изобщо не приличаше на ангел на милосърдието. Сините очи светеха студено. Към сърцето му беше насочен зареден пистолет.