Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (16)

16

Синклер зяпна смаяно.

— Очевидно не си намерила пластира, Ейнджъл.

Ала когато я погледна в очите, забрави чувството си за хумор.

— Намерих го — отговори сухо тя. — Но намерих и това. — И поднесе списъка към лицето му.

— О! — прошепна Синклер и седна в леглото. За момента не беше в състояние да каже нищо повече. Но и това кратко възклицание прозвуча като признание за вина. Бел усети пронизваща болка и отново се помоли да чуе логично обяснение, въпреки очевидното доказателство за предателството му. Ръцете й едва удържаха пистолета.

— Искам да знам какво става тук. Кой сте вие всъщност, Синклер Карингтън?

— Знаех, че този момент ще настъпи — въздъхна тежко той. — Чаках подходящ момент, за да ти кажа цялата истина. Все едно вярваш ли ми или не, но бях решил тази вечер…

— Това не означава нищо! — прекъсна го остро Бел. — Стига увъртания! Искам пряк отговор, и то веднага!

— Ще го получиш. Но това нещо — той посочи пистолета — не е необходимо. Мисля, че мога да си представя какво мислиш в момента. Ще ти обясня всичко. — Той понечи да стане.

— Не! Остани, където си. — Бел пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Вече сме играли тази игра. — Като си спомни дъждовния следобед, когато си премерваха силите и едва не завършиха в леглото, в гърлото й заседна буца. Оттогава сякаш беше минала цяла вечност.

— Предпочитам да не ставаш от леглото — повтори тя, вече по-меко. — Не мога да ти вярвам.

— Права си — отвърна той и се облегна на възглавниците. В гласа му нямаше нито горчивина, нито гняв, само болка. — Откъде да започна?

— Най-добре е веднага да ми кажеш за кого работиш, мистър Карингтън — ако това е името ти!

— Не съвсем. Истинското ми име е Дениъл Антъни Синклер Кер — обясни той с дрезгав глас. — Работя за британската армия…

Разказа й цялата история, от началото, до случилото се тази вечер, когато намери Полет в бордея и веднага след това го нападнаха войниците. Бел не го прекъсна нито веднъж.

Когато свърши, Синклер потърси на лицето й реакция. Тя беше отпуснала ръката с пистолета, но в очите й все още имаше скептичност.

— Не ми ли вярваш? — попита той. За всичко беше подготвен, само не за това.

— Честно казано, не знам. Не ми обясни факта, че двама от агентите в твоя списък са умрели от насилствена смърт.

— Аз ги зачертах, когато научих за смъртта им! Това означава, че вече не са под подозрение. Котрен е бил глупак, както ми каза самата ти, и е твърде вероятно да са го застреляли при опит за бягство. Що се отнася до Фодьо, трябва да приемем, че един-единствен път не е успял да спре навреме и се е напил до безсъзнание. Повечето хора правят неща, които не очакваме от тях, нали? Поне веднъж в живота си.

— Ами въпросителните около моето име?

— Поставих ги, без да мисля, когато… — Най-сетне разбра за какво мислеше тя и извика ужасено: — За бога, нима смяташ, че съм отговорен за смъртта на двамата агенти? И че ти си следващата?

Беше дълбоко засегнат, но не я обвиняваше. Бел и той водеха рискован живот. Недоверието и предпазливостта, необходими, за да оцелеят, му бяха добре познати. Затова обясни търпеливо:

— Въпросителните знаци означават, че съм те преценил като много подозрителна поради ума и смелостта ти.

— Мерси, мосю — отвърна горчиво тя. — Естествено, това хвърля съвсем нова светлина върху активността ти в спалнята.

— Не, Бел, по дяволите! — Той се раздвижи непредпазливо и схванатите мускули му причиниха жестока болка. Но повече не можеше да търпи. — Ще стана — заяви той. — Ако смяташ да стреляш, давай!

Без да я удостои с поглед, той се изправи, олюлявайки се, и се запъти с несигурни крачки към огледалото, за да види лицето си. Раната на челото беше престанала да кърви, но с насиненото око и натъртената брадичка приличаше на победен боксьор.

Когато отново се обърна към Бел, тя бе оставила пистолета на тоалетната масичка и седеше на стол пред печката, притиснала ръце към гърдите. Синклер си припомни нощта, когато бе седяла по същия начин до прозореца, самотна и изгубена, и изпита силно желание да я грабне в прегръдките си и да я утеши. Но знаеше, че не може да го направи. Връзката им сигурно беше приключена. Завинаги.

— Не бива да мислиш, че съм влязъл в леглото ти, само за да ти измъкна информацията, от която съм имал нужда — проговори тихо той. — Вярно е, че те пожелах още щом те видях, но проклетата ми съвест ми попречи да те отведа веднага в леглото.

— Трябва ли да те съжалявам за това?

— Любих се с теб едва когато бях сигурен, че не си лицето, което търсех.

— Защо тогава не ми каза истината? Кога щеше да ми я кажеш? На път към театъра? „О, знаеш ли, скъпа, един от групата е агент на Наполеон! Тази вечер ще паднете в капана!“

— Исках да ти го кажа още след първата ни нощ, но…

— Но какво?

Но се боеше, че ще я изгуби. Би ли могъл да й каже това? Как да изгуби нещо, което никога не е притежавал истински? Зарови пръсти в косата си и потрепери, когато неволно докосна раната си.

— Бях напълно сигурен, че не си двоен агент, но ти често ми повтаряше, че не се интересуваш нито от едната, нито от другата страна. Че си лоялна само към определени личности. Ако се окажеше, че Баптист работи за Наполеон… — Не беше нужно да развие тази хипотеза.

— Баптист… да, естествено — пошепна тя. — През цялото време си мислех, че се държиш мило със стария ми приятел, защото си го харесал. А ти си търсил информация.

— Да — и не — призна колебливо Синклер. — С времето наистина го харесах. Освен това намразих възложената ми задача. Но какво можех да направя? На карта беше заложено толкова много…

Гласът му увисна безпомощно в помещението. Отчаян, той потърси в очите на Бел знак, че го е разбрала. Но забеляза само, че чертите й все повече се втвърдяваха. Отново издигаше старите бариери.

— Едно нещо никога няма да ти простя — заговори най-сетне тя. — Не престана да говориш за искреността между нас, за това, че не се преструваме един пред друг, че не се лъжем…

— Господи, Бел! — извика той. — Не можеш да си представиш колко силно исках това да е вярно. Направих грешка, като те оставих да вярваш, че можеш да разчиташ изцяло на мен, но го приех като единственото си оръжие срещу твоите спомени за Жан-Клод. Затова ти повтарях, че си приличаме, че водим еднакъв живот…

— Още ли продължавате да се преструвате пред мен, мистър Кер? — прекъсна го гневно тя. — Не разбрахте ли, че с това няма да постигнете нищо? Трябва да знаете, че аз много се старая да съм наясно със ставащото по света. Чета вестници, и то не само политическите статии, а и светските клюки. Упоритият старец, когото ми описа, е генерал Дениъл Кер, нали?

— Откъде го познаваш?

— Кой не познава прославения генерал, най-младия син на херцог Бъркстед? Следователно ти си почтеният мистър Дениъл Синклер Кер. — Гласът й беше пълен с горчив сарказъм.

— Аз не използвам произхода ти за нападки срещу теб, Ейнджъл — промълви уморено той. — Защо го правиш с мен?

Тихото обвинение в очите му уталожи гнева й. Тя избягна погледа му и разтри схванатите мускули на тила си. Никога преди това не беше усещала такава празнота, дори когато Жан-Клод я напусна. Чувстваше се безкрайно уморена, най-много от всичко й се искаше да се отпусне и да заспи. Но беше принудена да действа.

Надигна се и заговори с усилие:

— Нашите… нашите различия не са толкова важни. Трябва да обмисля бъдещите ни действия.

— Няма какво да мислиш — отсече Синклер. — Полет успя да избяга. Може би точно в този миг предава информацията на Наполеон. На разсъмване трябва да сме напуснали Париж.

— Ти си върви. Постигна, каквото искаше.

При тези злобни думи Синклер потрепери, но веднага си възвърна самообладанието.

— Няма да тръгна без теб.

— Аз ще остана в Париж, докато изпълня поръчението си.

Той я зяпна невярващо.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да отвлечеш Бонапарт…

— Не, мистър Карингтън, не съм чак толкова глупава. Но няма да тръгна, преди да съм разбрала какво е станало с Полет. Ако има и най-малък шанс да не е отишла при Бонапарт, трябва да се опитам да я спра.

— Ти луда ли си? Не знаеш ли колко е опасно? — Той пристъпи гневно към нея и Бел се скова. Само да посмее да я докосне! Синклер спря пред нея и в очите му светна дива решителност.

— Тръгваш с мен, Бел. Още сега. Даже ако се наложи да те повлека за косите.

— Ти нищо ли не разбираш? — изкрещя в отговор тя. — Да, естествено, ние с теб лесно ще избягаме! Ние сме само временно тук. Но какво ще стане с Креси и Баптист?

Макар че устните му останаха стиснати, тя разбра, че думите й го бяха накарали да се замисли.

— Баптист рискува живота си, а всичко, което е получил в замяна досега, е неуспял заговор — продължи разпалено тя. — Ако го прогонят от Париж, това ще го убие!

Двамата дълго се гледаха в очите. Синклер пръв отвърна поглед и кимна с въздишка.

— Е, добре, Ейнджъл. Какво, по дяволите, искаш да направиш?

— Трябва да намеря Полет. — Бел се уви в наметката си. — Първо ще се върна в бордея, ако е останало нещо от него, и ще разпитам жените.

— Ще дойда с теб.

— Не вярвам, че там ще те посрещнат с радост. Ако съм сама, имам по-добри шансове. Може би Полет все още се крие там.

Синклер скръсти ръце под гърдите си и я погледна втренчено.

— И какво ще правя аз?

В това състояние беше най-добре да си почине няколко часа, но Бел знаеше, че няма да го направи. Помисли малко и отговори:

— Възможно ли е да се срещнеш с Уорбъртън? Ако той и другият агент постоянно държат под око къщичката на пазачите, както твърдиш, сигурно са забелязали дали някой е идвал.

Синклер помисли малко и кимна в знак на съгласие. Не изглеждаше особено въодушевен, че трябва да я пусне сама, но само й заповяда с мрачен вид да внимава за себе си и също се приготви за излизане. Вече бяха на вратата, когато спря и я погледна право в очите.

— Трябва да ти кажа още нещо, Бел. Не те излъгах, когато казах, че те обичам.

Тя замръзна на мястото си и се опита да остане равнодушна към тихо произнесените думи, но в главата й се появи горчив спомен, който предизвика пареща болка. Думите на Синклер бяха като ехо — преди много време и тя беше казала същото на Жан-Клод.

Обърна му гръб, защото не искаше да види мъката, която щеше да му причини със студенината си. Чу как той отвори тихо вратата, за да излезе в коридора, и се обърна рязко. Не можеше да го остави да тръгне така.

— Синклер?

Той спря и Бел беше готова да се закълне, че е спрял и да диша.

— Да?

Тя пое дълбоко въздух, но болката от лъжата му отново я прониза.

— Пистолетът… не беше зареден — призна тихо тя.

Той се усмихна тъжно.

— Не съм си и помислил, че си го заредила, Ейнджъл. — И изчезна.

 

 

На зазоряване Бел беше изтощена до смърт, без да е постигнала нищо. Полет сякаш беше потънала в земята. Парите, които бе пъхнала в ръката на хленчещата собственичка на бордея, я снабдиха с информацията, че в бъркотията Полет е избягала и оттогава не са я виждали.

Когато най-сетне се запъти към къщи, навън беше почти светло. Завлече се в малката кухня и си направи чай, докато обмисляше следващите си стъпки. Тъкмо когато се отпусна върху коравата пейка, чу стъпките на Синклер.

— Бел? — извика въпросително той.

— Тук съм — отговори уморено тя.

С набола брада, тъмна сянка под едното око и лилаво петно под другото, той изглеждаше доста по-зле от нея. Но поне подутините бяха намалели. Косата беше нападала по лицето му и раната не се виждаше. Когато се отпусна тежко на стола срещу нея, тя се изкуши да приглади косата му назад, но не го направи.

— Научи ли нещо? — попита тя, макар че мрачното му изражение правеше въпроса излишен.

Синклер поклати глава.

— Нито Уорбъртън, нито градинарят са я видели да влиза. Но може да е минала покрай тях. Обещаха да я спрат, ако могат.

Бел въздъхна и се загледа в чашата, която стискаше с две ръце, за да ги стопли.

— Не вярвам, че Полет е стигнала до Тюйлери — каза най-после тя. — Ако беше предала информацията, войниците вече щяха да чукат на вратата ни.

— Но къде може да е отишла? Има ли приятели в Париж?

— Не знам. Както стана ясно, почти не я познавам. Но хората на Креси претърсват околностите на Пале Роял. Казах на Марсел да не предприема нищо, докато не се свържем отново с него.

Синклер кимна. Премести се няколко пъти, за да намери по-удобно място, и Бел забеляза как непрекъснато се попипва по гърдите. Макар че все още му беше ядосана, изпита съчувствие към него. Снощи го бяха пребили, а тя не му беше дала нито минута почивка.

Надигна се и мълчаливо сложи чашата чай пред него. Той й хвърли благодарен поглед, но поклати глава.

— Не, благодаря, Ейнджъл. Не съм толкова близо до смъртта, че да пия чай.

Бел потисна усмивката си.

— С радост бих ти предложила нещо по-силно, но тъй като си мислех, че скоро ще напуснем тази къща, накарах Полет да прибере всичко.

При споменаването на предателката двамата отново се замислиха за главния проблем.

— Какво ще правим сега? — попита Синклер. — Мадам Марго явно не ти е казала нищо полезно.

— Твърдо заяви, че никога вече няма да пусне в заведението си англичани — отговори Бел и отпи глътка чай. — Нито войници, нито мъже с…

Тя млъкна изведнъж, защото си спомни какво й беше казала старата и прокле глупостта си. Сигурно е била твърде изтощена, за да не обърне внимание на тази информация. А може би сега придаваше значение на нещо маловажно?

— Мъже с белези — довърши мисълта си тя.

— Какво? — Синклер скочи от мястото си.

— Мадам Марго каза, че в салона й имало мъж с белег.

Синклер моментално забрави умората си.

— Лазар? — предположи възбудено той.

— Лазар не е единственият мъж с белег в Париж, въпреки това… Той излезе от кабинета на Креси малко след теб. — Бел изкриви лице. — Но защо би отишъл в бордей? Не вярвам да е имал нещо общо с Полет. Лазар мрази Бонапарт.

— Може да е вярно, но аз подозирам Лазар още от самото начало — отговори Синклер. — Вчера не ти казах, но съм почти сигурен, че двамата мъже, които ме нападнаха, бяха същите, които се опитаха да ме прегазят с конете си. Според мен им е платено.

— От Лазар ли?

— Не знам, но съм готов да се обзаложа, че знае повече от всеки друг за случилото се в бордея.

Бел също стана.

— Тогава е време да ни каже какво знае.

Синклер застана до нея и погледът му потъмня.

— С огромно удоволствие ще измъкна този плъх от килера и ще го разпитам.

Бел беше готова да му попречи да излезе от кухнята. В момента нямаха нужда от нов бой. Но, подобно на повечето мъже, Синклер не беше в състояние да разбере женската логика.

Опасенията й се оказаха напразни. Лазар не беше на тавана, а вратарят им каза, че миналата вечер не се е прибирал.

— Хората в тази къща имат ужасния навик да изчезват внезапно — изохка Синклер. Бел нямаше сили за ново търсене и го убеди, че трябва да изчакат връщането на Лазар в къщата.

Искаше да предупреди Баптист, но се сети, че той беше решил да прекара последния ден преди акцията със свой стар приятел. Каза й го снощи, когато затваряше магазина си, и обяснението предизвика усмивка на устните й. Сигурно Баптист е обикалял цяла нощ любимите си улици и площади, сякаш му е за последен път. Тъй като не можеше да го намери, тя остави на вратата му бележка, че тази вечер няма да ходят на театър.

После се качи горе при Синклер и двамата чакаха до ранния следобед. Нервите им се опънаха до скъсване.

— Не мога да повярвам, че Лазар не се връща — повтаряше Бел. — Той презира Бонапарт и със сигурност няма да се откаже от мисията ни.

— Чакането ме подлудява — отговаряше всеки път Синклер, който от часове ходеше напред-назад по стаята. Бел скоро се зарази от нервността му.

— Няма ли друго място, където можем да намерим този отвратителен тип? — попита я той.

Бел разтърка слепоочията си и се опита да размисли.

— Знам, че когато идва в Париж, Лазар никога не нощува тук. Веднъж спомена пред мен, че имал квартира.

— Да не е в къща с магазинче за сладки неща? — попита напрегнато Синклер.

— Да, мисля, че каза нещо подобно, но защо ти… — Тя спря и го погледна учудено, защото той улови ръката й и я повлече след себе си.

— Мисля, че имам представа къде е квартирата му. Дано да я открия!

 

 

Мина доста време, докато намериха магазинчето. След многословни обяснения на Синклер и обикаляне на парижките улици, Бел намери правилния адрес. Когато се озоваха на тъмната уличка с полуразрушени сгради, Синклер въздъхна облекчено.

— Тук е — извика той и посочи ръждясалата табела.

— Изглежда затворено. — Бел почука на вратата и се опита да различи нещо през мръсните прозорци.

— Това не е проблем. — Синклер се огледа изпитателно. Улицата беше почти пуста. Малкото минувачи бяха заети със собствените си мисли. — Имаш ли фуркет?

Учудена от желанието му, Бел извади от шапката си желания артикул.

— Застани така, че да не виждат движенията ми — заповяда той и Бел се подчини, без да задава въпроси. Само след няколко минути вратата се отвори.

— В Итън ли научихте това, мистър Карингтън? — попита подигравателно тя.

— Господи, разбира се, че не. Най-практичното умение, което овладях там, беше да си служа с бухалка за крикет. — Той й се ухили и тя не можа да не се усмихне в отговор. За първи път след ужасното му признание между тях се върна старото доверие.

— Дано не ни хванат — промърмори Бел, когато предпазливо се вмъкнаха в дюкянчето. — Би било смешно, ако приключа кариерата си като подсъдима за кражба на сладкиши.

— Вярвай ми, Ейнджъл — отговори шепнешком Синклер, — никой не би влязъл да открадне нещо от тази дупка. Тук опитах най-гадния марципан в живота си.

Той посочи завесата зад тезгяха.

— Мисля, че Лазар изчезна зад нея. Имаше среща с човек, когото едва не сбърках с… — Той се прекъсна и й хвърли несигурен поглед.

— С кого? — попита настойчиво тя, но той поклати глава.

— Няма значение. Да вървим.

Бел разбра, че Синклер премълчава нещо, но се напрегна да върви в крак с него и реши да отложи въпросите за после.

Зад завесата видяха тясна стълба към първия етаж. Озоваха се пред затворена врата и Бел вдигна ръка да почука, но Синклер я задържа.

— Ако Лазар наистина иска да ме убие, бих предпочел да не обявяваме пристигането си — пошепна той.

Фуркетът отново влезе в работа и скоро вратата се отвори с жално скърцане. Бел затаи дъх, но когато надзърна зад рамото на Синклер, видя празна стая.

— Може би Лазар изобщо не живее тук — прошепна тя. Но веднага след това видя вехтия му куфар, вързан с дебело въже. Видя и няколко неща, които загатваха за скорошно посещение. Две празни чаши и празна бутилка бяха оставени на перваза на пълната с пепел камина.

Синклер реши да провери съдържанието на куфара. Отвърза въжето и внимателно претърси дрехите, които откри вътре.

— Какво очакваше да намериш? — поинтересува се Бел.

— И аз не знам…

Смръщила чело, тя го наблюдаваше с мисълта, че само си губят времето. Забеляза още една врата и промърмори с въздишка:

— Е, аз ще ида да проверя какво има зад тази врата.

— Моля те, Ейнджъл, внимавай — каза Синклер и отново почука по капака на куфара, учуден от кухия звук. Извади джобното си ножче и разхлаби дървения кант. Показа се малък отвор.

Възбуден, Синклер пъхна ръка в отвора и извади снопче документи. Изправи се и го отнесе до един от тесните прозорци с прашни стъкла, за да разчете съдържанието им.

Първият лист беше писмо на Лазар до Маршан, започнато наскоро. „Когато четете тези редове, заповедите ви ще са изпълнени. Карингтън е отстранен. Тази нощ ще свърша останалото. Изабел Варен…“

Синклер пробяга с поглед по редовете и подсвирна през зъби.

— Ейнджъл? — извика той. — Ела да видиш какво намерих! Къде си, Бел?

През това време тя се опитваше да различи нещо в следващото помещение, което вероятно беше спалня. Дебелите завеси бяха грижливо затворени и не пропускаха светлина. Като се хвана за желязната рамка на леглото, Бел протегна другата си ръка и издърпа влажната, миришеща на гнило завеса. Сега вече можеше да разгледа по-добре стаята. Погледът й падна върху леглото и тя нададе ужасен вик.

В леглото лежеше жена. Тъмните къдрици бяха разпръснати по възглавницата. Очите бяха празни, изцъклени, през шията минаваше червена черта.

Но това не беше червената панделка на Полет. Беше кръв.

Бел чу как Синклер извика името й, но не беше способна да отвърне поглед от бледото лице на Полет, застинало в израз на див ужас. Без да иска, тя попипа собствената си шия.

Най-сетне събра смелост и пристъпи по-близо до леглото. Нямаше съмнение — Полет беше мъртва. Шията й беше разпорена от едното ухо до другото.

Почеркът на Лазар, каза си мрачно Бел. Погледна отново жената, която искаше да предаде мисията им, й си каза, че би трябвало да изпитва нещо като задоволство. Но след първата уплаха изпитваше само съчувствие. Бедната, глупава, алчна Полет!

— Бел? — извика отново Синклер. — Всичко наред ли е?

Тя въздъхна дълбоко и покри лицето на Полет с чаршафа. После се обърна, за да отиде при него.

Той стоеше в рамката на вратата и размахваше лист хартия. В този миг отзад върху фигурата му падна сянка.

— Синклер! — изпищя Бел. — Внимавай! Зад теб!

Предупреждението дойде със секунда закъснение. Синклер успя да се обърне, но не можа да се спаси от тежкия предмет, който Лазар с все сила стовари върху главата му.