Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Anvenging Angel, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2009)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Сюзън Копола. Ангелът на отмъщението
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2005
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-455-078-3
История
- — Добавяне
12
Когато се събуди, Бел си спомни как Синклер я бе завил, как топлите му устни помилваха челото й. Но си припомни и напрежението в ръцете, които държаха завивката, и загриженото лице, което се наведе над нея.
Какво ли беше обяснението за тревогата му? Тя се опита да си припомни всички думи, които си бяха разменили, преди да заспи, но спомените й бяха твърде неясни. Накрая отхвърли преживяното като плод на въображението си; имаше куп други неща, които трябваше да свърши този ден.
Следобед пристигна обещаната от Бонапарт покана. Вечерята трябваше да се състои след седмица в малкия дворец Сен Клу, на около дванайсет мили от Париж.
Една седмица, повтаряше си Бел и отново и отново четеше писмото. Нямаха много време.
През следващите дни всички бяха много заети. За да избегнат подозренията, тя и Синклер продължиха да играят ролята на типична английска двойка в чужбина: канеха ги в светски салони, излизаха на разходка в „Пти Кобленц“, разгледаха Лувъра заедно с много други чуждестранни гости и се възхитиха на произведенията на изкуството, които Наполеон беше донесъл като плячка от завладените страни.
Освен светските задължения двамата се срещаха всеки ден с Баптист, Креси и Лазар, за да подготвят отвличането. Бяха разработени няколко варианта. Лазар предложи да нападнат каретата на Първия консул на път за Сен Клу, защото пътят бил с много завои и имало прекрасни скривалища за група въоръжени мъже.
Бонапарт не е глупак, възрази му остро Бел. Беше узнала, че винаги когато Наполеон отива в Сен Клу, пътят се претърсва много внимателно. От своя страна тя предложи похитителите да се преоблекат като гвардейци и да тръгнат с каретата, вместо истинската охрана.
Докато обсъждаха надълго и нашироко предимствата и недостатъците на този вариант, Бел често се улавяше, че мисли за Синклер. Никога досега не беше реагирала по този начин. Доскоро се беше съпротивлявала на чувствата си към него, защото се боеше, че общата им работа може да пострада. Но откакто се бяха заели с подготовката за похищението, двамата работеха усилено и само от време на време си разменяха топъл поглед. Вероятно никой от групата не подозираше, че имат връзка.
Денем мосю и мадам Карингтън бяха млада семейна двойка от добър род, учтиви, безстрастни, дистанцирани. През нощта обаче, когато се оттегляха в спалнята си, се превръщаха в съвсем други хора…
В деня, когато трябваше да се състои военният парад, пет дни след приема, Бел стана с чувството, че всички важни неща са изяснени. Планът й беше приет, макар и след ожесточена съпротива от страна на Лазар. Намериха лека карета, в която трябваше да прехвърлят Бонапарт, и наеха няколко млади, силни мъже от персонала на Креси. Гвардейските униформи бяха почти готови.
Бел нямаше никаква работа, освен да чака уговорения ден и да изпълнява ролята на изкусителната мисис Карингтън. Докато стане време да се облече за парада, тя се облегна на рамката на прозореца, за да погледа улицата.
Беше необичайно топло за сезона. Лекият вятър, който си играеше със завесите, беше по-скоро майски, отколкото октомврийски. Бел избра най-леката рокля, която си беше донесла: от мек памук с цвят на слонова кост, с висока талия и дълбоко деколте. Като се облече, извика Полет да я среши.
Ала французойката не се виждаше никъде. Бел се ядоса. В последно време Полет беше още по-небрежна от обикновено. Бел потърси обяснение във времето, а може би и във възбудата й, че е отново в Париж. Нямаше да се изненада, ако научеше, че Полет си е взела любовник.
Но сега нямаше избор — трябваше да преглътне гнева и сама да направи косата си. Не беше чак толкова разглезена, че да не се справи без чужда помощ.
Изчетка къдриците си, докато заблестяха, подреди ги така, че да падат на меки вълни по раменете, сложи си малка сламена шапка, наметна се с дантелен шал, взе чадърчето си за слънце и бързо слезе в салона.
Не се учуди, че завари долния етаж празен. Точността, поне за светските задължения, не беше между добродетелите на Синклер. Но в никакъв случай не биваше да закъснеят за военния парад.
Тя отиде до стаята му и почука силно по вратата. Никой не й отговори. Очевидно Синклер изобщо не беше в жилището. Бел не можеше да си представи къде е отишъл; беше много рано, за да има уговорка, освен ако…
Тя беше забелязала, че през последните дни Синклер прекарваше доста време с Баптист, и това я радваше. Знаеше, че след загубата на голямото си семейство Баптист често се чувства самотен. Затова общителният французин се радваше на всяко посещение, освен това обичаше да показва красивите си ветрила. Отначало той беше доста сдържан спрямо Синклер, но отношенията им се подобряваха с всеки ден.
Вероятно Синклер беше слязъл при него. Ако побързаше, и тя можеше да постои малко при тях преди парада.
Бел слезе в работилницата, но отново остана разочарована. На витрината висеше табела „Затворено“. Това беше също така странно като отсъствието на Синклер. Наистина, днес беше „декади“, т.е. официален празник, но Баптист не се придържаше към революционния календар, който предписваше всеки десети ден да е почивен.
Намръщена, Бел се запъти към жилището на Баптист. Нищо чудно, ако и той не си беше вкъщи… но вратата се отвори още след първото й почукване.
— А, Баптист, добре че поне ти си си вкъщи! Тук ли е Синклер?
Когато видя стария си приятел, Бел спря изненадано. Никога не го беше виждала облечен другояче, освен в многократно кърпените кафяви дрехи, препасал кожена престилка. Днес обаче беше облякъл старомоден, но безупречно ушит зелен фрак и си беше вързал черна връзка. В ръка държеше сива филцова шапка с копринена кордела; непокорната сива коса беше грижливо пригладена назад.
— О, Баптист, колко добре изглеждаш!
Комплиментът й го смути. Първо почервеня върхът на носа му, после цялото му лице. Погледна я и вдигна рамене.
— Нищо особено. Така се обличам, когато ходя на църква.
— Но днес не е неделя.
— Мосю Карингтън не ти ли каза? — учуди се Баптист и я погледна несигурно. — Вчера споменах, че досега не съм имал време да видя поне един от военните паради, дето ги прави Наполеон. Всички разправят, че били великолепни, а ако планът ни успее, това ще е последната публична поява на Бонапарт… — Баптист млъкна и смутено сведе очи към шапката си.
— И тогава мосю Карингтън ти предложи да ни придружиш, така ли? — попита с усмивка Бел.
— Точно така, но само ако ти нямаш нищо против, ангелче.
— Естествено, че нямам нищо против. Но къде е Синклер? Виждал ли си го тази сутрин?
Когато Баптист поклати глава, Бел помръкна и се разтревожи още повече.
— Наистина ли го няма горе? — попита Баптист. — Може да е още във ваната.
Бел поклати глава.
— Не, излязъл е. Палтото и чадърът му ги няма. — Отдавна беше забелязала, че, независимо от времето, Синклер не излизаше без чадър. Може би беше скрил в дръжката му кама и го носеше като оръжие.
— Не се притеснявай, ангелче! Сигурно ще се върне навреме — утеши я Баптист. — Аз ще отида да видя дали съм затворил всички врати и след малко ще се срещнем на улицата. Ако все още го няма, ще го потърсим заедно.
Бел кимна в знак на съгласие и реши още веднъж да претърси жилището. Може би пък Синклер се беше върнал, докато тя беше при Баптист.
Щом изкачи първата стълба, тя чу стъпки, които спряха точно пред вратата на жилището им, и въздъхна облекчено.
— Синклер? — извика бързо тя.
— Боя се, че не е той — отговори й ироничен глас с френски акцент.
— Ах, Лазар — промърмори Бел, без да е в състояние да скрие разочарованието си.
Французинът бавно заслиза по стълбата към нея, устремил студените си очи към лицето й.
Бел изпита желание да избяга, но си каза, че това е смешно, и си заповяда да остане. През последните дни Лазар изпълняваше съвестно обещанието си да не й създава ядове. С изключение на обичайните си безсрамни забележки, той изглежда я беше приел като водачка и изпълняваше заповедите й, мърморейки недоволно.
Устните на французина се изкривиха в презрителна усмивка.
— Какво става, скъпа Изабел? Къде е изчезнал уважаемият мосю Карингтън?
— Излязъл е — отговори студено тя. Не можеше да му разкрие страховете си, не и докато я гледаше така пренебрежително. — Надявах се, че междувременно се е върнал, затова го повиках. Трябва да отидем на военния парад.
Лазар се ухили още по-широко; очевидно ситуацията го развеселяваше. Но тя не искаше да се изложи за пореден път на грубите му шеги. Обърна се безмълвно и излезе на улицата, за да погледа утринната суетня по Сен Оноре и да провери дали Синклер случайно не я очаква там.
За съжаление Лазар реши да я последва. Облегна се на рамката на вратата и започна да си чисти ноктите с малко ножче. Под слънчевата светлина косата му изглеждаше съвсем бяла, а белегът беше тъмночервен.
— Нашият мосю Карингтън има навика от време на време да изчезва — проговори уж небрежно той.
— Какво искате да кажете?
— О, нищо особено. Просто се сетих, че всеки ден излиза да върши някаква работа…
Досега Бел не се беше замисляла за излизанията на Синклер. Имаше твърде много работа, за да забелязва отсъствията му. Но сега, когато размисли, трябваше да признае, че Лазар беше прав.
— Къде ли ходи? — попита подозрително мъжът.
— Разхожда се, прави покупки, откъде да знам! — отговори сърдито Бел. — Той е свободен човек.
Макар да се стараеше, тя не успя да скрие, че беше разтревожена от думите на Лазар. Знаеше, че той обича да сее раздори — за него това беше най-важното нещо на света. Затова си заповяда да не се влияе от внушенията му.
— Нашият мистър Карингтън си има много тайни — продължи със същата нарочна небрежност Лазар и потърка брадичката си. — Останалите от групата се познават доста добре, но за него не знаем нищо. Това не ви ли се струва странно, Изабел?
Макар че лицето й остана неподвижно, тя усети как сърцето й се сви. Типично за Лазар — да спомене точно факта, който продължаваше да я смущава у Синклер! Въпреки че двамата бяха станали много близки, тя все още не знаеше нищо за живота му. Когато я вземаше в прегръдките си и проникваше с погледа си до дъното на душата й, тя беше убедена, че го познава достатъчно добре, че й е все едно дали знае нещо за миналото му. Но все пак…
— Маршан е сметнал, че Синклер е подходящ, и го е назначил в компанията — отговори сърдито тя. — Това ми е достатъчно.
— Така ли? Аз обаче не се задоволявам с толкова малко. Никога не съм се доверявал на способността на Маршан да преценява хората. А що се отнася до мосю Карингтън — Лазар размаха ножчето, — ще ви кажа само, че изобщо не е въодушевен от плана, който доведе всички ни в Париж.
— Ние нямаме нужда от въодушевление. Трябва ни действие!
Отново бе принудена да признае, че Лазар имаше право. Докато обсъждаха плана за отвличането на Бонапарт, Синклер се държеше настрана. Не направи нито едно предложение, макар Бел да беше сигурна, че умът му работи прецизно като нейния. Още в началото беше изразил съмнение в успеха на начинанието, но въпреки това се включи в групата. Липсата на въодушевление не означаваше нищо. Все пак Бел си пожела Лазар най-после да се махне; гласът му й действаше като стържене на пила по желязна пръчка.
Тя отново огледа оживената улица, но не откри никъде Синклер.
— Може би Карингтън се е уплашил — промърмори презрително Лазар. — Може би е офейкал и вече няма да се върне!
— Невъзможно. — Бел се обърна рязко и го погледна пронизващо. — Нямате ли си друга работа, ами продължавате да стоите тук и да ми говорите глупости?
Лазар не се впечатли от гнева й.
— Кой знае, може би вече сте вдовица и аз ще трябва да поема ролята на Карингтън — продължи невъзмутимо той.
— Няма да е необходимо, Лазар.
Добре познатият мелодичен глас й донесе безкрайно облекчение. Бел се обърна зарадвано към Синклер, но с крайчеца на окото си забеляза, че Лазар изглеждаше изумен от появата му.
— Синклер, къде, по дяволите… — Тя млъкна изведнъж, поразена от вида му. Косата му беше разбъркана, лицето мръсно, наметката скъсана и покрита с кални пръски, шапката в ръката му изобщо не приличаше на шапка.
— Какво… какво е станало с вас? — пошепна ужасено тя.
— Отидох да си купя пури — обясни Синклер — и двама войници на коне за малко не ме прегазиха.
Бел го прегледа набързо, за да се увери, че не е ранен. Лазар изруга тихо, но когато Бел се обърна към него, прибра ножчето в джоба си и изръмжа:
— Трябва да сте по-внимателен, докато се разхождате, Карингтън!
— Аз бях достатъчно внимателен. Двамата сигурно са били слепи, щом не ме забелязаха.
Лазар вдигна рамене.
— Нали знаете какви са войниците. Въобразяват си, че парижките улици са техни. Жалко, че хубавата ви наметка е скъсана, но все пак това е по-добре, отколкото ако ви бяха счупили главата.
Той им кимна кратко и си влезе обратно в къщата. Синклер го проследи с мрачен поглед.
— Защо имам чувството, че нашият приятел е разочарован, дето не съм изгубил главата си?
— Не мисли за него — отговори Бел, която се опитваше да изтупа праха от раменете му. Естествено се радваше, че не му се е случило нищо лошо, но мислите й бързаха напред. — Радвам се, че най-после се върна!
— Наистина ли, Ейнджъл? — Синклер я погледна нежно.
— Естествено! Нали не си забравил за парада?
— А, да, Бонапарт! А пък аз си помислих, че радостта ти е била предназначена лично за мен.
Макар че говореше с обичайната си ирония, Бел забеляза в погледа му лека обида. Много й се искаше да го увери, че се радва, защото се е завърнал жив и здрав, а не защото трябва да отидат заедно на парада, но тогава се появи Баптист и тя можа само да подкани Синклер да се преоблече бързо, за да не закъснеят.
На Плас дьо Карусел бяха строени парадните роти с блестящи байонети и пъстри полкови знамена.
Бел отвори чадърчето си. Баптист не виждаше почти нищо, защото някакъв едър господин бе застанал точно пред него. Но дребният французин беше въодушевен също като малките момченца зад бариерата и непрестанно се кривеше наляво и надясно, за да види маршируващите войници. Синклер наблюдаваше парада със скръстени ръце и по-скоро мрачно лице. Бел си помисли, че от един англичанин не можеше да се очаква да се въодушеви от тази демонстрация на френската военна сила. Въпреки това пошепна в ухото му:
— Не изглеждате особено впечатлен, мистър Карингтън.
— В такъв хубав предобед не искайте от мен да викам ура, когато дрънчат саби!
Бел вдигна едната си вежда.
— В лошо настроение ли сме?
— Какво очаквате? Придружавам жена си на парада, само за да флиртува с друг! Нямам ли право да си поиграя на ревнив съпруг?
— Правите го отлично, сър! — отговори шеговито тя. — Но ви уверявам, че днес няма защо да се опасявате от мосю Бонапарт. Той е твърде зает!
Синклер й се усмихна уморено, но не отговори. Стараеше се да изглежда весел, но в действителност беше много загрижен. През последните дни не беше постигнал почти нищо: все още не знаеше достатъчно за Баптист и Креси, за да ги задраска в списъка си, с Лазар също не беше стигнал далеч.
Понякога имаше чувството, че Лазар се подиграваше с всички от групата. И той работеше упорито по изпълнението на плана за отвличането, но в него имаше нещо, което предизвикваше тревога. Недоверието на Синклер към французина се увеличаваше с всеки ден; вече беше почти убеден, че негодникът имаше нещо общо с нападението тази сутрин.
В същото време трябваше да признае, че това е абсурдно. Лазар не искаше да навреди на него, а на Бел. Често го беше улавял да наблюдава Бел като змия, която дебне плячката си. Търпеливо, спокойно… Но какво чакаше? Този въпрос не му даваше мира.
— Мистър Карингтън?
Потънал в мислите си, Синклер не чу мъжкия глас, заглушен и от шумните звуци на военния оркестър.
— Добро утро, мистър Карингтън!
Синклер усети, че някой го подръпна за ръкава. Огледа се и откри Джордж Уорбъртън, който си беше пробил път през навалицата и стоеше точно зад него. Англичанинът наблюдаваше с равнодушно изражение войниците, които вече се строяваха. Без да отмества поглед, каза на Синклер:
— Великолепен спектакъл, нали, мистър Карингтън? Ала шумът е прекалено голям.
Той се усмихна и с леко движение на главата му даде знак да го последва. Синклер хвърли бърз поглед към Бел, но тя беше толкова запленена от парада, че не виждаше нищо друго.
Измъкна се предпазливо и тръгна след Уорбъртън. Беше сигурен, че в тази огромна навалица никой нямаше да го забележи, дори ако земята пред него внезапно се бе разтворила да го погълне. В този момент се появи Бонапарт и всички погледи се устремиха към него.
Първият консул яздеше великолепен бял жребец. Носеше черна боброва шапка и сив кавалерийски костюм. Офицерите около него бяха облечени много по-пъстро. Зрителите го гледаха като омагьосани.
Синклер и Уорбъртън се оттеглиха в градината на Тюйлери. Застанаха под една висока топола и се престориха, че са много заинтересовани от започващия парад.
— Е, мистър Карингтън — заговори тихо Уорбъртън, — как прекарвате времето си в Париж? Надявам се, че си е струвало да предприемете това пътуване?
Синклер въздъхна.
— Всъщност очаквах повече.
— Колко жалко!
Синклер направи гримаса. Уорбъртън беше майстор в омаловажаването.
— Почти сигурен съм, че знам кой е джентълменът, когото търсим, но ми липсват доказателства. Той е хлъзгав като змия.
— Предполагам, не е нужно да ви напомням, че не разполагате с много време, мистър Карингтън. Наскоро ми съобщихте, че групата на Маршан възнамерява да изпълни плана си много скоро, прав ли съм?
— След два дни — отговори Синклер през здраво стиснати зъби. — Сигурен ли сте, че в Тюйлери още не знаят нищо?
— Почти сигурен. Впрочем вчера бяхме готови да се обзаложим, че нашият информатор е бил в къщичката на пазачите, но се оказа, че някаква госпожица се отбила да види любовника си. Освен това вие и групата няма как да не узнаете, ако планът ви бъде разкрит. — Уорбъртън се усмихна криво.
— Боя се, че сте прав — отвърна мрачно Синклер.
Очевидно нямаше какво повече да си кажат и Синклер беше готов да се върне при Бел, когато Уорбъртън попита почти отчаяно:
— Наистина ли не сте открили нищо?
Синклер се поколеба: малкото, което знаеше, не си струваше усилията. Но по настояване на Уорбъртън реши да го сподели:
— Вратарят на къщата ми каза, че видял как някой излязъл и се прибрал много късно. Било тъмно и не могъл да го познае. Носел черна наметка с дълбоко нахлупена качулка. Но познавал кочияша на наемната карета и вчера ми каза името му. Намерих го и той ми каза къде откарал пътника си — някъде в близост до Пале Роял.
— Е, това все пак е нещо — отвърна възбудено Уорбъртън. — Проверихте ли адреса?
— Не, още не.
Уорбъртън го погледна изумено и Синклер се почувства длъжен да се защити.
— Не забравяйте — трябва да се преструвам, че участвам в комплота срещу Наполеон. Нямам никаква възможност да се отделя от групата.
— А какво правите нощем, човече?
Синклер стисна устни. Отговорът на този въпрос не засягаше нито Уорбъртън, нито британската армия. Или все пак? Агентите нямаха право да се занимават със странични неща, които ги отклоняваха от мисията им.
В действителност Синклер не знаеше дали може да се измъкне от Бел, дори да го иска. Всяка нощ я любеше, сякаш им беше за последен път, и не можеше да си представи, че някой ден страстта му ще угасне, както при предишните му афери.
Не, с Бел беше съвсем различно. Беше го разбрал още от самото начало, но се плашеше да признае колко дълбоки бяха чувствата му към нея.
А тя, какво чувстваше тя? Често си беше задавал този въпрос и си го зададе пак, докато я търсеше с поглед сред навалицата.
Искаше му се да вярва, че тя изпитва към него по-дълбоки чувства, не само благодарност и плътско желание. Но не биваше да се заблуждава.
Синклер въздъхна дълбоко и си каза, че, както и преди, Бел беше изцяло погълната от задачата си, докато той мислеше главно за нощните им преживявания.
И сега тя беше съсредоточила цялото си внимание върху Наполеон; само веднъж се наведе към Баптист и му каза нещо.
Бонапарт вече беше слязъл от коня и даваше заповедите си с ясен, благозвучен глас. Войниците ги изпълняваха с похвална прецизност.
Първият консул е в стихията си, каза си с усмивка Бел. Не е като на приема, където не знаеше как да се държи с гостите. Баптист беше много впечатлен от демонстрацията.
— Няма нищо общо с преди, нали, ангелче? Помня времето, когато толкова хора накуп ми причиняваха само стомашни болки.
Бел също помнеше онова време. Многото хора, събрани на едно място, бързо се превръщаха в тълпа, която мислеше само за насилие и отмъщение. Но и тя усети разликата, която бе споменал Баптист. Масите, които днес се събираха пред портите на Тюйлери, бяха много различни от някогашните. Навсякъде личеше новият ред, въдворен от дребния, облечен в сиво мъж с необикновено мощен глас.
Може би Бонапарт не умееше да язди особено добре, но знаеше как да заповядва на войниците си. Бел поиска да чуе мнението на Синклер и с учудване установи, че той вече не стоеше до нея.
Тя огледа търсещо множеството и го откри доста далеч от тяхното място, задълбочен в разговор с непознат мъж. Много странно, каза си Бел. Синклер очевидно познаваше събеседника си. Нали й беше казал, че е за първи път в Париж и не познава никого? Може би някой познат от Англия?
Когато Синклер отново се присъедини към тях, тя попита уж небрежно:
— Да не си срещнал някой стар познат?
Отговорът му дойде достатъчно бързо.
— О, не, това е секретарят или някакъв друг сътрудник на английското посолство. Запознахме се на приема. Доста е досаден, но не исках да бъда неучтив и приех да си поговорим.
— Ах, така ли било — промърмори Бел, но съмненията й останаха. Защо отново изпита неприятното чувство, че Синклер не й казва истината? Сигурно заради очите му, които избегнаха погледа й. Но защо трябваше да я лъже? Веднага след това я обзе чувство за вина. Не биваше да бъде толкова подозрителна. Тя беше по-лоша от ревнива съпруга, която постоянно си мисли, че мъжът й я мами. Но след като беше разкрила пред Синклер целия си живот, тя бе станала силно ранима. Ако още веднъж преживееше разочарование…
Бел се опита да прогони неприятната мисъл. В този момент се появи изискан дребен мъж и с тих глас се представи за личния камериер на Наполеон. Поклони се дълбоко и й връчи запечатано писмо. Веднага след това изчезна в градината на Тюйлери.
Синклер хвърли раздразнен поглед към писмото.
— Любовно послание?
— Ще разберем, щом се приберем вкъщи. — Бел се усмихна и оповести плановете си за следобеда: — Смятам, че трябва още веднъж да обсъдим детайлите на плана и…
Синклер и Баптист простенаха едновременно и тя млъкна слисано.
— Моля ти се, ангелче, пощади ни! — извика Баптист. — Всички знаем плана ти наизуст. Денят е твърде хубав, за да ни затвориш в задушния салон. Дай ни поне още час! Тъкмо смятах да ви поканя в някоя кафене. Имаме нужда от нещо освежително.
— Отлична идея — съгласи се веднага Синклер.
— И дума да не става… — започна Бел, но Синклер и Баптист размениха бърз поглед, хванаха я от двете страни и я поведоха към улицата.
— Май станах жертва на заговор — изсъска тя, но съпротивата й не продължи дълго. Странно защо, днес тя също имаше чувството, че трябва да си почине. Виновни бяха завладяващите мелодии на духовия оркестър, топлото слънце, а може би и искрите в дълбоките зелени очи. Затова позволи на Синклер и Баптист да я „отвлекат“.
Скромното кафене „Егалите“ на брега на реката се намираше там сякаш от цяла вечност. Ухаеше приятно на ликьор и прясно кафе. На една от стените висеше стар плакат, на който пишеше: Тук все още си говорим на „гражданино“.
Този очевидно забравен остатък от времето на революцията беше достатъчен да помрачи настроението на Бел, макар че кафенето беше наистина уютно. Баптист забеляза вълнението й и предложи да седнат в градината. Днес беше достатъчно топло.
Бел си поръча кафе с мляко, Баптист чаша вино, а Синклер пожела истинска английска бира.
— Мислех, че не обичате бира — каза Бел и свали ръкавиците.
— Вярно е — въздъхна Синклер. — Но келнерът беше толкова горд, че имат английска бира, та не пожелах да го разочаровам.
Бел се усмихна развеселено и огледа градината. Освен тях имаше само двама възрастни мъже, които играеха на топка. Значи можеше да рискува, и да прочете набързо посланието на Бонапарт. Счупи печата и прегледа бегло съдържанието.
„Откакто ви видях на приема, красотата ви изпълва мислите ми…“ Така започваше писмото и Бел избухна в смях. Недодяланият корсикански войник се показваше от съвсем друга страна. Пишеше романтични глупости, каквито можеха да се очакват от момче като Филип Котрен, но не и от Наполеон Бонапарт. Ала когато продължи да чете, усмивката й угасна.
— По дяволите! — процеди през зъби тя.
Синклер отпи от английската бира и изкриви лице.
— Какво ви стана?
Бел безмълвно му подаде писмото.
— Меките извивки на сладкото ви, съвършено тяло… — зачете високо той.
— Не това — прекъсна го остро Бел. — Прочетете края!
Синклер веднага намери търсеното място и лицето му помрачня.
— Е, какво има? — попита нетърпеливо Баптист. — Колко още ще ме мъчите?
— Бонапарт отменя вечерята с Бел — обясни кратко Синклер. — Още тази седмица напуска Париж, за да обиколи няколко области.
— Майко божия! — извика Баптист и поклати глава. — Това е катастрофа! Щом излезе от Париж, вече няма да можем да се доберем до него. Постоянно ще бъде заобиколен от силна охрана и от ликуващи хора.
Бел прехапа устни.
— Да, знам.
— Значи писмото е за сбогом, ангелче? — попита Баптист. — Не иска ли да те види още веднъж?
— Иска, но не на интимна вечеря. Предлага ми тайна среща в ложата на театър „Одеон“.
— О, да, генералът обича театъра и често посещава представленията инкогнито — поясни Баптист.
— Даже ако се появи там, преоблечен като турчин — намеси се Синклер, — не бих посъветвал никого да го отвлече от публично място, каквото е театърът. — Той остави писмото на масата. — Ето го и краят на нашата история.
— Какво искате да кажете? — попита остро Бел.
— Че трябва най-сетне да се откажете от този план. Още от началото знаех, че е неизпълним.
Макар да признаваше, че ситуацията е абсурдна, тя се ядоса на готовността, с която Синклер се отказа от изпълнението на плана им. Припомни си колко усилия и средства бяха изразходвали дотук и се ядоса още повече. Синклер не одобряваше начинанието им още от самото начало. Тази сутрин Лазар беше казал същото.
Изведнъж се сети за още една забележка на Лазар и думите проникнаха в сърцето й като отрова. „Нашият мосю Карингтън има навика да изчезва. Къде ли ходи?“
Бел си припомни всички онези дребни факти, които я тревожеха. Откъде Синклер беше разбрал за смъртта на Фодьо? Защо беше отишъл да разговаря с непознатия англичанин по време на парада? Защо постоянно избягваше въпросите й за миналото му? Възможно ли беше да…
Не, Бел не искаше да мисли за вероятността мъжът, с когото беше станала толкова близка, да работи против нея.
Сигурно имаше други, не толкова мрачни причини да се радва на провала на мисията им. Често се шегуваше, че тя възнамерява да използва възнаграждението си, за да си купи малка къщичка и да се оттегли от работата. Може би тайно желаеше двамата да работят и занапред заедно, затова се радваше, че тя няма да получи обещаните пари. Може би облекчението му се дължеше и на факта, че — с типично мъжката си арогантност — искаше да я закриля и не вярваше, че е способна да проведе успешно една толкова важна мисия.
При всички случаи тя имаше повод да прояви гордостта и своенравието си.
— Начинанието стана по-трудно — отсече тя, — но това не значи, че няма да го доведем докрай!
Синклер я погледна с известно нетърпение и снизходителност, които я вбесиха.
— Моля ви, Бел, откажете се! Направихте всичко в човешките възможности. Маршан не може да очаква повече.
— Не ме е грижа за Маршан — възрази гневно тя. — Щом съм поела някакво поръчение, държа да го изпълня.
— А какво направихте със семейство Котрен? — напомни й той със скептична усмивка.
— Това беше друго — изсъска тя. Тогава спонтанно беше решила да се отклони от целта, но това не означаваше липса на смелост.
— Вие се колебаете още от самото начало — поде обвинително тя. — Ако не искате да рискувате, не разбирам защо…
— Да рискувам? — прекъсна я подигравателно Синклер. — Това си е чисто самоубийство!
— Исках само да кажа, че ако сте променили мнението си, няма защо да участвате.
— Моля ви, не се карайте! — намеси се примирително Баптист. — Хората вече ви наблюдават!
Бел и Синклер бяха заговорили толкова високо, че двамата възрастни господа престанаха да хвърлят топките и ги зяпнаха изненадано.
Синклер веднага млъкна, но Бел не можеше да се успокои толкова лесно.
— Не забравяйте, мистър Карингтън — изрече тихо, но категорично тя, — че тук командвам аз. Аз определям дали ще се откажем от начинанието и кога.
— Ако ми предложите смислен план, ще ви последвам, Ейнджъл. — Синклер изпи бирата си на един дъх и я погледна с такава спокойна увереност, че Бел беше готова да плисне чашата в лицето му.
За да избегне по-нататъшни дискусии, Синклер стана и се запъти подчертано бавно към двамата възрастни мъже, за да погледа как играят. Не мина много време и те го поканиха да участва. Показаха му как да хвърля дървените топки и проследиха снизходително усилията му да улучи.
Бел видя, че той се забавлява истински от играта, а не бе станал от масата само напук. Играта беше приятно развлечение, също като проклетите му пури и ментовите бонбони.
— Чудесен млад мъж — обади се одобрително Баптист. — Същински французин!
Това беше най-големият комплимент в устата на приятеля й и тя го погледна изненадано. В същото време съзнаваше, че Баптист е прав. Синклер притежаваше специфична жизненост и умееше да се радва на живота — нещо, което й липсваше болезнено. Сигурно затова се чувстваше така силно привлечена към него.
— Господинът има и остър ум — добави замислено Баптист и Бел погледна изпитателно приятеля си.
— Значи ли това, че споделяш мнението му и трябва да се откажем от начинанието си?
Баптист се взираше смръщено в празната си чаша.
— С риск да те ядосам още повече, ще кажа, че той има право. Мосю Карингтън разсъждава логично…
— Логиката няма нищо общо — прекъсна го сърдито Бел. — Мосю Карингтън отново е обзет от глупавото чувство, че е длъжен да ме закриля. Е, досега се справях отлично без него, освен това смятам, че сама мога да реша какъв риск мога да поема.
— Но ти не си единствената, която рискува…
Тихата забележка и сериозният поглед, който я придружи, я накараха да се изчерви.
— Прав си, Баптист. Прости ми. Не помислих за това. Не мога да те обвиня, че не искаш да имаш нещо общо с плана ми.
— Аз мислех по-скоро за другите. — Баптист вдигна рамене. — Какво имам да губя аз? Никога не съм се страхувал особено от смъртта, ангелче. Единственото ми желание е да ме погребат в Париж. Пък и вече не съм млад. — Той помълча замислено и добави: — Винаги съм вярвал, че ще умра пръв. Нали съм най-възрастният в семейството. Никога не съм си представял, че ще съм единственият оцелял.
Светлината в младите му кафяви очи помръкна за миг, когато се вглъби в спомените си.
— Артур умря на гилотината, защото имаше смелостта да казва открито мнението си. Франсоа бе убит, само защото стана свещеник, вместо да наследи занаята. Одеон падна като войник в Алпите, а Марк умря от треска по време на „славния“ Бонапартов поход в Египет. — Той изтри очи с пъстрата си кърпа и промълви: — Искам само да доживея спокойно дните си.
Бел помилва ръката му.
— Ще ги доживееш, приятелю. Може би наистина не бива да отвличаме Бонапарт. И аз виждам какъв ред е създал. Париж процъфтява…
— Права си. Училищата и църквите са отново отворени. Имаме нови закони. Но мир? — Баптист поклати глава. — За Франция Бонапарт е това, което е днешният ден за нас: пролет през есента. Топъл лъч, който няма да трае дълго. Нали го видя днес с армията му? Той не е човек, който би се задоволил само да си играе на война. Наполеон Бонапарт може да е благословия за Франция, но няма да й осигури мир.
Баптист помълча малко и заключи:
— Затова, ангелче, аз оставам с теб. Може би за момента трябва да се откажем, но ще намерим друг случай да се разправим с него.
Той се изправи и й подаде ръка.
— Мисля, че твърде дълго бях далече от работилницата си!
— Не бива така, Баптист — засмя се Бел. — Ти беше този, който ме наруга, че искам да работя в такъв хубав ден!
— О, за теб и мосю Карингтън е друго, вие сте още млади. За младите хора Париж е най-доброто място в света. Може би мосю Карингтън ще те научи да се забавляваш. — Баптист се усмихна развеселено. — Вече е успял да накара очите ти да сияят. Трябва да кажа, че това много ме радва.
Бел се изчерви. Нямаше смисъл да го лъже.
— Я виж как се смути! Ах вие, добронравни англичани! Крайно време беше да си вземеш любовник. Надявам се, че Карингтън ти помага да забравиш миналото?
— Не ми се вярва, че някой би могъл да го направи — отговори с усмивка Бел. — Но е вярно, благодарение на него се справям по-лесно със спомените си.
— Тогава се наслаждавай на настоящето — посъветва я Баптист. — Животът е толкова кратък.
Той я целуна нежно по бузата и се запъти към къщи. Скоро след това Синклер се върна на масата и я намери потънала в мисли. Приближи се предпазливо, сякаш се боеше да не го посрещне с нов залп ругатни.
— Къде е Баптист? — попита той.
— Върна се в работилницата.
— Предполагам, че сега и ти ще предложиш да се захващаме за работа — въздъхна Синклер. — Но хайде поне да престанем да се караме. Знам, че за теб е голямо разочарование, знам, че много се надяваше да получиш достатъчно пари, за да си купиш къщичка в Дорсетшайър…
— Дербишайър — прекъсна го през смях Изабел. — Добре, Синклер, вече няма да се караме. И цял следобед няма да мислим за начинанието. — Тя стана и нахлузи ръкавиците си. — Искаш ли да се поразходим покрай реката?
Той я погледна толкова учудено, че тя отново се засмя. Очевидно не можеше да повярва на ушите си.
— Още сме млади — добави тя, за да подкрепи собственото си решение. — Кой знае колко още такива следобеди ни остават?
— Да, кой знае — повтори потиснато той. Поднесе ръката й към устните си, целуна пръстите й един по един и я поведе към изхода.
Мисията и престоят в Париж клоняха към края си. Бел не си правеше илюзии, че връзката й със Синклер ще продължи вечно. Пътищата им неизбежно щяха да се разделят. Тази мисъл я натъжи и тя си заповяда да мисли за нещо друго.
Хвана го под ръка и двамата тръгнаха по брега на Сена. Миришеше на свежа трева, вълните се плискаха в камъните на кея, полъхваше лек вятър.
Разгледаха стоката на търговците, които предлагаха антикварни книги. Повечето от тях изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат при първото докосване.
Стигнаха до Пон Ньоф, стария мост, който водеше към Ил дьо Сите, най-стария квартал на Париж. На моста имаше много хора, които също искаха да се насладят на хубавия ден: търговци, художници, цветарки, влюбени двойки, които се криеха под сводовете на моста.
Водите на реката блестяха под слънцето. Днес целият град искреше и изглеждаше млад и жизнен като мъжа, който държеше ръката й. Бел вървеше и се радваше на Синклер, който очевидно се забавляваше с оживлението на големия град.
Стигнаха до пазара и Синклер веднага завърза пазарлък за един голям, тлъст петел. После размени няколко думи с вербовчиците, които напиваха младите мъже и ги убеждаваха да постъпят в армията. Проследиха представлението на група артисти и Синклер им хвърли монета. Той завърза разговор и с рибарите, насядали по стената на кея. Даже махна весело на перачките, които бяха излезли с лодките си в реката.
Бел беше възхитена от възможността да види Париж през очите на Синклер. Имаше чувството, че вижда града за пръв път: очарователен, изпълнен с радост от живота — все качества, които досега й бяха убягвали. Вече разбираше защо Баптист беше влюбен в своя Париж.
Двамата спряха за малко под един огромен кестен, за да нахранят ято диви патици.
— Не мога да повярвам — засмя се Бел. — Наистина ли стоя тук и храня патици?
— Какво? Нима не си го правила друг път? Не виждаш ли колко са красиви? Аз не мога да мина покрай тях, без да ги поканя на обяд.
— Не съм. За свое оправдание ще кажа, че една година през ноември, когато пшеницата беше свършила, нощувах на прага на пекарницата, за да мога да купя хляб на сутринта.
Докато стоеше със Синклер под ярката слънчева светлина, мрачният спомен стана точно това, което трябваше да бъде — само спомен, нищо повече.
— Като те слушам, понякога изпитвам радост, че не съм дошъл в Париж по-рано — каза Синклер и се загледа към другия бряг.
— Не мога да разбера защо непостоянен човек като теб не е бил досега в Париж — отбеляза Бел.
Той вдигна рамене и хвърли още хляб на дивите патици.
— Баща ми не е от хората, които дават пари за пътешествия.
— Хмм — промърмори съчувствено тя.
Синклер никога не й беше разказвал за семейството си, но по кратките му забележки можеше да се заключи, че е от същото съсловие като нея. Вероятно и той беше авантюрист, който не знаеше що е богатство, съсловна гордост или почтеност. С него не усещаше съсловните различия, които винаги я бяха поставяли по-ниско от Жан-Клод. Това правеше връзката им много по-приятна.
Синклер посочи високата кула от другата страна на реката.
— Това Нотр Дам ли е?
— Да — кимна Бел, но като забеляза, че той беше готов да се отправи натам, извика: — О, не! Нямам никакво желание да се разходя чак до Нотр Дам! Гледката ще те разочарова. По време на революцията катедралата пострада доста и доколкото знам, възстановяването не е приключило.
— Не се бой, Ейнджъл! — Той я дари със снизходителна усмивка. — Не си падам много по църквите. Ще се задоволя да гледам „Гранд Дам“ от разстояние. А какви са онези грозни кули ей там?
Бел погледна в посоката, която сочеше пръстът му. Четири мрачни каменни кули се издигаха заплашително към ясносиньото небе.
— Консиержерията — произнесе тихо тя, пребледня и бързо отвърна поглед.
Синклер се намръщи, улови ръката й и бързо я поведе в обратна посока.
— Гледката не е чак толкова страшна, та да бягаме от нея — опита се да го спре тя.
— Добре, да се държим нормално — отвърна той и забави крачка. — Работата е там, че ни преследват.
Изабел потисна напиращия в гърлото й вик и си заповяда да не се обръща.
— Кой ни преследва? — попита шепнешком тя.
— Някакъв мъж в сив костюм. Ето го там, при последната сергия с книги. Той… — Синклер млъкна и лицето му потъмня.
Бел се огледа скритом. Мъжът в сивия костюм не ги следеше тайно, а вървеше право към тях.
— Изабел! — повика я той.
Жан-Клод? Очите й се разшириха от смайване, но сърцето й не започна да бие ускорено както обикновено. Усети само, че се скова, но спря на място и го дочака.
— Мосю графе — рече с подигравателна учтивост Синклер. — Ето че пак се срещаме. Постепенно започвам да се съмнявам, че Париж е голям град.
Жан-Клод го погледна с оскърбено достойнство и се обърна към Бел.
— Вървя след вас още от парада — обясни той. — Надявам се да ми отделите няколко минути за разговор.
Бел загуби ума и дума. След онова, което й беше казал на приема, не очакваше да й заговори отново.
— Бих искал да говоря с вас насаме — подчерта Жан-Клод и погледна колебливо към Синклер. Очевидно не искаше да помоли за съгласието му, но нямаше друг изход.
— Само Бел има право да реши — отвърна хладно Синклер.
Бел се почувства зле. Двамата мъже я гледаха втренчено. И двамата искаха да чуят решението й. Но дори Жан-Клод да не бе събудил в сърцето й старите чувства, любопитството щеше да удържи победа.
Тя сложи ръка върху лакътя на Синклер.
— Ако наистина нямате нищо против…
— Аз мога да се забавлявам и сам. — За да смекчи острия си отговор, той добави тихо: — Ако имате нужда от мен, знаете къде да ме намерите.
Бел разбра какво искаше да каже и му се усмихна с благодарност. След като Синклер се отдалечи, тя се обърна с очакване към Жан-Клод.
— Да седнем на някоя пейка на моста — предложи той.
Бел кимна. Когато Жан-Клод й предложи ръката си, тя го погледна слисано, но след кратко колебание мушна пръсти под лакътя му.
Застанал до една сергия с книги, Синклер ги проследи с поглед. Забеляза, че жестът на Жан-Клод да предложи ръката си на Бел беше скован, но очевидно дружелюбен, и усети тъпа болка в гърдите — болка, която вече му беше добре позната. Веднъж й беше казал, че споменът й за Жан-Клод не го интересува, но сега си призна:
— Май те излъгах, Ейнджъл. Не съм и не мога да бъда равнодушен.
Той обичаше Изабел Варен — в това нямаше съмнение. Докато тя се отдалечаваше под ръка с Жан-Клод, истината светна пред очите му.
Синклер се огледа. Изведнъж доброто му настроение отлетя, пъстрата суетня престана да го радва. Дали щеше да дойде време, когато всяко идване в Париж щеше да го изправя пред същите мъчителни спомени, каквито имаше Бел?