Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (5)

5

Възцари се смаяно мълчание. След минута Синклер избухна в смях. Очевидно не можеше да повярва в чутото. Ала Бел не се засмя с него. Предчувствието не я беше излъгало. Срещата в „Мал дьо Кьор“ щеше да предизвика обрат в живота й.

Синклер бързо забрави смеха си.

— Вие или се шегувате, Маршан, или сте луд!

— Мога да ви уверя, че нито едното, нито другото е вярно, сър — отговори студено домакинът.

Синклер го погледна подигравателно.

— Защо тогава не ни заповядате да похитим папата или руския цар, щом веднъж сме започнали?

— Защото не се интересувам нито от папата, нито от руския цар. Те не контролират френското правителство. — Маршан се обърна към Бел. — Защо мълчите, мисис Варен? И вие ли сте шокирана от поръчението ми? Смятате ли, че възложената ви задача е невъзможна за изпълнение?

— Не е невъзможна — отговори Бел. — Но е дяволски рискована.

— Рискована! — изпухтя сърдито Синклер.

— Естествено възнаграждението ще бъде повече от щедро — отговори Маршан. — В съответствие с риска.

Когато спомена сумата, очите на Бел се разшириха от изумление. Това щеше да осигури бъдещето й! Но като си помисли с какво трябваше да заслужи тези пари, тя поклати глава.

— За да изпълня задачата, трябва да се върна в Париж. — Само представата за това я изпълни със студен ужас. — Аз… отдавна не съм работила в града.

— Но имате много връзки. Доколкото знам, с помощта на Баптист Ренар често сте измъквали от столицата застрашени от гилотината.

— Това е съвсем различно. Тези хора тръгваха с нас доброволно, докато похищението… — Тя не довърши изречението. Не познаваше лично Наполеон Бонапарт, не се интересуваше от съдбата му, но и нямаше причина да му подготви толкова лоша участ.

— Какво ще направите с генерала, ако ви го доведем? — попита предпазливо тя.

— Ще го затворя в тази къща, без да упражнявам насилие върху него. Но щом се установи, че е изчезнал от Париж, в правителството ще настане хаос и тогава…

— Спрете за малко, моля ви! — Синклер хвана Бел за рамото и я обърна към себе си. Зелените му очи святкаха мрачно, веждите бяха събрани над носа. — Изабел, наистина ли смятате да се заемете с тази безумна мисия?

В жеста му имаше нещо собственическо, нещо властно, което веднага събуди войнствеността й.

— Може би да — отговори спокойно тя. — Защо не?

— Защото всичко е против вас. Първо, дори да доведем това безумно поръчение до успешен край, не можете да отречете, че то е твърде опасно за една… за една… — Синклер не посмя да продължи.

— Твърде опасно за кого, мистър Карингтън? — попита с измамно спокойствие Бел. — За една жена?

Синклер се усмихна несигурно. Разхлаби хватката около рамото и стисна студените й пръсти.

— Не исках да кажа това. Просто не вярвам, че Наполеон Бонапарт ще ни позволи за изпълним плана на мистър Маршан. Той е заобиколен от охрана. Пазят го ден и нощ. Сигурно ще се стигне до кръвопролитие. Ще попаднете в ситуация, която е… неподходяща за една дама.

Бел спря да диша. Тази забележка можеше да дойде от синеокия Филип Котрен или от съпруга й Жан-Клод. Защо беше очаквала от Синклер Карингтън повече чувствителност? Разочарованието я стисна за гърлото.

— Аз не съм дама! — Тя издърпа ръката си и се обърна към Виктор Маршан. За миг изпита чувството, че работодателят й беше наблюдавал сблъсъка й със Синклер с пресметливото търпение на котка пред мишата дупка. Но беше твърде ядосана на Синклер, за да обърне внимание на впечатлението си. Опитът му да я откаже от изпълнението на мисията само й помогна да вземе решение.

— Очевидно мистър Карингтън няма необходимото самообладание за такава мисия, Виктор — заговори хладно тя. — Но аз приемам. — Хвърли бърз поглед към Синклер и продължи уверено: — Кажете на мадам Дюмон да приготви стаите за Бонапарт. Ще се постарая още преди Коледа да й доставя важния гост, който очаква.

Синклер трепереше от ярост. Как му се искаше да я сграбчи и да я раздруса! Удари се по коляното, изруга тихо, стана и отиде до камината. Застана пред огъня с гръб към двамата.

Устните на Виктор оформиха тънка усмивка.

— Радвам се на решението ви, мисис Варен. Но не съм и очаквал нищо друго. Никога не сте се отказвали от предизвикателствата.

Дори този рядък комплимент не беше в състояние да уталожи възбудата на Бел. Много добре знаеше, че Синклер не одобрява решението й. Но по дяволите този човек, какво го засяга, че тя рискува главата си? Познаваха се едва отскоро и трябваше да му е все едно какво ще стане с нея.

— Съжалявам, че мистър Карингтън не желае да участва — продължи Маршан. — Надявах се двамата да изпълните поръчението заедно.

— Всъщност той не ми е необходим — отговори студено Бел. — Винаги съм работила сама.

— Не прибързвайте — обади се Синклер. — Още не съм отказал.

Двамата го погледнаха: Маршан невъзмутимо, Бел враждебно, но и несигурно.

Нищо чудно, каза си Синклер, защото сам не разбираше реакцията си. Разтри схванатите мускули на тила си и продължи:

— Аз не мога да вземам решения така бързо като мисис Варен. Първо трябва да ги обмисля.

— Не бързайте, мистър Карингтън — отговори Маршан. — Дори ако решите да не участвате, ще ви разбера. Никой не се съмнява в смелостта ви и не желае да ви принуждава да действате против волята си. Вие нямате задължения към нашата компания.

„Значи ще ме изхвърлят“, каза си вбесено Синклер. След толкова месеци подготовка, след като беше положил дяволски усилия да проникне в организацията на Маршан. По дяволите, нито той, нито началниците му бяха очаквали такава опасна мисия. Предполагаха, че ще му възложат да преписва дипломатически писма или да подслушва правителствени служители…

„Нека не се заблуждаваме“, каза си мрачно Синклер. Той не се тревожеше за себе си, а за Изабел! Зарови пръсти в косата си и се замисли. От момента, в който Бел се заинтересува от операцията, той не беше на себе си. Искаше на всяка цена да я предпази от участие, но не знаеше откъде идват тези закрилнически импулси. Обикновено не се държеше с жените като рицар. И защо точно сега? Още преди да си отвори устата, знаеше, че тя ще приеме зле внезапния изблик на рицарство. Жена като нея просто трябваше да го отблъсне и тя бе направила точно това.

Поведението му беше дяволски нелогично. Очевидно тя умееше да се пази, в противен случай нямаше да оцелее в тази професия. Бел беше изключително способна и смела жена. Освен това той трябваше да се радва, че се е съгласила да поеме мисията, защото това доказваше невинността й. Ако беше шпионка на Бонапарт, надали щеше да се съгласи да го отвлече.

Въпреки това… В сърцето му отново се надигнаха съмнения. Ако Изабел наистина беше двоен агент, логичното бе веднага да даде съгласието си и след пристигането си в Париж да издаде операцията на Наполеон. Така в ръцете на французите щяха да паднат и други членове на организацията. Синклер попипа шията си, сякаш очакваше да усети дебело конопено въже, което постепенно затягаше примката — или може би острия връх на секирата, която щеше да пролее кръвта му. В тези неща французите не бяха колебливи като англичаните.

Синклер погледна втренчено Изабел. Безупречният профил сякаш беше изваян от мрамор и не му казваше нищо. Отново си припомни колко възмутена беше тя, когато Виктор заяви, че с възстановяването на Луи на трона ще започне терор.

Може би просто не обича насилие, каза си той. Тя е чувствителна жена. Може би също… Той спря и си заповяда да не довършва тази мисъл. Какво всъщност правеше? Защо търсеше аргументи, че Изабел Варен не е шпионка на Бонапарт?

Трябваше да признае, че тази жена го беше омагьосала. Чувствата му бяха безнадеждно объркани. Трябваше да събере последните остатъци от здравия си разум и веднага да напусне това място; армията щеше да намери друг начин да разобличи двойния агент.

Но щом отново погледна Бел — прекрасната руса коса, копринените мигли, наситеносините очи — той въздъхна тежко. Каква полза да търси аргументи с разума си, като чувствата говореха друго? Каква полза от разума, който обещаваше само скучна старост?

— И аз ще участвам — заяви рязко той. — Все едно иска ли ме или не, мисис Варен ще има партньор.

При това заявление Бел вдигна глава. Двамата се погледнаха мълчаливо. Синклер остана с впечатление, че всеки искаше да види у другия онова, което грижливо се стараеше да скрие: да проникне в чувствата му. Но и двамата се опитваха да се предпазят и Изабел първа отвърна поглед.

Синклер очакваше, че тя ще изпълни заплахата си и ще заяви, че отказва да работи с него. Вместо това тя приглади полите си и изрече със сладко-кисел глас:

— Предлагам да продължим работата си. След като предпазливият мистър Карингтън имаше нужда от цели пет минути, за да даде съгласието си, искам да чуя какво ни очаква.

— Но, разбира се — кимна Маршан, забравил равнодушието си. Според Синклер изражението му издаваше дълбоко задоволство. Естествено, той разбираше, че работодателят им е зарадван от съгласието им, от друга страна обаче, Маршан разполагаше с цяла мрежа от агенти. Защо беше толкова важно тъкмо Бел и той да поемат това опасно поръчение?

— Остава да решим някои подробности — заговори Маршан. — Естествено, мисията трябва да се пази в пълна тайна. Колкото по-малко хора знаят за нея, толкова по-малък е рискът от предателство.

Освен ако двойният агент вече не е осведомен, каза си загрижено Синклер.

— Ще предоставя на ваше разположение всички необходими средства — продължи Маршан. — Имате пълна свобода на действие относно начина, по който ще осъществите отвличането. Няма да поддържате връзка с мен, докато не изпълните задачата си. Тогава ще ми изпратите вест по Фодьо, за да знам кога да ви очаквам тук.

При споменаването на това име Синклер се стресна. Очевидно Маршан не беше осведомен за съдбата на стария кочияш. Мъртвият не можеше да носи послания. Синклер забеляза, че Бел го погледна изненадано, и побърза да си придаде равнодушно изражение. Не можеше да й каже истината, защото не можеше да обясни откъде я знае.

— Смятам да устроя главната си квартира тук, докато изпълните задачата си — продължи Маршан. — Искам да доведете мосю Бонапарт в Портсмут. Баптист вече е осведомен и очаква пристигането ви в Париж. Надявам се, че ви е осигурил подслон.

След това им даде няколко съвета как да си набавят паспорти, кога и как да потеглят за Франция. „Според версията на Маршан, с Бел трябва да се представим за новобрачни на сватбено пътешествие“, каза си развеселено Синклер и потрепери от радостно очакване.

Когато най-сетне свършиха, часовникът удари и Синклер погледна невярващо циферблата. Нима беше минал само един час, откакто бяха влезли в този салон? Един-единствен час, в който бяха говорили за отвличането на може би най-могъщия човек в Европа!

В цялата история имаше нещо нереално. Сякаш бяха само артисти в абсурдна пиеса. Виктор приключи срещата също така внезапно, както я беше започнал. Очевидно очакваше Бел и Синклер да си тръгнат веднага.

Синклер помогна на спътницата си да се облече и потърси по лицето й признаци, че и тя се съмнява в успеха на мисията им. Ала сините очи бяха забулени от тъга. Ако тя беше шпионката на Бонапарт, той много би искал да открие в очите й искри на съжаление, че се налага да измами новия си партньор. А още повече би искал да повярва в невинността й. Често пъти беше повтарял на Чав, че само глупак се доверява на жена, когато става въпрос за нещо наистина важно. Но Господ му беше свидетел — в момента повече от всичко искаше да повярва на тази жена.

Маршан се приведе леко напред, за да му подаде ръка за сбогуване, но в този миг някой шумно почука на вратата на салона и той замръзна насред движението. Очите му се присвиха гневно.

— Този глупак Кроули! Казах му, че тази вечер няма да имаме нужда от него!

Повторно чукане го накара да стане и да отвори вратата. На прага застана висок мършав мъж, който нямаше нищо общо с Куентин Кроули. Сенките от коридора скриваха лицето му, но Синклер все пак успя да види профил със съвършена мъжка красота: остро изсечена брадичка, орлов нос, широко чело, по което падаха съвсем светли, почти бели коси.

Маршан очевидно не се зарадва на късния гост. Бел обаче пребледня, сякаш беше видяла самия дявол.

— Кой е този, Бел? — пошепна в ухото й Синклер.

— Лазар.

Името не му казваше нищо. Маршан затвори вратата и заговори тихо на френски с госта си. Очевидно не успя да го отпрати, защото мъжът просто мина покрай него и влезе в салона.

Когато светлината на свещите падна върху лицето му, Синклер едва задържа ужасения си вик. Лявата буза беше обезобразена от червени белези, които започваха от устата и стигаха до мястото, където някога е имало ухо.

Маршан се ядоса още повече.

— Какво правите тук, Лазар? Казах ви, че няма да участвате в днешната среща.

— Прав сте. — Лазар изкриви уста в арогантна усмивка. — Но си помислих, че вече сте приключили.

Той хвърли зъл поглед към Синклер, после се направи, че е забравил за съществуването му, и се запъти към Бел. Изпод светлите мигли се стрелна поглед, пълен с дива страст, и Синклер моментално изпита потребност да скрие Бел зад гърба си.

— Красивата Изабел — проговори провлечено Лазар и Синклер потрепери. — Отдавна не съм имал удоволствието да ви видя, скъпа.

— Не беше много отдавна, Лазар. — Бел се уви в наметката си, сякаш искаше да се предпази от излъчването му. Когато се обърна към Маршан, в очите й святкаше укор. — Какво прави той тук, Виктор?

Маршан не посмя да срещне погледа й.

— Лазар… — обясни колебливо той, — също ще дойде с вас.

— О, не! — извика Бел. — Никога няма да се съглася. След последния път ви казах, че никога повече няма да работя с Лазар.

„Последния път? Какво ли се е случило тогава?“ — размишляваше трескаво Синклер. Премести поглед от бледото лице на Изабел към зачервената физиономия на Маршан, накрая спря върху безучастното изражение на Лазар, но не можа да си обясни поведението им. Очевидно Лазар също работеше за Маршан, но началниците му бяха пропуснали да го уведомят — или не го познаваха. Трябваше да включи и него в списъка си.

— Мисис Варен, вие се забравяте — избухна Маршан, твърдо решен да възстанови авторитета си. — Само аз решавам кой ще участва в мисията, аз и никой друг!

При тези думи Бел стисна още по-здраво устни и Виктор побърза да промени тона си.

— Може би няма да имате нужда от него…

— По-добре да потърся помощ от дявола — прекъсна го решително Изабел.

Маршан почервеня от гняв, но успя да се въздържи.

— Бъдете сигурна, че този път няма да имате проблеми. Лазар знае, че вие ръководите мисията. Обеща да се подчинява на заповедите ви, нали, Лазар?

Мъжът кимна сковано. Презрителният поглед на Бел показа какво мислеше за това обещание.

— Трябва да погребете миналото — настоя Маршан. — Дайте още един шанс на Лазар!

— Правилно — подкрепи го Лазар и погледна втренчено Бел. Тя отговори на погледа му и Синклер усети как се сблъскаха две силни воли. След малко Лазар проговори тихо: — Мисля, че ми го дължите, скъпа. — След тези думи Изабел извърна глава почти виновно.

— Е, добре, нека дойде и Лазар — проговори с треперещ глас тя. — Но само ако се опита да ми се противопостави… — Тя не довърши тихо и гневно произнесената заплаха, но Лазар очевидно я разбра много добре.

Без да каже дума повече, тя излезе от салона и се запъти към градината. Синклер се поколеба, но си каза, че нито Маршан, нито Лазар можеха да му дадат обяснение за случилото се. Знаеше, че Бел не понася да отговаря на въпроси, но този път беше длъжна да му отговори. Затова кимна кратко на двамата мъже и забърза след Бел.

Когато я настигна, тя беше почти на брега. Изглеждаше буреносна като морския вятър, който развяваше косите й. Дишаше тежко, но Синклер не можа да разбере дали от гняв или от страх.

— Ще бъдете ли така добра да ми кажете какво означаваше сцената, на която бях неволен свидетел? — попита направо той.

— Натрапиха ни още един участник в мисията, това е всичко — отговори сърдито тя и се опита да продължи пътя си, но Синклер я стисна за лакътя.

— Защо този участник ви изглежда като самия сатана, дошъл да ви завлече в ада?

Бел стисна здраво устни и лицето й се затвори. Синклер вече познаваше това изражение, но този път нямаше намерение да спре.

— Да не е отблъснат любовник? — Непременно трябваше да получи отговор. — Останах с впечатление, че е бил грубо отблъснат. Вие ли сте дамата, разбила сърцето му?

— Не! — Бел се освободи от него и го прониза с мрачен поглед. Гневният й глас отекна в тихата нощ. — Аз съм жената, която простреля ухото му!

 

 

Лазар разглеждаше внимателно порцелановата сбирка на мадам Дюмон. Взе кутийката за хапчета в грубата си ръка и я огледа с презрение.

Маршан грабна крехката вещ от ръката му и внимателно я остави обратно на мястото й.

— Не биваше да идвате тази вечер, Лазар — изръмжа той. — Бях предвидил да се появите по-късно.

— Дойдох, защото не вярвах, че ще успеете да получите съгласието им. — Лазар се изправи насред стаята и обходи с презрителен поглед аристократичната обстановка. Елегантният салон на мадам Дюмон очевидно събуждаше желанието му да руши.

Маршан каза нещо, но се сети, че Лазар не чува нищо с лявото ухо, и мина от другата му страна.

— За малко да развалите всичко с неочакваната си поява — изсъска ядно той. — Научете се да бъдете по-предпазлив. Ако тя открие каква е действителната ви роля в тази мисия…

— Няма да ме разкрие — прекъсна го твърдо Лазар. — Или поне не, докато не е станало твърде късно. — Той попипа предпазливо грозните червени белези и си помисли: И тогава ще й се иска да ме е прозряла много по-рано. — Какъв е този тъмнокос тип? — попита мрачно той. — И той ли ще работи за нас?

— Казва се Карингтън, но това не е истинското му име — обясни мрачно Маршан. — Той е на служба в британската армия и е най-големият син на генерал Дениъл Кар. Изпратили са го да ни шпионира.

— Как открихте самоличността му? — Лазар не се стараеше да скрие презрението си. Беше убеден в неспособността на Маршан.

— По случайност — обясни домакинът. — Познах го, защото прилича много на баща си. Срещал съм генерала у лорд Арлингтън. Накара ми се, че не съм се погрижил както трябва за коня му.

При мисълта за отдавнашното унижение по бузите на Маршан избиха червени петна. Лазар едва не избухна в смях. Историята му харесваше: Маршан, някогашният горд Шевалие дьо Нерак, беше пристигнал в Англия без никакви средства и известно време трябваше да работи като конегледач. Вероятно това беше единственото нещо, което изнеженият аристократ умееше да върши.

— Накратко — продължи Маршан, — когато забелязах приликата, направих някои проучвания и разбрах, че Карингтън ме е излъгал. Той не е авантюрист. Бил е войник, капитан Дениъл Синклер Кер, командвал е кавалерийско поделение, но е напуснал армията. Сега работи за британските тайни служби. — Той погледна втренчено Лазар и заключи: — Безкрайно ми е неприятно, когато ме шпионират, Лазар, особено ако шпионинът е англичанин.

— Разбирам ви — отговори тихо Лазар. — А какво ще кажете за Изабел? — попита строго той.

— Мисис Варен ми създава други проблеми. Не изпълнява заповедите ми, става все по-непредвидима. Освен това „Ангелът на отмъщението“ е вече известен във Франция. Мисля, че идва времето, когато вече няма да ми е полезна.

— Кога по-точно ще дойде това време? — Лазар усети как сърцето му ускори ритъма си в радостно очакване.

— Скоро. — По челото на Маршан избиха ситни капчици пот. — Искам да кажа, че както Карингтън, така и Изабел Варен може да преживеят… злополука. Мисията им е много опасна.

Устата на Лазар се изкриви в злорада усмивка.

— Много ви благодаря, мосю. Това беше всичко, което исках да чуя.