Джон Гришам
Присъдата (43)

43

Един ден след присъдата Фич напусна Билокси. Завърна се към дома си в Арлингтън и скучната работа във Вашингтон. Макар че бъдещето му като ръководител на Фонда беше поставено под въпрос, имаше предостатъчно работа с мъничката си фирма. Разбира се, вече никога нямаше да печели както от Фонда.

Седмица след присъдата той се срещна в Ню Йорк с Лутър Вандъмиър и Д. Мартин Джанкъл и им призна до последна подробност сделката с Марли. Разговорът не беше приятен. Освен това обсъди с неколцина бляскави юристи от Ню Йорк как ще е най-добре да обжалва присъдата. Незабавното изчезване на Истър даваше основания за съмнение. Хърман Граймс вече бе дал съгласие да използват медицинския му картон. По всичко личеше, че до онова утро е бил в отлично здраве. Припомняше си как усетил в кафето странен вкус, после се озовал на пода. Полковникът от запаса Франк Херера твърдеше в клетвените си показания, че забранените материали под леглото му не са били негови. Никого не бил допускал в стаята. „Могул“ не се продавал в околностите на мотела. Загадката около процеса растеше с всеки изминал ден.

Адвокатите в Ню Йорк не знаеха и никога нямаше да научат за сделката с Марли.

Кейбъл беше подготвил официална молба за разпит на заседателите и на Харкин май му допадна тази идея. Как другояче можеха да узнаят какво точно е станало? Лони Шейвър най-много напираше да разкаже всичко. Вече го бяха повишили и той изгаряше от желание да защитава американския бизнес.

Имаше известна надежда. Обжалването щеше да е дълго и мъчително.

Колкото до Рор и групата адвокати около него, бъдещето им обещаваше неограничени възможности. Организираха специален екип, който да поема непрестанните обаждания от други адвокати и потенциални жертви. Подготвяха се шумни процеси.

Уолстрийт сякаш съчувстваше по-скоро на Рор, отколкото на тютюневата индустрия. Седмици след присъдата „Пинекс“ не успя да надхвърли петдесет, а акциите на другите три компании бяха паднали поне с двайсет на сто. Борците срещу тютюна открито предричаха фалит и забрана за производството на цигари.

Месец и половина, след като напусна Билокси, Фич обядваше сам в малко индийско ресторантче недалеч от площад Дюпон във Вашингтон. Беше се привел над паничка супа, без да сваля палтото си, защото навън валеше сняг, а ресторантът нямаше свястно отопление.

Марли изникна изневиделица, като ангел — точно както се бе появила преди два месеца на терасата в Ню Орлиънс.

— Здрасти, Фич — каза тя и той изтърва лъжицата.

Фич се озърна из сумрачния ресторант, но видя само няколко индийци, заети с храната си. В радиус от десет метра не се чуваше нито дума на английски.

— Какво търсиш тук? — запита той, без да помръдна устни.

Лицето й едва се подаваше от пухкава кожена яка. Фич си спомни колко е хубава. Косата й изглеждате малко по-дълга.

— Просто наминах да кажа здрасти.

— Е, каза го.

— Връщам ти парите. Прехвърлих ги на твоята сметка в „Ханва“, на Холандските Антили. И десетте милиона, Фич.

Той не знаеше как да реагира. Гледаше мълчаливо красивото лице на единствената личност, която бе успяла да го надвие. И все още го караше да недоумява.

— Колко мило — измънка той.

— Знаеш ли, бях се наканила да ги дам на някоя от онези организации за борба против тютюна. Решихме обаче да не го правим.

— Значи не си сама? Как е Николас?

— Сигурно ти липсва.

— До болка.

— Добре е.

— Значи наистина сте заедно?

— Разбира се.

— А пък аз мислех, че щом грабнеш парите, ще зарежеш и него.

— Я стига, Фич.

— Не ти искам парите.

— Страхотно. Дай ги тогава на Американската ракова асоциация.

— Не си падам по благотворителност. Защо ми ги връщаш?

— Не са мои.

— Ааа, вече си открила морала, почтеността, може би дори и Бога.

— Зарежи поученията, Фич. Доста тъпо звучат от човек като теб. Никога не съм имала намерение да задържа парите. Само ги взех на заем.

— Щом лъжеш и мамиш, защо не вземеш и да крадеш?

— Не съм такава. Лъгах и мамих, защото твоят клиент от друго не разбира. Кажи ми, Фич, открихте ли Гейбриъл?

— Да, открихме я.

— А родителите й?

— Знаем за тях.

— Сега разбираш ли, Фич?

— Да, сега изглежда по-ясно.

— Те бяха чудесни хора. Умни, енергични, влюбени в живота. И двамата бяха попаднали в примката на цигарите още като студенти. Не успяха да се освободят от нея до последния си дъх. Ненавиждаха се за слабостта, но не можеха да спрат. Смъртта им беше ужасна, Фич. Гледах ги как страдат, гърчат се и се борят за всяка глътка въздух. И така до края. Аз бях единственото им дете, Фич. И това ли откриха копоите ти?

— Да.

— Майка ми умря у дома, на дивана в хола, защото нямаше сили да стигне до спалнята. Бяхме само двете.

Тя помълча и се огледа. Фич забеляза, че очите й блестят. Кой знае защо, печалната история не събуждаше у него нито капка съчувствие.

— Кога се захвана с онзи план? — запита той и най-сетне глътна лъжица супа.

— В първи курс. Учех финанси, мислех и за право, после известно време ходих с един адвокат и чух за тютюневите процеси. Така ми хрумна идеята.

— Страхотно си го измислила.

— Благодаря, Фич. От твоята уста това трябва да е комплимент.

Тя оправи ръкавиците си, сякаш се канеше да тръгва.

— Исках само да ти се обадя, Фич. И да разбера дали знаеш защо стана всичко.

— Сега вече приключи ли с нас?

— Не. Внимателно следим обжалването и ако вашите адвокати прекалят с атаките срещу присъдата, ще извадим копие от онези банкови операции. Внимавай, Фич. Доста се гордеем с присъдата и продължаваме да ви държим под око.

Тя пристъпи към масата.

— И не забравяй, Фич, когато отново се появите в съда, ние ще сме там.