Джон Гришам
Присъдата (22)

22

С нечетливо послание, издържано в крайно рязък тон, Филип Севил изтъкна на съдията Харкин, че според енциклопедията думата „съпружески“ се отнасяла само до съпруг и съпруга, поради което не можел да се съгласи с нея. Лично той не бил женен и смятал брака за крайно нежелателно явление. Препоръчваше термина „обществени контакти“, а по-нататък сипеше куп оплаквания от сутрешната църковна служба. Прати писмото си до домашния факс на Харкин, който в момента гледаше мач по телевизията. Лу Дел уреди това от рецепцията на мотела. Двайсет минути по-късно получи отговор, в който негова светлост заменяше думата „брачни“ с „лични“ и заръчваше копие от нареждането да се раздаде на всички заседатели. Тъй като беше неделя, Харкин удължаваше посещението с един час — от шест до десет вечерта. Малко по-късно той позвъни да я попита дали мистър Севил желае още нещо и какво е настроението на останалите заседатели.

Лу Дел просто не намери сили да му каже как е видяла мистър Севил чисто гол и вързан на възел върху леглото. Според нея съдията си имаше предостатъчно други тревоги. Затова го увери, че всичко е наред.

Хопи пристигна пръв и Лу Дел бързо го отведе в стаята на Мили, където той отново поднесе букетче и кутия шоколадови бонбони. Двамата се целунаха скромно, без изобщо да имат някакви съпружееки замисли, после седнаха на леглото. Постепенно Хопи насочи разговора към процеса и се помъчи да го задълбочи.

— Право да ти кажа, просто не ги разбирам тия хора, дето все гледат да съдят някого. Така де, цялата работа е направо нелепа. Всички знаят, че цигарите са опасни. Защо пушат тогава? Помниш ли, Бойд Догън пушеше от двайсет и пет години, но ги отказа ей така.

И той щракна с пръсти.

— Да бе, отказа ги има-няма пет минути след като докторът му откри тумор върху езика — уточни Мили и също щракна с пръсти.

— Така е, но сума ти хора спират да пушат. Въпрос на воля. Почтено ли е да пушиш по свое желание, а после да съдиш хората, като видиш, че шибаните цигари те вкарват в гроба?

— Хопи, дръж си езика!

— Извинявай.

След малко Хопи взе да разпитва за другите заседатели и тяхното отношение към процеса. Мистър Кристано смяташе, че е по-добре да спечелят Мили чрез убеждение, отколкото да я плашат с истината. На обяд бяха обсъдили това най-подробно. Хопи се чувстваше ужасно при мисълта за заговор срещу собствената си жена, но щом изпиташе вина, моментално се сещаше за петте години затвор.

Към средата на футболния мач Николас излезе от стаята си. Коридорът бе пуст. Откъм Балната зала долитаха гласове — предимно мъжки, доколкото можеше да прецени. Мъжете отново гледаха футбол, оставяйки на жените да се занимават с лични посещения и обществени контакти.

Николас се промъкна през стъклената врата в края на коридора, мина покрай автомата за безалкохолни напитки в ъгъла и се втурна по стълбището към втория етаж. Марли го чакаше в стаята, където бе отседнала под името Елза Брум — едно от многото й измислени имена.

Хвърлиха се в леглото без излишни приказки и встъпления. Вече се бяха разбрали, че осем нощи раздяла са не само техен личен рекорд, но и могат да бъдат вредни за здравето.

* * *

Когато се запознаха, те още не бяха Марли и Николас. Пътищата им се пресякоха в едно барче в Лорънс, щата Канзас, където тя работеше като сервитьорка, а той идваше привечер с приятели от Юридическия факултет. Тя вече бе завършила колеж и все още се чудеше дали да не запише право — специалност, магическа за всички млади американки с неизяснени планове. Не бързаше. Майка й бе починала преди няколко години и Марли разполагаше с двеста хиляди долара от наследството. Разнасяше питиета просто защото иначе би скучала, а и заведението беше приятно. Така се поддържаше във форма. Караше стар джагуар, харчеше пестеливо и общуваше само със студенти по право.

Двамата се забелязаха много преди да си заговорят за пръв път. Обикновено той идваше късно вечер с малка група постоянни клиенти. Сядаха в ъгловото сепаре и започваха да обсъждат отвлечени и невероятно скучни правни теории. Тя им носеше халби бира и се опитваше да флиртува с променлив успех. През първата година той беше влюбен в науката и не обръщаше внимание на момичетата. Марли поразпита насам-натам и узна, че бил усърден студент, между най-добрите в курса, но иначе нищо особено. В крайна сметка той издържа първата година и подхвана втората. Тя си подстрига косата и свали пет килограма, макар че нямаше нужда.

След колежа той бе подал документи до трийсет учебни заведения. Единайсет го одобриха, макар че не бяха от най-реномираните. Наслуки избра Лорънс — градче, което никога не бе виждал. Намери си двустайна квартира в порутената къща на някаква вдовица. Наблегна на ученето и поне през първите два семестъра не му оставаше време за нищо друго.

През ваканцията след първи курс се хвана да работи за една голяма фирма в Канзас Сити. Разнасяше с количка вътрешната кореспонденция от етаж на етаж. Фирмата бе събрала под един покрив триста адвокати и понякога му се струваше, че всички работят по един и същи процес — защитата на „Смит Гриър“ в Джоплин, където се водеше дело за цигари и рак на белите дробове. Процесът продължи пет седмици и завърши в полза на ответника. По този повод фирмата уреди празненство, на което дойдоха поне хиляда души. Носеха се слухове, че само пиенето струвало на „Смит Гриър“ осемдесет хиляди. Бълха ги ухапала!

Общо взето, лятото бе жива мъка. Оттогава намрази големите фирми, а през втори курс му дойде до гуша от закони и право. За нищо на света не би изтърпял да седи пет години наред затворен в някоя стаичка и да преписва все същите документи за разни богати корпорации.

Първата им истинска среща бе на една шумна забава във факултета след футболен мач. Музиката гърмеше, бирата се лееше, марихуаната минаваше от ръка на ръка като бонбони. Тръгнаха си рано, защото той не обичаше шума, а тя — мириса на канабис. Взеха касети от видеотеката и си сготвиха спагети в нейния просторен и доста добре обзаведен апартамент. Той спа на дивана.

Месец по-късно се пренесе при нея и за пръв път подхвърли, че може да напусне факултета. Тя пък се канеше да кандидатства. Със задълбочаването на връзката интересът му към академичните дела спадна дотолкова, че едва успя да изкара есенния семестър. Бяха лудо влюбени и не ги интересуваше нищо друго. Освен това тя имаше пари, тъй че можеха да не се тревожат. През коледната ваканция на неговата втора и последна година във факултета отскочиха до Ямайка.

Когато студентската му кариера приключи окончателно, тя бе живяла в Лорънс вече три години и се канеше да напусне. Той би я последвал и накрай света.

Марли не бе успяла да научи много за пожара в неделя. Подозираха Фич, но не разбираха защо го е направил. Единственият ценен предмет в апартамента беше компютърът, а Николас твърдо смяташе, че никой не е в състояние да се справи със защитната му система. Най-важните дискети бяха под ключ в стенния сейф при Марли. Какво би спечелил Фич, като опожари един вехт апартамент? Може би искаше да ги сплаши, но не изглеждаше в негов стил. Водеше се официално разследване. Нямаше данни за умишлен палеж.

Двамата бяха спали и на по-добри, и на по-лоши места от „Сиеста Ин“. За четири години успяха да сменят четири града, да посетят пет-шест страни, да пребродят почти цяла Северна Америка, да обиколят с раници на гръб Аляска и Мексико, два пъти да плават по река Колорадо и веднъж по Амазонка. Освен това следяха съдебните процеси срещу тютюневите компании и това им налагаше да се заселват в градчета като Брокуън Ароу, Алънтаун и Билокси. И най-мощната група експерти не би могла да се мери с тях по онова, което знаеха за никотина, канцерогените, подбора на съдебни заседатели, адвокатската тактика и Ранкин Фич.

След един час нощната лампа светна, разрошеният Николас изплува изпод завивките и се пресегна към дрехите си. Марли се облече и предпазливо надникна към паркинга. Точно под тях Хопи полагаше отчаяни усилия да обори скандалните разкрития на Лорънс Криглър, които очевидно бяха направили силно впечатление на Мили. Тя изрази това, без да пести силните думи, и се зачуди защо ли му е притрябвало да спори.

За да е по-весело, Марли бе паркирала колата си на две крачки от кантората на Уендъл Рор. Във всички свои ходове се ръководеха от предположението, че Фич я следи неотстъпно. Беше забавно да си го представят как се гърчи при мисълта, че тя е там, лично при Рор, и води кой знае какви преговори. До мотела бе пристигнала с кола под наем — една от няколкото, които използваше през последния месец.

Изведнъж на Николас му омръзна да седи в стаята — съвършено същата като онази, в която киснеше от толкова време насам. Излязоха на разходка по крайбрежното шосе; тя караше, той пиеше бира. На един кей слязоха да се разтъпчат и дълго се целуваха над вълните. За процеса почти не разговаряха.

В десет и половина Марли спря на две пресечки от кантората на Рор. Докато бързаше по тротоара, Николас я следеше от разстояние. Колата й бе паркирана на усамотено място. Джо Бой я забеляза да се качва и съобщи по радиото на Конрад. Когато тя се отдалечи, Николас побърза с другата кола към мотела.

В същото време Рор водеше оживено съвещание — всекидневната сбирка на осемте адвокати, които бяха вложили но един милион в този процес. Тази вечер обсъждаха още колко свидетели да призоват и както винаги имаше осем различни мнения по предстоящите ходове. Всъщност генералните линии бяха само две, но се деляха на осем твърди и крайно несъвместими преценки коя линия ще е най-ефикасна.

Ако се включат и трите дни на подбора, процесът вървеше вече от три седмици. Утре започваше четвъртата, а ищецът разполагаше със свидетели и експерти поне за още две. Кейбъл също имаше цяла армия от специалисти, макар че обикновено при подобни процеси ответникът използваше два пъти по-малко време от ищеца. Значи се очертаваха около шест седмици и през четири от тях заседателите щяха да бъдат в изолация, а това тревожеше всички. По някое време тези хора щяха да се разбунтуват и тъй като ищецът гълташе най-много време, вината щеше да падне върху него. Но пък, от друга страна, ответникът идваше накрая, тъй че може би изтощените заседатели щяха да насочат яростта си срещу Кейбъл и „Пинекс“. Спорът бушуваше вече цял час.

Делото „Уд срещу «Пинекс»“ бе уникално, защото за пръв път при подобен процес изолираха съдебните заседатели. Всъщност такъв случай изобщо не се помнеше в правораздаването на Мисисипи. Рор смяташе, че заседателите са се наслушали на свидетели. Искаше да призоват само още двама и да приключат във вторник по пладне, а после да прехвърлят топката на Кейбъл. Подкрепяха го Скоти Мангръм от Далас и Андре Дюрон от Ню Орлиънс. Джонатан Котлак от Сан Диего настояваше за още трима свидетели.

Към противния възглед се придържаха най-енергично Джон Райли Милтън от Денвър и Райнър Лавлейди от Савана. След като харчим щури пари за най-добрите експерти в света, защо да бързаме, възразяваха те. Предстоят решаващи показания на най-убедителните свидетели. Заседателите няма да ни избягат. Вярно, поуморени са, но не е ли така при всеки процес? По-безопасно е да се придържаме към бойния план и да си вършим работата старателно, отколкото да скачаме в движение само защото на няколко заседатели взело да им омръзва.

Карни Морисън от Бостън непрекъснато опяваше за седмичните отчети на психолозите. Заседателите още не били убедени! Според законите на щата Мисисипи за присъда бяха необходими поне девет от дванайсетте гласа. Морисън твърдо смяташе, че още не са си осигурили девет заседатели. Лично Рор никак не се интересуваше от текущите анализи как Джери Фернандес си разтривал очите, как се въртяла на стола Лорийн Дюк и как горкият Хърман разкършил шия, докато слушал показанията на доктор еди-кой си. Беше му дошло до гуша от тия експерти и най-вече от безсрамните им хонорари. Едно е да потърсиш услуга от тях при проучването и подбора, съвсем друго — да се мотаят наоколо през целия процес и да обясняват на толкова опитни адвокати накъде вървят нещата. Рор смяташе, че разбира заседателите по-добре от който и да било консултант.

Арнолд Левин от Маями предпочиташе да си мълчи, защото всички знаеха неговите пристрастия. Някога бе водил процес срещу „Дженерал Мотърс“ цели единайсет месеца, тъй че шест седмици му се струваха обикновена загрявка.

При равенство в гласуването не се теглеше жребий. Още преди подбора на съдебните заседатели бяха решили единодушно, че този процес е на Рор — води се в неговия град, в неговата съдебна зала, пред негови съдии и заседатели. До определена точка можеха да решават демократично, но Рор имаше абсолютно право на вето.

В неделя вечер той взе решение и неколцина от колегите му бяха засегнати, но никой не се обиди сериозно. Твърде много бе заложено на карта, за да си играят на дребни разправии.