Джон Гришам
Присъдата (35)

35

Да се обяснява на Хенри Ву какво представлява футболът просто нямаше смисъл. Но пък желаещи имаше предостатъчно и май всички бяха специалисти. Николас бе играл в гимназиален отбор в Тексас, където спортът е едва ли не религия. Джери гледаше по двайсет мача седмично и твърдеше, че познава играта до тънкости, понеже се обзалагал и плащал всяка грешка от собствения си джоб. Лони, който седеше зад Хенри, също бе играл в гимназията и сега непрекъснато се привеждаше да му обяснява през рамо. Хрътката бе опознала играта покрай двамата си синове. Дори Шайн Ройс без колебание подхвърляше по някой коментар. Той не бе тренирал, но за сметка на това непрекъснато гледаше телевизия.

Бяха се скупчили плътно един до друг върху алуминиевите скамейки, настрани от навалицата. Гледаха мач между гимназиалните отбори на Гълф Коуст и Джаксън. Обстановката беше идеална за футбол — прохладно време, многобройна публика, шумна агитка, почти равен резултат.

Хенри задаваше невероятни въпроси. Защо са им толкова стегнати панталоните? Какво си приказват с треньорите в почивката? Защо всички се скупчват на едно място? Както обясни, за пръв път присъствал на футболен мач.

От другата страна на пътеката Чък и още един полицай, облечени в цивилни дрехи, гледаха напрегнато играта, бе да обръщат внимание на шестимата заседатели от най-важния съдебен процес в страната.

 

Строго се забраняваше какъвто и да било контакт с посетителите на други заседатели. Писмената забрана съществуваше от самото начало и Харкин непрестанно напомняше за нея. Но от време на време бе просто невъзможно да не поздравиш някого в коридора, а Николас твърдо държеше да общува с гостите при всяка възможност.

Мили не се интересуваше от филми, а още по-малко от футбол. Хопи донесе пакет чипс с лютиво топено сирене и двамата захрупаха бавно, почти без да си говорят. След вечерята се опитаха да погледат телевизия, но накрая изключиха апарата и отново заговориха за положението на Хопи. Пак имаше сълзи, извинения и дори заплахи за самоубийство, макар че Мили ги сметна за прекалено театрални. Накрая тя си призна, че е разказала всичко на Николас Истър — чудесен младеж, който познавал законите и заслужавал безрезервно доверие. Отначало Хопи изтръпна и дори се ядоса, после любопитството надделя и той с нетърпение зачака да узнае какво може да каже някой друг за кашата, в която се бе забъркал. Особено след като е учил право. Мили непрекъснато повтаряше колко се възхищавала от момчето.

Николас бе обещал да завърти няколко телефона и това разтревожи Хопи. Та нали Ничман и Нейпиър хиляди пъти му повтаряха колко е важно да пази тайна! На Николас можем да вярваме, възрази Мили и Хопи постепенно взе да харесва идеята.

В десет и половина телефонът иззвъня; Николас се бе завьрнал от мача и бързаше да си поговори със семейството. Мили отключи вратата. От дъното на коридора Уилис с голяма изненада забеляза как Истър се вмъква в нейната стая. Тук ли беше съпругът й? Не си спомняше. В полудрямка не бе забелязал кои гости са си тръгнали. Гледай ти работа — Петър и Мили май имаха вземане-даване. Уилис си отбеляза едно наум и пак заспа.

Седнали на ръба на леглото, Хопи и Мили гледаха Николас, който се подпираше на шкафа с телевизора. Най-напред той им обясни, че трябва да пазят тайна, сякаш Хопи не бе слушал цяла седмица подобни приказки. Но сега нарушаваха и наредбите на съдията.

След това Николас бавно поднесе новината. Нейпиър, Ничман и Кристано се оказали дребни играчи в голям престъпен заговор, устроен от тютюневата компания, за да се окаже натиск върху Мили. Не били държавни служители. Използвали фалшиви имена. Хопи бил измамен.

Хопи прие разкритието доста спокойно. Отначало се почувства дори още по-оглупял, ако такова нещо изобщо бе възможно, после стаята изведнъж се завъртя пред очите му. Да се радва ли, или да плаче? А записът? Какво да прави сега? Ами ако Николас греши? През пламналия му мозък премитаха стотици въпроси, а Мили го стисна за коляното и се разплака.

— Сигурен ли си? — едва избъбри Хопи с треперещ глас.

— Сто на сто. Не са свързани нито с ФБР, нито с Министерството на правосъдието.

— Ама те имаха значки и…

Николас вдигна ръце, кимна и каза:

— Знам, Хопи. Повярвай ми, няма нищо по-лесно от това.

Хопи потри чело и се помъчи да осъзнае нещата. Николас продължаваше да обяснява, че групировката KLX била спомената само за заблуда. Не открили там никакъв Тод Рингуолд, тъй че сигурно и това име било измислено.

— Откъде знаеш всичко това? — запита Хопи.

— Уместен въпрос. Имам навън близък приятел, който е страшно добър в издирването на сведения. Много надежден човек. Трябваха му само три часа разговори по телефона, доста приличен резултат за съботен ден.

— Ами записът? — запита Хопи.

— На разговора с Моук ли?

— Да, същият.

— Изобщо не се безпокоя за него — отвърна спокойно Николас, сякаш беше адвокат на Хопи. — От правна гледна точка с този запис има много проблеми.

Лесно ти е на теб, помисли си Хопи, но премълча.

— Записът е направен чрез измама — продължи Николас. — Типичен случай на подвеждане. Притежават го хора, които сами са нарушили закона. Не е получен чрез органите на реда. Не е имало съдебно решение или прокурорска заповед да се записват разговорите ти. Забрави за това.

Прекрасни думи! Хопи се изпъчи и въздъхна дълбоко.

— Сериозно ли говориш?

— Да, Хопи. Повече никой няма да чуе за записа.

Мили се завъртя към Хопи и двамата без смущение се прегърнаха. Сега тя плачеше от безмерна радост. Хопи рипна на крака и заподскача из стаята.

— И какъв е сега бойният план? — нетърпеливо запита той.

— Трябва да внимаваме.

— Ти само ми подскажи какво да правя. Скапани копелета!

— Хопи!

— Извинявай, скъпа. Просто ми се ще да ритна някого по задника.

— Ама че език!

 

Неделята започна с празнична торта. Лорийн Дюк бе споменала на Гладис Кард, че наближава трийсет и шестият й рожден ден. Тя пък позвъни на сестра си в свободния свят и още в ранното неделно утро пристигна грамадна шоколадова торта. Триетажна, с трийсет и шест свещички. В девет часа всички се събраха в столовата и я изядоха за закуска. След това повечето от тях побързаха за четиричасовото цьрковно посещение. Мнозина не бяха стъпвали на проповед от години насам, но сега Светият дух ги привличаше неудържимо.

Едно от момчетата на Хрътката дойде да я вземе и Джери се повлече с тях. Потеглиха уж към някаква църква, но щом мотелът се изгуби от поглед, веднага завиха към казиното. Николас отиде на литургия заедно с Марли. Мисис Гладис Кард тържествено се появи в своята баптистка църква. Мили се прибра у дома с доброто намерение да се преоблече за църква, но щом зърна децата, просто не устоя на вьлнението. Тъй като никой не я следеше, тя посвети цялото си време на шетане, готвене и грижи за домочадието. Филип Севил остана в мотела.

Около десет Хопи отиде в кантората. В осем сутринта бе позвънил на Нейпиър да му съобщи, че трябва да обсъдят важни новини около процеса; каза му, че бил напреднал с жена си, а тя повлияла на неколцина други. Трябвало да се срещне с Ничман и Нейпиър в кантората, за да представи пълен доклад и да получи нови нареждания.

Нейпиър прие обаждането в занемарения двустаен апартамент, нает за временен щаб на операцията около Хопи. Бяха инсталирали два телефона — единият уж служебен, другият като номер на апартамента, който обитават, докато приключат тежката си борба с корупцията по Крайбрежието. Нейпиър поприказва с Хопи, после се обади на Кристано за инструкции. Кристано бе отседнал в хотел край плажа. Той на свой ред потърси Фич, който посрещна радостно новината. Най-сетне държаха Мили здравата и можеха да я насочат накъдето си искат. Фич вече бе почнал да се чуди дали играта ще даде някакъв резултат. Сега, без да се колебае, даде зелена светлина за срещата с Хопи.

Около единайсет Ничман и Нейпиър пристигнаха в кантората с традиционните си строги костюми и тъмни очила. Завариха Хопи бодро да се суети около кафеварката. Двамата седнаха пред бюрото му и зачакаха кафето. Мили била страхотна жена, обясни Хопи, развихрила се като фурия да спаси своя съпруг. Сигурно вече била убедила Гладис Кард и Рики Колман. Показала им доклада за Робилио и те се потресли от двуличието на този човек.

Докато той наливаше кафето, Ничман и Нейпиър усърдно си водеха записки. Хопи бе оставил външната врата отключена и никой не усети как в кантората се вмъкна още един посетител. Стъпвайки предпазливо по протрития килим, той прекоси приемната и спря пред вратата с ХОПИ ДЮПРИ. Ослуша се, после почука.

Нейпиър подскочи, Ничман бързо остави чашата, а Хопи се направи на изненадан.

— Кой е? — изръмжа той.

Вратата рязко се отвори, специалният агент Алън Мадън пристъпи напред и гръмогласно обяви:

— ФБР!

Той пристъпи към бюрото и свирепо изгледа тримата. Хопи блъсна стола си назад и скочи като попарен.

Ако не беше седнал, Нейпиър сигурно щеше да припадне. Челюстта на Ничман провисна. Двамата пребледняха и сърцата им спряха да бият.

— Агент Алън Мадън, ФБР — изрече посетителят, като показа значката си и се обърна към Хопи. — Вие ли сте мистьр Дюпри?

— Да. Но колегите ви вече са тук — обясни Хопи, въртейки очи ту към Мадън, ту към другите двама.

— Къде? — запита Мадън и изгледа презрително Ничман и Нейпиър.

— Тези двамата — отвърна Хопи с таланта на гениален артист. Това бе най-прекрасният миг през живота му. — Този тук е агент Ралф Нейпиър, а онзи е агент Дийн Ничман. Не се ли познавате?

— Мога да обясня всичко — самоуверено кимна Нейпиър, сякаш наистина разполагаше с убедително обяснение.

— ФБР ли? — запита Мадън. — Покажете ми някакво доказателство.

И той повелително протегна ръка. Двамата се колебаеха, но Хопи не ги остави на мира.

— Хайде де. Покажете му значките. Същите, дето ми ги показахте.

— Моля, легитимирайте се — настоя Мадън с нарастващ гняв.

Нейпиър понечи да се изправи, но Мадън го бутна обратно в креслото.

— Мога да обясня — повтори Нейпиър с поизтънял глас.

— Слушам ви.

— Ами, вижте какво, всъщност ние не сме точно от ФБР, ние сме…

— Какво? — изрева Хопи иззад бюрото. Гледаше ги ококорен и готов да запокити нещо насреща им. — Копелета лъжливи! Нали от десет дена насам все това ми повтаряте — че сте агенти от ФБР!

— Вярно ли е? — запита Мадън.

— Не съвсем — измънка Ничман.

— Какво? — пак изрева Хопи.

— По-кротко! — скастри го Мадън. — А вие продължавайте.

Ничман не искаше да продължава. Искаше да изхвръкне навън и повече никога да не стъпи в Билокси.

— Ами, ние сме частни детективи и такова…

— От една фирма във Вашингтон — услужливо добави Нейпиър.

Сигурно щеше да добави и още нещо, но Хопи трескаво дръпна чекмеджето и измъкна две визитни картички — еднаъа на Ралф Нейпиър, другата на Дийн Ничман, и двамата представени като агенти на ФБР от Югоизточния отдел в Атланта. Мадън огледа картичките и забеляза двата местни номера, надраскани на ръка отзад.

— Какво става тук? — запита Хопи.

— Кой е Ничман? — заинтересува се Мадън.

Никакъв отговор.

— Той е — изрева Хопи, сочейки Ничман.

— Не съм аз — каза Ничман.

— Какво? — кресна Хопи.

Мадън направи две крачки към Хопи и му посочи стола.

— Искам да седнете и да млъкнете, ясно ли е? Нито дума, без да ви питам.

Хопи рухна на стола, гледайки яростно Ничман.

— Вие ли сте Ралф Нейпиър? — запита Мадън.

— Няма такава работа — отвърна Нейпиър, без да смее да вдигне очи към Хопи.

— Тогава кой сте?

Отново настана тишина. Но Хопи нямаше намерение да си трае.

— Те ми дадоха тия картички — заяви той. — Готов съм да се закълна пред съда върху цяла камара библии, че ми ги дадоха. Представяха се за агенти от ФБР и искам да идат в затвора.

— Кой сте вие? — запита Мадън човека, известен до неотдавна под името Ничман.

Мълчание. Тогава Мадън измъкна служебния си пистолет, с което дълбоко впечатли Хопи, после накара двамата да застанат разкрачени и да се подпрат на бюрото. Едно бързо претърсване не донесе нищо освен малко дребни пари и няколко ключа. Нито портфейли, нито фалшиви значки, нито каквито и да било документи. Двамата бяха прекалено опитни, за да допуснат подобна грешка.

Мадън им сложи белезници и ги изведе пред сградата където колегата му пиеше кафе от картонена чашка и чакаше. Натовариха задържаните в истинска служебна кола. Мадън се сбогува с Хопи, обеща да позвъни скоро и потегли, а зад него двамата мошеници седяха неловко върху окованите си ръце. Другият агент го последва с фалшивата служебна кола, която досега караше Нейпиър.

Хопи любезно размаха ръка.

Мадън подкара към Мобил по магистрала 90. Като по-изобретателен, Нейпиър набързо скалъпи правдоподобна история, към която Ничман прибави само дребни подробности. Обясниха, че били наети от някакъв анонимен представител на хазартния бизнес, за да проучат терените за продан по Крайбрежието. Така се сблъскали с Хопи, който се оказал страшно алчен и опитал да изкопчи пари. Работата взела да става дебела и шефът им наредил да се представят за агенти от ФБР. Всъщност в това нямало нищо лошо.

Мадън слушаше мълчаливо. По-късно двамата щяха да кажат на Фич, че вероятно не е знаел за Мили и нейните съдебни задължения. Той беше млад, случката го забавляваше; и се чудеше какво да прави с арестуваните.

Според него цялата история беше кокошкарска, тъй че нямаше смисъл да си губи времето. И без това го бяха затрупали с работа. Само това му оставаше — да прахосва усилия за двама дребни мошеници. Когато прекосиха границата с Алабама, той строго им обясни какви наказания очакват всеки, който се представя за агент от ФБР. Двамата отвърнаха, че много съжаляват. Повече нямало да се повтори.

Мадън отби от пътя, свали белезниците, върна им колата и заръча повече да не стъпват в Мисисипи. Двамата благодариха, обещаха да не се връщат и потеглиха с бясна скорост.

 

Когато Нейпиър се обади, Фич строши лампата с юмрук. Без да обръща внимание на кръвта по пръстите си, той крещеше, беснееше и слушаше как му разказват всичко от някаква шумна автогара в Алабама. После прати Панг да ги докара.

Три часа след като им бяха надянали белезници, Нейпиър и Ничман седяха в едно от помещенията на някогашния универсален магазин. Присъстваше и Кристаио.

— Започнете отначало — каза Фич. — Искам да чуя всяка подробност.

Той включи касетофона. Двамата започнаха мъчителния разказ и с общи усилия си припомниха всичко.

Накрая Фич им нареди да се пръждосват във Вашингтон.

Когато остана сам, той изгаси лампите в кабинета си и се нацупи в тъмното. Довечера Хопи щеше да каже на жена си. Мили беше загубена за ответника; нещо повече, сигурно щеше да иска милиарди за вдовицата на Уд.

Марли можеше да го спаси от катастрофата. Само тя.