Джон Гришам
Присъдата (39)

39

Когато разчистиха чиниите и пушачите се завьрнаха, стана ясно, че им предстои да извършат онова, за което мечтаеха от месец насам. Насядаха около масата и се втренчиха в празното място, където до неотдавна гордо седеше Хърман.

— Май ще ни трябва нов старши — подхвърли Джери.

— И мисля, че трябва да е Николас — бързо добави Мили.

Всъщност нямаше съмнение кой да заеме мястото. Никой друг не искаше да се захваща, а Николас явно познаваше работата по-добре и от адвокатите. Избраха го единодушно.

Той застана прав в края на масата и прочете препоръките на съдията Харкин. После добави:

— Съдията иска преди гласуването да вземем предвид всички доказателства, включително и научните отчети.

При тия думи той обърна поглед наляво към масичката в ъгъла, отрупана с купищата доклади, които се бяха събирали от седмици насам.

— Не смятам да кисна тук два-три дни — заяви Лони, докато другите гледаха масичката. — Мене ако питате, готов съм да гласувам още сега.

— Не прибързвай — каза Николас. — Това е сложен, изключително важен процес и би било неправилно да пришпорим нещата без внимателно обсъждане.

— Аз предлагам да гласуваме — възрази Лони.

— А аз предлагам да постъпим както казва съдията. Ако искаш, можем да го повикаме.

— Ама всичкото това ще го четем ли? — запита Силвия Хрътката. Четенето не спадаше към любимите й занимания.

— Имам идея — каза Николас. — Защо не вземем всички по един отчет? Преглеждаме ги и обясняваме на останалите. Тогава няма да си кривим душата, като кажем на Харкин, че сме запознати с доказателствата.

— Мислиш ли, че ще ни пита? — обади се Рики Колман.

— Сигурно. Присъдата трябва да почина върху представените доказателства — показанията в съда и писмените документи. Нека поне се помъчим да изпълним изискванията.

— Съгласна съм — каза Мили. — Всички искаме да си вървим, но наш дълг е внимателно да обсъдим доказателствата.

Нямаше други протести. Мили и Хенри Ву донесоха купищата папки на голямата маса, където останалите бавно почнаха да си избират папки.

— Само хвърлете по един поглед — увещаваше ги Николас като опитен треньор.

Лично той грабна най-дебелата папка — проучването на доктор Милтън Фрик за влиянието на цигарения дим върху дихателната система — й се зачете така, сякаш никога не бе срещал нещо по-увлекателно.

В съдебната зала неколцина любопитни продължаваха да чакат с надеждата за бърза присъда. Това не беше рядкост — заседателите излизат, хапват надве-натри, гласуват и готово. Обикновено имаха оформено мнение още преди появата на първия свидетел.

Но не и този път.

 

На височина дванайсет хиляди метра и със скорост седемстотин километра в час самолетът достигна от Билокси до Джорджтаун на Каймановите острови за деветдесет минути. Марли мина през митницата с новичък канадски паспорт, издаден на някоя си Лейн Макроланд — красива млада дама от Торонто, пристигаща без никакви делови намерения, просто на едноседмична почивка. Както изискваха местните закони, имаше и билет за връщане до Маями след една седмица. На Каймановите острови много обичаха туристите, но не си падаха по новите граждани.

Паспортът беше част от идеален комплект нови документи, дело на прочут фалшификатор от Торонто. Имаше още шофьорска книжка, акт за раждане и удостоверение за гласуване. Цена — три хиляди долара.

Тя взе такси до Джорджтаун и спря пред своята банка — Роял Суис Тръст, разположена в достолепна стара сграда недалеч от морето. Никога не бе стъпвала на Каймановите острови, макар че ги чувстваше едва ли не като втора родина. От два месеца насам изучаваше тия места. И грижливо ръководеше финансовите си дела по факса.

Въздухът беше горещ и задушен, но тя не обърна внимание на това. Не идваше заради слънцето и плажовете. Часът в Ню Йорк и Джорджтаун беше три. Два следобед за щата Мисисипи.

Още от вратата един служител любезно я придружи до малък кабинет, където трябваше да попълни нови документи за изпращане по факса. След няколко минути се появи млад мъж на име Маркус. Няколко пъти бяха говорили по телефона. Той беше строен, изискан и добре облечен, с типично европейски вид и безупречен английски, в който една се долавяше акцент.

Парите са пристигнали, уведоми я Маркус и Марли успя да приеме новината без следа от усмиика. Не беше лесно. А сега я чакаше работа. Изкачиха се в кабинети му на горния етаж. Както всички банкери на Каймановитс острови, Маркус имаше твърде неясна функция, но се водеше вицепрезидент на нещо си и се грижеше за банковите портфейли на клиентите си.

Секретарката донесе кафе и Марли помоли за сандвич.

Докато тракаше на компютъра си, Маркус съобщи, че „Пинекс“ вървял по седемдесет и девет и го купували през целия ден. „Трелко“ се вдигнал с три и четвърт до петдесет и шест. „Смит Гриър“ скочил с два пункта до шейсет и четири и половина. „Конпак“ се продавал спокойно по около трийсет и три.

Поглеждайки записките си, макар че ги помнеше наизуст, Марли влезе в играта, като нареди къси продажби на петдесет хиляди акции на „Пинекс“ по седемдесет и девет. Надяваше се съвсем скоро да ги откупи обратно на много по-ниска цена. Късите продажби бяха рискована операция, използвана само от най-опитните дилъри. При очаквано спадане на акциите на дадена компания правилата за борсова търговия позволяваха продажби на първоначално по-високата цена, а след това обратно изкупуване на по-ниска цена.

С десет милиона в брой Марли имаше разрешение ди продава акции на стойност 20 милиона.

Тракайки яростно по клавишите, Маркус потвърди продажбата и прекъсна за момент, докато си сложи слушалките. Втората операция беше удар срещу „Трелко“ — тридесет хиляди акции, продадени по петдесет и шест и четвърт. Маркус потвърди, после започна суматохата. Марли продаде четирийсет хиляди акции на „Смит Гриър“ по шейсет и четири и половина; още шейсет хиляди на „Пинекс“ по седемдесет и девет и една осма; нови трийсет хиляди на „Трелко“ по петдесет и шест и една осма; петдесет хиляда на „Смит Гриър“ по шейсет и четири и три осми.

Тук Марли спря и поръча на Маркус да следи внимателно „Пинекс“. Току-що бе продала сто и десет хиляди негови акции и много се тревожеше за реакцията на Уолстрийт. „Пинекс“ се поколеба на седемдесет и девет, спадна до седемдесет и осем и три четвърти, после пак скочи на седемдесет и девет.

— Мисля, че вече е безопасно — каза Маркус, който от две| седмици насам следеше курса на акциите.

— Продай още петдесет киляди — нареди тя без колебание.

Маркус трепна за миг, после се наведе пред монитора и осъществи продажбата.

„Пинекс“ слезе на седемдесет и осем и половина, после спадна с още една четвърт. Докато Маркус дебнеше реакцията на Уолстрийт, Марли пиеше кафе и преглеждаше записките си. Чудеше се какво ли прави Николас сега, но не беше разтревожена. Напротив, чувстваше се удивително спокойна.

Маркус свали слушалките.

— Станаха около двайсет и два милиона долара, мис Макроланд. Мисля, че е време да спрем. За повече продажби ще трябва да поискам разрешение от началството.

— Засега стига — каза тя.

— Борсата затваря след петнайсет минути. Ако искате, заповядайте да почакате в приемната за гости.

— Не, благодаря. Ще отида в хотела, може и да отскоча до плажа.

Маркус стана и закопча сакото си.

— Един въпрос. Кога очаквате раздвижване на акциите?

— Утре. Рано сутринта.

— Значително раздвижване ли?

Марли също стана и събра записките.

— Да. Ако искаш другите клиенти да те сметнат за гений, незабавно продавай тютюневите акции.

Той поръча служебна кола и малкият мерцедес откара Марли в един крайбрежен хотел недалеч от банката.

* * *

Настоящето на Марли изглеждаше напълно под контрол, но миналото я догонваше светкавично. Един сътрудник на Фич откри в библиотеката на Мисурийския университет куп стари справочници. През 1986 г. сред преподаватели те се бе появила някоя си Ивлин И. Брант, но в следващия годишник името й изчезваше.

Той незабавно се свърза с колегата си, който ровеше из областните данъчни архиви. Колегата на свой ред изтича при служителя по завещанията. Завещанието на Ивлин И. Брант беше регистрирано през април 1987 г. Чиновникът му помогна да открие досието.

Находката се оказа безценна. Мисис Ьринт бе починали на 2 март 1987 г., малко преди да навърши петдесет и шест. Като единствена роднина се споменаваше двайсетгодишни дъщеря Гейбриъл, която наследяваше всичко според завещание, съставено от мисис Брант три месеца преди смъртта й.

Папката беше дебела и агентът я прегледа набързо. Имуществото включваше къща за сто и осемдесет хиляди долара с ипотека върху половината стойност, кола, някакви мебели, банков влог от трийсет и две хиляди долара и пакет акции за двеста хиляди. Имаше само два кредиторски иска; личеше, че нещата са ръководени от адвокат — очевидно мисис Брант бе очаквала смъртта си. С одобрението на Гейбриъл къщата беше продадена заедно с цялото имущество и след заплащането на данъци и такси на нейно име оставаха сто деветдесет и две хиляди долара.

Около завещанието нямаше и следа от спорове. Явно с него се бе занимавал способен и опитен адвокат. Тринайсет месеца след смъртта на мисис Брант всички формалности бяха приключени.

Агентът продължи да прелиства, като си водеше записки. Два листа бяха залепнали и той внимателно ги раздели. Долният беше само половин, с официален печат.

Оказа се смъртен акт. Ивлин И. Брант бе починали от рак на белите дробове.

Агентът излезе в коридора и позвъни на началника си.

 

Докато се свържат с Фич, вече знаеха още неща. След като папката бе прегледана внимателно от друг сътрудник, бивш агент от ФБР с юридическо образование, изникна поредица от дарения за организации като Американската ракова асоциация, Коалицията за свят без тютюнев дим, Дружеството за борба с тютюнопушенето, Кампанията за чист въздух и още пет-шест подобни инициативи. Единият кредиторски иск се оказа сметка за около двайсет хиляди долара — стойността на последния й престой в болницата. Покойният й съпруг Питьр Брант беше вписан в стара застрахователна полица. Бърза проверка из регистъра откри изпълнение на завещанието му през 1981 г. Измъкнаха папката от архивите. Той бе починал на петдесет и две години, през юни 1981-ва, оставяйки подир себе си съпруга и петнайсетгодишна дъщеря. Смъртният акт беше подписан от същия лекар, както и този на мисис Брант. Онколог.

Питьр Брант също бе починал от рак на белите дробове.

Преди да позвъни в Билокси, Суонсън настоя да му гарантират, че фактите са верни.

 

Фич получи вестта зад заключената врата на кабинета си и я прие спокойно, тъй като бе прекалено потресен, за да реагира. Седеше зад бюрото си по риза, с разхлабена вратовръзка и развързани обувки. Не каза почти нищо.

И двамата родители на Марли бяха починали от рак на белите дробове.

Той дори записа това в бележника си, после го огради с кръгче и започна да тегли черти наоколо, сякаш можеше да състави някаква схема на този факт, да открие съставките и да ги анализира; сега вече смътно разбираше защо е обещала да му осигури присъдата.

— Слушаш ли, Ранкин? — обади се Суонсън след дълго мълчание.

— Аха — отвърна Фич и пак млъкна. Схемата растеше, но не стигаше доникъде.

— Къде е момичето? — запита Суонсън. Той стоеше на студа край Съдебната палата в Кълъмбия и притискаше към челюстта си миниатюрен телефон.

— Нямам представа. Ще трябва да я намерим.

Фич изрече това толкова неубедително, че Суонсън разбра — момичето е изчезнало. Отново настана мълчание.

— Какво да правя? — запита Суонсън.

— Май ще трябва да дойдеш тук — отвърна Фич и внезапно затвори.

Цифрите на електронния часовник се замъглявахи и Фич затвори очи. Разтри туптящите си слепоочия, стисна брадичка, зачуди се дали да не избухне и да метне бюрото кьм стената, изтръгвайки телефоните, но се отказа. Сега му трябваше бистър ум.

Нямаше как да спре решението, освен ако подпалеше съда или обсипеше с гранати заседателската стая. Последните дванайсет избраници бяха там, под охраната на полицията. Ако се забавеха, ако трябваше да прекарат още една нощ в изолация, може би щеше да открие някакьн магически начин да провали процеса.

Бомбена заплаха — това беше идея. Заседателите щяха да бъдат евакуирани, отведени на някакво тайно място, за да продължат там обсъждането.

Схемата растеше и лъкатушеше, трупаха се възможни решения — все отчаяни, незаконни и опасни действия, обречени на провал от самото начало.

Времето отлиташе.

Дванайсетте избрани — единайсет ученици и техният учител.

Той бавно се изправи на крака и хвана с две ръце евтината керамична лампа. Конрад отдавна искаше да я махне, защото не й беше мястото тук, сред хаоса върху бюрото на Фич.

Конрад и Панг изчакваха в коридора нови нареждания. Знаеха, че е станала някаква ужасна грешка. Отвътре лампата се стовари с трясък върху вратата. Фич изрева. Шперплатовите стени се разтресоха. Друг предмет отхвръкна и се строши — може би телефонът. Фич изкрещя нещо като „парите!“, после бюрото с грохот блъсна стената.

Те се отдръпнаха вцепенени. Не искаха да са близо до вратата, когато се отвори. „Бам! Бам! Бам!“ Трясъкъг беше като от пневматичен чук. Фич блъскаше стената с юмруци.

— Намерете момичето! — отчаяно изрева той.

„Бам! Бам! Бам!“

— Намерете момичето!