Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, 2002

История

  1. — Добавяне на анотация

7

Когато на следващата сутрин Николас Истър излезе под слънчевите лъчи и тръгна към паркинга, Фич лично седеше в наблюдателния фургон. Отстрани на фургона бе изрисувана в зелено емблема на водопроводна фирма с фалшив телефонен номер.

— Ето го — обяви Дойл и всички подскочиха.

Фич грабна бинокъла, бързо се вгледа през затъмненото стькло и изпъшка:

— По дяволите!

— Какво има? — сепна се кореецът Панг, който бе следил Истър предния ден.

Фич се приведе към кръглото прозорче със зяпнала уста и подвита горна устна.

— Гръм да ме удари! Сив пуловер, бежов панталон, бели чорапи, кафяви кожени обувки.

— Риза като на снимката ли? — обади се Доил.

— Аха.

Панг включи радиостанцията и уведоми преследвача, който чакаше на две пресечки от сградата. Истър вървеше пеш, вероятно към Съдебната палата.

От същото магазинче на ъгъла си купи голяма чаша черно кафе и вестник, после седна за двайсетина минути в същия парк да прегледа новините. Беше с тъмни очила и не пропускаше нито един минувач.

Фич се отправи към кабинета си срещу Съдебната палата и привика Дойл, Панг и един бивш агент от ФБР на име Суонсън.

— Трябва да открием момичето — повтори той няколко пъти, докато им описваше плана си.

Възнамеряваше да държи един човек в дъното на съдебната зала, един на стълбището пред входа на сградата, един на партера до автоматите за безалкохолни напитки и още един отвън с радиостанция. След всяка почивка щяха да си сменят местата. Тримата изслушаха оскъдното описание на непознатата. Фич реши да седне на същото място както вчера и да върши всичко по същия начин.

Като специалист по следенето Суонсън се усъмни в успеха.

— Няма да стане — каза той.

— Защо? — сопна се Фич.

— Защото тя ще ви открие. Иска да поговорите за нещо, тъй че сама ще предприеме следващата крачка.

— Може би. Държа обаче да знам коя е.

— Спокойно. Сама ще се обади.

Фич поспори с него до девет часа, после енергично се отправи към съдебната палата. Дойл поговори с полицая и онзи обеща да му посочи момичето, ако отново се появи.

 

За сутрешния разговор на кроасан и чашка кафе в петък Николас бе избрал Рики Колман. Тя беше симпатична трийсетгодишна жена със съпруг и две деца и работеше като администраторка в частна болница в Гълфпорт. Спадаше към ония маниачки на здравна тема, които усърдно избягват кофеина, алкохола и най-вече никотина. Русата й коса беше подстригана по момчешки късо, а хубавите й сини очи изглеждаха още по-привлекателни зад изящните рамки на очилата. Седнала в ъгъла, тя пиеше портокалов сок и четеше списание, когато Николас спря до нея и каза:

— Добро утро. Мисля, че още не сме се запознали.

Тя се усмихна сърдечно и протегна ръка.

— Рики Колман.

— Николас Истър. Много ми е приятно.

— Благодаря за вчерашния обяд — подхвърли тя и се разсмя.

— Дребна работа. — Той кимна към съседния стол. — Може ли да седна?

Тя отпусна списанието в скута си.

— Разбира се.

Всички заседатели вече бяха пристигнали и повечето от тях тихо си бъбреха, събрани по двама-трима. Хърман Граймс седеше самотен на любимото си председателско място, стискаше в шепи чаша кафе и навярно се ослушваше да чуе някоя изтървана приказка за процеса. Лони Шейвър също седеше сам и преглеждате компютърни разпечатки от супермаркета. Джери Фернандес бе отскочил да изпушат набързо по една заедно с Хрътката.

— Е, как се чувствате като съдебен заседател? — запита Николас.

— Много шум за нищо.

— Не се ли опитаха снощи да ви подкупят?

— Не. А вас?

— Същата работа. Жалко, съдията Харкин ще е ужасно разочарован, ако никой не се опита да ни подкупи.

— Защо все ни опява за тия контакти?

Николас се приведе към нея, но не прекалено близо. Тя сьщо склони глава и хвърли боязлив поглед към старшия заседател, сякаш можеше да ги види. Наслаждаваха се на близостта и усамотения разговор, както става понякога между привлекателни хора, изпитващи взаимна симпатия. Просто лек, безобиден флирт.

— Случвало се е. И то неведнъж — изрече Николас почти шепнешком.

Край каните за кафе избухна смях — Гладис Кард и Стела Хюлик бяха открили нещо забавно в местния вестник.

— Какво се е случвало? — запита Рики.

— Подкупени заседатели в процеси срещу тютюневи компании. Всъщност така става почти винаги и обикновено е дело на ответника.

— Не разбирам — каза тя. Приемаше безусловно казаното и искаше да узнае колкото се може повече от този чудесен младеж с две години юридическо образование.

— На различни места из страната вече са водени няколко подобни процеса, но тютюневата индустрия не е осъждана нито веднъж. Плащат милиони за защита, понеже не могат да си позволят загуба. Падне ли първата тежка присъда, бентът ще се отприщи. — Той помълча, озърна се и отпи глътка кафе. — Затова използват най-гадните номера.

— Например?

— Например подмамват с пари близките на съдебните заседатели. Или пръскат из общината слухове, че покойният еди-кой си е имал четири любовници, пребивал жена си, отмъквал каквото му падне, ходел на църква само при погребения, а синът му бил обратен.

Тя се навъси недоверчиво, но Николас продължи:

— Истина е и в правните кръгове отлично го знаят. Сигурен съм, че и съдията Харкин знае, затова ни предупреждава.

— Няма ли как да ги спрат?

— Засега не. Ония са хитри, лукави, коварни и не оставят следи. Освен това разполагат с милиони. — Той помълча, усещайки внимателния й поглед. — И вас са дебнали преди подбора.

— Не са!

— Естествено, че са. Това си е правило номер едно при големи процеси. Законът им забранява да се свързват пряко с евентуалните съдебни заседатели преди подбора, затова пък вършат всичко останало. Сигурно са заснели къщата, колата, децата, съпруга ви, мястото, където работите. Може би са разпитвали ваши колежки или са подслушвали разговори в болницата, в близкото кафене и къде ли не. Знае ли човек…

Тя остави чашата с портокалов сок на перваза.

— Звучи ми някак незаконно, неморално, противно.

— Точно така. Но им се разминава, защото не сте усетили, че го вършат.

— А вие знаехте ли?

— Да. Веднъж забелязах фотограф в кола пред квартирата си. Друг път пратиха в магазина, където работя, една жена да вдигне скандал около забраната за пушене. Много добре знаех какво са си наумили.

— Нали казахте, че преките контакти са забранени?

— Да, но не съм казал, че те играят по правилата. Точно обратното. Биха прегазили всички закони, само и само да победят.

— Защо не казахте на съдията?

— Защото не беше нещо сериозно и знаех какво правят. Но сега съм съдебен заседател и си отварям очите на четири.

След като вече бе разпалил любопитството й, Николас реши да запази част от подробностите за друг път. Погледна часовника си и рязко стана.

— Май ще отскоча до едно място, преди да ни привикат в залата.

Лу Дел нахълта тъй енергично, че вратата подскочи на пантите.

— Време е — обяви тя с категоричния тон на учителка без капчица авторитет.

Вчерашната публика бе оредяла наполовина. Докато заседателите наместваха протритите възглавиички и сядаха на скамейките, Николас огледа залата. Както можеше да се очаква, Фич седеше на същото място, само че този път криеше физиономията си зад вестник, сякаш не даваше пукната пара за заседателите, особено пък за облеклото на Истър. Нищо, рано или късно щеше да се загледа. От репортерите също нямаше и следа, но сигурно щяха да дойдат по някое време. Момчетата от Уолстрийт явно умираха от скука; всички бяха млади — доскорошни студентчета, пратени в глухата провинция, понеже старите колеги си имат по-важна работа. Мисис Граймс беше на вчерашното място и Николас се запита дали ще идва да слуша всеки ден, готова да помогне на своя съпруг в отговорната мисия.

Надяваше се да види човека от апартамента — може би не точно днес, но в някой от близките дни. Засега не го забеляза.

— Добро утро — сърдечно се обърна Харкин към заседателите, когато залата стихна. Усмихваха се всички: съдията, секретарките, дори адвокатите спряха за миг да си шушукат и извърнаха към ложата лицемерно ухилени физиономии. — Вярвам, че сте в отлична форма. — Той помълча и изчака петнайсет глави да кимнат смутено. — Добре. Дамата, която се грижи за вас, ми съобщи, че всички са готови за днешното заседание.

Неколцина пак се усмихнаха — малко трудно им бе да си представят Лу Дел като дама.

Негова светлост вдигна списъка с въпроси, които скоро щяха да им омръзнат до втръсване. Изкашля се и усмивката му изчезна.

— А сега, дами и господа съдебни заседатели, ще ви задам няколко извънредно важни въпроса и искам да отговорите, ако усетите и най-малко колебание. Освен това бих желал да напомня, че всяко премълчаване на съществен отговор ще бъде смятано за обида на съда, която се наказва с лишаване от свобода.

Харкин остави зловещото предупреждение да витае из залата; съдебните заседатели се свиха виновно. След като реши, че е бил достатъчно ясен, той подхвана въпросите. Опитал ли е някой да обсъжда процеса с вас? Имали ли сте странни телефонни обаждания след вчерашното заседание? Забелязали ли сте непознати хора да наблюдават вас или ваши близки? Чували ли сте слухове и сплетни за някоя от страните в процеса? За адвокатите? За свидетелите? Свързвал ли се е някой с ваши приятели или роднини, за да обсъжда процеса? Опитал ли е ваш приятел или роднина да ви разпита за процеса след вчерашното заседание? Получавали ли сте какъвто и да било писмен материал, който да споменава по някакъв начин за процеса?

След всеки въпрос от дългия списък съдията надигаше глава и с надежда оглеждаше заседателите един по един, сетне, явно разочарован, продължаваше по-нататьк.

Най-поразително за съдебните заседатели бе напрегнатото очакване в този разпит. Адвокатите дебнеха всяка дума, сякаш твърдо уверени, че след миг откъм ложата ще долети обвинителен отговор. Секретарките, които по друго време деловито прелистваха папки, носеха веществени доказателства или вършеха още десетки неща без каквото и да е отношение към процеса, сега бяха замлъкнали и чакаха да видят кой заседател ще си признае. Суровото лице и повдигнатите вежди на съдията след всеки въпрос очевидно оспорваха честността на съдебните заседатели и мълчанието им заприличваше на измама.

Когато привърши, Харкин тихо изрече:

— Благодаря.

Всички в залата си поеха дъх. Заседателите се чувстваха като пребити. Негова светлост отпи глътка кафе и усмихнато подхвърли на Уендъл Рор:

— Призовете следващия си свидетел.

Рор се изправи с все същата килната папийонка, голямо кафяво леке върху бялата риза, ожулени и прашни обувки. Кимна сърдечно към ложата и заседателите неволно отвърнаха на усмивката му.

Рор имаше отделен консултант, натоварен да дебне как са облечени заседателите. Ако някой ден в ложата цъфнеха каубойски ботуши, тутакси щеше да се издокара по същия начин. За всеки случай си пазеше два чифта вехти ботуши — с остър и тъп връх. Ако времето позволяваше, би тръгнал и по гуменки. Беше го правил преди години, когато в ложата попадаха хора с гуменки. Тогавашният съдия му направи забележка. Рор обясни, че има болни крака, и измъкна медицинско свидетелство. Готов бе да се яви със спортен панталон, плетена вратовръзка, яке от изкуствена кожа, каубойски колан, бели чорапи и евтини мокасини (лъснати или кални в зависимост от случая). Хаосът в гардероба му целеше да го сближи с тия хора от ложата, принудени да седят отсреща и да слушат показания и речи по шест часа на ден.

— Бихме желали да призовем доктор Милтън Фрик — обяви той.

Доктор Фрик положи клетва, седна на свидетелското място и разсилният нагласи микрофона пред него. Скоро стана ясно, че научната му биография може да се мери на килограми — куп научни титли от разни университети, стотици публикации, седемнайсет книги, дългогодишен преподавателски стаж, няколко десетилетия изследване върху ефектите на тютюневия дим. Беше дребен човечец със съвсем кръгло лице и грамадни очила; приличаше на гений. Мина почти цял час, докато Рор изреди фантастичната му колекция от препоръчителни писма. Когато най-сетне Фрик бе предложен за вещо лице, Дър Кейбъл не прояви желание да оспорва.

— Признаваме доктор Фрик за осведомен в своята област — каза той и думите му прозвучаха едва ли не оскърбително.

С годините Фрик бе стеснил изследователската си дейност и сега по десет часа на ден проучваше влиянието на тютюневия дим върху човешкия организъм. Беше ръководител на Изследователския институт за вредата от тютюнопушенето в Рочестър, щата Ню Йорк. Скоро заседателите узнаха че Рор го е наел още докато Джейкъб Уд бил жив, че е присъствал при аутопсията, извършена четири часа след смъртта на мистър Уд, и че по време на аутопсията е правил снимки.

Рор наблегна на снимките, като подчерта, че съдебните заседатели непременно ще ги видят. Но още не бил готов. Първо трябвало да се посъветва с този изключителен специалист по химия и фармакология на тютюнопушенето.

Фрик се оказа чудесен лектор. Предпазливо водеше своите слушатели през гъстата джунгла от медицински и научни изследвания, избягваше сложните думи и поднасяше всичко така, че заседателите да го разберат. Изглеждаше напълно спокоен и самоуверен.

Когато негова светлост обяви обедна почивка, Рор съобщи на съда, че доктор Фрик ще продължи с показанията си през целия ден.

В задната стая вече беше сервирано и лично мистър О’Райли чакаше да поднесе на заседателите най-искрени извинения за вчерашните неприятности.

— Това са картонени чинийки и пластмасови вилици — каза Николас, докато другите се настаняваха около масата. Беше останал прав.

Мистър О’Райли се озърна към Лу Дел, която запита:

— И какво от това?

— Подчертахме изрично, че искаме да се храним с истински съдове и истински прибори. Нали така?

Гласът му ставаше все по-висок и неколцина от заседателите смутено извърнаха погледи. Искаха просто да хапнат и нищо повече.

— Какво им е на картонените чинии? — нервно запита Лу Дел и кичурите й затрепераха.

— Попиват мазнина, ако не възразявате. Размекват се и оставят лекета по масата, разбирате ли? Затова изрично помолих за истински чинии. И истински вилици. — Той взе една бяла пластмасова вилица, строши я на две и захвърли парчетата в кошчето. — А най-силно, драга Лу Дел, ме вбесява това, че в момента съдията, адвокатите, клиентите им, свидетелите, секретарките, зрителите и всички, свързани по какъвто и да било начин с този процес, седят пред хубав обяд в някой приятен ресторант с истински чаши, истински чинии и вилици, които не се трошат на две. Поръчват си свястна храна от богато меню. Точно това ме вбесява. А ние, съдебните заседатели, най-важните личности в целия този скапан процес, киснем тук като първолаци на бисквити и лимонада.

— Храната е много добра — опита да се защити О’Райли.

— Мисля, че попресилвате нещата — обади се мисис Гладис Кард, срамежлива женица с побеляла коса и мелодичен глас.

— Тогава си яжте лоясалия сандвич и не се бъркайте в чуждите работи.

— Абе, ти всеки ден ли ще ни се перчиш по обяд? — запита Франк Херера, северняк и полковник от запаса.

Херера беше нисък, шишкав, с дребни ръчички и не пропускаше да изрази мнение по всеки въпрос. Много се разочарова, когато не го избраха за старши съдебен заседател. Джери Фернандес вече му беше лепнал прозвището Наполеон или Нап за по-кратко. Имаше и резервен прякор — Разпасалия полковник.

— Вчера май нямаше оплаквания — сопна се Николас.

— Давайте да ядем. Умирам от глад — отсече Херера и посегна към сандвичите. Неколцина последваха примера му.

Над масата се разнесе аромат на печено пиле и пържени картофи. Докато отваряше кутия италианска салата, мистър О’Райли каза:

— В понеделник с удоволствие ще донеса чинии и вилици. Няма проблеми.

— Благодаря — тихо отвърна Николас и седна.

 

Споразумението не беше трудно. Както е редно между стари приятели, подробностите се уредиха за три часа по време на обяда в „Клуб 21“ на Петдесет и второ Авеню. Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“, и бившето му протеже Лари Дзел, днес шеф на „Листинг Фудс“, вече бяха обсъдили всичко по телефона, но трябваше да се срещнат лично на скромна трапеза, тъй че никой да не гй подслушва. Без да крие тревогата си, Вандъмиър описа накратко новите застрашителни събития в Билокси. Вярно, „Трелко“ нямаше нищо общо с процеса и Голямата четворка засега се крепеше, но вече целият бранш се намираше под обстрел. Дзел знаеше това. Беше работил в „Трелко“ седемнайсет години и открай време ненавиждаше адвокатите.

Имаше една малка търговска верига, наречена „Хадли Бръдърс“, която по случайност разполагаше с няколко магазина по крайбрежието на Мексиканския залив. Един от тях беше в Билокси и го ръководеше способен млад негър на име Лони Шейвър. Лони пък бе попаднал между съдебните заседатели. Вандъмиър искаше мощната търговска верига „Суперхаус“ с клонове в Джорджия и Каролина да закупи „Хадли Бръдърс“ на каквато и да било цена. „Суперхаус“ беше между двайсетината дъщерни фирми на „Листинг Фудс“. Сделката нямаше да е нещо голямо — хората на Вандъмиър вече бяха пресметнали всичко — и щеше да струва на „Листинг“ не повече от шест милиона. „Хадли Бръдърс“ беше частна фирма, тъй че буквално никой нямаше да забележи. А за миналата година „Листинг Фудс“ имаше два милиарда оборот — кой ще ти гледа някакви си шест милиона.

Разполагаше с осемдесет милиона в брой, беше почти без дългове. За да подслади горчивия хап, Вандъмиър обеща, че ако Дзел пожелае, след две години „Трелко“ тихомълком ще изкупи „Хадли Бръдърс“.

Нямаше къде да сбъркат. „Листинг“ и „Трелко“ бяха съвсем различни компании. „Листинг“ вече навлизаше в търговския бизнес. „Трелко“ нямаше нищо общо с онзи съдебен процес. Най-обикновено джентълменско споразумение между двама стари приятели.

Естествено, после щяха да се наложат съкращения на персонала в „Хадли Бръдърс“, както става обикновено при сливането на фирми. Вандъмиър се канеше да пусне чрез Дзел няколко заповеди надолу по веригата, за да притисне здравата Лони Шейвър.

И това трябваше да стане бързо. По предварителен план процесът щеше да трае само четири седмици. Първата свършваше след броени часове.

Лутър Вандъмиър отскочи до центъра на Манхатън да дремне в кабинета си, после набра един телефонен номер в Билокси и заръча Ранкин Фич да му позвъни във вилата през почивните дни.

Централата на Фич се намираше в дъното на отдавна закрит универсален магазин. Наемът беше нисък, място за паркиране имаше колкото щеш, а и съдът беше на две крачки. Набързо сковани дъсчени стени деляха залата на пет големи стаи; подът още беше обсипан със стърготини. Евтината мебелировка се състоеше предимно от взети под наем сгъваеми масички и столове. Мощни луминесцентни лампи осигуряваха осветлението. На външната врата денонощно дежуреха двама въоръжени мъже.

Противно на цялото това скъперничество при обзавеждането апаратурата бе осигурена с щедра ръка. Навсякъде имаше компютри и монитори. По пода се преплитаха кабелите на факсове, телефони и копирни машини. Фич разполагаше с последната дума на техниката и хора, които умеят да боравят с нея.

Стените на една от стаите бяха облепени с увеличени снимки на петнайсетте заседатели. По другата висяха компютърни разпечатки. Отсреща пък имаше грамадна схема на местата в ложата и един сътрудник попълваше нещо в квадрата с името на Гладис Кард.

Стаята в дъното беше най-малка и строго забранена за редовите сътрудници, макар всички да знаеха какво става там. Вратата се затваряше автоматично отвътре и само Фич имаше ключ. Приличаше на прожекционна зала — без прозорци, с голям екран на едната стена и пет-шест удобни кресла. В петък следобед Фич и двама експерти по съдебните заседатели седяха на тъмно и гледаха екрана. Експертите предпочитаха да не отварят уста пред Фич, а той от своя страна също нямаше желание да ги забавлява. Цареше тишина.

Камерата „Юмара XTL-2“ беше миниатюрно устройство и можеше да се монтира почти навсякъде. Тежеше по-малко от половин килограм, а ширината на обектива не надхвърляше два сантиметра. Грижливо подготвена от момчетата на Фич, в момента тя се намираше в куфарче от протрита кафява кожа, пъхнато под масата на ответника в съдебната зала. Пазеше я вашингтонският адвокат Оливър Макаду — единственият пришълец, комуто Фич бе разрешил да седне сред компанията на Кейбъл. Само Фич и още неколцина знаеха, че истинската му работа е да влиза всеки ден в залата, въоръжен до зъби с най-мощна апаратура — включително две абсолютно еднакви куфарчета, в едно от които беше камерата — и да сяда приблизително на едно и също място. Всяка сутрин той пристигаше пръв в съдебната зала. Оставяше куфарчето, насочваше го към ложата и се обаждаше по мобифона на Фич, за да уточнят дали обектът е в кадър. По всяко време на заседанията в залата имаше поне двайсетина куфарчета, най-често струпани върху адвокатските маси или под тях, но можеха да се видят и край секретарките, под столовете на дребните сътрудници и дори захвърлени около подиума. Макар да се различаваха по цвят и размери, общо взето, те изглеждаха почти еднакви, тъй че багажът на Макаду не биеше на очи. Едното куфарче съдържаше записки и се отваряше с лекота, но другото беше заключено тъй здраво, че можеше да се отвори само с динамит. Стратегията на Фич беше проста — ако по някаква невъобразима случайност камерата привлечеше внимание, Макаду можеше в суматохата да размени двете куфарчета и да се надява на съдбата.

Управлението се извършваше от разстояние. Камерата работеше съвършено безшумно. До куфарчето имаше друг багаж, понякога се случваше да го закачат и дори да го ритнат, но настройката не създаваше трудности. Макаду просто се оттегляше в някое тихо кътче да позвъни на Фич. Преди година по време на процеса „Симино“ в Алънтаун двамата бяха разработили системата до съвършенство.

Технологията бе поразителна. Миниатюрният обектив обхващаше цялата ложа в ширина и дълбочина, като пращаше цветни изображения на петнайсетте лица до тайната наблюдателница на Фич, където двама консултанти по цял ден дебнеха най-дребната тръпка или прозявка.

В зависимост от резултатите на наблюдението Фич понякога се обаждаше на Кейбъл, за да му каже, че експертите в залата са установили едно или друго. Нито Кейбъл, нито който и да било от местните адвокати щеше да узнае някога за камерата.

В петък следобед камерата предаваше драматични сцени. За жалост тя бе неподвижно насочена към ложата. Японците все още не бяха създали система, която да се върти в заключено куфарче към най-интересните гледки. Затова камерата не успя да обхване увеличените снимки на съсухрените, почернели дробове на Джейкъб Уд, но съдебните заседатели ги видяха съвсем ясно. Докато Рор и доктор Фрик продължаваха да работят по отдавна подготвен сценарий, всички в ложата гледаха с неприкрит ужас зловещите рани, нанасяни бавно в течение на трийсет и пет години.

Рор бе избрал момента безупречно. Двете снимки бяха монтирани върху голям триножник пред свидетелското място и когато в пет без петнайсет доктор Фрик приключи с показанията си, дойде време да се разделят до понеделник. Последното, което видяха заседателите — онова, за което щяха да мислят през идните два дни и което щеше да им остави незабравим спомен, — бяха двата прогорени дроба, извадени от тялото и положени върху бял чаршаф.