Джон Гришам
Присъдата (28)

28

По време на четирийсетминутна напрегната среща с Кейбъл в кабинета му Фич обясни почти всичките си тревоги от начина, по който се водеше защитата. Започна с Джанкъл и неговата гениална идея за злоупотребяването с тютюна — тоя малоумен подход можеше просто да ги съсипе. Кейбъл не беше в настроение да слуша поучения, при това от човек без правно образование, когото мразеше. Изрично обясни, че са умолявали Джанкъл да не споменава думичката „злоупотреба“. Но като бивш адвокат Джанкъл се смяташе за голям умник и си въобразяваше, че му е паднал златен шанс да спаси тютюневия бизнес. Сега летеше за Ню Йорк със служебния самолет.

Освен това Фич смяташе, че Кейбъл може да е омръзнал на заседателите. Рор бе разпределил работата между цялата си банда. Защо и Кейбъл да не позволи на някой друг адвокат да се заеме със свидетелите? За бога, толкова много сътрудници има!

Двамата се разкрещяха един срещу друг през бюрото. Статията в „Могул“ бе опънала нервите на всички, прибавяйки върху плещите им още по-тежък товар.

Кейбъл напомни на Фич, че адвокатът е той и има трийсет години изключителна съдебна практика. Никой друг не усещал по-добре настроението на заседателите и хода на процеса.

Фич пък напомни на Кейбъл, че режисира вече девети съдебен процес и още доста е успял да провали, а колкото до адвокатските умения — виждал е далеч по-добри резултати от досегашната работа на Кейбъл.

Когато крясъците и ругатните замлъкнаха, двамата положиха усилия да се успокоят и единодушно решиха, че защитата трябва да бъде кратка. Кейбъл предвиждаше още три дни, включително с време за кръстосан разпит от страна на Рор. Нито ден повече, натърти Фич.

На излизане той затръшна вратата и кимна на Хосе, който го чакаше отвън. После пое като буреносен облак по коридорите, все още гъмжащи от адвокати с разхлабени вратовръзки, сътрудници с парче пица в ръка и изтормозени секретарки, бързащи да приключат и да се приберат при децата. Самата гледка на побеснелия Фич и търчащия подир него Хосе караше всичко живо да се скрива в най-близкия кабинет.

Когато Фич седна в колата, Хосе му предаде куп факсове и той ги прегледа на път за щаба си. Първият описваше движението на Марли след вчерашната им среща на кея. Нищо особено.

Следващият съобщаваше какво става в Канзас. Открили една Клер Клемънт от Топика, но тя била в старчески дом. Още една имало в Демойн, но тя лично се обадила на телефона и работела при мъжа си в магазин за стари коли. Суонсън докладваше, че проучвали по няколко линии, но подробности липсваха. В Канзас Сити открили един колега на Кер от Юридическия факултет и опитвали да си уредят среща с него.

Минаха край някакъв супермаркет и неоновата реклама на бира привлече вниманието на Фич. Изведнъж в главата му нахлуха мирисът и вкусът на студена бира, обзе го мъчителна жажда. Само една. Една-едничка студена бира във висока, запотена халба. Откога не бе пил?

Непоносимо му се прииска да спре. Фич затвори очи и се помъчи да мисли за нещо друго. Можеше да прати Хосе да купи една, само едничка. Една студена бира, и толкова. Нали? Ами да, след девет години трезвеност все щеше да се справи с едно питие. Защо да не си пийне поне веднъж?

Защото бе пил милиони пъти. И ако спреше сега, след две пресечки пак щеше да спре. И докато пристигнат, колата щеше да се задръсти с празни бутилки, а Фич да ги мята по минувачите. Знаеше се що за пияница е.

Но поне едничка, колкото да си успокои нервите, да забрави скапания ден.

— Добре ли сте, шефе? — запита Хосе.

Фич изръмжа нещо и престана да мисли за бирата. Къде беше Марли, защо не се обаждаше? Процесът вървеше към края си. Вече почти нямаше време нито за пазарлък, нито за действие.

Пак се сети за статията в „Могул“ и отчаяно закопня да види Марли. Припомни си как Джанкъл излага идиотската си теория и закопня за Марли. Затвори очи, зърна лицата на заседателите и наистина закопня за Марли.

* * *

Тъй като вече се смяташе за голям играч, Дерик избра ново място за срещата в сряда вечерта. Барът беше със съмнителна репутация и се намираше в негърския квартал на Билокси. Дерик смяташе, че ще има предимство, ако разговарят на негова територия. Клив обаче бе посещавал мястото и настоя най-напред да се срещнат на паркинга.

Паркингът се оказа претъпкан. Клив закъсня. Когато най-после пристигна, Дерик нетърпеливо пристъпи към колата му.

— Според мен не е добра идея — подхвърли Клив през едва-едва открехнатото стъкло, като се озърташе към мрачната бетонна сграда с масивни решетки на прозорците.

— Всичко е наред — отсече Дерик, който също се плашеше, но не искаше да си признае. — Няма страшно.

— Няма страшно ли? Трима намушкани само за миналия месец. Аз съм единствената бяла мутра в тоя квартал, а искаш да вляза с пет хилядарки в брой и да ти ги предам. Познай кого ще наръгат по-напред. Теб или мен?

Дерик мислено се съгласи, но не искаше да отстъпва толкова бързо. Приведе се към стъклото, хвърли поглед наоколо и изведнъж му стана още по-страшно.

— Да влизаме, казах — изрече той с най-печения си глас.

— Зарежи — отвърна Клив. — Ако искаш парите, ела в закусвалнята на шосе 90.

Той вдигна стъклото и запали мотора. Дерик го погледа как се отдалечава с въжделените пет хиляди долара, после побърза да изтича към колата си.

Седнали на тезгяха, двамата ядяха палачинки и пиеха кафе. Разговаряха тихо, защото само на няколко крачки от тях готвачът пържеше наденички с яйца и явно напрягаше слух да дочуе нещичко.

Дерик бе нервен и ръцете му трепереха. Колкото до Клив, тая история не го вълнуваше особено. Като бегач често му се налагаше да плаща за разни услуги.

— Виж какво, струва ми се, че десет бона май са малко, нали ме разбираш? — изрече най-сетне Дерик репликата, която бе репетирал цял следобед.

Мисля, че се споразумяхме — отвърна Клив и невъзмутимо лапна парче палачинка.

— Аз пък мисля, че искате да ме прецакате.

— Ти какво, пазариш ли се?

— Не предлагаш достатъчно, мой човек. Много мислих за това. Дори тая сутрин отскочих до съда да погледам процеса. Знам какво става. Всичко разбрах.

— Тъй ли?

— Аха. И да ти кажа право, не играете честно.

— Снощи нямаше оплаквания, като се споразумяхме за десет.

— Да, нещата обаче се промениха. Снощи ме завари неподготвен.

Клив избърса устата си със салфетка и изчака, докато готвачът отиде да обслужи клиент на другия край.

— Какво искаш? — запита той.

— Много повече.

— Нямаме време за гатанки. Казвай какво искаш.

Дерик преглътна мъчително и се озърна през рамо. После тихо изрече:

— Петдесет хиляди и процент от присъдата.

— Какъв процент?

— Мисля, че десет на сто ще е почтено.

— Тъй значи. — Клив захвърли салфетката до чинията си. — Съвсем си откачил. — Той остави пет долара на тезгяха, изправи се и отсече: — Споразумяхме се за десет. Вдигнем ли по-нагоре, ще ни спипат.

Клив излезе с решителна стъпка. Дерик затършува из джобовете си, но не намери нищо, освен монети. Готвачът изведнъж надвисна над него и прояви жив интерес към търсенията му.

— Мислех, че той ще плати — измънка Дерик, проверявайки джобчето на ризата си.

— Колко имаш? — запита готвачът, като прибра петте долара.

— Осемдесет цента.

— Стигат.

Дерик изтича към паркинга. Завари Клив в колата, с включен двигател и спуснато странично стъкло. Приведе се към него и заяви:

— Бас държа, че другата страна ще плати повече.

— Ами тогава върви да ги питаш. Иди утре и им кажи, че искаш петдесет хиляди за един глас.

— И десет процента.

— Съвсем си оглупял, драги. — Клив бавно изключи двигателя, излезе и запали цигара. — Нищо не разбираш. Една присъда в полза на ответника означава, че парите изобщо не мърдат. Нула за ищеца, значи и нула за ответника. Никакви проценти. Адвокатите на ищеца получават четирийсет процента от нулата. Проумя ли сега?

— Аха — бавно промърмори Дерик, макар да личеше, че все още е объркан.

— Слушай, това, дето ти го предлагам, е адски незаконно. Недей да ламтиш. Станеш ли алчен, непременно ще те спипат.

— Десет хиляди ми изглежда много евтино за такава работа.

— Недей да мислиш така. Погледни го от друг ъгъл. На нея не й се полага нищо, прав ли съм? Нула. Изпълнява си гражданския дълг и получава от общината по петнайсет долара дневно, задето е толкова съвестна. Десетте бона са подкуп, мръсно подаръче, дето трябва да се забрави още щом го получиш.

— Но ако предложите процент, тя ще има стимул да работи по-усърдно в заседателската стая.

Клив засмука цигарата, бавно издиша облак дим и поклати глава.

— Ти просто не разбираш. Дори да има присъда, ще минат години, преди някой да получи тия пари. Слушай, Дерик, много усложняваш нещата. Вземи парите. Поприказвай с Ейнджъл. Помогни ни.

— Двайсет и пет хиляди.

Още едно облаче дим, после цигарата падна на асфалта и Дерик я смачка с крак.

— Ще трябва да поговоря с шефа.

— Двайсет и пет хиляди на глас.

— На глас ли?

— Аха. Ейнджъл може да осигури и още някого.

— Кого?

— Не казвам.

— Първо да поговоря с шефа.

* * *

В стая 54 Хенри Ву четеше писма от дъщеря си в Харвард, а съпругата му Куи проучваше новите застрахователни полици за рибарските им корабчета. Стая 48 беше празна, защото Николас гледаше филм в Балната зала. В 44 Лони и жена му се бяха сгушили под завивките за пръв път от цял месец насам, но трябваше да побързат, защото децата бяха при сестра й. В 58 мисис Граймс гледаше някаква телевизионна комедия, а Хърман зареждаше в компютъра си поредното описание на процеса. В стая 50 нямаше никого, тъй като самотният полковник също седеше в Балната зала — мисис Херера гостуваше на братовчедка си в Тексас. Пустееше и стая 52, защото Джери пиеше бира заедно с полковника и Николас, чакайки времето да се вмъкне отсреща при Хрътката. В стая 56 вторият резервен заседател Шайн Ройс нагъваше пакет кифлички, взети от столовата, гледаше телевизия и за пореден път благославяше късмета си. Ройс беше на петдесет и две години, нямаше работа и живееше във фургон под наем с по-млада жена и шестте й деца. От години насам не бе печелил по петнайсет долара на ден. Сега трябваше само да седи и да слуша, а общината не само му плащаше, ами отгоре на всичко и го хранеше. В стая 46 Филип Севил и пакистанската му приятелка пиеха билков чай и пушеха марихуана до отворения прозорец.

Отсреща, в стая 49, Силвия Тейлър-Татъм говореше по телефона със сина си. В 45 мисис Гладис Кард играеше джин-руми с мистър Нелсън Кард, който имаше проблеми с простатата. В 51 Рики Колман чакаше Рий, но той можеше и да не дойде, защото май нямаше на кого да остави децата. В 53 Лорийн Дюк седеше на леглото, дъвчеше бисквита и слушаше с люта завист как зад стената в стая 55 Ейнджъл Уийз и нейният приятел се мъчат да срутят целия мотел.

А в стая 47 Хопи и Мили Дюпри се любеха както никога досега. Хопи пристигна точно навреме с голям пакет китайски деликатеси и бутилка евтино шампанско — нещо, което не бе вършил от години насам. При нормални обстоятелства Мили би го скастрила заради алкохола, но обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Тя пийна една-две глътки шампанско от пластмасовата мотелска чаша и хапна малко свинско с кисело-сладък сос. После Хопи я повали на леглото.

Когато свършиха, те се отпуснаха един до друг в тъмното и тихо поговориха за децата, училището и домашния живот. Мили се чувстваше изморена до смърт от процеса и искаше час по-скоро да се прибере при семейството. Хопи жално описваше колко им липсва. Децата роптаели. Къщата била на вили и мотовили. Всички я чакали да се върне.

Той се облече и включи телевизора. Мили наметна пеньоара и си наля още съвсем малко шампанско.

— Направо да не повярваш — каза Хопи, като порови из джоба си и измъкна сгънато парче хартия.

— Какво е? — запита тя, разгъвайки листа.

Беше копие от фалшивия доклад на Фич за безбройните грехове на Лион Робилио. Мили изчете всичко, после отправи подозрителен поглед към съпруга си.

— Откъде го намери?

— Вчера пристигна по факса — искрено отвърна Хопи. Бе репетирал отговора, защото се ужасяваше при мисълта, че, ще трябва да излъже Мили. Чувстваше се като последен негодник, но нали нейде отвън го дебнеха Ничман и Нейпиър.

— Кой го е пратил? — запита тя.

— Не знам. Изглежда, че идва от Вашингтон.

— Защо не го изхвърли?

— Не знам. Аз…

— Знаеш, че не е редно да ми показваш такива неща, Хопи. — Мили захвърли листа върху леглото и пристъпи срещу съпруга си с ръце на кръста. — Казвай какви ги вършиш!

— Нищо не върша. Просто пристигна по факса в кантората, това е.

— Гледай ти какво съвпадение! Някой от Вашингтон просто случайно ти е научил номера, случайно е разбрал, че жена ти е съдебен заседател, случайно знае за Лион Робилио и съвсем случайно предполага, че ако ти прати тоя боклук, ще излезеш достатъчно глупав да го домъкнеш тук и да се опиташ да ми повлияеш. Искам да знам какво става!

Хопи загуби и ума и дума.

— Нищо. Кълна се.

— Защо изведнъж взе да разпитваш за процеса?

— Интересен е.

— Интересен е от три седмици насам, а ти почти не го споменаваше. Какво става, Хопи?

— Нищо. Успокой се.

— Усещам кога си разтревожен.

— Кротко, Мили. Слушай, нервна си. И аз съм нервен. Тоя факс ни изкара от релси. Съжалявам, че го донесох.

Мили допи шампанското и седна на леглото. Хопи се настани до нея. Мистър Кристано го бе посъветвал доста настоятелно да накара Мили да покаже листа на всички останали. Сега Хопи с ужас се питаше как ще му каже, че това навярно няма да стане. Но пък откъде можеше Кристано да разбере какво е станало с проклетата хартийка?

Докато Хопи размишляваше над тия въпроси, Мили се разплака.

— Искам да си вървя — едва избъбри тя с разтреперани устни и зачервени очи. Хопи я прегърна през рамото.

— Съжалявам — прошепна той.

Вместо отговор тя заплака още по-силно. На Хопи също му се плачеше. Ако не се брой сексът, тази среща бе излязла съвсем безрезултатна. Според мистър Кристано процесът щеше да свърши след броени дни. Трябваше на всяка цена да убеди Мили, че единствената разумна присъда е в полза на ответника. Тъй като разполагаха с малко време, налагаше се да й признае ужасната истина. Но не сега, не тази вечер. При следващото посещение.