Джон Гришам
Присъдата (4)

4

Въпросите бяха много. Пушите ли в момента? Ако да, по колко пакета на ден? Откога пушите? Желаете ли да се откажете? Пушили ли сте по навик? Страдал ли е някой ваш роднина, близък или добър познат от болест, пряко свързана с тютюнопушенето? Ако да, кой точно? (В свободното място попълнете името, болестта и уточнете дали лечението е било успешно, или не.) Вярвате ли, че пушенето предизвиква: а) рак на белите дробове; б) сърдечни заболявания; в) високо кръвно налягане; г) нито едно от посочените заболявания; д) всички посочени заболявания?

От трета страница почваха по-сериозните въпроси. Изложете мнението си относно бюджетните средства, отделяни за лечение на заболяванията, свързани с тютюнопушенето. Изложете мнението си относно бюджетните средства, отделяни за субсидии за фермерите тютюнопроизводители. Изложете мнението си относно забраната на тютюнопушенето на обществени места. Какви права трябва да имат пушачите според вас? За всеки отговор бяха предвидени по няколко реда.

Четвърта страница изреждаше имената на седемнайсетте адвоката, пряко свързани с делото, после следваха още осемдесет имащи някакви отношения с тях. Познавате ли някой от тези адвокати? Срещали ли сте се с някой от тях? Влизали ли сте в делови контакти? Случвало ли се е някой от тези адвокати да защитава правните ви интереси?

Николас Истър отмяташе бързо. Не. Не. Не.

Пета страница съдьржаше имената на потенциалните свидетели — шейсет и двама души, включително ищцата Селист Уд. Познавате ли някой от тези хора? Не.

Той си наля още една чашка кафе и добави две лъжички захар. Снощи бе попълвал въпросника цял час, тази сутрин също. Слънцето тъкмо изгряваше. За закуска имаше банан и вчерашна поничка. Той се замисли над последния въпрос, после пое молива и попълни отговора спретнато, почти педантично — само с печатни букви, защото почеркът му беше разкривен и почти нечетлив. Знаеше, че до вечерта и двете страни ще хвърлят цял куп експерти по почерците да проучат въпросника — не толкова заради казаното в него, колкото заради начина, по който оформя буквите. Искаше да го сметнат за скромен, разсъдлив и интелигентен човек без предразсъдьци, способен да слуша най-внимателно и да решава по съвест, тоест тъкмо такъв съдебен заседател, какъвто биха желали да имат.

Беше изчел три книги за тайните на графологията.

Отново се върна към въпроса за тютюневите субсидии, защото не беше лесен. Разполагаше с готов, отдавна обмислен отговор И искаше да го изложи съвсем ясно. А дали да не го замъгли? Дали да не отговори така, че да прикрие чувствата си, без да стресне и двете страни?

Почти същите въпроси бяха използвани и миналата година при делото „Симино“ в Алънтаун, щата Пенсилвания. Тагава Николас се наричаше Дейвид Ланкастър; временно прекъснал студент по режисура, с истинска черна брадичка и фалшиви очила с рогови рамки, който работеше в магазин за видеокасети. Преди да предаде формуляра през втория ден от подбора на заседателите, той бе преписал всички въпроси. Делото беше подобно, но с друга вдовица, друга тютюнева компания и друга тълпа адвокати. Само Фич си оставаше същият.

Онзи път Николас-Дейвид бе успял да се справи с препятствията, но подборът на заседателите привърши четири реда, преди да стигнат до него. Тогава обръсна брадата, захвърли фалшивите очила и след един месец напусна града.

Докато пишеше, сгъваемата масичка леко потрепваше под ръката му. Тесният хол отдясно беше обзаведен с паянтов люлеещ се стол, телевизор върху сандък и прашен диван, купен на битпазара за петнайсет долара. Навярно би могъл да си позволи по-прилична квартира, но всеки договор за наем оставя следа. Знаеше, че наоколо дебнат хора, готови, ако потрябва, да се ровят и из боклука му, само и само да открият какво представлява всъщност.

Помисли си за блондинката и се запита къде ли ще цъфне днес, вероятно с цигара в ръка, готова да го въвлече в поредния скучен разговор за тютюнопушенето. Изобщо не му бе хрумвало да й позвъни, но живо го интересуваше за коя страна работи. Сигурно за тютюневите компании, защото като агент изглеждаше тъкмо по вкуса на Фич.

От правните си проучвания Николас знаеше, че за блондинката, пък и за който и да било наемник е крайно неморално да се обръща пряко към един бъдещ съдебен заседател. Знаеше също така, че Фич разполага с достатъчно пари, за да й уреди безследно изчезване, докато на следващия процес отново изплува, но вече червенокоса и с интерес към градинарството. Понякога разобличението е невъзможно.

Грамаден матрак, купен пак от битпазара, се мъдреше върху голия под в тясната спалня и я изпълваше почти изцяло. За шкафчета служеха няколко претъпкани кашона. По пода се валяха дрехи.

Това бе временно жилище, каквото човек наема за месец-два, преди да напусне града някоя нощ; тъкмо това възнамеряваше да стори. Живееше тук вече шест месеца и сега този апартамент се водеше за негов официален адрес, поне така пишеше в регистъра на гласоподавателите и новата му шофъорска книжка. На няколко километра оттук бе наел по-прилична квартира, но не би рискувал да се мерне натам.

Живееше щастливо и бедно като един от многото закъсали студенти без имот и без отговорности. Беше почти уверен, че хрътките на Фич не са влизали в жилището му, но предпочиташе да не поема рискове. Макар и евтина, квартирата вършеше чудесна работа. В нея нямаше да открият никаква следа.

Към осем часа той привърши с въпросника и го прегледа внимателно. За процеса „Симино“ бе попълнил въпросите със съвсем различен почерк. След многомесечни упражнения беше твърдо уверен, че никой графолог не е в състоние да го засече. Тогава имаше триста евентуални съдебни заседатели, а сега още двеста, пък и кой ли би могъл да предположи, че Николас е бил и в двете групи?

На кухненския прозорец висеше калъфка за възглавница. Той предпазливо надникна иззад нея и огледа дали по паркинга не се спотайват фотографи и други досадници. Преди три седмици бе зърнал един да се прикрива зад някакъв пикап.

Днес нямаше навлеци. Той заключи квартирата и излезе.

 

През втория ден Глория Лейн се справяше с разпоредителските си задължения далеч по-ефективно. Оставащите 148 кандидати за съдебни заседатели седяха отдясно, натъпкани по дванайсет на ред плюс четирима на столове на пътеката. Въпросниците бяха събрани още на влизане, после набързо изкопирани и връчени на двете страни. Към десет часа консултантите вече анализираха отговорите в своите душни стаички.

От другата страна на пътеката благовъзпитана групичка финансови експерти, репортери и просто любопитни посетители се взираше в лицата на евентуалните заседатели. Фич тихомълком се бе преместил на първия ред, по-близо до екипа на ответника. От двете му страни седяха елегантно облечени помощници, готови да се втурнат накъдето им кимне.

С настъпването на вторника съдията Харкин бе станал деловит и за по-малко от час приключи със самоотводите. Бяха освободени още шестима и групата намаля до 142 души.

Най-сетне настана време за голямото представление. Облечен все със същото карирано спортно сако, бяла жилетка и шарена папийонка, Уендъл Рор стана и излезе напред, за да се обърне към публиката. Шумно изпука с кокалчетата на пръстите си, надигна длани и се усмихна широко.

— Добре дошли — театрално изрече той, сякаш предстоеше нещо, за което всички присъстващи щяха да пазят сладостен спомен до края на дните си.

След това представи себе си и членовете на своя екип за този процес. Накрая помоли ищцата Селист Уд да се изправи. Докато я представяше на кандидатите, успя два пъти да вмъкне думата „вдовица“. Дребната женица беше на петдесет и пет години, облечена в простичка черна роля, с черни чорапи и черни обувки, закрити от преградата. Усмивката й изглеждаше любезна и измъчена, сякаш още не бе прежалила съпруга си, починал преди цели четири години. Всъщност наскоро едва не се бе омъжила, но в последния момент Уендъл научи и тутакси отмени събитието. Обичай си човека, обясни й той, нищо лошо няма в това, гледай обаче да не се разчува и в никакъв случай не се омъжвай преди края на процеса. Съчувствието е важна работа. От теб се очаква да страдаш.

Фич много добре знаеше за отложения брак, но разбираше, че едва ли има начин да го спомене пред съда.

След като официално представи в съдебната зала всички, свързани с ищеца, Рор накратко изложи своя възглед за събитията и монологът му предизвика огромен интерес от страна на ответника и съдията. Бяха готови да скочат накрака при всеки негов опит да прекрачи тънката граница между факти и предположения. Естествено, той нямаше намерение да го стори, но му доставяше удоволствие да ги дразни.

Последва дълъг и досаден призив към бъдещите съдебни заседатели да бъдат честни, откровени и без страх да надигнат десница, ако нещо ги обезпокои дори и съвсем малко. Та как другояче адвокатите да проникнат в техните мисли и чувства, ако те, съдебните заседатели, не се обадят?

— Едва ли ще го разберем само от гледане — добави той с нова белозъба усмивка.

Не беше точно така. В момента в залата имаше поне осем души, които отчаяно се мъчеха да изтълкуват всяка повдигната вежда или прехапана устна.

За да задвижи нещата, Рор извади бележника си, прелисти го и изрече:

— Доколкото знам, неколцина от вас са били и друг път съдебни заседатели. Ще ги помоля да вдигнат ръце.

Вдигнаха се десетина ръце. Рор огледа залата и се спря на една жена от първия ред.

— Мисис Милуд, ако не греша?

Жената кимна и се изчерви. Всички в залата изпънаха шии, за да я видят.

— Мисля, че сте взели участие в граждански процес преди няколко години — добродушно каза Рор.

— Да — отвърна тя с изтънял глас и се изкашля.

— Какъв беше случаят? — запита Рор, макар да знаеше наизуст всяка подробност: преди седем години, същата зала, друг съдия, пълен провал за ищеца. Материалите по онова дело бяха изкопирани още преди няколко седмици. Рор дори се оказа приятел с адвоката на ищеца и поговори подробно с него. Сега започваше тъкмо с този въпрос и тази жена, защото така подгряваше атмосферата — с няколко прости реплики показваше на останалите колко е лесно да вдигнеш ръка и да обсъдиш един или друг въпрос.

— Автомобилна катастрофа — отговори жената.

— Къде се гледаше делото? — запита той с явен интерес.

— Тук.

— О, значи в тази зала! — изненадано възкликна Рор, но адвокатите на ответника знаеха, че се преструва. — Произнесохте ли присъда?

— Да.

— И каква беше тя?

— Не му дадохме нищо.

— На ищеца ли имате предвид?

— Да. Сметнахме, че всъщност не е пострадал.

— Разбирам. Беше ли ви приятна работата като съдебен заседател?

Жената се позамисли, после отвърна:

— Работа като работа. Но право да ви кажа, адвокатите взеха да се дърлят за едно-друго, та загубихме сума ти време.

Рор се усмихна широко.

— Да, имаме тоя навик. А би ли могъл онзи процес да повлияе с нещо върху сегашната ви преценка?

— Едва ли.

— Благодаря, мисис Милуд.

Съпругът й някога бе работил като счетоводител в малка областна болница, принудена да прекрати дейността си след тежка присъда по дело за лекарска небрежност, тъй че жената имаше основателна причина тайно да мрази подобни присъди. Джонатан Котлак, който отговаряше за подбора на съдебните заседатели от страна на ищеца, отдавна бе зачеркнал нейното име от списъка.

Но само на три метра от Котлак адвокатите на ответника я гледаха с блясък в очите. Джоан Милуд би била за тях великолепно попадение.

Рор зададе подобни въпроси на други съдебни ветерани и разпитът скоро стана скучен. После засегна някои деликатни проблеми на юридическите реформи и се впусна в поредица многословни въпроси за правата на жертвите, съдебните грешки и стойността на застраховките. В някои от въпросите си примесваше тъики намеци, но внимаваше да не нагази в дълбокото. Наближаваше пладне и публиката постепенно губеше интерес. Съдията Харкин даде един час почивка и залата се опразни.

Адвокатите обаче останаха. Глория Лейн и нейните помощнички раздадоха картонени кутии с по два-три мършави сандвича и една червена ябълка. Предстоеше делови обяд. Трябваше да се решат десетки неизяснени въпроси и негова светлост беше готов за спорове. По масите изникнаха чашки с кафе и чай с лед.

 

Попълнените въпросници значително облекчаваха подбора на съдебните заседатели. Докато Рор задаваше своите въпроси в съдебната зала, на друго място десетки хора преглеждаха писмените отговори и правеха отметки в списъците си. Сестрата на един кандидат бе починала от рак на белите дробове. Седмина други имаха роднини или приятели със сериозни заболявания и обвиняваха за това тютюнопушенето. Поне половината кандидати пушеха или бяха пушили в миналото. Повечето пушачи признаваха, че желаят да се откажат от цигарите.

Данните бяха анализирани, после влязоха в компютрите и към средата на втория следобед разпечатките плъзнаха от ръка на ръка. След като в четири и половина заседанието приключи, съдията Харкин отново опразни залата и заедно с адвокатите пристъпи към работа по списъка. Близо три часа бяха обсъждани най-подробно писмените отговори и накрая отпаднаха още трийсет и едно имена. Глория Лейн имаше задачата незабавно да съобщава добрата вест на освободените.

Харкин твърдо възнамеряваше да приключи с подбора още в сряда. За четвъртък бе планирал встъпителните речи и дори намекваше за работа в събота.

Към осем вечерта той набързо изслуша последното писмено предложение и разпрати адвокатите по домовете. Адвокатите на „Пинекс“ се отправиха към кантората на „Уитни, Кейбъл и Уайт“, където ги чакаше поредното пиршество със студени сандвичи и мазни пържени картофи. Фич искаше работата да продължи и докато изтощените адвокати бавно пълнеха картонените си чинийки, двама сътрудници раздаваха копия от последните анализи на почерците. Яжте бързо, заръча Фич, като че някой имаше намерение да се наслаждава на трапезата. Оставаха 111 кандидати, а утре започваше подборът.

 

Тази сутрин парада командваше Дъруд Кейбъл, или просто Дър, както го знаеха по цялото Крайбрежие, което не бе напускал за дълго нито веднъж през своите шейсет и една години. След грижливо обсъждане Фич бе решил именно старшият съдружник в „Уитни, Кейбъл и Уайт“ да поеме основната част от съдебната борба. През последните трийсет години Дър се бе подвизавал непрестанно пред заседателите в ролята на адвокат, съдия и пак адвокат. Съдебните зали му действаха благотворно, защото за него те бяха като театър — без телефони, без суматоха, без досадни секретарки, които да търчат насам-натам. Тук всеки си имаше роля, всички спазваха сценария и адвокатите обираха цялата слава. Дър се движеше и говореше бавно, отмерено, но същевременно сивите му очи не пропускаха нищичко. За разлика от шумния и небрежно облечен Уендъл Рор, той се яви спретнат като от кутийка с неизменния черен костюм, леко предизвикателна златиста вратовръзка и обикновена бяла риза, която подчертаваше загорялото му лице. Дър беше страстен любител на океанския риболов и често седеше с часове под слънчевите лъчи върху палубата на яхтата си. Мургавото му голо теме лъщеше като бронз.

Някога бе успял да изкара цели шест години без нито едно поражение, докато накрая бившият му приятел и настоящ враг Уендъл Рор изтръгна два милиона от едно дело за катастрофа с тежкотоварен камион.

Той пристъпи към преградата и сериозно се вгледа в лицата на седящите отсреща 111 души. Знаеше къде живее всеки от тях, има ли деца и внуци и точно колко на брой.

Скръсти ръце, пощипна брадичка като вглъбен преподавател и изрече с мощен, приятен глас:

— Името ми е Дъруд Кейбъл и се явявам пред вас като защитник на „Пинекс“, една стара компания, която произвежда цигари от деветдесет години насам.

Ето — казваше го чистосърдечно, без изобщо да се срамува! Продължи да говори за „Пинекс“ още десетина минути и като истински майстор излъска образа на компанията, превърна я в нещо добродушно и пухкаво, достойно едва ли не за всеобща обич.

След като привърши с това, той безстрашно се гмурна в същината на въпроса. Докато Рор наблягаше върху ужасите на пристрастяването, Кейбъл посвети речта си на свободния избор.

— Можем ли всички единодушно да заявим, че при злоупотреба цигарите стават опасни? — запита той и изчака повечето присъстващи да кимнат. Кой би оспорил очевидната истина? — Така, чудесно. След като всички го знаят, можем ли също тъй единодушно да заявим, че пушачът би трябвало да е наясно с опасността?

Отсреща отново закимаха, но все още не вдигаха ръце. Дър се вгледа в кандидатите и спря поглед върху безизразното лице на Николас Истър, който седеше на третия ред, осми надясно от пътеката. След отсяването Истър вече не беше петдесет и шести, а трийсет и втори. С всяко поредно заседание минаваше все по-напред. Лицето му не изразяваше нищо, освен напрегнато внимание.

— Това е много важен въпрос — бавно изрече Кейбъл и думите му отекнаха в тишината. Той лекичко надигна пръст срещу тях и добави: — Смята ли някой от вас, че човек, който е решил да пуши, не би могъл да знае какво го заплашва?

След като бе пуснал въдицата, той търпеливо изчака и скоро първата жертва клъвна. Откъм четвъртия ред бавно се надигна ръка. Кейбъл се усмихна и пристъпи напред.

— Да, мисис Тътуайлър, ако не греша. Станете, моля.

С нетърпение бе очаквал въпросите, но радостта му скоро помръкна. Мисис Тътуайлър се оказа крехка шейсетгодишна женица с гневно лице. Тя се изправи, вирна глава и заяви:

— Имам въпрос към вас, мистър Кейбъл.

— Слушам ви.

— Ако всички знаят, че цигарите са опасни, защо вашият клиент продължава да ги произвежда?

Неколцина нейни колеги по редовете се ухилиха. Всички погледи се впиха в Дъруд Кейбъл, който не трепна, макар че усмивката му изчезна.

— Чудесен въпрос — високо отвърна той. Нямаше намерение да отговаря по същество. — Смятате ли, че производството на цигари трябва да бъде забранено изцяло, мисис Тътуайлър?

— Да.

— Дори ако хората държат на своето право да изберат тютюнопушенето?

— Цигарите водят към пристрастяване, мистър Кейбъл, и вие добре го знаете.

— Благодаря, мисис Тътуайлър.

— Производителите повишават съдържанието на никотин, хващат невинни хора в примката, а после хвърлят луди пари за реклама, та да продават все повече и повече.

— Благодаря, мисис Тътуайлър.

— Не съм свършила — възпротиви се тя, като вкопчи пръсти в предната облегалка и вирна глава още по-високо. — Производителите открай време отричат, че пушенето води към пристрастяване. Лъжат и вие го знаете. Защо не напишат истината върху пакетите?

Лицето на Дър оставаше все тъй безизразно. Той търпеливо изчака, после запита кротко:

— Свършихте ли, мисис Тътуайлър?

Жената явно искаше да каже още много неща, но изведнъж осъзна, че не им е тук мястото.

— Да — отвърна тя почти шепнешком.

— Благодаря. Реакции като вашата са изключително важни за подбора на съдебните заседатели. Благодаря ви от все сърце. Можете да седнете.

Тя се озърна, сякаш очакваше някой друг да стане и да се включи в схватката, но не срещна подкрепа и се отпусна на скамейката. Спокойно би могла да напусне съдебната зала още сега.

Кейбъл побърза да премине към не тъй парливи теми. Зададе куп въпроси, предизвика тук-там по някоя реакция и предостави на специалистите по жестовете доста храна за размисъл. Приключи по пладне, тькмо навреме за една кратка обедна почивка. Харкин освободи кандидатите до три следобед, но на адвокатите заръча да хапнат набързо и да се върнат след четирийсет и пет минути.

В един часа празната зала бе заключена, адвокатите се струпаха на ята около масите и Джонатан Котлак се изправи, за да уведоми съда:

— Ищецът приема заседател номер едно.

Никой не прояви изненада. Всички направиха отметка в разпечатките си, включително и негова светлост, който след кратко мълчание запита:

— Ответникът?

— Ответникът приема номер едно.

Отново никаква изненада. На първо място в списъка стоеше Рики Колман, млада съпруга и майка на две деца, която никога не бе пушила и работеше като администраторка в болница. По десетобалната система Котлак и хората му я оценяваха за седмица въз основа на неините писмени отговори, познанията й по здравеопазване и проявения жив интерес към всичко казано досега. Ответникът и даваше шест точки и би я отхвърлил, ако на първия ред нямаше още неколцина нежелателни кандидати.

— Дотук добре — тихичко промърмори Харкин и извиси глас: — Продължаваме. Заседател номер две, Реймънд Ламонет.

Мистьр Реймънд Ламонет предизвика първия стратегически сблъсък в подбора. И двете страни не го искаха — оценяваха го за около 4,5. Той беше отявлен пушач, но упорито се мъчеше да откаже цигарите. Писмените му отговори се оказаха напълно нечетливи и абсолютно безполезни. Специалистите по жестовете от двете страни докладваха, че мистьр Ламонет ненавижда адвокатите и всичко свързано с тях. Преди години едва не бе загинал под колата на пиян шофьор. Всички опити да получи обезщетение бяха завършили с неуспех.

Според правилата за подбор всяка от страните имаше право на определен брой безусловни възражения или „секири“ както често ги наричаха, тьй че да отхвърли неколцина кандидати без каквото и да било обяснение. Поради важността на процеса съдията Харкин бе разрешил по десет секири вместо обичайните четири. И двете страни искаха да се отьрват от Ламонет, но трябваше да си пазят козовете за далеч по-неприятни кандидати.

Ищецът трябваше да се изкаже пръв и след кратко колебание Котлак заяви:

— Отхвърляме заседател номер две.

— Първо безусловно възражение от страна на ищеца — отбеляза Харкин.

Малка победа за ответника. В последния момент Дър Кейбъл бе решил да отхвърли Ламонет, ако Котлак го одобри.

Ищецът отхвърли номер три, съпругата на високопоставен служител, а след нея и номер четири. Стратегическите удари продължаваха и всъщност покосиха целия първи ред. Оцеляха само двамина. Касапницата продължи с втория ред, където едва петима надживяха възраженията, включително две от страна на самия Харкин. Когато преминаха към третия ред, вече бяха избрани седем съдебни заседатели. Само след осем места щяха да стигнат до голямата въпросителна — Николас Истьр, кандидат номер трийсет и две, който досега бе слушал внимателно и изглеждаше поносим, макар че тайно всяваше ужас и у двете страни.

Тъй като в момента Котлак бе подхванал шепнешком усилени консултации с един от експертите за двама кандидати на четвърти ред, Уендъл Рор пое неговата функция и покоси номер двайсет и пет. Това беше деветата секира на ищеца. Последната се пазеше за един страховит и широкоизвестен републиканец от четвъртия ред, ако подборът стигнеше дотам. Ответникът отхвърли номер двайсет и шест, с което изразходва осмото си възражение. Заседатели номер двайсет и седем, двайсет и осем и двайсет и девет бяха приети. На номер трийсет ответника предложи заседателят да отпадне по обективни причини, без това да се брои за секира. Дър Кейбъл помоли съдията да обсъдят някои въпроси без вписване в протокола. Рор се позачуди малко, но не възрази. Кейбъл подаде на противника си и съдията по една тьнка папка, после тихичко обясни:

— Ваша светлост, от достоверни източници узнахме, че кандидат номер трийсет, Бони Тайъс, е пристрастена към лекарството ативан, което се взема само по лекарско предписание. Не е лекувана, не е задържана, не е признавала открито да има проблеми. Във въпросника си не споменава нито дума за това. Живее кротко, работи и има съпруг, макар да е омъжена за трети път.

— Откъде знаете всичко това? — запита Харкин.

— От нашето доста подробно проучване на всички възможни съдебни заседатели. Уверявам ви, ваша светлост, че не сме имали никакъв пряк контакт с мисис Тайъс.

Заслугата беше на Фич. Засякоха втория й съпруг в Нашвил, където миеше камиони край една денонощна закусвалня до магистралата. Срещу сто долара в брой човекът охотно разказа всичко, каквото помнеше за бившата си жена.

— Какво ще кажете, мистър Рор? — запита негова светлост.

Без да се колебае нито миг, Рор излъга:

— Разполагаме със същата информация, ваша светлост.

И той хвърли нежен поглед към Джонатан Котлак, който на свой ред се вторачи свирепо в адвоката, отговорен за проучването на Бони Тайъс. Да хвърлят дотук над милион долара за подбора, а да пропуснат такъв съдбоносен факт!

— Чудесно. Заседател номер трийсет отпада по обективни причини. Отново към протокола. Заседател номер трийсет и едно?

— Можем ли да прекъснем за няколко минути, ваша светлост? — запита Рор.

— Да. Но не се бавете.

След трийсет имена вече имаше десет утвърдени; девет бяха отхвърлени от ищеца, осем от ответника и три от съда. Подборът едва ли щеше да стигне до четвъртия ред, затова Рор се вкопчи в последната секира, огледа номерата от трийсет и едно до трийсет и шест и прошепна на сгушената си група:

— Кой смърди най-зле?

Всички посочиха единодушно номер трийсет и четири — злобна бяла дебелана, която ги стресна още през първия ден. Името и беше Уилда Хани и вече от месец насам държаха на всяка цена да се отърват от Дебелата Уилда. Още минута-две оглеждаха списъците и се споразумяха да приемат номера трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три и трийсет и пет. Не че бяха кой знае колко привлекателни, но във всички случаи стояха далеч над Дебелата Уилда.

Сгушени още по-плътно на два-три метра от тях, Кейбъл и неговата дружина се споразумяха да ударят секирата на номер трийсет и едно, да приемат трийсет и две, да повдигнат възражение срещу трийсет и три, защото това беше слепият Хърман Граймс, да одобрят Уилда Хани и ако се наложи, да отхвърлят номер трийсет и пет.

 

Така Николас Истър стана единайсетия утвърден съдебен заседател по делото „Уд срещу «Пинекс»“. Когато в три следобед залата се отвори и кандидатите заеха местата си, съдията Харкин прочете имената на дванайсетге избраници. Те минаха отвъд преградата и се настаниха в ложата. Николас седна втори на първия ред — беше на двайсет и седем години, тъй че в цялата група се намери само един по-млад от него. Между одобрените имаше девет бели и трима негри; седем жени и петима мъже, един от които сляп. За трите резерви се полагаха тапицирани сгъваеми столове, вмъкнати плътно един до друг в ъгъла на ложата. В четири и половина петнайсетге утвърдени станаха на крака и положиха клетва като съдебни заседатели. През следващия половин час съдията Харики ги обсипа с порой от най-строги предупреждения, отправени също тъй към адвокатите и всички присъстващи. Всеки опит за контакт със заседателите по какъвто и да било въпрос щеше да бъде наказан сурово с порицания, парични глоби, а, току-виж, и с прогонване от съда или лишаване от адвокатски права и позорен край на кариерата.

Освен това Харкин забрани на заседателите да обсъждат процеса с когото и да било, включително със своите съпруги и съпрузи или интимни познати и бодро усмихнат им пожела „лека нощ“, като напомни да се явят утре точно в девет.

Адвокатите гледаха и им завиждаха. Много биха искали да си тръгнат, но тепърва ги чакаше работа. Когато в залата останаха само адвокати и служители на съда, негова светлост обяви:

— Господа, вие сте подали тоя куп молби и предложения. Сега ще трябва да ги обсъдим.