Джон Гришам
Присъдата (27)

27

В сряда сутринта защитата на доброто име на „Пинекс“ започна по най-печален начин, макар че адвокатите нямаха никаква вина. В популярното финансово списание „Могул“ един аналитик на име Уолтър Баркър обясняваше простичко и нагледно, че съдебните заседатели в Билокси ще вземат решение за тежка присъда срещу „Пинекс“. А Баркър не беше кой да е. Имаше адвокатско образование и на Уолстрийт се славеше като човек, който най-добре знае накъде ще избият нещата, когато се сблъскат правосъдие и търговия. Специалността му бе да следи големи съдебни процеси и далеч преди края да предсказва резултата. Обикновено се оказваше прав и от това бе натрупал цяло състояние. Финансистите го четяха много внимателно и фактът, че залага срещу „Пинекс“, потресе Уолстрийт. При отварянето акциите се котираха на седемдесет и шест, спаднаха до седемдесет и три, а към единайсет вече бяха стигнали седемдесет и едно и половина.

В сряда съдебната зала бе привлякла цели тълпи. Многобройни както никога, момчетата от Уолстрийт масово четяха „Могул“ и изведнъж се оказаха съгласни с Баркър, макар на закуска да бяха споделяли единодушно, че „Пинекс“ е устоял на бурята и ще успее да се измъкне. Сега прелистваха списанието с тревожни лица и мислено преправяха отчетите си. Миналата седмица Баркър бе посетил съдебната зала. Цял ден седя сам на последния ред. Какво бе успял да види, без те да забележат?

Точно в девет съдебните заседатели влязоха, водени от Лу Дел, която гордо придържаше отворената врата, сякаш с неимоверни усилия бе събрала изгубените си овчици след вчерашните скитания и сега ги връщаше там, където им е мястото. Харкин поздрави така, като че не се бяха виждали цял месец, подхвърли някаква плоска шега за риболова и пристъпи към познатите страховити въпроси. После обеща скорошен край на процеса.

Призоваха Джанкъл за свидетел. Пръв започна Кейбъл. Освободен от вредното влияние на алкохола, Джанкъл бе бодър и свеж. Сърдечно усмихнат, той сякаш се радваше на тая възможност да защити тютюневата компания. Кейбъл разигра встъпителните въпроси без никакво затруднение.

На втория ред седеше Д. И. Тоунтън, цветнокожият адвокат от Уолстрийт, който бе разговарял с Лони в Шарлот. Той слушаше Джанкъл, но държеше Лони под око и не след дълго погледите им се срещнаха. Лони неволно се озърна пак, после още веднъж и на третия път дори кимна и лекичко се усмихна, защото така му се стори най-правилно. Ясно бе какво иска да каже — щом такъв важен човек като Тоунтън е дошъл чак до Билокси, значи предстои решителен ден. Сега думата имаше ответникът и Лони трябваше да разбере, че е изключително важно да слуша и да вярва на всяка дума, долитаща от свидетелското място. Е, Лони нямаше ни най-малко намерение да създава проблеми.

Първият отбранителен удар на Джанкъл засегна въпроса за избора да пушиш или не. Той призна, че според мнозина цигарите предизвиквали пристрастяване. Налагаше се да признае, защото двамата с Кейбъл осъзнаваха, че противното твърдение би ги направило за посмешище. Но пък можело и да не е така, побърза да уточни Джанкъл. Никой не знаел със сигурност, дори учените били също тъй объркани, както и всички останали. Лично той просто не вярвал в цялата работа. По своя воля пушел по двайсет цигари на ден и предпочитал марка с понижено съдържание на катран. Не, определено не се смятал за роб на цигарите. Можел да спре когато си поиска. Пушел, защото така му харесвало. Играел тенис четири пъти седмично и годишните му медицински прегледи не показвали нищо тревожно.

Един ред зад Тоунтън седеше Дерик Мейпълс, който за пръв път посещаваше процеса. Беше се измъкнал от хотела веднага след потеглянето на автобуса и отначало смяташе да си потърси работа. Сега обаче мечтаеше за по-лесна печалба. Ейнджъл го зърна, но продължи да гледа Джанкъл. Внезапният интерес на Дерик към процеса я озадачаваше. Досега само се бе оплаквал от принудителната раздяла.

Джанкъл описа различните видове цигари, произвеждани от неговата компания. Стана от креслото и пристъпи към цветна диаграма с нивата на катрана и никотина за всяка от осемте марки. Обясни защо едни цигари имат филтър, а други не, защо в някои се съдържа повече катран и никотин. В крайна сметка всичко се свеждаше до избора. И лично той се гордееше с продукцията на своята фирма.

Тук се стигаше до една важна подробност и Джанкъл я изтъкна умело. Предлагайки широко разнообразие от марки, „Пинекс“ позволяваше на всеки клиент да реши точно колко никотин и катран желае да консумира. Избор. Избор. Избор. Изберете нивото на катран и никотин. Изберете по колко цигари ще пушите дневно. Изберете дали да вдишвате пушека, или не. Направете интелигентния избор, съобразявайки се как въздействат цигарите на тялото ви.

Джанкъл посочи към изрисувания червен пакет „Бристълс“, който стоеше на второ място по съдържание на катран и никотин. С леко колебание призна, че при „злоупотреба“ с „Бристълс“ могат да възникнат опасни последици.

Цигарите са безопасен продукт, ако човек ги пуши с мярка, изтъкна той. Също като много други изделия — например алкохола, маслото, захарта или огнестрелните оръжия — те могат да станат опасни при злоупотреба.

На един ред с Дерик, но от другата страна на пътеката, седеше Хопи, който бе отскочил набързо да види как вървят нещата. Освен това искаше да се усмихне на Мили и тя наистина се зарадва, че го вижда, макар че неволно се зачуди какъв е този негов внезапен интерес към процеса. Довечера заседателите щяха да имат лични посещения и Хопи нетърпеливо чакаше да остане за три часа насаме с Мили. Не заради секса, разбира се.

Когато съдията Харкин обяви обедна почивка, Джанкъл привършваше с разсъжденията си по рекламата. Вярно, неговата компания харчела за това много пари, но не чак толкова, колкото бирените компании, автомобилните фирми или „Кока-кола“. Независимо от продукта, рекламата била жизненоважна за оцеляването в този свят на жестока конкуренция. Естествено, децата виждали рекламите. Нима можело да се направи такава реклама, че да я виждат само възрастните? Нима имало начин децата да не гледат списанията, които получават родителите им? Невъзможно. Джанкьл охотно призна, че е виждал статистиката, според която осемдесет и пет на сто от пушещите деца купували три от най-рекламираните марки. Но така било и при възрастните! Просто не можело да се организира рекламна кампания, която да привлича възрастните, без да повлияе на децата.

 

Седнал на задния ред, Фич проследи показанията на Джанкъл от край до край. Вдясно от него седеше Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“ — най-голямата тютюнева компания в света. Вандъмиър беше неофициален глава на Голямата четворка и единственият човек, с когото Фич можеше да се разбира. Той пък от своя страна проявяваше удивителната дарба да търпи Фич.

Двамата обядваха насаме на една ъглова маса в „Мери Махоуни“. Досегашното представяне на Джанкъл ги успокояваше, но знаеха, че най-лошото предстои тепърва. Статията на Баркър в „Могул“ им бе съсипала апетита.

— Доколко можеш да повлияеш върху заседателите? — запита Вандъмиър, човъркайки из чинията си.

Фич нямаше намерение да отговори искрено. Не беше длъжен. Споделяше мръсните си дела единствено с шепа подбрани агенти.

— Както винаги — отговори той.

— Може би този път няма да е достатъчно.

— Какво намекваш?

Вместо отговор Вандъмиър се загледа в краката на една млада келнерка, която приемаше поръчка от съседната маса.

— Правим всичко възможно — каза Фич с необичайна за него сърдечност.

Но Вандъмиър се страхуваше. И имаше защо. Фич знаеше, че натискът е огромен. Една тежка присъда нямаше да унищожи „Пинекс“ или „Трелко“, но последиците щяха да бъдат неприятни и дълготрайни. Неофициално организираното проучване показваше, че акциите и на четирите компании незабавно ще спаднат с двайсет процента. И това само като начало. Същото проучване описваше най-лошия вариант — един милион съдебни дела, заведени през петте години след присъдата, като средната стойност на разноските по всяко дело достига милион долара само за правни услуги. Колкото до обезщетенията — просто никой не бе посмял да ги предвиди. Според този фатален вариант можеше да се стигне дотам, че дело да заведе всеки, който някога е пушил и се смята за пострадал от цигарите. При подобни обстоятелства банкрутът ставаше неизбежен. А имаше и вероятност в Конгреса да предприемат сериозни мерки производството на цигари да се постави извън закона.

— Имаш ли достатъчно пари? — запита Вандъмиър.

— Мисля, че да — отвърна Фич и за стотен път се запита колко ли ще поиска скъпата Марли.

— Фондът би трябвало да е пълен.

— Пълен е.

Вандъмиър захапа късче пържено пиле.

— Защо просто не вземеш да избереш девет заседатели и да им хвърлиш по милион? — запита той с тих смях, като че само се шегуваше.

— Повярвай ми, мислил съм и за това. Прекалено е рисковано. Спипат ли някого, отива на топло.

— Само се шегувам.

— Имаме си начини.

Вандъмиър престана да се усмихва.

— Трябва да победим, Ранкин, разбираш ли? Трябва да победим. Парите нямат значение.

 

Пак под натиска на Николас Истър преди седмица съдията Харкин внесе леки промени в обичайния ред на хранене и разреши на двамата резервни заседатели да обядват заедно с редовните. Според Николас беше смешно да ги разделят на обяд, след като живееха заедно, гледаха телевизия в една стая и се събираха за закуска и вечеря. И двамата бяха мъже — Хенри Ву и Шайн Ройс.

Хенри Ву беше военен пилот от Южен Виетнам, паднал с изтребителя си в Китайско море един ден след превземането на Сайгон. Имаше късмет — спаси го американски кораб и той бе изпратен на лечение в Сан Франциско. След ця ла година усилия успя да измъкне семейството си през Лаос, Камбоджа и Тайланд. Две години живяха в Сан Франциско, а през 1978-а се преселиха в Билокси. Ву купи корабче за лов на скариди и се присъедини към множеството виетнамци, които все по-успешно изместваха местните рибари. Миналата година най-малката му дъщеря завърши гимназия със златен медал и получи стипендия за Харвард. Хенри пък си купи четвъртото корабче.

Изобщо не бе опитал да се измъкне от гражданските си задължения. Беше по-голям патриот дори от полковника.

Естествено, Николас побърза да се сприятели с него. Твърдо бе решил, че когато се произнася присъдата, Хенри Ву ще седи между дванайсетте избраници.

 

Поради изолацията на съдебните заседатели Дъруд Кейбъл в никакъв случай не би желал да протака процеса. Той съкрати свидетелите до петима и грижливо планира показанията им така, че да не траят повече от четири дни.

В най-лошото време за кръстосан разпит — един час след пладне — Джанкъл зае свидетелското място и продължи да отговаря на въпросите.

— Какви мерки предприема вашата компания за борба с пушенето сред непълнолетните? — запита го Кейбъл и Джанкъл посвети на темата цял час. Милионче тук за добрата кауза, милионче там за разяснителна кампания. Общо единайсет милиона само за миналата година.

Понякога Джанкъл говореше тъй, сякаш ненавиждаше тютюна.

След още една много дълга почивка Уендъл Рор най-сетне се докопа до Джанкъл. Започна с убийствен въпрос и нещата тръгнаха зле.

— Мистър Джанкъл, не е ли вярно, че компанията ви харчи стотици милиони, за да убеди хората да пушат, но когато се разболеят от вашите цигари, не им помагате с нито един цент?

— Това въпрос ли е?

— Въпрос е, разбира се. А сега отговорете!

— Не. Не е вярно.

— Добре. Кога за последен път сте платили поне един цент от медицинските разноски на някой ваш пушач?

Джанкъл сви рамене и промърмори нещо.

— Извинявайте, мистър Джанкъл, не ви разбрах. Питах кога за последен път…

— Чух какво питате.

— Тогава отговорете. Просто посочете един случай, когато „Пинекс“ е предложил да покрие медицинските разноски на някой от своите клиенти.

— Не си спомням такъв случай.

— Значи вашата компания отказва да поеме отговорност за продукцията си?

— Нищо подобно.

— Добре. Посочете на съда един случай, в който „Пинекс“ е поел отговорност за своята продукция.

— Нашата продукция е висококачествена.

— Значи не предизвиква болести и смърт? — смаяно запита Рор и широко разпери ръце.

— Не. Не предизвиква.

— Чакайте малко, дайте да изясним. Значи казвате на съда, че вашите цигари не предизвикват болести и смърт?

— Само при злоупотреба.

Рор се разсмя и с отвращение повтори думата „злоупотреба“.

— Предвидено ли е вашите цигари да се запалват с клечка кибрит или запалка?

— Разбира се.

— А предвидено ли е димът от тютюна и хартията да се всмуква откъм незапаления край?

— Да.

— Предвидено ли е този дим да влиза в устата?

— Да.

— И предвидено ли е да се поема в дихателната система?

— Зависи от избора на пушача.

— Вие вдишвате ли, мистър Джанкъл?

— Да.

— Запознат ли сте с изследванията, според които деветдесет и осем на сто от пушачите вдишват дима?

— Да.

— Значи сме в правото си да сметнем, че знаете — димът от вашите цигари ще бъде вдишван.

— Вероятно.

— Смятате ли, че хората, които вдишват дима, злоупотребяват с продукта?

— Не.

— Тогава кажете ни, ако обичате, мистър Джанкъл, как точно се злоупотребява с цигарите?

— Прекаленото пушене е злоупотреба.

— А кое пушене е прекалено?

— Мисля, че е различно за всекиго.

— В момента не разговарям с всекиго, мистър Джанкъл. Говоря с вас, генералния директор на „Пинекс“, един от най-големите производители на цигари в света. И ви питам колко цигари са прекалено много по ваше лично мнение?

— Бих казал над два пакета дневно.

— Значи над четирийсет цигари на ден?

— Да.

— Разбирам. И на какви данни се основавате?

— На никакви. Това е мое лично мнение.

— И тъй, до четирийсет не е вредно. Над четирийсет — злоупотреба с продукта. Това ли е вашето свидетелско показание?

— Това е мое мнение.

Джанкъл почваше да се поти и да хвърля погледи към Кейбъл, който ядосано извърна глава. Теорията за злоупотребата беше най-новото творение на Джанкъл. Той лично настояваше да я използва.

Рор помълча и се загледа в бележките си. Не бързаше, защото искаше да нанесе ефектен удар.

— Бихте ли описали пред съда какви мерки предприехте като генерален директор, за да уведомите обществеността, че пушенето на повече от четирийсет цигари на ден е опасно?

Джанкъл много искаше да му отговори както трябва, но успя да се удържи. Отвори уста, сетне застина така и настана мъчителна тишина. След провала той намери сили да се опомни и бавно изрече:

— Мисля, че ме разбрахте погрешно.

Рор нямаше намерение да го остави да обясни.

— Сигурно. Не помня обаче да съм виждал на вашите марки предупреждение, че пушенето на повече от два пакета дневно е опасна злоупотреба. Защо?

— Не ни е наредено.

— От кого?

— От правителството.

— Значи ако правителството не ви принуди да предупредите хората, че могат да злоупотребят с вашите продукти, вие няма да сторите нищо по своя воля, така ли?

— Изпълняваме закона.

— Законът ли нареди на „Пинекс“ да похарчи миналата година четиристотин милиона за реклама?

— Не.

— Но все пак го сторихте, нали?

— Така излиза.

— И ако сте искали да предупредите пушачите за опасността, несъмнено можехте да го направите, нали?

— Вероятно.

Рор светкавично се прехвърли към маслото и захарта — два от продуктите, които Джанкъл бе споменал като потенциално опасни. С огромна наслада изтъкна разликата между тях и цигарите, при което направи Джанкъл за посмешище.

Най-доброто бе запазил за края. За момент заседанието прекъсна и техниците отново докараха телевизионни монитори. Когато заседателите пак заеха местата си в ложата, светлините изгаснаха и на екраните се появи Джанкъл с вдигната ръка. Даваше клетва да казва истината пред някаква комисия на Конгреса. До него седяха Вандъмиър и другите двама генерални директори от Голямата четворка, призовани против волята си да свидетелстват пред шепа политици. Приличаха на четирима мафиотски кръстници, дошли да обяснят на Конгреса, че организираната престъпност изобщо не съществува. Разпитът беше жесток.

Записът беше умело редактиран. Един по един четиримата трябваше да отговарят на въпроса дали никотинът предизвиква пристрастяване и всеки от тях възразяваше категорично. Джанкъл бе последен и когато гневно отхвърли предположението, комисията знаеше, че лъже. Знаеха го и заседателите.