Джон Гришам
Присъдата (9)

9

Във вторник сутринта Николас пристигна в заседателската стая по-рано, още докато Лу Дел вареше първата кана кафе без кофеин и грижливо подреждаше подносите с пресни кифли и понички. Отстрани искряха чисто нови чинийки и чашки. Николас твърдеше, че мрази да пие кафе от пластмасова чаша, и за щастие двама други споделяха същото предубеждение. Съставиха списък с изискванията си и негова светлост побърза да ги приеме.

След влизането му Лу Дел чевръсто привърши с работата. Той се усмихна и поздрави любезно, но тя му имаше зъб от предишните сблъсъци. Николас си сипа кафе и разгърна вестника.

Както очакваше, полковникът от запаса Франк Херера пристигна малко след осем — почти цял час предварително, стиснал под мишница „Уолстрийт Джърнъл“ и още някакъв вестник. Явно не му хареса, че е изпреварен, но все пак се усмихна на Истър.

— Добрутро, полковник — сърдечно поздрави Николас. — Май сте подранили.

— И вие.

— Да, не ми се спеше. Цяла нощ сънувах никотин и почернели дробове.

След тия думи Николас се задълбочи в спортната страница. Херера разбърка кафето си и седна отсреща.

— В армията пуших цели десет години — заяви той. Седеше изпъчен, с обтегнати рамене и вирната брадичка, сякаш готов всеки момент да скочи и да застане мирно. — Но имах достатъчно ум да ги зарежа.

— Е, сигурно не всички могат. Като Джейкъб Уд.

Полковникът изръмжа презрително и разгърна вестника.

За него освобождаването от лошите навици бе само въпрос на воля. Оправиш ли главата, тялото няма къде да се дява. Николас прелисти страницата и подхвърли:

— Защо се отказахте?

— Защото е вредно. Не трябва много ум, за да го разбереш. Цигарите убиват. Цял свят го знае.

Ако бе отговорил тъй троснато в поне два от въпросниците, Херера сега нямаше да е тук. Николас добре помнеше въпросите. Фактът, че Херера изпитва тъй силни чувства, означаваше само едно: от самото начало бе искал да стане съдебен заседател. Той беше пенсиониран полковник. Навярно отегчен от голфа и от жена си, търсеше нещо ново и несъмнено таеше някаква стара омраза.

— Значи смятате, че цигарите трябва да се забранят? — запита Николас. Хиляди пъти бе задавал този въпрос пред огледалото и имаше готова реакция за всеки възможен отговор.

Херера бавно остави вестника на масата и отпи глътка черно кафе.

— Не. Смятам, че хората трябва да имат ум в главата и да не пушат трийсет години по три пакета на ден. Какво е очаквал, по дяволите? Цветущо здраве ли?

Гласът му звучеше подигравателно и не оставяше капка съмнение, че е влязъл в съда с ясна представа за всичко.

— Кога стигнахте до това убеждение?

— Малоумен ли сте? То си е ясно като две и две.

— Сигурно тъй мислите. Но определено трябваше да го кажете при предварителните процедури.

— Какви процедури?

— При подбора на заседателите. Разпитваха ни тъкмо на тази тема. Не си спомням да сте споменали нещо подобно.

— Не ми се приказваше.

— А би трябвало.

Херера настръхна, но се поколеба за момент. В края на краищата тоя Истър познаваше закона или поне знаеше повече от всички останали. Дали пък наистина не бе нарушил нещо? Дали нямаше да го изритат от ложата, ако Истър се разприказва? Току-виж, го обвинили в обида на съда и после — хоп — глоба или затвор.

Сетне му хрумна още нещо. Бяха им забранили да обсъждат процеса, нали така? Е, тогава как да докладва Истър па съдията? Май сам би загазил, ако отиде да разправя какво е чул в заседателската стая. Херера си поотдъхна.

— Нека да отгатна. Сигурно ще натискате за тежка присъда, наказателни санкции и тъй нататък.

— Не, мистър Херера. За разлика от вас още нищо не съм решил. Досега сме изслушали само трима свидетели, все от страната на ищеца, а тепърва ще се явят още много. Смятам да изчакам, докато и двете страни представят доказателствата си, а после да поразмисля. Ако не бъркам, точно това обещахме.

— Добре де, и аз тъй мисля. Не съм кон с капаци.

Херера изведнъж се увлече от уводната статия. Вратата се отвори с шум и мистър Хърман Граймс влезе, почуквайки с бастунчето си. Следваха го Лу Дел и мисис Граймс. Както обикновено, Николас стана да налее кафе на старшия заседател — това вече бе станало традиция.

* * *

До девет часа Фич не откъсна поглед от телефоните. Тя бе споменала, че може да се обади днес.

Но Марли не само въртеше номера, а явно си падаше и по лъжите. Тъй като нямаше никакво желание пак да го зяпат, Фич заключи кабинета и се отправи към наблюдателницата, където двама експерти седяха на тъмно, гледаха разместеното изображение върху екрана и чакаха нова настройка. Някой бе ритнал куфарчето на Макаду и сега камерата сочеше три-четири метра надясно. Заседатели едно, две, седем и осем бяха извън кадър, а Мили Дюпри и Рики Колман зад нея се виждаха само наполовина.

Заседателите бяха влезли само преди две-три минути и Макаду нямаше как да се измъкне, за да телефонира. Не знаеше, че някой дангалак е ритнал куфарчето под масата. Фич тегли една ругатня към екрана, върна се в кабинета и надраска бележка. Връчи я на добре облечен младеж, който изтича отсреща, влезе в залата като един от стотиците адвокатски сътрудници и незабелязано плъзна листчето по масата на ответника.

Камерата мръдна наляво и върху екрана се появи цялата ложа. Но при корекцията Макаду се беше приближил с обектива и сега кадърът режеше наполовина Джери Фернандес и номер шест, Ейнджъл Уийз. Фич изруга отново. Щеше да изчака първата почивка и да се свърже с Макаду по телефона.

 

Доктор Бронски беше свеж и готов за нова дълбокомислена лекция по пагубното въздействие на цигарения дим. След като вече бе обсъдил канцерогените и никотина, можеше да премине към следващите съставки, представляващи интерес от медицинска гледна точка — дразнителите.

Рор подаваше пасовете, Бронски забиваше безпогрешно удар след удар. Тютюневият дим съдържа най-различни съставки — амоняк, киселинни изпарения, алдехиди, феноли и кетони — и те раздразват лигавиците. Бронски отново напусна свидетелското място и пристъпи към поредното табло, върху което беше изобразено човешко тяло от кръста нагоре. Виждаха се дихателната тръба, гърлото, бронхите и белите дробове. В тази област на тялото тютюневият дим стимулира отделянето на слуз. Същевременно затруднява нейното отстраняване, понеже забавя дейността на ресничките, покриващи бронхите отвътре.

Бронски имаше удивителната способност да поддържа медицинската терминология на ниво, достъпно за всеки обикновен слушател. Тук той намали скоростта, за да обясни какво става с бронхите, когато се вдишва дим. Пред подиума бяха поставени две други цветни табла и Бронски размаха показалката. Обясни на заседателите, че отвътре бронхите имат мембрана, покрита с миниатюрни реснички, които се движат вълнообразно и насочват движението на слузта по мембраната. Това тяхно движение освобождава дробовете от цялото количество погълната прах и микроби.

Естествено, тютюнопушенето съсипва този процес. След като се увериха, че съдебните заседатели разбират как би трябвало да протичат нещата, Бронски и Рор побързаха да обяснят как точно тютюнопушенето нарушава процеса на пречистване и предизвиква всевъзможни увреждания в дихателната система.

Продължиха да приказват за слуз, мембрани и реснички.

Пръв се прозина открито Джери Фернандес на втория ред. Снощи бе отскочил до едно казино и докато гледаше по телевизора футболен мач, изпи повече, отколкото възнамеряваше. Пушеше по две кутии на ден и отлично знаеше, че е вредно за здравето. Но в момента умираше да запали.

Другите също взеха да се прозяват и в единайсет и половина съдията Харкин обяви чаканата с нетърпение обедна почивка.

Разходката из центъра на Билокси бе предложена вчера от Николас, който я включи в писмото до съдията. Изглеждаше нелепо да ги държат по цял ден затворени между четири стени без глътка свеж въздух. Нямаше нито заплаха за живота им, нито каквито и да било признаци, че ако стъпят на тротоара, веднага ще ги подгонят тайнствени съзаклятници. Е, тогава защо да не пратят за придружители Лу Дел, Уилис и още някой сънлив полицай да уточнят подходящ маршрут по седем-осем пресечки наоколо, да забранят на заседателите всякакви приказки със странични лица и след обяда да ги пуснат на трийсетминутна разходка за добро храносмилане? Идеята изглеждаше съвсем безобидна и след кратък размисъл съдията Харкин я прие като своя.

Николас обаче бе показал писмото на Лу Дел и когато обядът привърши, тя обяви, че сега предстои кратка разходка благодарение на Мистър Истър, който се обърнал към съдията. Макар и скромна на вид, идеята предизвика бурно възхищение.

Времето беше прохладно, въздухът прозрачен и свеж, дърветата вече се обагряха в есенните цветове. Лу Дел и Уилис поведоха колоната, а четиримата пушачи — Фернандес, Хрътката, Стела Хюлик и Ейнджъл Уийз — се мотаеха най-отзад, вдишвайки с наслада цигарения дим. По дяволите Бронски с неговите лигавици и мембрани, по дяволите Фрик и неговите снимки с черните лепкави дробове на мистьр Уд. Сега бяха навън. Лекият солен ветрец и прохладното време бяха направо идеални за пушача.

Фич прати Дойл и един местен сътрудник на име Джо Бой да снимат от разстояние.

 

След почивката Бронски почна да става досаден. Беше загубил таланта си да опростява нещата и заседателите все по-лесно изпускаха нишката. Сложните и очевидно скъпи схеми и диаграми се сливаха в някаква смътна въртележка от органи, формули и отрови. И без преценката на премъдри и ужасно скъпи консултанти можеше да се разбере, че цялата ложа скучае, а Рор е хлътнал в капана на всеобщия адвокатски порок — излишната многословност.

Негова светлост прекрати заседанието още в четири под предлог, че му трябвали два часа, за да разгледа някои писмени предложения и други въпроси, нямащи нищо общо със съдебните заседатели.         Освободи ги след неизменните сурови предупреждения, макар че те вече помнеха списъка наизуст и почти не му обръщаха внимание. Искаха само час по-скоро да изскочат навън.

Лони Шейвър бе най-радостен да се измъкне толкова рано. Той подкара право към супермаркета, след десет минути спря на служебния паркинг и бързо се вмъкна в склада през задния вход с тайната надежда да спипа някой немарливец, задремал край щайгите с марули. Канцеларията му беше на горния етаж, точно над отдела за месо и млечни произведения, тъй че през затъмненото стъкло можеше да вижда почти всички щандове.

Лони беше единственият черен управител във верига от седемнайсет магазина. Печелеше четирийсет хиляди долара на година плюс здравна осигуровка и пенсионен фонд, а след три месеца чакаше повишение. Освен това му бяха дали да разбере, че го готвят за търговски директор, ако покаже задоволителни резултати в работата си като управител. Подхвърляха, че компанията много искала да привлече в ръководството някой цветнокож, но, разбира се, нямаше нищо черно на бяло.

Канцеларията никога не се заключваше и обикновено вътре седеше някой от по-дребните началници. Днес заместникът го посрещна още на прага, кимна към една странична врата и леко навъсен прошепна:

— Имаме гости.

Лони спря и погледна затворената врата, зад която имаше зала, използвана за какво ли не — рождени дни, служебни заседания, срещи с началството.

— Кой?

— От централата. Искат да те видят.

Лони почука и влезе, без да изчаква. В края на краищата тук беше негова територия. Трима мъже със запретнати ръкави седяха около маса, отрупана с документи и разпечатки. Като го видяха, те се изправиха тромаво.

— Лони, радвам се да те видя — изрече Трой Хадли, син на един от собствениците. Другите двама бяха непознати.

Здрависаха се и Хадли набързо представи гостите. Казваха се Кен и Бен; Лони не успя да запомни фамилиите им. По предварителен план Лони трябваше да седне на края на масата в освободеното от Хадли кресло, а Кен и Бен да се настанят от двете му страни.

Пръв заговори Трой и в гласа му звучеше лека тревога.

— Как е в съда?

— Жива мъка.

— Сигурно. Слушай, Лони, дошли сме, защото Кен и Бен идват от „Суперхаус“, голяма търговска верига в Шарлот и… ами, по най-различни причини тате и чичо решиха да им продадат всичко. Цялата компания. Всичките седемнайсет магазина и трите склада.

Лони забеляза, че Кен и Бен дебнат неговата реакция, затова прие новината с ведро лице и дори лекичко сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“ Ударът обаче беше зашеметяващ.

— Защо? — едва успя да изрече той.

— По много причини, но ще ти кажа двете най-главни. Тате е на шейсет и осем, а пък Ал, сам знаеш, наскоро го оперираха. Това най-напред. Второто е, че „Суперхаус“ предлага много прилична цена. — Трой потри ръце, като че нямаше търпение да похарчи печалбата. — Чисто и просто е време за продан, Лони.

— Смаян съм, никога…

— Имаш право. Четирийсет години сме в бизнеса, от зеленчуковата количка на тате и мама до компания с клонове в пет щата и шейсет милиона оборот за миналата година. Направо не си е за вярване, че вдигат бялото знаме.

Сантименталните приказки звучаха ужасно фалшиво и Лони знаеше защо. Трой беше говедо и половина — богат хлапак, който играе голф всеки ден и се прави на отруден, изнемогващ от грижи началник. Баща му и чичо му бързаха да продадат компанията, защото след броени години Трой щеше да поеме юздите и плодовете на четири десетилетия пестеливост и тежък труд да хвръкнат за яхти и плажни вили.

В настаналото мълчание Бен и Кен продължаваха да зяпат Лон. Единият беше на около четирийсет и пет, зле подстриган, с пет-шест евтини химикалки в малкото джобче. Май се казваше Бен. Другият изглеждаше малко по-млад, типичен чиновник с мършаво лице, приличен костюм и безмилостен поглед. Лони усети, че чакат да каже нещо.

— Ще закрият ли магазина? — запита той почти без надежда.

Трой само това и чакаше.

— С други думи, какво ще стане с теб? Е, нека те уверя, Лони, че казах за теб каквото се полага, цялата истина, и препоръчах да те задържат на същия пост. — Бен или може би Кен кимна едва забележимо. Трой посегна да вземе сакото си. — Но това вече не е моя работа. Ще изляза за малко, докато вие тук си уговорите нещата.

И Трой светкавично се изниза навън. Кой знае защо, прибързаното му оттегляне накара Кен и Бен да се усмихнат.

— Имате ли визитни картички, момчета? — запита Лони.

— Естествено — отвърнаха двамата едновременно, после измъкнаха от джобовете си картички и ги плъзнаха по масата.

По-старият се оказа Бен. Макар и по-млад, Кен ръководеше срещата.

— Няколко думи за нашата компания — започна той. — Седалището ни е в Шарлот, имаме осемдесет магазина в Каролина и Джорджия. „Суперхаус“ е подразделение на „Листинг Фудс“, мощен концерн с централа в Скарсдейл и два милиарда оборот за миналата година. Аз съм вицепрезидент по търговските въпроси, Бен е областен директор. Разширяваме дейността на югозапад и „Хадли Бръдърс“ ни се стори привлекателна фирма. Затова сме тук.

— Значи ще запазите магазина?

— Да, поне засега — кимна Кен и се озърна към своя колега, сякаш имаше какво още да се каже.

— А какво ще стане с мен? — запита Лони.

Двамата като по сигнал се размърдаха смутено и Бен измъкна една химикалка от колекцията си. Кен обаче не му отстъпи думата.

— Е, трябва да разберете, мистър Шейвър…

— Наричайте ме просто Лони, ако обичате.

— Добре, Лони. Знаеш, че при покупка винаги има сътресения по веригата. Рискове на професията. Работата си е работа, тук откриеш място, там го закриеш…

— Какво ще стане с моето място? — настоя Лони. Предчувстваше най-лошото и искаше да се свърши веднъж завинаги.

Кен бавно взе лист хартия и се престори, че чете нещо.

— Е — каза той, поклащайки листа, — ти имаш солиден опит.

— И много ласкави препоръки — услужливо добави Бен.

— Бихме искали да те задържим, поне засега.

— Засега ли? Какво означава това?

Кен бавно остави листа, опря лакти в масата и се приведе напред.

— Нека говорим откровено, Лони. Според нас имаш бъдеще в компанията.

— А нашата компания е далеч по-добра от тази, в която работиш сега — безпогрешно пое щафетата Бен. — Предлагаме по-високи заплати, по-изгодни условия, дялово участие и тъй нататък.

— Лони, аз и Бен се срамуваме да признаем, че нашата компания няма нито един афроамериканец на ръководна длъжност. И ние, и по-големите шефове биха желали да променят това още сега. Искаме да започнем от теб.

Лони се втренчи в лицата им и едва се удържа от безброй въпроси. Само за минута бе прескочил от бездната на безработицата до перспективата за повишение.

— Нямам завършен колеж. Някои ограничения…

— Никакви ограничения — отсече Кен. — Две години си учил в колеж и ако трябва, ще го завършиш. Компанията ще поеме разноските.

Лони неволно се усмихна от облекчение и възторг пред невероятния късмет. Все пак реши да внимава. Разговаряше с непознати.

— Слушам ви — каза той.

Кен имаше отговор за всичко.

— Проучихме персонала на „Хадли Бръдърс“ и… нека речем, че повечето висши и средни ръководители скоро ще си търсят работа другаде. Спряхме се на теб и още един млад управител от Мобил. Бихме искали колкото се може по-скоро двамата да пристигнете в Шарлот и да прекарате няколко дни при нас. Ще се срещнете с нашите хора, ще опознаете компанията и ще поговорим за бъдещето. Само нека те предупредя — искаш ли да напреднеш, не се надявай да останеш в Билокси до края на дните си. Трябва да си готов за прехвърляне.

— Готов съм.

— Така и предполагахме. Кога да ти пратим самолет?

Пред очите му изведнъж изникна строгият образ на Лу Дел и той се навъси. Дълбоко пое дъх и отчаяно си призна:

— Вижте какво, точно сега не мога. Хванаха ме за съдебен заседател. Трой сигурно ви е казал.

Кен и Бен като че се смутиха.

— Добре де, нали е само за два-три дни?

— Не е. Процесът ще трае цял месец и едва навлиза във втората седмица.

— Месец ли? — театрално се смая Бен. — Че какъв ще е тоя процес?

— Вдовицата на един умрял пушач съди тютюневата компания.

Реакцията им беше почти еднаква и не оставяше ни най-малко съмнение какви чувства изпитват към подобни процеси.

— Какво ли не правих, за да се измъкна — опита се Лони да позаглади нещата.

— Значи процес срещу производителя? — запита Кен с неприкрито отвращение.

— Да, нещо от тоя сорт.

— И ще трае още три седмици? — обади се Бен.

— Така разправят. Сам не зная как се забърках…

Гласът на Лони заглъхна печално. Настана дълго мълчание. Бен разпечата пакет „Бристълс“ и запали цигара.

— Процеси — огорчено промърмори той. — Всяка седмица се намира по някой тъпак да ни съди. Спъне се и падне, пък после виновно било я гроздето, я оцетът. Миналата седмица на рожден ден в Роки Маунт гръмна бутилка газирана вода. Ха познай кой им беше продал шишето. И кого съдят сега за десет милиона? Нас и производителя. — Бен смукна от цигарата, после захапа нокътя си. Очевидно кипеше от гняв. — Една седемдесетгодишна бабичка разправя, че се сецнала, като посегнала да вземе кутия паркетин. Според нейния адвокат й се полагат поне два милиона.

Кен хвърли поглед към своя колега, като че му подсказваше да си затваря устата, но Бен явно лесно се палеше на тази тема.

— Скапани адвокати — изръмжа той, бълвайки облаци дим. — Миналата година хвърлихме над три милиона за разни застраховки и всичко отива на вятъра заради тия лакоми копелета.

— Стига — отсече Кен.

— Извинявай.

— Ами почивните дни? — плахо запита Лони. — Свободен съм от петък следобед до неделя вечер.

— Тъкмо това обмислях. Знаеш ли какво ще направим? Ще пратим наш самолет да вземе теб и жена ти в събота сутринта. Пристигате в Шарлот, правите една обиколка из управлението и се срещате с големите началници. Те и без това рядко почиват в събота. Значи след четири дни, става ли?

— Дадено.

— Разбрахме се. Ще уредя самолета.

— Да не се обърка нещо с процеса? — запита Бен.

— Не виждам какво.