Джон Гришам
Присъдата (24)

24

В понеделник следобед над съдебната зала отново връхлетя ураган от цифри. Предизвика го един икономист, натоварен със задачата да проучи живота на Джейкъб Уд и да му даде точна оценка в долари. Името му бе Арт Калисън, пенсиониран професор от някакъв затънтен частен университет в Орегон. Сметките не бяха много сложни; личеше си, че доктор Калисън и друг път е посещавал съдебните зали. Знаеше как се дават показания и как да представи цифрите съвсем простичко. Изписваше ги спретнато върху черна дъска.

Преди да почине на петдесет и една години, Джейкъб Уд бе получавал основна годишна заплата 40 000 долара плюс пенсионна осигуровка и други добавки. При положение, че би живял и работил до шейсет и пет години, Калисън оцени загубените приходи на 720 000 долара. Според закона се разрешаваше да вземе предвид и инфлацията, което вдигна сумата на 1 180 000 долара. По-нататьк законът изискваше тази сума да се приведе към текущата си стойност и това малко объркваше нещата. Тук Калисън дружелюбно изнесе пред заседателите кратка лекция на тема „текуща стойност“. Парите можеха да бъдат 1 180 000 долара, ако се плащат на части в срок от петнайсет години, но за целите на процеса трябваше да се установи каква стойност имат в момента. Тоест да се приспадне от тях. Новата цифра бе 835 000 долара.

Калисън най-старателно увери заседателите, че ставало дума само за пропуснати приходи от заплатата. Като икономист бил съвършено неспособен да оцени истинската стойност на един човешки живот. Не било негова работа да пресмята колко болки и страдания е изтърпял мистър Уд преди смъртта си; нямал представа колко тежка е загубата на близките му.

В този момент един млад адвокат на ответника на име Феликс Мейсън се обади за пръв път от началото на процеса. Той беше специалист по икономически прогнози в кантората на Кейбъл и за негова беда единствената му проява щеше да бъде твърде кратка. Започна кръстосания си разпит на доктор Калисън с въпроса колко пъти годишно дава съдебни показания.

— Напоследък друго не правя — отвърна Калисън. — Пенсионер съм и вече не преподавам.

На всеки процес го питаха за това.

— Плащат ли ви за показанията? — запита Мейсън.

Въпросът бе толкова изтъркан, колкото и отговорът.

— Да, плащат ми. Също като на вас.

— Колко?

— Пет хиляди долара за консултациите и показанията.

Без съмнение Калисън беше най-евтиният свидетел на този процес.

Мейсън изрази съмнение в прогнозираното ниво на инфлацията и половин час двамата с Калисън се караха около статистиката на поскъпването. Може би в крайна сметка Мейсън надделя, но никой не му обърна внимание. Искаше Калисън да признае, че загубените приходи на мистър Уд клонят по-скоро към 680 000 долара.

Всъщност нямаше значение. Рор и неговите изтъкнати колеги можеха да приемат всякаква цифра. Загубените приходи бяха само начало. Към тях щяха да се прибавят болките и страданията, помръкналата жизнерадост, угасналата човешка топлина и някои други дреболии като стойността на медицинските грижи и погребението на мистър Уд. После Рор щеше да задълбае в златната жила. Щеше да покаже на заседателите колко пари притежава „Пинекс“ и да поиска солиден дял от тях като наказателно обезщетение.

Един час преди края на заседанието Рор гордо обяви:

— Ищецът призовава последния си свидетел. Мисис Селист Уд.

Заседателите не бяха и подозирали, че ищецът е готов да приключи. От плещите им сякаш падна товар. Ленивата следобедна атмосфера моментално се оживи. Неколцина в ложата неволно се усмихнаха. Другите престанаха да се мръщят. Столовете им се размърдаха като живи.

Днес беше седмият ден от изолацията. Според най-новите теории на Николас ответникът щеше да им отнеме не повече от три дни. Сметката излизаше проста. За почивните дни можеха да си бъдат у дома.

От три седмици насам Селист Уд седеше край масата сред тълпи от адвокати, без да изрече нито дума. Притежаваше удивителната способност да не обръща внимание нито на адвокатите, нито на ложата — само гледаше с каменна физиономия поредния свидетел. Винаги беше облечена н черно или сиво, задължително с черни обувки и черни чорапи.

Още през първата седмица Джери я кръсти Черната вдовица.

Сега беше на петдесет и една, на същата възраст би бил и покойният й съпруг. Изглеждаше съвсем дребна и слабичка, с къса прошарена коса. Работеше в областната библиотека и имаше две големи деца. Рор раздаде на заседателите семейни снимки.

Селист бе дала показания преди една година и дълго бе репетирала под ръководството на опитни специалисти, подбрани от Рор. Макар и малко нервна, тя се владееше и опитваше да не проявява емоции. В края на краищата, мъжът й бе починал преди четири години.

Тя и Рор безупречно разиграха всичко по предварителния сценарий. Селист разказа за живота си с Джейкъб — колко щастливи били, как минали годините на младостта, как дошли децата, после внуците, как си мечтаели за пенсия. Тук-там срещали и премеждия, но нямало нищо сериозно, преди той да се разболее. Толкова искал да откаже цигарите, много пъти опитвал, но все не успявал. Просто нямал сили да се пребори с тая пагубна страст.

Селист скърбеше, но без да преиграва. Гласът й не трепна нито веднъж. Рор с право предполагаше, че заседателите може да се раздразнят от пресилени жалби и плач. Пък и тя не беше такава жена.

Дойде време за кръстосания разпит на Кейбъл. Но какво ли можеше да я пита? Той се изправи с печално лице и смирено каза:

— Ваша светлост, нямаме въпроси към свидетелката.

Фич имаше цял куп въпроси към свидетелката, но нямаше как да ги зададе в съдебната зала. След благопристоен траур, по-точно цяла година след погребението, Селист бе започнала да се среща с разведен мъж, седем години по-млад от нея. Според осведомени източници двамата възнамеряваха тихомълком да сключат брак, щом приключи процесът. Фич знаеше, че лично Рор й е наредил да изчака.

Заседателите не можеха да узнаят това в съдебната зала, но Фич се готвеше да вмъкне клюката по заобиколен път.

— Ищецът приключи — обяви Рор, след като Селист Уд се върна на място.

Адвокатите около двете маси сведоха глави един към друг и трескаво зашушукаха. Съдията Харкин огледа купищата документи пред себе си, после извърна глава към изтощените заседатели.

— Дами и господа, имам една добра и една лоша новина. Добрата е очевидна. Ищецът приключи, значи сме отметнали повече от половината работа. Ответникът несъмнено ще призове по-малко свидетели. Лошата е, че се налага да обсъдим много писмени жалби и предложения. Ще го свършим утре и вероятно това ще ни отнеме цял ден. Съжалявам, но нямам избор.

Николас вдигна ръка. Харкин го гледа стъписано няколко секунди, после успя да изрече:

— Какво има, мистър Истър?

— Искате да кажете, че утре цял ден ще трябва да висим в мотела?

— Да, за съжаление.

— Не разбирам защо.

Адвокатите прекратиха тайните си съвещания, надигнаха глави и се вторачиха в Истър. Рядко се случваше съдебен заседател да вземе думата в залата.

— Защото имаме да свършим много неща без вашето присъствие.

— О, напълно разбирам. Но защо трябва да седим в мотела?

— А какво друго да правите?

— Сещам се за много неща. Например да наемем яхта за разходка из Залива или пък да идем на риболов.

— Не мога да наложа на данъкоплатците подобни разходи, мистър Истър.

— Ние не сме ли данъкоплатци?

— Съжалявам, но трябва да ви откажа.

— Добре де, зарежете данъкоплатците. Сигурен съм, че господа адвокатите охотно ще ни услужат. Вижте какво, нека помолим всяка страна да даде по хиляда долара. Можем да наемем голяма яхта и да си прекараме чудесно.

Кейбъл и Рор скочиха на крака едновременно, но все пак Рор успя да се провикне пръв:

— С удоволствие ще платим половината, ваша светлост.

— Чудесна идея, ваша светлост! — гръмогласно добави Кейбъл.

Харкин вдигна ръце с разперени длани.

— Чакайте малко.

После разтри слепоочия и напрегнато подири из паметта си друг подобен случай. Естествено, не го откри. Все пак предложението не нарушаваше законите и наредбите. И двете страни бяха съгласни.

Лорийн Дюк потупа Николас по рамото и му прошепна нещо.

— Е, трябва да си призная, че не съм чувал за такъв случай — каза негова светлост. — Изглежда, решението зависи изцяло от нас. Мистър Рор?

— Безобидно е, ваша светлост. Всяка страна плаща половината. Няма проблеми.

— Мистър Кейбъл?

— Не познавам нито едно правило или съдебна наредба, която да ни попречи. Съгласен съм с мистър Рор. Какво лошо може да има, ако двете страни си поделят разноските?

Николас пак вдигна ръка.

— Извинете, ваша светлост. Току-що узнах, че някои колеги биха предпочели вместо морска разходка да обиколят магазините в Ню Орлиънс.

Рор отново прояви по-бърза реакция.

— С удоволствие ще поемем половината разходи за автобус, ваша светлост. И обяд, разбира се.

— Ние също — каза Кейбъл. — Плюс вечеря.

Глория Лейн грабна бележника си и изтича към ложата. Николас, Джери Фернандес, Лони Шейвър, Рики Колман, Ейнджъл Уийз и полковник Херера избраха яхтата. Останалите предпочетоха Френския квартал.

 

Ако се брои и видеозаписът от показанията на Джейкъб Уд, групата на Рор бе представила десет свидетели за тринайсет дни. Ищецът вече имаше стабилна основа; сега оставаше заседателите да решат не дали цигарите са опасни, а дошло ли е време да бъдат наказани техните производители.

Ако заседателите не бяха изолирани, Рор би призовал още трима свидетели — един да обсъди психологията на рекламната дейност, един специалист по проблемите на пристрастяването и един, който подробно да опише използването на инсектициди и пестициди в тютюневите плантации.

Но заседателите бяха под ключ и Рор разбираше, че е време да спре. От пръв поглед личеше, че с тия хора в ложата шега не бива. Слепец. Чудак, който се занимава с йога по пладне. Две стачки досега. Непрекъснати претенции. Порцелан и сребърни прибори. Бира след заседанията за сметка на данъкоплатците. Обществени контакти и лични посещения. Съдията Харкин вече нямаше и миг покой.

Без съмнение случаят се оказваше необичаен за Фич, който бе притиснал и подкупил повече съдебни заседатели от който и да било друг в историята на американското правораздаване. Както винаги, преди процеса той заложи познатите капани и събра немалко кирливи ризи. Машинациите му вървяха безупречно. Само един пожар досега. Никакви побоища, никакво насилие. Но Марли бе променила всичко. Чрез нея имаше шанс да купи присъдата — зашеметяваща присъда, която да опозори Рор и да подплаши алчните адвокати, кръжащи наоколо като лешояди над мърша.

Това бе най-големият цигарен процес, адвокатите на ищеца хвърляха милиони за него, а милата мъничка Марли можеше да поднесе присъдата на тепсия. Фич вярваше, че е така, и мисълта го изгаряше. Мислеше за това всяка минута, дори и в съня си.

Но без Марли Фич изобщо не би могъл да заспи. Всичко бе в полза на ищеца — времето, мястото, съдията, настроението на заседателите. За девет години машинации Фич никога не бе виждал по-опитни експерти. Колкото и да мразеше Рор, трябваше тайно да си признае, че тъкмо такъв адвокат може да забие нож на тютюневия бранш.

Една победа срещу Рор в Билокси би сложила невидима преграда срещу бъдещите процеси. Това можеше да спаси цялата индустрия.

Когато преценяваше бъдещото решение на заседателите, Фич винаги започваше от Рики Колман заради аборта. Гласът й му бе вързан в кърпа, макар че тя още не подозираше. След това добавяше Лони Шейвър. После полковник Херера. С Мили Дюпри нямаше да е много трудно. Консултантите смятаха, че Силвия Тейлър-Татьм е буквално неспособна на състрадание, а освен това пушеше. Но не знаеха, че тя спи с Джери Фернандес. Джери и Истър бяха приятели. Според Фич тримата — Силвия, Джери и Николас — щяха да гласуват еднакво. Лорийн Дюк седеше до Николас и често ги виждаха да си шушукат по време на заседание. Фич предполагаше, че тя ще послуша Истър. А ако Лорийн го стореше, щеше да я последва и другата цветнокожа — Ейнджъл Уийз. Засега Уийз си оставаше пълна загадка.

Никой не се съмняваше, че Истър ще окаже решаващо влияние при финалните спорове. След като вече знаеше за двете години на Николас като студент по право, Фич бе готов да се обзаложи, че това е станало достояние на всички в ложата.

Не можеше да предскаже как ще гласува Хърман Граймс. Но разчиташе на него. Също и на Филип Севил. От Гладис Кард не се боеше особено. Тя беше стара, консервативна, и вероятно щеше да се възмути от претенциите на Рор за двайсетина милиона.

И тъй, Фич разполагаше с четирима заседатели, а може би и с петима, ако се брои Гладис Кард. Хърман Граймс можеше да мине и към единия, и към другия лагер. Севил вероятно отпадаше — щом толкова се прехласваше по природата, сигурно мразеше тютюневите компании. Оставаше Истър с петимата около него. За присъда всяка от двете страни трябваше да получи девет гласа. Иначе съдията Харкин би бил принуден да обяви, че процесът е приключил без съдебно решение. Но такъв вариант оставяше вратичка за нов процес, а точно сега Фич не искаше това да се случи.

Тълпите от прависти, психолози и консултанти рядко бяха на едно мнение за каквото и да било, но този път единодушно предсказваха, че категорична присъда с дванайсет гласа в полза на „Пинекс“ ще сложи край на всички подобни искове поне за десет години напред.

Фич бе решил да си осигури такава присъда на всяка цена.

В понеделник вечер настроението в кантората на Рор се разведри. Нямаха повече свидетели и напрежението временно спадаше. В заседателната зала отвориха няколко бутилки отлежало уиски. Рор пиеше минерална вода и гризеше солени бисквити.

Бяха прехвърлили топката на Кейбъл. Нека неговите хора се потят няколко дни със свидетели и документи. Рор трябваше само да реагира и да задава коварни въпроси, вече десетки пъти бе гледал записи от предварителните показания на всички вражески свидетели.

Специалистът по заседателите Джонатан Котлак също пиеше само вода и разговаряше с Рор за Хърман Граймс. И двамата смятаха, че са го убедили. Разчитаха на Мили Дюпри и онзи чудак Севил. Херера ги плашеше. Тримата чернокожи — Лони, Ейнджъл и Лорийн — несъмнено бяха на тяхна страна. В края на краищата, това бе борба на един дребен човечец срещу могъща корпорация. Много ясно, чернокожите щяха да го подкрепят. Винаги така правеха.

Истър бе ключова фигура — той водеше заседателите и всички знаеха това. Рики щеше да го последва. Джери му беше приятел. Силвия Тейлър-Татъм беше пасивна и щеше да се присъедини към мнозинството. Както и Гладис Кард.

Трябваха им само девет гласа и Рор вярваше, че ги имат.