Алан Маршал
Мога да прескачам локви (4)

IV

Уважавах мъжете. Смятах, че са способни да преодоляват всякакви трудности, че притежават голяма смелост, могат да оправят всичко, знаят всичко, силни са и на тях може да се разчита. С нетърпение чаках да порасна и да стана мъж.

За мен татко беше истински мъж. Дори ако на моменти той вършеше неща несвойствени, по моя преценка, за един мъж, вярвах, че прави това съзнателно, просто да забавлява другите. Бях сигурен, че и в тези случай той напълно контролира действията си.

Затова не се страхувах от пияни хора.

Когато татко се напиеше, а това се случваше рядко, считах, че той съумява да запази част от героя, който представяше на зрителите, напълно трезвен и разумен, въпреки че не го показваше.

След по-продължително застояване в кръчмата той се прибираше у дома весел, улавяше мама през кръста и с едно „Хайде!“ започваше да я върти из кухнята в буен танц и да подвиква. Приятно ми беше да го гледам и затова в моите представи пияният човек беше закачлив, приказлив, засмян и се поклаща просто за да се забавлява.

Една нощ две санитарки влязоха в отделението, като крепяха помежду си един пиян, доведен в болницата от полицията. Гледах човека, изненадан и уплашен от това, което му се беше случило: тръпки го разтърсваха, езикът висеше от отворената му уста, нещо вътре в него, над което той нямаше власт, ръководеше всичките му действия.

Санитарките едва го вкараха през отворената врата. Той спря, погледна към тавана и изкрещя:

— Здрасти, какво правите горе? Слизайте, че ще ви дам да се разберете!

— Няма нищо там — каза му едната от санитарките. — Хайде!

Пияният вървеше между санитарките, сякаш беше арестант, залитна към стената като сляп кон, но най-накрая те успяха да го заведат в банята.

След като го изкъпаха и го настаниха в леглото до Мик, сестрата му даде приспивателно. Той го погълна с неудоволствие и изкрещя:

— По дяволите! — А после добави жално: — Отвратително е! Ужасно отвратително!

— Лягай сега! — заповяда сестрата. — Тук си на сигурно място. След малко ще заспиш.

— Фантетата, и те се нахвърлиха срещу мен… — измърмори той. — Другарят ми ме нападна пръв… Да, така е… Къде по дяволите съм сега? Ти си сестра, нали? Как си? Ние къркаме от седмици… Ще си легна… Ще мирувам…

Сестрата постави ръка на рамото му и внимателно го натисна върху възглавницата. После излезе.

След като тя затвори вратата, пияният лежа известно време спокойно в полумрака, после се повдигна крадешком и седна в леглото. Разгледа тавана, стените и пода около себе си. Опипа желязната рамка на леглото, като че ли изпробваше здравината на капана, в който са го поставили.

Изведнъж забеляза Мик, който го наблюдаваше облегнат на възглавницата си.

— Добър ден.

— Добър ден — отвърна Мик. — Натряскал си се здравата.

— Вярно! — отсече мъжът. — Колко се плаща за преспиване тук?

— Нищо! — каза Мик. — За сметка на стопанина. Новак си, а?

Мъжът изръмжа. Той имаше пълни, увиснали страни, покрити с набола посивяла брада, а торбичките около очите му бяха подпухнали и възпалени, като че ли беше плакал. Носът му беше голям, месест, с разширени пори и черни точици, сякаш във всяка пора имаше корен на косъм.

— Май че те познавам — каза той на Мик. — Да не си бил в Милдура? В Оувърфлоу, Пайънгъл, Бурк…?

— Не — отвърна Мик и посегна към шкафчето си за цигара. — Не съм ходил там.

— Е, тогава не те познавам!

Мъжът седеше и гледаше пред себе си, а ръцете му се движеха безцелно върху завивките. Изведнъж зашепна бързо:

— Какво е това там? Виж! До стената! Мърда!

— Стол! — каза Мик, поглеждайки натам.

Мъжът бързо легна и заметна одеялото през главата си. Завивките му се затресоха.

Като видях това, аз също легнах и скрих глава под одеялото.

— Хей! — чух да ми говори Макдоналд, но не помръднах. — Хей, Алън!

Отметнах одеялото от лицето си и го погледнах.

— Няма нищо страшно — увери ме той. — На градус е и има делириум тременс.

— Какво е това? — запитах с леко треперещ глас.

— Пиянствувал е малко повечко. Вижда разни неща. Утре ще му мине.

Но аз не можах да заспя и когато дежурната сестра дойде, седнах в леглото, за да я гледам, като ходи из отделението.

— Сестро, ела тук! — извика я мъжът. — Искам да ти, покажа нещо. Донеси свещта!

Сестрата се приближи и насочи светлината на фенера си към него. Той беше отметнал завивките и притискаше пръст върху голото си бедро.

— Виж! Хванах я! Виж!

Той повдигна пръст и сестрата се наведе, а светлината на фенера обля лицето й. Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Това е луничка! Лягай да спиш!

— Не е луничка! Виж, мърда!

— Лягай да спиш! — го потупа приятелски по рамото сестрата и го зави с одеялото. Беше така спокойна и невъзмутима, че аз се успокоих и след малка заспах.

На сутринта се събудих, но известно време лежах и сънливо мислех за яйцата в шкафчето си. Предишния ден ги бях броил, но замаян от съня, сега не можех да си спомня колко бяха.

Закуската, която даваха в болницата, се посрещаше от пациентите неохотно.

— Ядеш я, за да не умреш от глад — обясняваше Ангъс на един новодошъл. — За нищо друго на света не би могъл да я докоснеш.

Закуската се състоеше от чиния каша и две тънки филийки хляб с едва забележими следи от масло върху тях. Болните, които можеха да си купуват яйца или имаха приятели или роднини с кокошки, поддържаха запас от яйца в шкафчетата си. Яйцата бяха ценни и болните се тревожеха, когато им останеха само едно-две.

— Свършват се — казваха те и загрижено надзъртаха в шкафчетата си.

Всяка сутрин сестрата минаваше в отделението с един леген.

— Хайде, давайте яйцата! Кой ще яде яйца на закуска?

При звука на нейния глас болните бързо се изправяха в леглата, навеждаха се към шкафчетата си — едни сковано и с болезнени движения, други отпаднали, с хлътнали лица, — отваряха вратичките и посягаха към кафявите книжни кесии или картонени кутии, където държаха яйцата. Всички надписваха имената си върху яйцата, които даваха на сестрата, а после сядаха в леглата, прегърбени, с яйцата в скута, и в сивата здрачина на утрото приличаха на някакви големи тъжни птици в своите гнезда.

Надписването на името беше необходимо, защото често, след като ги сваряха и върнеха на собствениците им за закуска, възникваха спорове и нерядко болен със запаси от големи светлокафяви яйца се оплакваше, че е получил яйчице от съвсем млада ярка.

Някои болни се гордееха с пресните си яйца. Те подозрително душеха тези, които им връщаха, и се караха, че са им дали чужди. Пациентите без запаси от яйца винаги наблюдаваха тази сутрешна церемония с тъга, а понякога и със завист. Те се отпускаха върху възглавниците с въздишка или се оплакваха, че са прекарали тежка нощ. Обикновено мнозина от щастливците разделяха яйцата си с такива болни.

— Ето три — казваше Ангъс на сестрата. — Едно за Том, ей там, и едно за Мик. Третото е за мен. Надписал съм всичките и кажи на готвача да не ги преварява.

Яйцата винаги се връщаха твърдо сварени. Нямаше чашки и трябваше да държиш топлото яйце в едната ръка, а с другата да дълбаеш с лъжицата в него.

Мама ми изпращаше по една дузина яйца и аз се радвах, че мога да извикам:

— Слагам едно яйце и за теб, Том!

Обичах да виждам усмивката върху лицето на болния, на когото казвах това. Моята дузина изчезваше бързо и тогава Ангъс ми даваше от неговите.

— Раздаваш яйца като някоя Баф Орпингтън^[1] — казваше ми той. — Задържай по няколко! И моите се свършват.

Тази сутрин се опитах да пресметна колко пациента нямат яйца и внезапно се сетих за новопостъпилия. Сега на светло той не ми изглеждаше толкова страшен. Надигнах се бързо и погледнах към леглото му, но той лежеше, скрит под завивките.

— Какво прави? — запитах Ангъс.

— Още му се привиждат разни неща — отвърна Макдоналд. Той развиваше малко пакетче масло, извадено от шкафчето му. — Нощес не беше на себе си. Даже веднъж става от леглото. Мик каза, че тази сутрин е съвсем отпаднал.

Мик седеше на леглото си и се прозяваше, а през прозявките, изпускаше по някоя и друга тъжна въздишка. Той се почеса по гърдите и каза в отговор на Ангъс:

— Слаб е, вярно! Нищо чудно… Цяла нощ не ме остави да мигна това говедо. Ти как спа, Ангъс?

— Зле! Пак имах болки. Нищо не разбирам вече. Не е сърцето, защото е от дясната страна. Казах на лекаря, но той мълчи. Нищо не ти обяснява.

— Така е! — отвърна Мик. — Винаги съм казвал, че никой не може да почувствува болката ти. Снощи се обърнах върху ръката си и аз си знам как се сдържах да не изпищя. Тази птица — той кимна към новия пациент под одеялото — мисли, че се е побъркал. Е, дяволски добре се е забавлявал, докато се докара до този хал. Сменям ръката си за стомаха му.

Приятно ми беше да ги слушам да разговарят сутрин така, въпреки че често не разбирах всичко, което говореха. Все исках да зная повече.

— Защо легна върху ръката си? — попитах Мик.

— Защо? — извика изненадано Мик. — Как защо? Отде, по дяволите, да знам. Легнах върху нея, защото помислих, че е здравата. Ама че смешно момче си ти!

Мъжът в съседното легло простена и Мик се обърна към купчината завивки.

— Да, братко! Свършено е с теб. Утре ще опънеш петалата. Всяко хубаво нещо си има край за съжаление.

— Не му говори така — разсърди се Ангъс. — Ще му изкараш акъла. Искаш ли яйце за закуска или не?

— Направи ги две и ще ти ги върна другата седмица, когато моята старица дойде на посещение.

— Тя може и да не ти донесе.

— Да, наистина може и да не донесе — каза Мик и махна примирено с ръка. — Смешно, но човек никога не може да се ожени за жена, толкова добра, колкото майка му. Десетки пъти съм се убеждавал! Днес всички жени са еднакви. Може да се каже, че от ден на ден стават все по-лоши. Влез в килера на моята стара майка, например. Дявол да го вземе! И мишка не можеше да си проправи път сред бурканите с туршии конфитюри, бутилките със сокове и бира. И всичко е направено от нейните две ръце. Помоли жена си днес да ти свари гърне сладко… — той махна презрително с ръка, после добави с променен тон: — Тя ще донесе яйца. Дай ми две! Дяволски съм гладен тази сутрин.

Пияният се изправи внезапно и отметна завивката, като че се канеше да скочи от леглото.

— Ей! Завий се! — заповяда Мик. — Нощес достатъчно се прояви. Ще те вържат, ако не престанеш.

Мъжът се зави и седна, стиснал здраво косата си с две ръце. След известно време той каза на Мик:

— Още усещам вкуса на онова лекарство. Целият се треса.

— Искаш ли яйце! — извиках му аз с треперещ, несигурен глас.

— Момчето отсреща иска да знае дали желаеш яйце за закуска — му обясни Мик.

— Да — каза той, все още с ръце в косата си, — ще го изям. Трябва да си възвърна силите.

Мъжът изведнъж ми хареса и реших да помоля мама да носи яйца и за него.

След закуска санитарките бързо минаваха от легло на легло и поставяха пухените завивки, които вдигаха нощем. Те се навеждаха над всяко легло, а болните гледаха от възглавниците си нагоре към тях. Очите на санитарките бяха съсредоточени в това, което правеха ръцете им и те не забелязваха болните. Със сръчни движения затъкваха чаршафите под дюшека, изглаждаха ги и ги опъваха така, че при обиколката старшата сестра да не намери нито една гънка.

Когато не бързаха, санитарките дори се шегуваха с нас. Някои от тях се държаха приятелски и любезно, бъбреха с болните, наричаха старшата „старата кокошка“ и предупреждаваха шепнешком с „внимание“ за влизането на сестрите в отделението.

Една от санитарките се казваше Конрад. Беше малко, трътлесто момиче и като разговаряше с пациентите често се кикотеше. Тя беше любимка на Ангъс. Получеше ли портокал, той винаги го запазваше за нея.

Веднъж, на минаване край леглото ми тя ми се усмихна, а той каза:

— Мило малко момиче! Ще й купя билет, за да види „Семейство Бланш“. Да пукна, ако не го направя!

Тази пътуваща трупа „инструменталисти и майстори на естрадата“ беше на обичайното си годишно турне в града. Вълнуващите афиши, които обявяваха тяхното пристигане, отдавна вече бяха предмет на разговори в отделението.

— Едно нещо ще ви кажа за „Семейство Бланш“ — това, което ти показват, си струва парите. Има един… беше с тях миналата година… Добър е… Трябва да го знаете. Свири „Тя носеше венец от рози“ на три бирени бутилки. Дявол да го вземе! Просълзи ме! А един малък човечец… нищо и никакъв… ако го срещнеш в кръчмата, няма да го забележиш. По дяволите, съжалявам, че ги изпускам!

Сутринта след представлението на трупата в града санитарката Конрад влезе забързано в отделението още на разсъмване. Ангъс, жаден да разбере как е прекарала, я поздрави от далеч:

— Е, как беше? — извика й той.

— О, истинска красота! — бузите й блестяха от сутрешната баня. — Местата ни бяха на втория ред.

Тя спря за момент, колкото да хвърли поглед на дневника върху бюрото до вратата, после забърза към Ангъс и докато оправяше завивките, му разправяше въодушевено:

— Беше чудесно! И беше претъпкано до вратите. Човекът, който продаваше билетите, носеше черна наметка с червено бие по края.

— Трябва да е бил старият Бланш — извика Мик от другия край на стаята. — Може да се обзаложиш, защото той се навърта все около парите.

— Не беше стар! — възмути се санитарката Конрад.

— Е, тогава синът му — каза Мик, — все това!

— Продължавай! — настоя Макдоналд.

— Онзи малкият свири ли на бирени шишета „Тя носеше венец от рози“? — искаше да знае Мик.

— Да — нетърпеливо отвърна санитарката Конрад, — но този път свири „Дом, мой мил дом“.

— Певците добри ли бяха? — попита Ангъс. — Пяха ли шотландски песни?

— Не. Имаше един — просто да му изкрещиш в лицето. Пя „Подкованите ботуши, които носеше моят баща“. Изпоприпадахме. А имаше и един швейцарец, облечен като тиролец, и всичко, както си му е редът. Пя йодлери, но…

— Какво е йодлер? — попитах.

Бях се надвесил извън леглото си, за да бъда колкото може по-близо до санитарката Конрад и да чувам всичко, което разказваше. Концертът ме вълнуваше, както би ме вълнувал цирк. Да можех да видя само мъжа с обшитата с червено наметка, пак би било чудесно!

Санитарката Конрад ми се струваше блестяща, интересна личност, сякаш обстоятелството, че е била на концерта, я бе надарило с качества, които тя не притежаваше преди.

— Песен, която се пее високо — се обърна към мене тя, за да ми отговори бързо, преди да продължи да разказва на Ангъс. — Познавах едно момче в Бендиго. Беше висок и прочие… — Тя се закикоти и напъха под касинката си един изплъзнал се кичур коса. — Това момче, кой каквото ще да ми разправя, можеше да пее йодлери не по-лошо от този швейцарец. — Знаете ли, Макдоналд, аз ходех с него и можех да го слушам по цяла нощ. Трябва да ви кажа, че не мога да пея хубаво. Пея си за собствено удоволствие, но въпреки че ви го казвам самата аз, разбирам доста от музика. Учила съм седем години и би трябвало да зная нещо. Снощи ми беше приятно, че разбирам от музика. Но този певец далеч не беше така добър като Берт. Кой каквото ще да ми разправя!

— Не — каза Макдоналд решително, — наистина не!

Той като че ли не знаеше какво повече да й каже, а на мен ми се искаше да продължи да я разпитва. Тя се обърна, за да оправи моето легло.

Наведе се над мен, лицето й се приближи до моето, докато пъхаше краищата на одеялото под дюшека ми.

— Ти си моето момче, нали? — тя ме погледна усмихнато в очите.

— Да — казах аз напрегнато, без да мога да извърна поглед, и внезапно почувствувах, че я обичам. Обзе ме вълнение и повече не можах да проговоря.

Подтикната от някакъв импулс, тя се наведе и ме целуна по челото, после се засмя и отиде отсреща при Мик, който й каза:

— И аз бих се задоволил с нещо такова. Казват, че имам душа на дете.

— Женен човек да говори така! Какво би казала жена ви? Трябва да сте лош съпруг.

— Да, такъв съм. От добри мъже файда няма. И момичетата не ги обичат.

— Обичат ги! — санитарката Конрад беше възмутена.

— Не! — отвърна Мик. — Момчетата са като деца. Когато хлапетата на сестра ми направят пакост, майка им казва: „Ще станете като вуйчо си Мик“. А те мислят, че аз съм най-добрият вуйчо на света, дявол да го вземе!

— Не трябва да ругаете така!

— Да! — съгласи се Мик. — Не трябва! Правилно!

— А сега не цапайте завивката си. Днес Старшата ще започне рано обиколката си.

Старшата сестра беше пълна жена с брадавица на брадата, от която стърчаха три черни косъма.

— Да ги беше изскубала — забеляза Мик един ден, след като Старшата беше излязла от отделението. — Но жените са смахнати на тази тема. Мислят, че ако веднъж ги оскубят, ще признаят, че ги имат. Затова по-добре да си ги държат и да се правят, че не ги забелязват. Е добре, нека си ги има! Дори и с тези наказателни точки тя пак ще спечели купата за най-тежката жена на века.

Старшата минаваше бързо от легло на легло, а на малко разстояние след нея вървеше почтително една сестра, нагърбила се със задачата да я осведомява за състоянието на болни, които, според нея, заслужаваха вниманието на Старшата.

— Раната му заздравява добре, Старша. Прилагаме на болния сенега^[2].

Старшата считаше, че болните трябва да се ободряват.

— Няколко насърчителни думи правят чудеса! — обичаше да казва тя, като наблягаше на последните три думи, сякаш повтаряше скоропоговорка.

Престилката й беше винаги така твърдо колосана, че ограничаваше свободата на движенията й и понякога се създаваше впечатление, че тя се движи от конци, които дърпа сестрата зад нея.

Когато най-сетне Старшата се показа на вратата, пациентите бяха привършили сутрешните си разговори и седяха или лежаха в очакване, подтиснати от строгостта на безупречно оправените легла и потънали в мисли за собствените си болести.

Мик говореше за Старшата сестра с неуважение, но сега, когато тя се приближи към леглото му, неговото лице прие страхливо почтителен израз.

— Как сте тази сутрин, Бурк? — запита го тя с принудена веселост.

— Добре, сестро! — Мик се опита да отговори бодро, но не можа да издържи. — Това рамо още не го бива, но се подобрява. Все още обаче не мога да си вдигам ръката. Дали е нещо сериозно?

— Не, Бурк. Лекарят е много доволен.

— Адски доволен можеш да останеш от нея — измърмори кисело Мик, след като тя се беше отдалечила достатъчно, за да не го чуе.

Приближеше ли до моето легло, Старшата приемаше държанието на човек, който се кани да каже нещо забавно и успокоително на някое дете, с цел да направи впечатление на възрастните около него. Чувствувах се неудобно, като че ме избутваха на сцена и ме заставяха да играя.

— Е, как е малкият храбър мъж тази сутрин? Санитарката казва, че сутрин ти често пееш. Ще ми попееш ли някой път?

Така се смутих, че не можех нищо да отговоря.

— Той пее „Пет, пет, махай се, черна котко“ — каза санитарката, която се беше приближила. — Пее много хубаво.

— Сигурна съм, че един ден ще станеш певец — каза Старшата. — Искаш ли да станеш певец?

Без да дочака отговора ми, тя се обърна към санитарката и продължи:

— Повечето деца искат да станат машинисти, когато пораснат. Моят племенник например. Купих му едно влакче и той така се заиграва с него, милият!

После отново се обърна към мен:

— Утре ще заспиш, а когато се събудиш, кракът ти ще бъде поставен в един хубав бял пашкул. Красиво, нали? — и пак на санитарката: — Операцията му е за 10,30. Сестрата ще се погрижи за подготовката.

— Какво е операция? — запитах Ангъс, когато те отминаха.

— О, ще се мотаят около крака ти… ще го наместват… и нищо особено. Всичко се прави, докато спиш.

Виждах, че не иска да ми обясни, и за миг ме обхвана страх.

Веднъж татко реши да не разпрегне един млад кон, който обяздваше: просто привърза поводите му към колелото и влезе за малко в къщи — колкото да изпие чаша чай. Конят обаче започна да буйствува и скъса юздите. Почувствувал се свободен, той полетя през портата, разби в единия дирек браната, остави я да лежи там натрошена и побягна навън.

Чул шума, татко изскочи навън, погледа известно време строшената брана, после се обърна към мен — аз бях излязъл подир него — и каза:

— Е, да става каквото ще! Да вървим да си допием чая! Не знам защо, но когато Ангъс млъкна и не пожела да ми даде повече обяснения, аз си спомних за този случай и възклицанието на татко се изтръгна от мен като въздишка.

— Е, да става каквото ще!

— Браво, момчето ми! — каза Ангъс.