Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Can Jump Puddles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

III

Болницата се намираше в едно градче на около двадесет мили от дома. Татко ме заведе дотам с браната — здрава двуколка с дълги тегличи, с която обучаваше конете. Той много се гордееше с тази двуколка. Тегличите и колелата бяха от хикори[1], а върху облегалката татко беше нарисувал един кон в момент на скок. Картината не беше много хубава и татко обикновено я извиняваше с обяснението:

— Конят още не е свикнал, разбирате ли. Това е първият му скок и той не е могъл да запази равновесие.

Татко беше впрегнал един от младите коне, които обяздваше, а друг беше вързал за теглича. Той държеше главата на този кон, докато мама ме постави на пода и сама се качи на двуколката. След като се настани, тя ме повдигна до себе си. Татко продължаваше да говори на коня и да търка с ръка потната му шия.

— Мирно, момче! Хайде! Спокойно сега!

Лудуването на необяздените коне не плашеше мама. Случвало се бе упорити коне да се изправят на задните си крака, да приклякат насред пътя или да хукват извън шосето, пръхтейки озлобени от усилията да се освободят от юздата, но лицето на мама оставаше невъзмутимо спокойно. Седнала на високата седалка, тя спокойно реагираше на всяко подхвърляне и клатушкане. Стиснала с една ръка края на никелираното перило, при рязко изправяне на конете тя леко се навеждаше, а отскачаше назад върху седалката, когато конете се втурваха напред. И нито за миг не отслабваше прегръдката, в която ме държеше.

— Готови сме — каза мама сега и ме притисна здраво към себе си.

Татко освободи мундщука и отстъпи заднишком към стъпалото. Той остави юздите да се плъзнат леко върху дланта му и без да сваля очи от главата на вързания за теглича кон, постави крак върху кръглото желязно стъпало, улови се за ръба на седлото, спря за момент, колкото да извика „мирно там“ на неспокойните нервни коне, и после бързо се метна на седалката, докато те се изправяха на задните си крака. Почувствували отпускането на поводите, конете се хвърлиха напред. Жребецът, привързан с оглавник към теглича, се дърпаше настрани и с източен врат подскачаше подплашено редом с впрегнатия кон. Ние излетяхме през портата, а под желязната, стържеща по чакъла шина на колелата захвърчаха камъни.

Татко се хвалеше, че при своите бурни потегляния никога не закачвал стълбовете на портата, въпреки че драскотините и белезите по дървото на височината на главините подсказваха обратното. Мама, наведена над калника, за да види разстоянието между главините и стълба, винаги правеше една и съща забележка:

— Някой ден непременно ще се удариш в тези стълбове!

След като преминахме прашното отклонение от главния път до нашата порта и поехме по шосето, татко успокои конете.

— Хайде по-полека сега! — извика той и заради мама добави: — Това пътуване ще им изкара вироглавството. Сивият е от Абот. Всички негови жребчета са такива буйни.

Топлото слънце и шумът на колелата ме приспаха. Храсти, ливади и потоци минаваха край нас, забулени в праха, вдиган от копитата на конете, но аз не ги виждах. Спах три часа с глава върху мамината ръка, докато накрая тя ме събуди.

Чакълът в болничния двор хрущеше под колелата на двуколката. Надигнах се и видях бяло здание с тесни прозорци. Долових някаква странна миризма.

През отворената входна врата се виждаше тъмен полиран под, поставка и кръгла ваза с цветя в нея. Сградата обаче тънеше в някакво безмълвие, в някаква странна тишина, която ме плашеше.

Татко ме внесе в стая с тапицирана пейка покрай стената и писалище в единия край. Зад писалището седеше медицинска сестра. Тя зададе на баща ми куп въпроси и докато записваше в една книга отговорите му, той я наблюдаваше, както би гледал зъл кон с присвити назад уши.

След като сестрата излезе от стаята заедно с книгата, татко каза на мама:

— Попадна ли на такова място, изпитвам желание да ги пратя по дяволите. Оголват чувствата на човека, като че дерат крава. Ама че въпроси задават! Карат те да се чувствуваш натрапник, сякаш се опитваш да ги надхитриш или нещо такова. Не зная…

След известно време сестрата се върна с един болногледач, който ме отнесе след уверенията на мама, че ще дойде да ме види, щом ме настанят в леглото.

Болногледачът беше облечен в кафяви дрехи, имаше червено набръчкано лице и ме гледаше, сякаш не бях момче, а някаква загадка. Отнесе ме в банята и ме постави във вана с топла вода. После седна на едно столче и започна да си свива цигара. След като я запали, каза:

— Откога не си се къпал?

— От тази сутрин — отвърнах.

— А, добре. Полежи си само. Това е достатъчно.

Малко по-късно аз стоях в хладното чисто легло, където той ме беше положил, и настойчиво молех мама да не си отива. Дюшекът на леглото беше твърд, неподатлив и завивките изпънати около мен. Под тези завивки нямаше да се образуват топли пещери; нямаше да мога да си правя входове и вити криволичещи пътечки за топчетата, както правех върху юргана си; нямаше ги познатите стени на моята стаичка, не чувах кучешки лай, нито шум от хрупащи сено коне. Всички тези неща бяха част от моя дом и в този момент чувствувах липсата им болезнено.

Татко се сбогува, но мама се бавеше. Внезапно тя се наведе, целуна ме бързо и излезе. Стори ми се невероятно, че тя можа да направи това. Нито за миг не допусках, че ме оставя по собствено желание — знаех, че е заставена да си отиде от неочаквани и чудовищни обстоятелства, върху които тя нямаше власт. Не извиках, нито я помолих да се върне, макар че копнеех за това. Гледах как мама си излиза от стаята и нямах сили да я спра.

След като мама си отиде, човекът от съседното легло ме наблюдава мълчаливо известно време, а после попита:

— Защо плачеш?

— Искам да си ида у дома.

— Ние всички искаме да си идем — каза той, погледна към тавана и въздъхна, — да, ние всички искаме това.

Нашето отделение имаше полиран под, светлокафяв между леглата и към средата на стаята, но тъмен и лъскав под леглата, където краката на сестрите не изтриваха восъчния му слой.

Белите железни легла, наредени покрай стените в две редици едно срещу друго, стояха върху тънки крака с колелца. Няколко сантиметра около всеки крак подът беше изподраскан от тези малки колелца, които се въртяха на всички страни, когато сестрите движеха леглото.

Завивките и чаршафите се изопваха плътно около болния, после се подпъхваха под дюшека така, че го стягаха като в обръч.

В отделението имаше четиринадесет мъже. Аз бях единственото дете. След като мама си отиде, някои от мъжете ме заговориха и ми казаха да не се тревожа.

— Тук ти ще се чувствуваш добре — ми каза един болен. — Ние ще се грижим за тебе.

Разпитаха ме какво ми е и когато им казах, започнаха да коментират детския паралич. Един от мъжете каза, че тази болест е душегубка.

— Проклета душегубка — повтори той. — Това е тя, проклет убиец!

Забележката ме накара да се почувствувам важен и да обикна мъжа, който я направи. Аз не гледах на болестта си като на нещо сериозно, а просто като на временно неудобство. През следващите дни и седмици посрещах пристъпите на болката с негодувание и гняв, които бързо се превръщаха в отчаяние, ако болката продължаваше, но щом спираше, аз веднага я забравях. Не можех да оставам дълго подтиснат: толкова интересни неща ме заобикаляха.

Първо, приятно ме изненада впечатлението, което правеше болестта ми на хората: те спираха до леглото ми, гледаха ме тъжно и смятаха, че ме е сполетяло някакво ужасно бедствие. Това ми придаваше важност и аз бях доволен.

— Ти си храбро момче казваха те, навеждаха се да ме целунат и си тръгваха с натъжени лица.

Храбростта, която ми приписваха, ме озадачаваше. Да ти кажат, че си храбър, за мене означаваше голямо отличие. Когато посетителите ме наричаха храбър, чувствувах, че трябва да променя изражението на лицето си и да прикривам доволството, което съвсем естествено предизвикваше похвалата, но което беше напълно неподходящо в случая. Непрекъснато се страхувах да не бъда разкрит и започнах да се смущавам, когато трябваше да приемам похвали за моята храброст, защото знаех, че не ги заслужавам. Аз се плашех от мишката, която гризеше перваза на стаята ми в къщи, страхувах се да ставам нощем и да излизам да пия вода в тъмното… Чудех се какво биха помислили хората, ако знаеха това.

Но всички настояваха, че съм храбър, и аз приемах това със скрита, макар и гузна гордост.

След няколко дни вече бях част от отделението и започнах да гледам с чувство на превъзходство новите пациенти, които влизаха в стаята плахо, смутени от редиците наблюдаващи ги очи, тъгуващи за домовете си и копнеещи да се отпуснат в своите меки легла.

Болните разговаряха с мен, понякога си правеха шеги за моя сметка, понякога ме покровителствуваха — както се държат възрастните с децата — и винаги, когато темите им за разговор се изчерпваха, те се залавяха пак с мен. Аз вярвах всичко, което ми казваха и това ги забавляваше. Под защитата на своя дълъг опит те ме гледаха отвисоко и си въобразяваха, че поради своята невинност дори не разбирам, когато приказват за мен. Разговаряха, сякаш бях глух и не можех да чувам думите им.

— Той вярва във всичко, което му кажеш — обясняваше веднъж някакъв младеж от отсрещната страна на стаята на новодошъл. — Слушай! Хей, смехурко — подвикна ми той, — в кладенеца до вашата къща има вещица, нали?

— Да — отвърнах.

— Ето — каза младежът. — Смешно хлапенце! Казват, че никога няма да може да ходи.

Реших, че младежът е глупак. Нима си въобразява, че аз никога вече няма да ходя! Аз по-добре от него зная какво ще правя като порасна: ще обяздвам коне, ще викам „Хо! Хо!“ и ще размахвам шапката си във въздуха. И ще напиша книга като „Кораловият остров“.

Мъжът от съседното легло ми харесваше.

— Да станем другари — ми каза той скоро след моето идване. — Какво ще кажеш?

— Добре! — отвърнах.

От цветната картинка на една от първите си книжки аз имах представа, че другарите трябва да стоят един до друг и да си държат ръцете. Обясних му, но той отвърна, че не е необходимо.

Сутрин, повдигнат на лакът и като натъртваше на всяка дума с потупване на ръка, той казваше:

— Винаги помни, че мелниците на братя Макдоналд са най-добрите!

Доволен бях, че вече знаех кои мелници са най-добри, и действително това изречение така се запечати в паметта ми, че по-късно то винаги определяше отношението ми към вятърните мелници.

— Мистър Макдоналд и неговият брат ли са ги направили? — попитах аз.

— Да. А Макдоналд старши — това съм аз, Ангъс.

Той се отпусна върху възглавницата си и каза кисело:

— Един господ знае как се справят сега без мен — поръчки и какво ли не още. Човек трябва непрекъснато да си отваря очите. — После той извика на един болен през стаята: — Какво пишат днес във вестника за времето? Ще има ли суша?

— Вестникът не е дошъл още — отвърна мъжът.

Ангъс беше най-високият и най-едрият мъж от пациентите в отделението. Той страдаше от нещо, което му причиняваше силни болки. Понякога въздишаше високо или проклинаше, или стенеше силно, което ме плашеше.

Сутрин, след безсънна нощ, той казваше, без да се обръща определено към някого:

— Ох, прекарах ужасна нощ.

Имаше едро, гладко обръснато лице. Две дълбоки бразди съединяваха ноздрите с ъглите на устата му. Кожата му беше гладка, сякаш беше щавена. Имаше подвижни чувствителни устни, които лесно се усмихваха, когато не го мъчеха болки.

Обикновено Ангъс извиваше глава върху възглавницата си и дълго ме наблюдаваше, без да каже дума.

— Защо се моли толкова продължително! — запита той веднъж и в отговор на смаяния ми поглед добави: — Наблюдавах как си мърдаш устните.

— Имам да се моля за толкова много неща — обясних му аз.

— Какви неща? — запита той.

Смутих се.

— Хайде, кажи ми — нали сме другари.

Повторих му молитвите си, а той ме слушаше с поглед, вперен в тавана, и скръстени върху гърдите ръце. Когато свърших, изви глава и ме погледна.

— Нищо не си пропуснал. Всичко му казваш. Господ сигурно си мисли хубави неща за теб, докато те слуша.

Неговата забележка ме направи щастлив и реших да помоля господ за неговото оздравяване.

Дългата заплетена молитва, която повтарях всяка вечер, преди да заспя, беше резултат от увеличаващия се брой на моите молби към господ. С всеки изминат ден нуждите ми ставаха все по-многобройни. Аз свалях изпълнените, но броят на новите толкова превишаваше чутите, че започнах, да се плаша от необходимостта да ги повтарям все отново и отново. Мама не ми разрешаваше да пропущам занятията в неделното училище и от нея аз бях научил своята първа молитва. Тя представляваше малко стихче — започваше с „мили Исусе, кротък и смирен“ и завършваше с молба да благослови разни хора, включително татко, макар в душата си да знаех, че той не се нуждае от божиите милости. Но по-късно видях някъде една съвсем хубава на вид котка, изхвърлена от някого. Нейната вкоченена неподвижност ме изплаши. Обясниха ми, че е мъртва. След този случай аз си мислех нощем в леглото за мама и тате и ги виждах да лежат неподвижни, с отворени уста като котката и уплашено се молех те да не умират преди мене. Това беше моята първа сериозна молитва и аз никога не я пропущах.

По-късно след известен размисъл реших да включа и моето куче Мег. Молех бог да го запази, докато порасна и стана мъж и мога да понеса смъртта му. Смутен, че може би искам твърде много от бога, аз добавих, че, както при случая с Мег, ще бъда доволен, ако родителите ми живеят, докато стана мъж, да речем, на тридесет. Смятах, че на тези години ще съм минал възрастта на сълзите. Мъжете никога не плачат.

Молех се също да оздравея и винаги добавях, че ако той няма нищо против, аз бих предпочел да оздравея преди Коледа, т.е. след два месеца.

Любимите ми животинчета, които държах в кафези и сандъчета в задния двор, също се нуждаеха от молитви, тъй като сега аз не можех да ги храня и да им сменям водата, и имаше опасност да бъдат забравени. Молех се това да не се случи.

Моят папагал Пет, един стар, сприхав какаду, трябваше всяка вечер да се пуща от клетката, за да похвърчи сред дърветата. Съседите често се оплакваха от него. В дните за пране той кацаше върху въжетата и измъкваше щипките. Намерили белите си чаршафи в прахта, разгневените жени замерваха Пет с камъни и сопи и аз трябваше да се моля да не го улучат и убият.

Трябваше също да се моля да стана добро момче.

Ангъс направи някои забележки по моите молитви и запита:

— Какъв според теб е Бог? Как мислиш изглежда той?

Винаги си представях Бог като мощен мъж, завит с бяло наметало подобно на арабин. Той седеше на стол и, облегнал лакти върху коленете си, гледаше надолу към земята. Очите му бързо пробягваха от човек на човек. Според мен не беше добър, а много строг. Виж Исус, трябва да беше добър като татко, само вероятно не ругаеше като него. Това, че яздеше магарета, а не коне обаче доста ме разочароваше.

Веднъж татко след като свали някакви нови ботуши, които разтъпкваше, и нахлузи старите, с ластични кончови марка „Джилспай“, възкликна: „Тези ботуши са божествена работа.“ Затова смятах, че Исус носи ботуши марка „Джилспай“.

Ангъс изслуша описанието ми и каза, че моята представа е по-вярна от неговата.

— Майка ми говореше келтски — продължи той. Може би затова аз пък си представях Бог като прегърбен белобрад старец, заобиколен от тълпа стари жени, които плетат и си бъбрят на келтски. Едното му око винаги беше превързано, и мама все обясняваше: „От ония гамени е, дето хвърляха камъни.“ Мислех, че бог, не може да направи нещо, без да се посъветва с мама.

— Пляскаше ли те майка ти? — запитах Ангъс.

— Не — отвърна той замислено. — Нас децата тя никога не биеше, но беше много строга към Бога.

Един от пациентите му каза нещо, на което той отвърна:

— Не се безпокой. Не руша вярата му. Когато порасне, той сам ще разбере.

Въпреки че вярвах в господ и му посвещавах част от вечерите си, аз не считах, че съм зависим от него. Той можеше лесно да ме обиди и аз никога да не му проговоря. Страхувах се от него, защото имаше власт да ме изгори в пъкъла. Надзирателят от неделното училище ни беше обяснил това. Но по-страшно от огъня на пъкъла беше за мене унижението. Когато Мег при гонитба на един заек си прободе плешката, аз се почувствувах измамен и реших в бъдеще да се грижа сам за Мег и да не разчитам на бога. Тази вечер не се молих.

Татко споменаваше всевишния само за да го критикува. Харесваше ми това негово отношение, защото означаваше, че мога да разчитам на него, когато господ не успее в нещо — нали татко беше превързал рамото на Мег. Но тонът, с който говореше за Бога, ме смущаваше.

Веднъж татко заведе една кобила при жребеца на Уеди Гийн. Уеди го попита какъв цвят би искал да бъде кончето.

— Зная начин да стане какъвто цвят желаеш — похвали се Уеди.

— А можеш ли да го направиш по желание жребче или кобилка? — запита татко.

— О, не! — каза Уеди богобоязливо. — Само Бог определя пола.

Аз присъствувах на този разговор и ми се стори, че татковата реакция на това изказване поставя под съмнение божията власт над конете. Това затвърди вярата ми в татко: мъже като него, реших аз, са по-силни от всякакъв Бог.

Но мъжете в болницата бяха различни от мъжете извън болницата. Болката им беше отнела нещо, което аз ценях, но не можех да определя. Нощем някои от тях призоваваха всевишния и това не ми харесваше. Смятах, че не би трябвало да го правят. Не исках да допусна, че мъжете могат да изпитват страх. Мислех, че когато станеш мъж, страхът, болката и нерешителността просто престават да съществуват.

От дясната ми страна лежеше тежък, мъчно подвижен човек. Ръката му беше премазана в една сламорезачка. Денем той се разхождаше из отделението, разговаряше с болните, изпълняваше поръчки или им носеше някои необходими вещи. С голяма влажна усмивка той се приближаваше, надвесваше се над леглото ми и се умилкваше:

— Добре ли си, а? Искаш ли нещо, а?

Маниерът му ме смущаваше. Може би защото любезността му и предлаганата помощ не бяха изблик на естествено състрадание, а по-скоро на страх. Страхуваше се да не загуби ръката си, но знаеше, че Бог е добър и положително ще се погрижи за тези, които помагат на болните.

Мик, ирландецът от отсрещната страна на отделението, винаги любезно отклоняваше услугите му.

— Също като куче, което знае да плува — забеляза Мик веднъж, когато болният беше извън отделението. — Като се приближи до мен, изпитвам желание да му хвърля някоя пръчка, за да я донесе обратно.

В леглото си болният беше неспокоен: мяташе се, сядаше, пак лягаше. Мачкаше възглавницата си, обръщаше я насам-натам и й се мръщеше. Щом се свечереше, той вадеше от шкафчето си малък молитвеник. Изразът на лицето му се променяше. Тялото му изведнъж се успокояваше: сякаш измъкваше от някакъв вътрешен запас подходяща сериозност я обличаше като дреха.

Около китката на премазаната си и бинтована ръка човекът беше намотал верижка с малко разпятие. Той вдигаше металното кръстче и го притискаше до устните си мълчаливо и напрегнато. Изглежда се страхуваше, че не чете достатъчно набожно, защото за по-голяма убедителност свиваше вежди и две дълбоки гънки се явяваха между тях, а устните му бавно оформяха думите, които четеше.

Една вечер, след като го наблюдава известно време, Мик очевидно почувствува, че набожността на този човек подчертава липсата на неговата собствена благочестивост.

— За какъв се мисли този? — обърна се той към мен.

— Не зная — отвърнах.

— Никой не може да каже, че аз пренебрегвам вярата! — измърмори Мик, загледа се упорито в нокътя на палеца си, захапа го, а после добави: — Поне не често.

После внезапно се усмихна:

— Моята стара майка, господ да я благослови, беше много добра жена. По-добра от нея на този свят не е имало и въпреки че аз ти го казвам — истина е. И други ще потвърдят. Питай, когото щеш от Борлик. Всички я познаваха. Та понякога сутрин, когато времето беше хубаво, аз й казвах: „Бог е добър, а, мамо?“ „О, да! — отвръщаше тя. — Но и дяволът не е лош, Мик!“ Сега такива няма.

Мик беше нисък, подвижен своенравен и обичаше да приказва. Беше наранил ръката си по някакъв начин и му разрешаваха да става сутрин и да отива до банята. След като се върнеше, запретваше ръкавите на пижамата си, заставаше до леглото и го оглеждаше като че ли се канеше да копае в него дупка за кол. После се покатерваше, изправяше възглавниците зад гърба си, поставяше ръце върху чаршафа пред себе си, оглеждаше отделението и върху лицето му се разливаше израз на приятно очакване.

— Седи и чака някой да го подхване — обясняваше Ангъс.

Отвреме навреме Мик поглеждаше ръката си, сбърчил озадачено чело, и казваше:

— Проклет да бъда, ако разбирам! Беше здрава и права, а като вдигнах чувала с пшеница върху талигата, нещо й стана. Никога не знаеш какво може да ти се стовари върху главата.

— Късметлия си ти — забеляза Ангъс, — още два-три дни и ще си седиш отново в кръчмата. Чу ли за Франк?

— Не.

— Ами, умрял.

— Хайде бе! Представи си! — извика Мик. — Ето ти на! Живееш си безгрижно и щастливо, и в следващата минута лягаш и умираш. Той беше добре, когато си тръгна във вторник. Какво се е случило?

— Удар.

— Лошо нещо е това ударът. — Мик остана мълчалив и мрачен, докато пристигна подносът със закуската. Тогава той се развесели и каза на санитарката, която му го подаваше.

— Я ми кажи, има ли някакъв шанс да се влюбиш в мен?

Санитарките, с бели колосани престилки и розови поли, с протрити ръце и мирис на дезинфекционни средства, ходеха покрай леглата забързано, обути в обувки с ниски токове. Понякога ми се усмихваха и спираха да оправят завивките ми. Аз бях единственото дете и те се грижеха за мен майчински.

Под влияние на татко аз често сравнявах хората с коне и сестрите, които припкаха нагоре-надолу из отделението, ми приличаха на понита.

В деня, когато ме доведе в болницата, татко беше хвърлил бегъл поглед на сестрите (той обичаше жените) и беше забелязал пред мама, че между тях има няколко хубави кобилки, но били лошо подковани.

Чуех ли конски тропот край болницата, аз си мислех за татко. Виждах го яхнал кон, изправен на задните крака, или понесен стремително напред, винаги усмихнат. Получих писмо и в него той ми пишеше:

„Тук горе е още сушаво и аз започнах да храня Кейт. В падинките край потоците тук-там има паша, но искам тя да е в добра форма, когато се върнеш.“

След като прочетох писмото, казах на Ангъс Макдоналд:

— Имам едно пони, казва се Кейт — а после, подражавайки на татко, — вратът й е малко по-извит, но иначе е добър кон.

— Твоят старец обяздва коне, нали? — запита той.

— Да — отвърнах, — той е най-добрият ездач в Тупала.

— Голямо конте е — измърмори Макдоналд. — Когато го видях първия път, помислих, че идва направо от някое конно надбягване.

Лежах и мислех върху това, което Ангъс каза. Чудех се дали то е против или за татко. Аз харесвах как татко се облича. Дрехите показваха, че е уреден човек. Когато му помагах да разседлава конете, маслото от нитовете на зенгиите винаги оставяше следи по моите дрехи и ръце, но никога по татковите. Той се гордееше с дрехите си. Кожените му панталони бяха бели, без петна, а ботушите му — винаги лъснати.

Особено обичаше хубавите ботуши и се смяташе за познавач на кожи. Винаги се гордееше с ботушите, които в момента носеше — обикновено с ластици отстрани. Вечер, след като ги свалеше, седнал пред кухненската печка, той ги разглеждаше внимателно един по един, огъваше подметките насам-натам, мачкаше горнището и търсеше следи от износване.

— Горнището на левия ботуш е по-добро от това на десния. Смешна работа — ще се изтърка преди левия.

Той често говореше за професор Фентон, който организираше конни демонстрации в Куинсланд и мустаците му бяха намазани с восък. Професорът носеше бяла копринена риза с червен шал и умееше да прави двойна примка с дълъг пастирски камшик.

Татко можеше да плющи с камшика, но не както професор Фентон.

Докато мислех за тези неща, татко влезе в отделението. Беше дошъл да ме види. Стъпваше леко и пъргаво и ми се усмихваше. С едната си ръка крепеше нещо под бялата риза до гърдите си. Застана до леглото ми и се наведе към мен:

— Как си, сине?

До този момент се чувствувах доволен и спокоен, но той донесе със себе си атмосферата на нашия дом и изведнъж ми се доплака. Преди неговото идване старата ограда, откъдето обикновено гледах как обяздва конете, домашните птици, кучетата, котките — всичко това се беше отдалечило отвъд непосредствения ми интерес. Сега то отново изглеждаше близко и реално и ми липсваше. Мама също ми липсваше.

Не заплаках, но татко, загледан надолу към мен, внезапно стисна устни. Той пъхна ръка под разкопчаната си риза и бързо измъкна нещо светлокафяво, което се съпротивяваше. Вдигна завивките ми и го пъхна до гърдите ми.

— Ето, вземи това! Притисни го до себе си. Едно от кученцата на Мег. Най-хубавото. Нарекохме го Алън.

Обвих с ръце топлата гальовна мекота, притиснах я до себе си и моята скръб премина — изтръгна се от мен като въздишка. Почувствувах се щастлив. Вдигнах поглед към татко и сякаш му предадох своята радост, защото и той се усмихна.

Кученцето шаваше до тялото ми. Вдигнах завивките и погледнах под тях. Кученцето лежеше, въртеше лъскавите си очички и щом срещна погледа ми, се размърда дружелюбно. Пулсиращият в него живот ме ободри и ми вдъхна сили. Вече не се чувствувах слаб. Приятно ми беше да го усещам върху гърдите си. То носеше дъха на нашия дом. Исках да го задържа.

Мик мина през стаята с пешкир на рамо и Макдоналд, който ни наблюдаваше, му извика:

— Задръж сестрите на приказки оттатък, Мик! — А на татко: — Нали знаете какви са… куче тук… няма да разберат… това е лошото…

— Така е — каза татко, — но пет минути му стигат. За него това е като чаша вода за жаден човек.

moga_da_preskacham_lokvi_kuchence.png
Бележки

[1] Хикори — американско твърдо дърво (сачуа) — Б.пр.