Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Can Jump Puddles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

X

Понятието „сакат“ изразяваше състояние, което би могло да се отнася за други, но никога за мен. И все пак, след като толкова често слушах хората да казват, че съм сакат, в края на краищата се принудих да приема, че отговарям на това определение. Но затвърдих в себе си убеждението, че ако това състояние прави нещастни някои хора, за мене то няма да има значение.

Сакатото дете не съзнава какво затруднение представляват безполезните му крака. Те са неудобни и досадни, но то е уверено, че те никога няма да му попречат да прави каквото иска или да стане какъвто иска. Ако вижда в тях някаква пречка, то е, защото другите са му го казали.

Децата не правят разлика между сакат човек и човек, който използува пълноценно краката си. Те карат момчето с патерици да тича насам-натам и се оплакват, ако то се бави.

В детските години безполезният крак не буди чувство на срам. Едва когато човек се научи да разчита погледите на хора, които не могат да прикриват чувствата си, у него се появява желанието да ги избягва. И колкото и странно да е, тези неприкрити погледи на отвращение идват само от хора със слаби тела и с чувство за физическа малоценност. Никога от силни и здрави хора. Силните и здрави хора не странят от сакатия човек: неговото състояние е съвсем далеч от тях. Само заплашените от безпомощност трепват, когато я видят у друг.

Децата говорят свободно за парализиран крак или изкривен крайник.

— Ела да видиш колко е смешен кракът на Алън. Той може да го премята през главата си.

— Защо ти е такъв кракът?

Състрадателната майка, когато чуе сина си да заявява безцеремонно: „Ето Алън, мамо. Кракът му е сакат“, бърза обикновено да му попречи да каже нещо повече, забравила, че пред нея стоят две щастливи момчета: синът й, горд с откритието си, и Алън радостен, че му доставя удоволствие.

Хромият крайник често увеличава авторитета на собственика си и понякога му създава привилегии.

Когато играехме на цирк, аз получавах ролята на магаре — „защото имаш четири крака“ — и демонстрирах щедро умението си да ритам и скачам, радостен, че мога да го правя, и горд с моите четири крака, които виждах, че са горещо желани от всички.

Чувството за хумор у децата не бива ограничавано, както у възрастните, от схващания за добър вкус и такт. Другарите ми често се смееха, като ме гледаха с патерици, и крещяха весело, когато падах. Аз се смеех заедно с тях, обхванат от някакво чувство за абсурдност, което превръщаше препъването с патериците в нещо весело.

Когато трябваше да се прескачат високи огради, децата обикновено ме прехвърляха. Често тези, които трябваше да ме поемат от другата страна, падаха заедно с мен и това изглеждаше страшно смешно не само на моите помощници, но и на самия мен.

Чувствах се щастлив. Нищо не ме болеше и можех да ходя. Но възрастните, които идваха у дома след моето завръщане от болницата, не искаха да приемат, че аз съм щастлив, и наричаха щастието ми смелост. Възрастните често говорят свободно за децата в тяхно присъствие, сякаш децата не разбират, че става дума за тях.

— Въпреки страданието си той е щастливо момче, мисис Маршъл — казваха те, изненадани от своето откритие.

„Защо да не съм щастлив?“ — питах се аз. Намекът, че не би трябвало да се чувствувам така, ме тревожеше, защото подсказваше присъствието на някаква беда в живота ми, която аз не забелязвах, но която заплашваше да ме сполети. Чудех се за какво нещастие говореха тези хора и накрая реших: те вероятно мислеха, че кракът ме боли.

— Кракът не ме боли — казвах весело на тези, които не скриваха изненадата си при вида на моето усмихнато лице. — Вижте! — и вдигах с две ръце „лошия“ си крак и го премятах презглава.

Това караше някои да потръпват, а моето недоумение растеше. Бях свикнал с краката си, за мен те бяха нормални крайници, които не можеха да предизвикат отвращение.

Родители, които караха децата си да бъдат внимателни с мен или се опитваха да коригират „безчувственото“ им отношение, само ги объркваха. В резултат на родителските съвети някои деца се стараеха да ми „помагат“ и започнаха да се възмущават от държанието на другарите си към мен.

— Не го блъскай! Ще нараниш крака му!

Но аз исках да ме блъскат и въпреки че по характер не бях агресивен, като противодействие на това ненужно и унизително снизхождение станах нападателен.

Умът ми беше нормално развит, аз възприемах живота като нормално дете и моите сакати крака не можеха да променят това отношение. Но когато започнаха да ми показват, че съм различен от моите другари по игра, в развитието ми трябваше да се включи противодействие на тези влияния, които искаха да обвържат ума ми със сакатото ми тяло.

Психиката на сакатото дете с нищо не се различава от психиката на дете със здраво тяло. Децата, които се препъват с патериците си или падат, или с механично движение на ръката преместват парализирания си крайник, не са обхванати от чувство на безсилие или друго страдание. Те не мислят колко трудно е да се придвижат от едно място на друго: те са улисани в усилието да се доберат до целта си, както всички деца, които тичат из полето или ходят по улицата.

Детето не страда от това, че е сакато. Страдат възрастните, които го гледат.

След първите месеци, прекарани у дома, аз започнах да разбирам някои неща, но ги схващах по-скоро инстинктивно, отколкото с разума си.

Трябваше да се приспособя към живота в къщи. След просторното отделение в болницата къщата изведнъж ми се видя мъничка като кутийка.

Когато татко свали количката от каруцата и ме търкулна сред кухнята, аз се изненадах: колко се беше смалила! Масата с плюшената покривка на рози изпълваше цялата стая и почти не оставаше място за моята количка. Една чужда котка седеше пред кухненската печка.

— Чия е? — попитах, учуден, че в тази добре позната стая може да се разполага непозната за мен котка.

— Котенцето на Блеки — обясни Мери, — нали помниш: тя се окоти, преди ти да отидеш в болницата.

Мери бързаше да ми разкаже всички важни събития, които се бяха случили през моето отсъствие.

— А Мег има пет кученца и ние нарекохме малкото, кафявичкото Алън. Това, което татко ти донесе в болницата.

Мери беше развълнувана от моето завръщане и вече беше успяла да попита мама дали може да ме поразходи с количката. Мери беше по-голяма от мен — много предана и разумна. Когато не помагаше на мама, тя седеше кротко, приведена над книгата си. Но когато трябваше да защищава някое малтретирано животинче — кръстоносен поход, който отнемаше много от времето й — гневното негодувание я изпълваше с невероятна енергия. Веднъж тя видя как някакъв ездач, наведен от седлото си, налагаше едно немощно теленце, което едва стоеше на краката си. Теленцето беше толкова слабо, че изоставаше от майка си. Мери се покатери върху перилото на портата и започна да крещи на човека със сълзи на очи. Когато теленцето падна, а слабините му бяха вече потъмнели от пот, Мери изтича на пътя и разпери над него стиснатите си юмруци. И човекът не посмя повече да го удари.

Мери беше тъмнокоса, с кафяви очи, винаги готова да скокне на крака и да ти услужи. Заявяваше, че един ден ще стане мисионерка и ще помага на бедните чернокожи. От време на време решаваше, че ще помага на езичниците китайци, но се страхуваше малко да не я посекат.

Списанието „Бюлетин“ понякога публикуваше рисунки, на които чернокожи варяха мисионери в казани. Аз твърдях, че е по-добре да те посекат, отколкото жив да те варят, главно защото не знаех какво в същност означава думата сеч.

Джейн, най-голямата от нас, хранеше домашните птици и се грижеше за трите агънца, подарени й от един прекупвач на добитък, понеже нямаха сила да продължат пътя си. Беше висока и ходеше с вдигната глава. Помагаше на мисис Мелвани, съпругата на пекаря, при отглеждането на двете й бебета. Плащаха й пет шилинга седмично и след като дадеше на мама една част от парите, с останалите можеше да си купува каквото пожелае. Джейн вече ходеше с вдигната коса, носеше дълги рокли и чифт светлокафяви обувки с връзки, които стигаха почти до коленете й. Мисис Мелвани ги намираше много елегантни, и аз също.

Когато излизахме заедно, Джейн винаги ми казваше:

— Постарай се да бъдеш вежлив. Свали шапка, ако срещнем мисис Мелвани.

Стараех се да не забравям и тогава наистина свалях шапка, обаче не можех непрекъснато да мисля за това.

При завръщането ми у дома Джейн беше у мисис Мелвани, така че Мери ми разказа всички новини за канарчетата, папагала и Пет, опосума[1] и царския папагал, чиято опашка още не беше пораснала. Тя ги беше хранила всеки ден, без да пропусне нито веднъж, и беше поставила две нови консервени кутии от сьомга за вода на канарчетата. Дъното на клетката на Пет се нуждаеше от изстъргване, но това беше всичко. Опосумът все още дращеше малко, като го вземахме в ръце.

Седях в количката — мама беше вдигнала патериците, защото ми разрешаваха да ги използувам само по един час на ден — и наблюдавах как майка ми застила масата и слага за обяд. Мери внесе дърва за печката от сандъка на задната веранда, чиито прогнили дъски приглушаваха звука от леките й стъпки.

Сега когато си бях в къщи, болницата изглеждаше далечна и всичко, което се беше случило с мен там, се изплъзваше от действителността, за да остане в паметта ми само като някакъв далечен спомен. Дреболиите на домашното ежедневие навлизаха пак в живота ми с нова сила и ново очарование. Куките на кафявия кухненски бюфет, от който мама вадеше сега чашите, ми правеха такова впечатление, като че ли за първи път виждах тяхната лъскава дъга.

Върху шкафа за продукти, до който беше изправена количката ми, стоеше лампа с канелюрена[2] колонка, чугунена поставка и розов абажур. Вечер я сваляха, запалваха я, поставяха я в средата на масата. Там върху покривката под нея се образуваше кръг от ярка светлина. Шкафът имаше стени от поцинкована ламарина с отвори и миризмата на хранителните продукти проникваше през отворите в кухнята. Над шкафа, висеше мухоловка — продълговата ивица от тежка кафява хартия, дебело намазана с лепкава смес. Мухоловката беше покрита с мухи, някои още се съпротивяваха, бръмчаха и размахваха отчаяно криле. През лятото в къщи имаше много мухи и трябваше непрекъснато да махаш с ръка над храната си, за да ги пропъдиш. Татко винаги захлупваше с чинийка своята чаша.

— Не знам — казваше той, — мнозина могат да изпият чая си, след като вътре е имало муха — аз не мога.

Голям черен чайник с чучурче, зинало като поразяваща змия, кипеше на печката, а над печката стоеше поличка, покрита с драперия от кафяво сукно, отдавна потъмняло от парата и пушека. На полицата лежаха кутийката за чай и една тенекиена кутия за кафе, върху която имаше нарисуван брадат турчин, а още по-високо над полицата висеше картината с подплашените коне. Радвах се, че отново виждах тази картина.

Върху стената над мен имаше голяма картина в рамка — коледно приложение на „Пиърз Анюъл“: — момче, което надува сапунени мехури. Вдигнах глава и го погледнах с нов интерес: неодобрението, което изпитвах към неговите женствени къдрици и старомодни дрехи, беше напълно изчезнало през времето, прекарано далеч от него.

На един пирон под картината висеше синя кадифена възглавница, набодена с карфици. Тя беше натъпкана с трици и при натискане триците се усещаха.

Зад вратата на задната веранда имаше друг пирон, на него висяха стари календари, а върху тях — последният коледен подарък на бакалина — картонена папка за съхраняване на писма. Когато го получихме, той беше плосък и се състоеше от две парчета. Татко прегъна едно от парчетата — с два червени мака около името на г-н Симънс — и пъхна ъглите му в прорезите на другото по-голямо парче. И пликът беше готов! Сега той беше пълен с писма.

Кухнята имаше още две врати. Едната водеше към моята спалня, малка като кутийка стаичка, в която имаше легло, застлано с шарена кувертюра. През отворената врата зърнах облепените с вестници стени от зебло, които при силен вятър се издуваха и спадаха, сякаш къщата дишаше. Котката Блеки спеше при краката на леглото ми, а Мег — до нея върху парцалената черга. Понякога, след като заспивах, мама влизаше и ги пропъждаше, но те винаги се връщаха отново.

Другата врата водеше за стаята на Мери и Джейн. Тя имаше същите размери като моята, но в нея бяха вместени две легла и скрин с люлеещо се огледало, окачено между двете малки горни чекмедженца, в които Мери и Джейн държаха брошките си.

Срещу вратата на задната веранда се намираше входът към едно късо коридорче. Изтъркани плюшени завеси отделяха това коридорче от кухнята и разделяха къщата на две части. Тука в кухненската половина можеше да скачаш върху столове, да вдигаш шум и ако желаеш, да играеш на мечка под масата. Обаче в предната половина, зад завесите, никога не играехме, нито влизахме с мръсни дрехи и кални обуща. От коридорчето се влизаше в гостната. Линолеумът тук блестеше от непрекъснато лъскане, а в прясно боядисаното огнище стояха хубаво подредени дърва, готови за запалване през зимните нощи, когато ни идваха гости.

Стените на гостната бяха покрити с фотографии в различни рамки. Имаше рамки от мидени черупки, от покрито с кадифе дърво, от пресован метал и дори една, направена от корк. Някои бяха дълги и съдържаха цяла серия снимки, други — големи, с дърворезба. В една такава беше застанал страшен мъж с брада, едната му ръка се опираше върху малка масичка, поставена пред един водопад. Това беше дядо Маршъл. В другата голяма рамка възрастна дама с черен дантелен шал седеше вдървено върху дървена пейка в беседка от рози, а зад нея слаб мъж с тесни панталони и ръка върху рамото й гледаше строго фотографа.

Тези строги хора бяха родителите на мама.

Щом се загледаше в снимката, татко казваше, че коленете на дядо били големи като на жребче, но мама твърдеше, че изглеждали така поради тесните панталони. Тъй или иначе, когато гледах тази снимка, погледът ми се спираше на дядовите колена и аз започвах да си мисля за жребчета.

Татко винаги сядаше да чете в предната стая. Той четеше книгите „Невинен“ или „Защитата на несретника“ от Р. Блечфорд и „Моята блестяща кариера“ от Майълз Франклин. Той ценеше тези две книги, подарени му от Питър Финли, и често говореше за тях.

— Обичам книги, които казват истината — неведнъж повтаряше той. — Предпочитам да се натъжа от истината, отколкото да се развеселя от лъжа. Да пукна, ако не е така!

В кухнята влезе татко. Той беше нахранил конете и сега седна на стола от конски косми, който винаги ме боцкаше през панталоните, когато се намествах на него.

— Тази торба зоб, която взех от Симънс, последната, е пълна с овес. По-хубава торба не съм купувал от него тази година. Той мисли, че е от стария Падий О’Лафлън — той ми се усмихна: — Как ти харесва у дома, стари приятелю?

— О, хубаво е! — му отвърнах аз.

— Да, наистина е хубаво — той събуваше ботушите с ластични кончови и се мръщеше, докато ги теглеше. — После ще те разведа из двора и ще ти покажа кутретата на Мег.

— Защо не купиш повече от този зоб, преди да се е свършил? — предложи мама.

— Да, така мисля да направя. Ще го ангажирам. Реколтата на Падий беше ниска на стъбло и богата на зърно.

— Кога ще мога да походя пак на патериците? — запитах аз.

— Алън, докторът каза, че всеки ден трябва да почиваш по един час! — напомни ми мама.

— Това няма да е лесна работа — измърмори татко, като разглеждаше подметките на ботушите си.

— Трябва да настояваме.

— Да, правилно. Не забравяй това, Алън! Нужно е да почиваш. Всеки ден. Но и всеки ден ще пробваш патериците. Ще трябва да подплатя горната им част с конски косми. Сега убиват ли те под мишниците?

— Убиват ме.

Той вдигна очи и ме изгледа загрижено — с ботуша в ръка.

— Дръпни, стола към масата — каза му мама. Тя се приближи и избута моя стол до неговия, после се изправи и ми се усмихна:

— Ето, пак си имаме двама мъже в къщи! Вече няма да е необходимо да върша толкова неща сама.

Бележки

[1] Опосум — дребен бозайник от рода на катерицата с ценна кожа — Б.пр.

[2] Канелюри — вертикални релефни ивици върху колона — Б.пр.