Алан Маршал
Мога да прескачам локви (27)

XXVII

Къщата на Тед Уилсън беше на половин миля встрани от главния път. При всеки курс Питър донасяше каса бира и мъжете имаха обичай да се събират в къщата на Тед вечерта, след като той натоварваше, за да пийнат, да поприказват и пеят песни.

В такава вечер Артър винаги нощуваше наблизо, за да може да се върне пеша. Двамата секачи — братя Фергусън — също идваха от своя лагер да побъбрят и пийнат с другите. Принц Прескът и двама други работници бяха чести посетители на този дом, но за тези вечери Принц донасяше хармониката и обличаше празничната си жилетка.

Потеглихме от лагера заедно с Тед. Когато Питър ме повика да се качвам, той се обърна към Тед и тримата секачи, застанали до него, и като закри уста с ръка, прошепна дрезгаво:

— Гледайте сега! Гледайте го! Това дете е чудо. Не дава да му помагат. За това ви говорих. — После пусна ръка и се обърна към мен с глас, който трябваше да звучи непринудено: — Хайде, Алън! Качвай се!

Преди той да ме повика, аз бях огледал височината на товара с известна тревога, но сега, когато трябваше да оправдая думите му, пристъпих уверено към колата. Покатерих се върху задницата на Кейт както преди, но мястото, което трябваше да достигна, беше високо над мен и разбрах, че ще трябва да се изправя върху нея, за да мога да се уловя удобно да се изтегля нагоре. Хванах края на една трупа и се изправих, стъпил с „добрия си крак“ върху задницата на коня. От тази височина вече лесно се метнах върху натоварените трупи.

— Какво ви казах, а? — извика Питър и наведе към Тед доволно лице. — Видя ли! — И махна презрително с пръст: — Какво са за него патериците — нищо!

Питър и Тед седнаха отпред и провесиха крака над трупите. Пътят до къщата на Тед беше тесен и клоните на дърветата отстъпваха пред телата на мъжете, огъваха се напред, свиваха се като дъги, а после отскачаха назад и силно се удряха в мен — аз седях зад мъжете върху трупите. Легнах по гръб и наблюдавах как клоните плющят над мене, очарован от люлеенето на колата и силното й скърцане. След известно време конете спряха. Разбрах, че сме стигнали пред дома на Тед.

Къщата беше направена от отвесно наредени греди, а пролуките помежду им бяха замазани с кал. На единия край се издигаше комин от евкалиптова кора, а до него железен варел събираше част от дъждовната вода от покрива посредством улей, направен от извито парче кора.

Къщата нямаше ограда, нито градина, които да я защищават от настъплението на гората. Над къщата вятърът свеждаше стеблото на тънка фиданка с нишкообразна кора, а пред неизползувания преден вход растеше папрат.

Близо до задния вход един изправен пън служеше за поставка на нащърбен емайлиран леген. По страните му личаха петна от сапунена вода, а земята наоколо беше посивяла и кална.

Върху задната стена бяха опънати четири кожи от опосум, заковани с вътрешната страна навън. Те блестяха на вечерното слънце, а върху долния клон на една акация наблизо леко се полюляваше кафез за месо, направен от зебло.

Друг пън се използуваше като стъпало пред задната врата, а до него парче железен обръч, закован върху две колчета, служеше за стъргалка, върху която влизащите в дома чистеха калта от обущата си.

Зад къщата имаше навес, подпрян на четири тънки кола. Под него се подслоняваше една бричка чиито хамути висяха, преметнати върху калника.

Питър дръпна поводите на конете пред навеса и аз слязох. Две деца стояха и наблюдаваха как се извъртам и поставям патериците си под мишници. По-малкото, около тригодишно момченце, беше съвсем голо. Питър върза на клуп юздите, преди да ги метне върху гърба на Кейт, погледна надолу към него и се усмихна радостно.

— Ей! — извика той, протегна грубата си мазолеста ръка и помилва с пръсти гръбчето на момчето. — Какъв гладък малчуган! Какъв гладичък малчуган!

Детето гледаше тържествено в земята, смучеше пръст и приемаше милувката на Питър с мълчаливо изразено отегчение.

— Какъв гладичък малчуган! — пръстите на Питър докосваха раменете му почти учудено.

Другото момче беше на около пет години. Носеше дълги памучни чорапи, но жартиерите му бяха скъсани и чорапите му бяха свлечени около обувките като букли. Кърпените му панталонки се крепяха на въжени тиранти, а на ризата му липсваха всичките копчета и единият ръкав. Косата му изглеждаше така, сякаш никога не е била ресана: тя стърчеше върху главата му право нагоре, като козина на изплашено куче.

Тед, който разпрягаше конете, обиколи зад водачите и като видя сина си, спря, изгледа го критично и извика:

— Вдигни си чорапите! Вдигни си чорапите, иначе Питър ще помисли, че отглеждам някакво ново патешко люпило.

Момчето се наведе и вдигна чорапите си. Тед го наблюдаваше.

— Сега заведи Алън вътре, докато ние освободим конете. Кажи на мама, че след минута идваме.

Жената, която се извърна от откритото огнище, за да ме погледне, когато влязох, имаше израз, като че ли сега ще размаха опашка. Лицето й беше пълно и приветливо. Тя избърса набързо меките си мокри ръце в черната, посипана с брашно престилка и се приближи към мен.

— О, бедното момче! — възкликна тя. — Ти си сакатият от Турала, нали? Искаш ли да седнеш? — Тя огледа стаята, притиснала пръсти върху устните си и смръщила нерешително вежди. — Ето този стол. Седни. Ще дам възглавница за нещастния ти гръб.

В желанието си да ми помогне да седна тя ме улови за ръката и ме повдигна с такава сила, че едната патерица едва не се измъкна изпод мишницата ми. Аз политнах, тя извика уплашено, стисна ме с две ръце и загледа стола, за да измери разстоянието между мен и спасението ми. Отпуснах тежестта си върху патерицата, на която тя не пречеше, и с препъване тръгнах към стола, докато тя продължаваше да държи другата ми ръка високо във въздуха. Отпуснах се на стола смутен и нещастен. Копнеех да съм отвън при мъжете, където моите патерици нямаха значение.

Мисис Уилсън отстъпи назад и ме изгледа с такова задоволство, с каквото домакинята гледа току-що оскубаната от нея кокошка.

— Ето! — каза тя щастливо. — По-добре си, нали?

Измърморих „да“, облекчен, че се освободих от нейната прегръдка, и загледах вратата, през която Питър и Тед трябваше да влязат.

Мисис Уилсън започна да ме разпитва за „ужасната болест“, от която страдах. Искаше да знае дали кракът ме боли, измъчва ли ме гърбът и дали мама ме разтрива с гущерова мас.

— Така прониква, че може и през бутилка да излезе — осведоми ме тя важно.

Мисис Уилсън мислеше, че в моя организъм има много киселина и че би било добре винаги да нося един картоф, в джоба си.

— Картофът съхне и изсмуква киселината от тялото — обясни тя.

Мисис Уилсън обсъди възможността да припадна по време на престоя си у тях и ми каза да не се безпокоя, защото Тед имал бричка. После вдигна тенджерата с варено овнешко, което стоеше на желязната скара върху огъня, помириса го и се оплака колко е трудно да се запазва прясно месото в гората.

След известно време тя забрави моите патерици, заговори за своите болести и започна да ми харесва. Без да престава да говори, г-жа Уилсън се суетеше из кухнята: тя извади димящото овнешко месо в една голяма чиния и го постави върху масата. После взе да стрива картофи, които изсипа от една друга тенджера. Отвреме навреме подпираше гърба си с движение, което красноречиво показваше, че я боли, и ми доверя своята голяма тайна: тя нямаше да остарее. Заинтересуван, аз я попитах защо, а тя ми отговори мрачно, че всичките й вътрешности са разместени.

— Вече не мога да имам деца — ме осведоми тя и след моментно размишление добави, — слава богу!

Тя въздъхна и погледна разсеяно към момчето, което ни слушаше.

— Тичай и донеси ризата и панталоните на Джорджи — изведнъж рече тя, — сигурно са изсъхнали. Не искам да умре от простуда.

След минута момчето, което се казваше Франк, ги донесе (бях ги видял да висят на един храст отвън). Тя облече Джорджи и докато се занимаваше с това, той ме гледаше тържествено.

След като оправи за последен път ризката му, майката се изправи и го предупреди:

— Ако друг път искаш да вървиш някъде, ще идваш да ме питаш! Иначе ще те пляскам.

Джорджи продължаваше да ме гледа.

Тед и Питър влязоха в кухнята. Тед тупна мисис Уилсън по задника така енергично, че аз не на шега се разтревожих за нейните вътрешности.

— Е, как е, старо? — извика щастливо той, после огледа масата, за да види какво е сложено за чая, и каза на Питър: — Това овнешко е първо качество. Купих четири овци от Картър, половин крона главата. Бяха в добро състояние. Почакай да го опиташ само.