Алан Маршал
Мога да прескачам локви (21)

XXI

Веднъж един скитник, спрял край нашата порта, ми разказа, че познавал някакъв човек, на когото двата крака били отрязани и пак можел да плува като риба. Често мислех за този човек, който плувал като риба, и се мъчех да си представя как се държи над водата само с помощта на ръцете си.

Притежавах поредица от юношеското списание „Другари“, подвързана в голям том. Там имаше статия за плуването. Статията беше илюстрирана с три рисунки на мъж с мустаци в раиран бански костюм. На първата рисунка той стоеше с вдигнати над главата ръце, в следващата ръцете му образуваха прав ъгъл с тялото, а на последната те стояха прибрани до тялото му. Стрелки в посока от раменете към коленете подсказваха, че той движи ръцете си надолу — „гръден удар“, както го наричаше авторът. Този термин малко ме отблъскваше, защото винаги свързвах думата „гърда“, с майка, която храни своето бебе.

В статията се споменаваше, че при плуване и жабата си служи с гръден удар. Улових няколко жаби и ги пуснах в кофа с вода. Те плуваха надолу към дъното, обикаляха го, после пак се вдигаха към повърхността и стояха с подадени навън носове и широко разперени неподвижни крака. От тези наблюдения върху жабите не научих много, но твърдо реших да се науча да плувам. През летните вечери започнах да се измъквам със стола си и да отивам до едно езеро на три мили от къщи, където се упражнявах.

Езерото се криеше в една дупка със стръмен, висок бряг, който се издигаше терасовидно на 200–300 ярда над водата. Вероятно терасите продължаваха под водата, защото на няколко ярда от брега дъното рязко свършваше и се губеше в дълбочини, от които се протягаха тънките стебла на водорасли, а водата беше студена и неподвижна.

Никой от моите съученици не можеше да плува. И никой от мъжете в Турала, които познавах. Наоколо нямаше удобни места за къпане и само в много горещите летни вечери, и то ако някой много настояваше, мъжете се изкушаваха да отидат до езерото, което се смяташе за много опасно място.

Децата се предупреждаваха да стоят далеч от него, въпреки това отвреме навреме момчетата пренебрегваха забраната на родителите си. Те се плискаха във водата край брега и се опитваха да плуват. Ако в тези случаи присъствуваха и възрастни, те ме държаха под око и не ми позволяваха да се приближа до „дупките“, както наричахме местата, където дъното пропадаше и водата ставаше по-дълбока. Те ме пренасяха до някоя плитчина край брега и щом забележеха, че пълзя през камъните към калния пояс, който ограждаше езерото, се разтревожваха.

— Чакай, ей сега ще те пренесем! — викаха те и привличаха върху мен вниманието на всички присъствуващи. Когато бяхме сами, момчетата не забелязваха, че аз пълзя, вместо да ходя като тях. Те ме пръскаха с вода, мажеха ме с кал или падаха върху мен и ме налагаха с мокри пестници, когато се борехме.

В битките с кал аз бях отличен прицел, защото не можех да бягам, нито да гоня този, който ме нападаше. Лесно можех да се измъкна от играта: трябваше само да извикам „ечемик“ и да се призная за победен. Но ако направех това, щях да загубя правото да участвувам в игрите. Щях да стана зрител и щяха да се отнасят към мен, както към момичетата.

Аз действувах напълно несъзнателно. Не разбирах, че поведението ми определяха подбуди, породени от желанието да си обезпеча равноправие. Действувах импулсивно, ръководен от стремеж, който не можех да разбера и да обясня. И така, когато пред мен се изправяше момче, решило да ме замеря с кал, аз запълзявах право срещу него. Не обръщах внимание на пълните шепи, с които то ме обсипваше, и на това, че щом стигнех до него и посегнах да го хвана, то се обръщаше и побягваше.

Така постъпвах и когато се биехме с тояги: хвърлях се в боя и приемах ударите, защото само по този начин можех да запазя уважението, което децата изпитваха към тези, които се отличаваха в игрите.

За всички деца плуването беше много високо постижение. Обикновено се приемаше, че знаеш да плуваш, щом можеш да лежиш с лице върху водата и да се придвижваш напред с подпрени на дъното ръце. Но аз исках да плувам на дълбокото и тъй като другите деца ходеха много рядко на езерото, започнах да отивам самичък там.

Оставях стола си в акациевата горичка горе на брега, пропълзявах долу по тревистите тераси до самия край на езерото. Там се събличах и после през камъните и калта стигах до пясъка. Тук сядах във водата, която достигаше едва до гърдите ми.

Статията в „Другари“ не споменаваше нищо за това, че ръцете трябва да се свиват и изтласкват напред така, че да не оказват съпротива на водата. Според моето тълкуване на рисунките, ръцете трябваше само да се движат изправени нагоре-надолу.

Достигнах етап, в който със силни движения можех да се задържам на повърхността на водата, но не можех да напредвам и едва на втората година след разговор с друг скитник край пътната врата аз разбрах как трябва да движа ръцете си.

Сега вече бързо се научих и най-после настъпи денят, когато почувствувах, че мога да плувам навсякъде. Реших да се изпробвам върху „дупките“.

В тази гореща лятна вечер езерото беше синьо като небето. Съблечен, седях на брега и наблюдавах черните лебеди вътре във водата. Те се издигаха и снишаваха, отпускаха се върху вълните, докато аз спорех с Другото момче, което ме караше да си вървя в къщи.

„Ти можеш да преплуваш с лекота сто ярда покрай брега — разсъждаваше то. — Никое друго момче в училище не е способно на това.“

Не му обръщах внимание. Тогава той каза:

„Виж колко е пусто…“

Самотата ме плашеше. Около езерото не растяха дървета. То лежеше открито под небето и около него винаги тегнеше някаква неподвижна тишина. Отвреме навреме се чуваше вик на лебед, но този меланхоличен тон само подчертаваше самотността на мястото.

След известно време пропълзях във водата и продължих навътре, като загребвах с ръце, за да се държа изправен. Така стигнах до ръба на една дупка и се потопих в нейната тъмна синевина и хлад. Застоях се там, като движех ръце и гледах надолу в бистрата вода. Виждах дългите бледи стебла на водораслите, които се протягаха от стръмните брегове на подводните тераси и се полюляваха като змии. Вдигнах поглед към небето — то се простираше над мен огромно: един празен купол, от небе с основа от синя вода. Чувствувах се сам в света и изпитвах страх.

Постоях така известно време, после поех дъх и замахнах над дупката. Тръгнах напред, но един студен филиз от водораслите се заплете за миг във влачещите се крака, после се изплъзна и аз плувах върху водата с чувството, че тя се простира под мен до безкрая.

Исках да се върна, но продължавах да движа ръце бавно и ритмично и непрекъснато си повтарях наум: „Не се плаши сега! Не се плаши сега! Не се плаши сега!“

Започнах бавно да се обръщам и едва когато застанах с лице към брега, видях колко съм се отдалечил. Изпаднах в паника и разпених водата с ръце, но гласът вътре в мен продължаваше да звучи, аз се овладях и отново заплувах бавно.

Измъкнах се на брега като изследовател, който се завръща у дома след дълго, изпълнено с лишения и опасности пътуване.

Брегът на езерото вече не изглеждаше самотно страшно място, а приятен, слънчев, тревист кът и докато се обличах, аз весело си подсвирквах.

Можех да плувам!