Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Can Jump Puddles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

XXIX

Татко искаше да знае всичко за моето пътуване с Питър. Той разпитваше подробно кои мъже съм срещнал, какво съм говорил с тях.

Мама се опитваше да протестира срещу този поток от въпроси, но татко я успокояваше със забележката: „Искам да зная дали може да мери мегдан с мъжете“.

Разбрах, че остана доволен, когато му разправих за издръжливостта на конете и се възхищавах от това, как на връщане те теглеха натоварената каруца с бавна крачка.

— О, този впряг е добър! — забеляза той. — Питър изкара добра порода от онзи Марло. Никога не отказват… — той спря и запита: — Питър даде ли ти юздите?

В очакване на моя отговор той извърна поглед, а ръцете му останаха неподвижни върху масата.

— Да — отговорих.

Лицето му светна, той кимна с глава, усмихна се и промърмори, следвайки нишката на някаква своя мисъл:

— Ръцете, това е важно… чифт сръчни ръце.

Той ценеше ръце, които умеят да управляват коне.

Спомних си как чувствувах опъването на юздите, захапани от конете, спомних си как силата на животните се предаваше по юздите и се вливаше в жилите ми, сякаш те искаха да я споделят с мен, когато се напрягаха, за да дърпат тежкия товар.

При напрягането на конете силата ти изтича по юздите, веднъж беше казал татко, но сега аз мислех обратното.

— Не се тревожи, че няма да яздиш — ми напомни той. — Важното е да можеш да управляваш коня. Лично аз го предпочитам.

За първи път след толкова години той споменаваше, че няма да мога да яздя. След завръщането ми от болницата аз говорех за езда така, като че ли само след няколко седмици отново ще съм на седлото, яхнал буен кон. По този въпрос татко не обичаше да разговаря. Понякога го молех да ме покачи върху коня, но той мълчеше упорито. Най-сетне се почувствува принуден да ми даде някакво обяснение и каза, че аз няма да мога да яздя — поне докато не стана мъж и не започна отново да ходя без патерици.

Той говореше много сериозно, поставил ръка върху рамото ми, и очевидно придаваше голямо значение на това да го разбера добре.

— При езда конят се държи с краката — каза той. — Когато преминеш в тръс, тежестта пада върху стремената. Това е трудно дори за човек със здрави крака… Разбира се, нужно е и чувство за равновесие. Ездачът се слива с коня. Твоите крака не могат да държат, Алън. Те са достатъчно добри, за да те носят насам-натам, но не и за езда. И така, изхвърли тази мисъл. Аз бих искал ти да яздиш. Също и мама. Но това е… Често човек иска нещо, но не може. Аз например бих искал да съм като теб, но не мога. Ти искаш да яздиш като мен, но не можеш. И на двамата нещо не ни достига.

Слушах го мълчаливо, но не вярвах в това, което казваше. Чудех се дали сам той си вярва. Татко винаги беше прав — за първи път грешеше.

Бях решил, че ще се науча да яздя, и дори сега, докато го слушах, с удоволствие си мислех за неговото щастие, когато един прекрасен ден препусна край къщи в галоп, а конят, извил шия, загризе мундщука, усетил стиснатата здраво от мен юзда.

В училище едно момче имаше арабско пони. Казваше се Старлинг. Старлинг беше бяло пони, с опашка от дълги тънки косми и бърза ритмична походка. Имаше хубави мускулести крака и стъпваше върху земята, като че ли се стараеше да й спести тежестта си.

За мен Старлинг стана символ на съвършенство. И други момчета идваха на училище с понита, но никое не приличаше на Старлинг. Когато момчетата се надбягваха, а те често го правеха, аз наблюдавах как Старлинг излиза напред, победоносен със своята превъзходна бързина и стремителен дух.

Боб Карлтън, неговият собственик, беше слабо червенокосо момче. Той обичаше да разговаря с мен за своето пони, защото възхищението ми поощряваше самохвалството му.

— Мога да надбягам всеки — казваше той и аз се съгласявах.

По време на обедната почивка Боб яхваше Старлинг и го водеше на водопой при едно корито край пътя — на около миля от училище. Това задължение прекъсваше игрите му в училищния двор и той с удоволствие би го пренебрегнал, ако още от малък не беше научен да се грижи за коня си.

Един ден му предложих да го заместя и той веднага прие.

— Дадено — радостно каза той.

За това късо разстояние до коритото Боб яздеше Старлинг без седло, но за мене той го оседла и ме настани на гърба му с указание да го оставя на воля, защото той ще отиде и ще се върне, без да стане нужда да докосна юздите.

Предварително бях преценил това и реших да се държа с две ръце за лъка на седлото, без да се интересувам от юздите.

Настаних се на седлото. Боб скъси стремената, а аз се наведох, повдигнах „лошия“ си крак и напъхах стъпалото до свода на ходилото в стремето, така че то да поеме тежестта на безполезния ми крайник. Направих същото с „добрия“ си крак, той не беше напълно парализиран и открих, че мога малко да се подпирам на него.

Събрах поводите и сграбчих лъка на седлото. Не можех да тегля юздите, нито да направлявам понито, но усещах в ръцете си движението на главата му и това ми създаваше чувството, че го контролирам.

Старлинг мина чевръсто през портата, после сви по пътя към водоема. Не се чувствувах толкова сигурен, колкото се бях надявал. От стискането на лъка пръстите на ръцете ми започнаха да изтръпват, но аз се страхувах, че ще падна, и не смеех да се пусна, нито да се настаня по-удобно. Изпитвах срам и същевременно гняв — гняв към моето тяло.

Добрахме се до водоема и Старлинг натопи муцуна дълбоко във водата. Погледнах стръмния наклон на шията му, която се спускаше от лъка на седлото. Дръпнах се назад, за да не гледам надолу в коритото, и се подпрях с една ръка върху задницата му зад седлото.

Старлинг пиеше водата с шумно смукване. По едно време той извади муцуна от коритото, наостри уши и впери поглед в ливадата отвъд водоема.

Всяко негово движение се запечата в мен с поразителна яснота: ето ме съвсем сам върху едно пони, без някой, да ме наставлява, ето така понито пие вода, когато ти седиш на гърба му и си съвсем сам с него, ето какво чувствува човек, когато язди кон.

Погледнах земята под мен — разпръснатите камъни, в които моите патерици биха се препъвали, калта около водоема, в която патериците биха се подхлъзвали. Сега те не представляваха проблем: от гърба на понито аз нямах нужда да се тревожа за тях.

Високата трева, в която се заплитаха моите патерици, стръмните възвишения, които спираха дъха ми, грубата неравна земя — сега мислех за тези неща отвлечено, спокойно, блажен, че те вече не могат да ме хвърлят дори и за минута в отчаяние.

Старлинг започна да пие отново. Наклоних се напред, наведох се и докоснах долната част на шията му. Почувствувах пулсиращото минаване на водата през гърлото му. Мускулите бяха твърди, той беше здрав, бързоног, с голямо сърце. Внезапно изпитах към него любов, изпълнена със страст и жесток глад.

Старлинг се напи, обърна се и аз едва не паднах, но вече не се страхувах от него. Сграбчих лъка и седях спокойно върху коня през целия път обратно до училище. Старлинг се движеше под мен без никакво усилие, без съпротива и стъпваше на земята, като че краката му бяха мои.

Боб ме свали от седлото.

— Е, как беше Старлинг? — попита той.

— Добре — отговорих, утре ще го заведа пак.