Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Can Jump Puddles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

XVIII

Всеки ден след училище Джо водеше гъските и патиците на майка си до едно езерце на четвърт миля от тях и всяка вечер ги прибираше. Те вървяха пред него в бяла разлюляна редица, оживени от нетърпение и изпълнени с очакване. Щом отминеха последната група дървета, те забързваха и почваха да крякат, а Джо сядаше на тревата.

Почти винаги го придружавах. Сядахме един до друг и с удоволствие наблюдавахме как патиците се навеждаха и потопили гърди във водата, влизаха в езерото, плъзгаха се по повърхността, а малките вълнички ги плискаха и полюшваха. В средата на езерцето те се изправяха, протягаха се и размахваха криле, после отново се отпускаха върху водата и нагласяваха удобно опашките и телата си, преди да се заемат с водните обитатели на езерото.

Джо предполагаше, че в езерото може да се намери много нещо, но аз не мислех така.

— Никога не знаеш какво може да има вътре — разсъждаваше той.

Във ветровито време поставяхме екипажи от мравки в празни консервени кутии и ги пускахме да плуват по езерото. Друг път газехме по края и търсехме тритони — тези странни скаридоподобни творения с подвижни хриле.

Джо знаеше много неща за тритоните.

— Извънредно деликатни са. Щом ги поставиш в бутилка, умират — обясняваше ми той.

Исках да зная къде отиват тритоните, когато езерото пресъхне.

— Бог знае — отвърна Джо.

Докато патиците се наслаждаваха на водата, ние бродехме из гората и търсехме птици, а пролет се катерехме до гнездата им.

Обичах да се катеря. Всичко, което беше трудно, ме въодушевяваше и ме караше да върша неща, които Джо, освободен от порива да доказва своята физическа пригодност, не желаеше да прави.

Катерех се с ръце — краката ми бяха напълно безполезни: издърпвах се от клон на клон, „лошият“ ми крак висеше безпомощно, а с добрия само се подпирах, докато протягах ръце към по-високите клони.

Височината ме плашеше, но превъзмогвах това чувство, като избягвах да гледам надолу освен при крайна необходимост.

Не можех да се катеря както другите момчета по дънера — „маймунската“, и затова се изтеглях като по въже — ръка над ръка, а когато не достигах долните клони, Джо прехвърляше въже през някой от тях и аз се издигах по двата края на въжето, за да достигна клона.

През сезона, когато свраките гнездяха, Джо заставаше отдолу, за да може да ме предупреждава с викове за нападението на птиците. Аз се покатервах по разлюлени от вятъра клони и притиснал лице към стъблото, бавно се издърпвах през чаталите, лющех кората на дървото, устремен нагоре към очертаното на фона на небето тъмно кръгло петно, сгушено сред листата. При вика на Джо „иде“ спирах, увисвах на една ръка, размахвах другата ожесточено над главата си и очаквах шума от криле, острото бодване на налитаща човка, а после — полъха от вятър по лицето си, когато свраката се вдигнеше отново във въздуха.

Ако можеш да ги наблюдаваш, когато нападат, не е толкова страшно: щом се приближат, ще ги удариш и тогава те бързо размахват криле и се разбягват, а ти се отърваваш най-много с някое клъвване по ръката. Но когато си с гръб и двете ръце са ти нужни, за да се държиш, нападащите птици те удрят неведнъж с криле и човки.

Случеше ли ми се такова нещо, Джо викаше отдолу тревожно:

— Улучи ли те?

— Да.

— Къде?

— По главата, отстрани.

— Кърви ли?

— Не знам. Чакай да се хвана тук и ще видя.

След малко, освободил ръка, опипвах наранената си главата и поглеждах пръстите си.

— Кърви — виках на Джо, едновременно доволен и разтревожен.

— Дявол да го вземе… както и да е, не ти остава много. Около ярд… протегни се сега… още малко… надясно… готово…

Аз слагах внимателно топлото яйце в устата си, спусках се долу и после двамата с Джо го разглеждахме върху дланта ми.

Случваше се и да падна, но обикновено по-ниските клони убиваха удара и не се наранявах лошо. Веднъж се катерихме по едно дърво заедно с Джо. Когато се протегнах да уловя един клон, ръката ми се изплъзна и вместо клона сграбчих крака на Джо. Той се опита да се освободи, но аз се бях впил в него и двамата полетяхме надолу, като чупехме клони, и вкопчени един в друг, паднахме върху покритата с кора земя, натъртени, останали без въздух, но невредими.

Това падане направи силно впечатление на Джо. По-късно щом си спомнеше за него, той казваше:

— Никога няма да забравя този проклет ден, когато сграбчи крака ми и не искаше да го пуснеш. Защо го направи? Аз ти виках „пусни!“.

Не можех да дам задоволителен отговор, въпреки че чувствувах, че с право съм се държал за него.

— Не знам — замисляше се той, — човек трябва да внимава при катеренето. Да пукна, ако не е така.

Джо гледаше философски на моите падания по време на общите ни скитания. Още докато политах да падна по очи или се свличах настрани, преди да се строполя или да тупна по гръб, Джо сядаше на земята и продължаваше започнатия разговор, защото знаеше, че известно време ще остана да лежа така, както съм паднал.

Почти непрекъснато чувствувах умора и падането ми даваше възможност да си почина. Лежах проснат на земята, понякога взимах клечка и ровех из тревата за насекоми или наблюдавах как мравките бързат по тунелчетата под листата.

Никога не говорехме за падането. То не беше важно. То беше част от моето ходене.

По този въпрос веднъж Джо забеляза:

— Не си мъртъв, нали? Това е важно.

И при лошо падане Джо се държеше по същия начин. Никога не направи грешката да ми се притече на помощ. Ставаше само ако го повиках. Седнал на тревата, той гледаше как се гърча от болка, после рязко се обръщаше настрани с думите „още една крава“.

След минута аз вече лежах спокоен, а Джо ме поглеждаше и питаше:

— Е, как? Да продължим ли?

За моите падания Джо употребяваше думите, с които стопаните си служеха, когато по времето на голямата суша конете и кравите им се свличаха върху изсъхналата земя и издъхваха.

— Още една крава се гътна — казваха те.

Понякога Джо отговаряше на татко, който го разпитваше как съм вървял през деня.

— Гътна се близо до реката, а после нито веднъж чак до камъните.

Когато голямата суша порази Австралия, ние с Джо за първи път се сблъскахме със страха, болката и страданието, за чието съществуване дотогава не подозирахме. За нас светът беше едно приятно място — слънцето не жареше безмилостно и бог се грижеше за кравите и конете. Животните страдаха само от хората — в това ние бяхме убедени. Дори често разсъждавахме какво бихме направили на мястото на някоя крава и кон и винаги решавахме, че ще прескочим една след друга всички огради, докато най-сетне около нас остане само гора, никакви хора и тогава щяхме да живеем напълно щастливи и да умрем мирно под клоните на дърветата върху зелената висока трева.

Сушата започна от есента. Обичайните валежи не паднаха, а за зимните дъждове земята беше твърде студена, семената не покълнаха и изгладнелият добитък изпаса многогодишната трева до корен. Пролетта също излезе суха и когато лятото настъпи, над пасбищата, покрити други години със сочна трева, вятърът разнасяше само облаци прах.

Товарният добитък — коне и говеда, пуснати по тревните ивици покрай пътищата, които кръстосваха областта — скиташе с мили, за да търси паша. Животните се промушваха през оградите и влизаха в пасбищата, за да отскубнат някой умиращ храст или папур, но пасбищата бяха по-голи и от пътищата, откъдето те идваха.

Чифликчиите не можеха да изхранят старите коне, оставени да доизживеят дните си в задните дворове. Нямаха смелост да ги застрелят, защото гледаха на тях като на част от домакинството си, и ги натирваха по пътищата да се грижат сами за себе си. Купуваха им специални значки и с това облекчаваха съвестта си.

Градският съвет продаваше месинговите значки по 5 шилинга едната и само животно с такава значка на шията имаше право да пасе по общинските мери край пътищата. Значката разрешаваше на купувача да пасе животното си там в продължение на една година.

През летните нощи добитъкът от общинските мери се стичаше към голямото корито край пътя на водопой и дрънченето на синджирите, на които висяха значките, се чуваше чак през гората.

През голямата суша в продължение на много мили покрай пътищата, които се събираха при коритото, коне и добитък душеха прашната земя, за да изровят, някое коренче, или, застанали насред шосето, ядяха изсъхналата тор, оставена от хранените със зоб коне, минали оттук през деня.

Всяко стадо имаше свой периметър: движеше се покрай един определен път и търсеше едни и същи пътеки между оградите. С напредването на сушата и засилването на палещия зной стадата ставаха все по-малобройни и по-малобройни. Всеки ден най-слабите подвиваха колене и падаха, а другите се отдалечаваха бавно от мястото, където сред облак прах поваленото животно напрягаше сетни сили да се изправи, и вървяха с увиснали глави, повлекли крака безцелно напред, докато жаждата отново ги принуждаваше да поемат дългия обратен път към водата.

Накацали по клоните на евкалиптовите дървета покрай пътищата, свраките стояха със зяпнали човки, а над пасбищата се събираха врани, грачеха и се виеха над някое умиращо животно, а над всичко това открай докрай на хоризонта се стелеше димната завеса от горските пожари и миризмата на изгорели еквалиптови листа, надвиснала тревожно над обезтревената земя.

Всяка сутрин чифликчиите обикаляха пасбищата и се мъчеха да изправят на крака повалилите се през нощта животни.

— Нощес загубих три — казваше на татко един чифликчия, минал случайно край нас. — Очаквам тази нощ да се гътнат още няколко.

Цели стада млекодаен добитък измираше в наетите от собствениците им пасбища. Кравите лежаха настрани, а пръстта около копитата им беше изровена във форма на полумесец от усилията им да се изправят на крака. Ден след ден под безоблачното небе те ритаха, ритаха… Прах се вдигаше над тях и се разнасяше из въздуха, а тежкото им дишане се чуваше из пасбищата, съпроводено от дълбоки въздишки и от време на време от тихи стенания.

Стопаните в своята отчаяна надежда за дъжд или някакво чудо, което да ги спаси, оставяха агонизиращите животни да лежат така с дни. Едва когато смъртта беше почти настъпила, те убиваха кравата си с удари и отиваха при по-силните животни, които също лежаха, но от време на време повдигаха натежали глави с широко отворени, втренчени очи и се опитваха да станат. Мъжете връзваха кравите с въжета, повдигаха ги с помощта на коне, подпираха краката им с дъски и ги подкрепяха с рамене, докато животните се изправяха и заставаха на крака без чужда помощ, за да преживеят още един ден.

Вечер, облегнати на портите, мъжете гледаха пламтящия залез, а зад тях празните ясли в оборите зееха отворени към пасбищата с оголена пръст. Всеки ден, когато пристигаха писмата и вестниците, мъжете се събираха пред пощата, разговаряха за загубите си и обсъждаха как да се сдобият с пари и как да издържат, докато падне дъждът.

Татко също не беше добре. Той обяздваше няколко коня на мисис Карутърс. Тя пращаше храна за конете. Всяка седмица Питър Финли оставяше четири чувала зоб до вратата. Татко загребваше шепи зоб, изсипваше го от ръка в ръка и духаше сламата, докато върху дланта му останеше купчина овес. Доволен беше, ако в сеното имаше повече зърна.

— Добър е — казваше той тогава.

Той пресипваше чувалите в газени тенекии и изглежда разпиляваше доста върху пода на плевнята, защото вечер бащата на Джо идваше с четка и торба за трици, помиташе внимателно всяка сламка и отнасяше торбата в къщи. По този начин той се опитваше да спаси кравата и коня си. Чувал сено струваше 1 лира, ако го намериш, а това беше неговата седмична надница и той не можеше да го купува. Джо ходеше в гората и режеше блатна трева, но блатата пресъхнаха и тревата изчезна бързо.

Джо и аз непрекъснато говорехме за конете, които бяхме видели да падат. Измъчвахме се с ужасни описания за бавната смърт из пасбищата и гората около нас.

Не мога да си спомня защо, но смъртта на животните в пасбищата не ни действуваше така тягостно, както смъртта на товарния добитък по пътищата. Струваше ни се, че тези животни са изоставени, без приятели, натирени, за да умрат, докато добитъкът и конете от пасбищата си имаха стопани, които страдаха заедно с тях.

moga_da_preskacham_lokvi_susha.png

През горещите летни нощи, когато небето се червенееше дълго след залеза на слънцето, Джо и аз слизахме до коритото край пътя, за да наблюдаваме животните. Конете идваха през вечер, защото можеха да преживеят два дена без вода. Кравите идваха всяка вечер, но постепенно те измираха около коритото, защото не можеха да извървяват толкова дълги разстояния колкото конете.

Една вечер ние седяхме, загледани в залеза, и чакахме конете. Пътят минаваше право през гората, после излизаше на открито и изчезваше зад едно възвишение. На хълма се издигаха няколко изсъхнали евкалиптови дървета и техните силуети се очертаваха рязко върху червеното небе. И най-силните ветрове нямаше да успеят да раздвижат мъртвите им клони, нито пролетта щеше да ги покрие с листа. Те протягаха към червеното небе мъртвешки пръсти, неподвижни като смъртта. След известно време на хълма, върху който стояха евкалиптите, се показаха конете. Те минаха бавно под дърветата и се запътиха към нас. Синджирите на шиите им подрънкваха, а копитата чаткаха по камъните.

Заслизаха от хълма — около двадесетина по-млади и по-стари коня, с провесени глави. Всички вървяха несигурно и се препъваха. Щом подушиха водата на далечното корито, те повдигнаха глави, стегнаха се и препуснаха в нестроен галоп. В своя бяг конете не се доближаваха един до друг, защото ако някой от тях се препънеше и паднеше, той щеше да повлече със себе си и други, а веднъж паднали, те никога нямаше да се изправят отново. Затова тичаха на разстояние един от друг.

Никой от тези коне не беше лягал от месеци. Някои препускаха равномерно, други се клатушкаха леко, но всеки се пазеше настрана от другия.

Когато зърнаха коритото, някои изцвилиха, други ускориха крачката си. Имаше една кестенява кобила, толкова слаба, че ребрата й се брояха, а костите й се очертаваха и стърчаха, сякаш всеки момент щяха да пробият сухата й кожа. Изведнъж тя обърка стъпките си, краката й се разтрепериха и се подгънаха род нея. Тя не се препъна — просто се строполи. Падна малко наклонена напред и ноздрите й се удариха в земята, преди животното да се търкулне настрани.

Кобилата полежа един миг неподвижно, после направи отчаяно усилие да се изправи: повдигна предните си крака и с помощта на задните се помъчи да стане, но те се огънаха и тя отново падна настрани. Изтичахме към нея. Тя повдигна глава и се загледа към коритото. Дори когато застанахме до нея, тя продължи да гледа натам.

— Хайде! — извиках на Джо. — Трябва да я вдигнем. Една глътка вода ще й възвърне силите. Погледни слабините й — суха е като кокал. Да я хванем за главата.

Джо застана до мен. Поставихме ръце под шията й и се опитахме да я повдигнем. Тя не се помръдна — само дишаше тежко.

— Остави я да си поеме дъх — посъветва Джо, — може би тогава ще се вдигне.

Стояхме до кобилата в сгъстяващия се мрак и не можехме да се помирим с факта, че тя трябва да умре. Бяхме раздразнени, изплашени и изпълнени с гневно негодувание. Искаше ни се да си вървим в къщи, но се страхувахме да тръгнем, защото щяхме да отнесем със себе си мъчителната картина на умиращата в нощта кобила.

Сграбчих главата й. Джо я удари по задницата. Започнахме да й подвикваме. За миг кобилата се помъчи да се изправи, после падна назад, отпусна глава върху земята, а от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вопъл.

Не можехме да издържим тази гледка.

— Какво, по дяволите, правят всички? — изкрещя Джо ядосано и погледна пустия път, като че ли очакваше отнякъде да се втурнат силни мъже с въжета и да ни помогнат.

— Трябва да й дадем вода — казах отчаяно, — да донесем кофата.

— Отивам — каза Джо. — Чакай тук. Къде е?

— В плевнята.

Джо хукна към нас, а аз седнах на земята до кобилата. Чувах бръмченето на комарите и на по-тежките бръмбари във въздуха. В дърветата цвъркаха прилепи. Другите коне бяха утолили жаждата си и сега се изнизваха бавно край мен, запътени към далечни места, където все още можеше да се намери някой случаен стрък трева. Приличаха на конски скелети, обвити в кожа. Долавях дъха им — дъх на плесенясала земя.

Джо се върна с кофата. Напълнихме я от коритото, но тя беше много тежка и Джо не можеше да я носи сам. Аз му помагах. Пренасяхме я метър по метър. Уловили дръжката й, ние мятахме кофата напред, после отивахме пред нея, протягахме ръце назад и после пак замахвахме напред и така, след като повторихме тези движения двадесетина пъти, стигнахме до кобилата.

Когато се доближихме, чухме жадното й цвилене. Оставихме кофата пред нея, тя потопи бърни и засмука с такава сила, че пред очите ни нивото на водата за миг спадна и кофата се изпразни. Донесохме друга, тя изпразни и нея по същия начин, после още една… Аз капнах от умора. Паднах и нямах сили да се изправя. Лежах до кобилата напълно изтощен.

— По дяволите! Сега трябва да поя и тебе — каза Джо.

Той седна до мен и загледан в звездите, стоя дълго така, без да се движи и говори. Единственият звук, който чувах, беше дълбокото тъжно дишане на коня.