Алан Маршал
Мога да прескачам локви (20)

XX

След всяко по-продължително скитане из гората се връщах в къщи изтощен и това тревожеше татко. Един ден той каза:

— Недей ходи толкова далеч, Алън. И тук наблизо има гора.

— Но няма зайци — отвърнах аз.

— Не, няма — той, се загледа замислено в земята. — Трябва да ходиш на лов, нали?

— Не, не трябва, но обичам. Всички момчета ходят. Обичам да излизам с Джо. Той спира, когато се уморя.

— Да, Джо е добро момче — съгласи се татко.

Той се умълча и аз побързах да го уверя:

— Умората няма значение.

— Да, вярно е. Ти наистина трябва, да премериш силите си със съдбата. Във всеки случай захвърляй всичко и лягай, щом се почувствуваш уморен. Дори и на най-добрия кон се полага почивка, когато склонът е стръмен.

Татко спести малко пари и започна да следи обявите за оказионни продажби в „Ейдж“. Един ден той написа писмо и след няколко седмици отиде до Балунга, откъдето се върна с един инвалиден стол, изпратен по влака.

Когато си дойдох от училище, столът вече стоеше на двора. Погледнах го смаян.

— За тебе е. Скачай на седлото и го пришпорвай! — извика татко от задния двор.

Столът беше тежък и тромав, направен без оглед да се спести нещо от теглото му. Отзад имаше две велосипедни колела, по-големи от нормалните, а отпред едно малко, прикрепено към рамката чрез излята вилка. Две дълги дръжки, по една от всяка страна на седалката, бяха прикрепени върху пръчки, съединени с коленчатия вал на оста. Дръжките се движеха напред-назад последователно: когато едната отиваше напред, другата се връщаше назад. Дясната ръчка имаше приспособление, с помощта на което предното колело се въртеше наляво или надясно.

Необходими бяха доста усилия, за да се подкара столът, но веднъж задвижен, той се управляваше леко с ритмични движения на ръцете.

Качих се в него и поех из двора — първоначално с тръскане и подскачане, но скоро се научих за миг да отпускам дръжката на края на всяко завъртване и столът започна да се движи плавно като велосипед.

След няколко дни вече препусках по шосето, а ръцете ми се движеха като бутала. Ходех на училище със стола, а моите съученици започнаха да ми завиждат. Те се катереха по него, за да се повозят заедно с мен. Едни сядаха на колената ми, други се настаняваха на вилката. Седналият отпред улавяше дръжките малко по-долу от мен и ми помагаше при въртенето. Наричахме това „отработване на возенето“ и аз качвах всеки, който си отработваше разходката.

Ръцете на момчетата обаче не бяха тренирани от патерици, те бързо се уморяваха и ме оставяха да въртя ръчките без тяхна помощ.

Инвалидният стол разшири обсега на моето придвижване и аз вече можех да стигам до река Турала. Реката беше на три мили от нас и аз я виждах само на празниците на неделното училище или когато татко имаше натам път с двуколката.

Джо ходеше често на реката да лови змиорки и сега аз можех да го придружавам. Връзвахме двете бамбукови въдици зад седалката, слагахме при краката чувал от захар за змиорките и потегляхме. Джо сядаше отпред и действуваше с кратки бързи движения, а аз улавях дръжките по-нагоре и въртях с по-бавен и по-продължителен замах.

Събота вечер винаги отивахме за риба. Тръгвахме късно следобед и пристигахме при Мъкелъмовата дупка преди залез слънце. Мъкелъмовата дупка беше дълга тъмна ивица вода, дълбока и спокойна. Бреговете й бяха обрасли с евкалипти, чиито могъщи клони се протягаха над водата. Стволовете бяха възлести и изкривени, обгорени от горски пожари, а някои носеха дълги листообразни белези, останали от времето, когато някой чернокож обитател на гората бе обелил кората, за да си направи кану.

Около тези белязани дървета ние с Джо измисляхме различни истории. Изследвахме усърдно кората, търсехме следи от каменната секира, която е била използувана при отделянето на кората от стъблото. Някои от белезите бяха малки: не надминаваха детски ръст, и ние знаехме, че кората е била използувана за колумони — плоски табли, в които туземците приспиваха бебетата си или носеха набраните плодове и корени.

Водите на Мъкелъмовата дупка докосваха огромните, свити на кълбо корени на едно такова дърво. В тихите нощи, когато нашите плавки лежаха неподвижно върху лунната пътека на реката, тъмната повърхност до краката ни изведнъж се раздвижваше и ръбът на образувалите се вълнички заблестяваше, после се разтваряше и над водата се показваше птицечовката. За миг тя ни разглеждаше с острите си очички, после извиваше тяло и се връщаше в дупката си сред подводните корени на старото дърво.

Птицечовките обичаха да плуват нагоре срещу течението на реката, а после се спускаха назад с глави, обърнати все още към течението, за да посрещат червеите и ларвите, които то носеше. Понякога ги взимахме за риби, защото при плуването им над водата се виждаха само извитите им гърбове. Тогава хвърляхме въдиците си към тях, а ако някоя захапеше, ние я измъквахме на брега, опипвахме кожата й и си казвахме колко много бихме искали да я имаме, после я пускахме обратно във водата.

В дупките под дървото живееха и водни плъхове. Те измъкваха миди от тинята на дъното, чупеха черупките върху гладката повърхност на някой голям корен, а ние събирахме парченцата и ги носехме в къщи на домашните птици.

— Най-хубавото нещо за птиците — казваше Джо, но той винаги си служеше със суперлативи. Например той описваше моя инвалиден стол като „най-доброто нещо, произведено някога“, и се питаше защо не организират спортни състезания с инвалидни столове.

— Ти лесно ще станеш шампион — ме уверяваше Джо. — Да кажем, че застанеш на стартовата линия заедно с другите. Това няма никакво значение, защото никой не притежава такива силни ръце. Ще ги обърнеш като нищо.

Така разправяше Джо, докато, седнали един срещу друг, ние движехме ритмично ръце на път за реката. Тази вечер бяхме в чудесно настроение, защото имахме „кълбо“.

Да се ловят змиорки с въдица е приятно, но с кълбо преживяването е далеч по-интересно, при това удоволствието и уловът са много по-големи.

„Кълбото“ се прави от червеи, нанизани на дълъг вълнен конец, докато се получи един червей от няколко ярда. Този тежък шнур от червеи се навива на кълбо и се закачва на въдицата. Поплавъка не се поставя. „Кълбото“ се хвърля във водата и щом потъне на дъното, почти веднага някоя змиорка го захапва и пилообразните й зъби се заплитат във вълнения конец.

Почувствуваш ли теглене на въдицата, измъкваш с рязко движение змиорката от водата и тя пада заедно с кълбото на брега до теб. Трябва бързо да я сграбчиш, иначе тя може лесно да се изплъзне обратно във водата, прерязваш с нож врата й и я хвърляш в чувала.

Змиорките са слузести и лесно се изплъзват. Понякога се случваше да измъкнем две едновременно и двамата с Джо се хвърляхме, улавяхме ги, изпущахме ги и пак се хвърляхме върху тях. Докато чакахме рибата да клъвне, ние търкахме дланите на ръцете си с пръст, за да не ни се изплъзват уловените веднъж змиорки. Размесен със слуз, прахът скоро се превръщаше в кал и след известно време трябваше да измиваме ръцете си и отново да ги натриваме със суха пръст.

Стигнахме до старото дърво, запалихме огън и сложихме да кипне чайникът, в който мама предварително бе поставила чай и захар. Наблюдавахме как ято диви патици се приближаваше бързо, като се движеше срещу течението на реката, и следваше прилежно всеки завой, но после рязко се вдигна, щом ни зърна.

— Страшно много патици има по тази река — каза Джо със сандвич от дебело парче сланина и хляб в ръка. — Съгласен съм да ми дават по едно пени на патица, да кажем, оттук до Турала.

— Колко мислиш, че ще събереш? — попитах аз.

— Най-малко сто лири — отвърна Джо. Той винаги боравеше с кръгли числа.

За Джо сто лири бяха цяло състояние.

— Човек няма да знае какво да ги прави! Всичко можеш да си купиш със сто лири.

Темата беше вълнуваща.

— Можеш да си купиш пони — казах аз — и седла! Ех! Ако искаш, можеш да си купиш и книга… Е, дори да я дадеш на някого и той да не ти я върне, това няма да има значение.

— О, лесно ще си я вземеш, нали ще знаеш у кого е?

— Може и да не знаеш — настоявах аз, — човек не винаги помни на кого е дал книги.

Изтърсих трохите от ръката си във водата. Джо каза:

— Не плаши змиорките! Те са ужасно страхливи, още повече че тази нощ има източен вятър, а те не кълват, когато той духа.

Джо се изправи, наплюнчи пръст, като го пъхна в уста, после го вдигна във въздуха и постоя така известно време.

— Да, източен, правилно. Студенее ми от източната страна.

Но змиорките кълвяха повече, отколкото Джо предполагаше. Щом извадих „кълбото“ от тенекиената кутия, в която го държахме, и го хвърлих в реката, почувствувах теглене на въдицата. Дръпнах пръчката нагоре и изтеглих „кълбото“ и закачената за него змиорка на брега. Тя се преметна върху тревата и запълзя към водата като змия.

— Дръж я! — изкрещях аз.

Джо я сграбчи и тя се заизвива в ръцете му, докато аз отварях ножчето. Прерязах гръбнака й над врата и я пуснах в чувала, поставен до огъня.

— Ето първата! — със задоволство каза Джо. — Източният трябва да е утихнал, което е добре. Тази вечер ще имаме богат улов.

В единадесет часа бяхме уловили вече осем змиорки, но Джо искаше десет.

— По-добре е да са десет — разсъждаваше той. — По-добре звучи, като кажеш „снощи уловихме десет“, отколкото „уловихме осем“.

Решихме да останем до дванадесет часа. Луната беше изгряла и светеше доста силно, за да ни сочи на връщане пътя. Джо събра още дърва. Беше студено, а ние нямахме топли дрехи.

— Хубаво нещо е огънят! — казах аз и започнах да хвърлям сухи клони, докато пламъците се издигнаха високо над главите ни.

Джо пусна наръча дърва, който държеше, и хукна към раздвижилата се въдица. Той метна змиорката на брега. Тя падна близо до огъня, а кожата й блесна сребристочерна, когато се изви, за да избяга от топлината.

Това беше най-голямата змиорка, която някога бяхме улавяли. Хвърлих се върху й, но тя се изскубна и се плъзна към водата. Търках отчаяно ръце в пръстта и запълзях подир нея, но Джо беше пуснал пръчката и успя да я сграбчи точно на ръба над водата. Змиорката се извиваше в ръцете му, въртеше глава и опашка. Джо я стискаше ожесточено, но в края на краищата тя успя да се измъкне из ръцете му и падна на земята. Той се метна върху й точно когато тя се гмурваше в реката, подхлъзна се в калта и падна до кръста във водата.

Обикновено Джо не ругаеше, но сега започна да проклина високо. Изглеждаше много смешен, застанал така до кръста във водата, но аз не смеех да се усмихна. Той изпълзя на брега, изправи се, разпери ръце и загледа локвата, която се образуваше около краката му.

— Ще ям калай за това — гласът му звучеше загрижено, — дявол да го вземе, да! Трябва да си изсуша гащите на всяка цена!

— Свали ги и ги изсуши на огъня — предложих. — Ще стане бързо. Ей, как ти се изплъзна!…

Джо се обърна и погледна реката.

— Най-голямата змиорка, която съм виждал в живота си. Не можех да я обхвана с ръце. А тежка!… Божичко! Колко тежка беше! Ти усети ли я?

Това беше чудесен повод да съчиним нещо, което не можеше да се провери, и ние здравата се заловихме за него.

— Цял тон — казах аз.

— Положително — съгласи се Джо.

— А как се мяташе — възкликнах аз, — бореше се като змия!

— Обви се около ръката ми и помислих, че ще я счупи — Джо спря и започна да събува панталоните си с такава бързина, като че ли някаква голяма мравка го беше полазила. — Ей! Трябва да ги изсуша!

Забих края на един чаталест клон в земята и го наклоних към огъня, където панталоните щяха да изсъхнат по-бързо на излъчващата се топлина.

Джо извади от джобовете си парче наквасена връв, пиринчена топка от брава и няколко топчета, постави ги на земята, после окачи панталоните на клона и започна да танцува край огъня, за да се стопли.

Метнах кълбото обратно в реката с надежда да уловя змиорката, която току-що бяхме изтървали, и когато най-сетне почувствувах тегленето, дръпнах пръчката с такава сила, сякаш вдигах огромна тежест.

Гърчещата се змиорка, увиснала на кълбото, блесна високо във въздуха над главата ми и падна зад мен право върху клона, на който висяха панталоните на Джо. Панталоните се намериха в огъня.

Джо се хвърли към пламъците, но се дръпна бързо, защото горещата вълна го парна в лицето. Той вдигна ръка, за да закрие лице, и се опита да издърпа панталоните с другата. После започна да тича около огъня и да ругае ожесточено. Най-сетне се сети, грабна въдицата от ръцете ми и се опита да достигне с нея пламтящите панталони и да ги измъкне. Той наистина успя да напъха края на въдицата под панталоните и уплашен, че беше загубил толкова време, замахна така нервно, че панталоните излетяха нагоре над пламъците, описаха огнена дъга върху нощното небе, а после, освободени от въдицата, цопнаха със свистене и кълбета пара във водата.

С угасването на пламъците потъмня и лицето на Джо. Черното петно на потъващите панталони се виждаше известно време върху блясъка на неспокойната вода, после изчезна, но наведен над водата, подпрял ръце на колене, Джо продължаваше да гледа, а огънят хвърляше розови отблясъци върху голия му задник.

— Боже мой! — промълви той.

Когато дойде на себе си и можеше да говори за нещастието, той заяви, че трябва веднага да се връщаме. Изгубил всякакво желание да улови десет змиорки, той се тревожеше само за това, че могат да го видят без панталони.

— Ходенето без панталони е забранено със закон каза той сериозно. — Ако ме види някой, свършено е с мен. Заловят ли те без панталони, веднага те напъхват в дранголника. Ето Стария Добсън (Джо имаше предвид един местен състезател по колоездене, който наскоро беше откачил) отиде в Мелбърн, мина през града гол и го затвориха, дявол знае за колко време. Трябва да си вървим! Поне да нямаше пълнолуние…

Бързо завързахме въдиците за стола, поставихме чувала със змиорките на стъпалото и потеглихме. Джо седеше на коляното ми, потънал в мрачно мълчание.

Товарът ми беше тежък и когато стигахме някое възвишение, Джо трябваше да слиза и да бута. Но хълмовете не бяха много и аз започнах да въртя все по-бавно и по-бавно.

Джо се оплакваше, че му е студено. Мен ме топлеше усиленото въртене на ръчките и освен това Джо ми пазеше завет от насрещния вятър. Той обаче трябваше да пляска голите си крака през цялото време, за да ги топли.

На една дълга, права отсечка от пътя, видяхме светлините на приближаваща се двуколка. Чуваше се и чаткането на конски копита. Казах на Джо:

— Струва ми се, че е сивият кон на стария О’Конър.

— Той ще е — каза Джо, — спирай! Не знаеш кой може да е с него, слизам. Ще се скрия ей там зад дърветата. Той ще помисли, че си сам.

Спрях стола край пътя. Джо изтича през тревата и изчезна зад тъмната групичка дървета.

Седях и гледах приближаващата се двуколка, доволен да почина малко и да помисля за пътя, който ми предстоеше още — леките места, дългите възвишения, нашата ливада и последното усилие пред къщи.

Фенерите на двуколката приближиха, каруцарят дръпна поводите и конят тръгна ходом. Когато се изравни със стола, той извика „стой“ и конят спря. Човекът се надвеси от седалката и се взря в мен.

— Добър ден, Алън.

— Добър вечер, мистър О’Конър.

О’Конър преметна юздите върху ръката си и затърси лулата си.

— Къде си бил?

— На риба.

— На риба? — извика той. — Бога ми! — той мачкаше тютюна между дланите си и мърмореше: — Чудя се за какъв дявол дете като тебе скита насам-натам посред нощ с тази проклета измишльотина. Ще се пребиеш, внимавай, казвам ти! — той повиши глас. — Някой пиян ще те прегази като нищо — да знаеш, така ще стане!

Той се наведе над калника и плю на земята.

— Да пукна, ако мога да разбера твоя старец. И мнозина други не могат да го разберат. Сакато дете като тебе трябва да лежи в леглото си! — той сви рамене с негодувание. — Е, слава богу, това не е моя грижа! А намира ли ти се кибрит?

Смъкнах се от стола, развързах патериците, прикрепени отстрани на седалката, и му подадох кибрит. Той драсна клечка и я приближи до лулата си. Пламъкът над нея ту се разгаряше, ту угасваше, докато той дърпаше ожесточено и издаваше гърлени звуци. После ми подаде кутията, вдигна глава и продължи да дърпа стърчащата от устата му под прав ъгъл лула. Най-сетне тя лумна с ярък блясък.

— Да, всеки с грижите си. Ето аз, с тоя ревматизъм в рамото, нещо ужасно. Разбирам какво значи… — Той събра поводите, после спря и попита: — Как вървят работите на твоя старец напоследък.

— Много добре — отвърнах, — обяздва пет коня на мисис Карутърс.

— На мисис Карутърс!… — изсумтя г-н О’Конър. — По дяволите! — после добави: — Попитай го ще вземе ли моята тригодишна кобилка. Трябва да я обязди. Кротка е като агне. Колко взима?

— Тридесет шилинга.

— Много е — каза той твърдо, ще му дам една лира — достатъчно е. Тя няма да му отвори работа за пет пари. Питай го!

— Добре — обещах аз.

Той дръпна юздите.

— Да пукна, ако знам защо дете като тебе се скита нагоре-надолу в такава мръсна нощ — мърмореше той. — Дий!…

Конят се изправи и потегли.

— Е, хайде…

— Лека нощ, мистър О’Конър.

След като той отмина, Джо се показа измежду дърветата и затича към мене.

— Съвсем вкочанясах — измърмори нетърпеливо той. — Ако си свия краката, ще се счупят. Защо стоя толкова дълго? Хайде да тръгваме! Бързо!

Той се покатери върху коляното ми и ние отново потеглихме. Джо трепереше здравата между тревожните си и гневни възклицания за изгорените, панталони.

— Мама ще изстине, като ме види. Имам само един чифт още и дъното им е пробито.

Опрял чело върху гърба на Джо, аз дърпах и бутах ръчките с всичка сила. Столът подскачаше по неравния път, дългите въдици потракваха една в друга, а змиорките в чувала при краката ни се плъзгаха ту на едната, ту на другата страна.

— Едно поне успях да сторя — утешаваше се Джо, — извадих всичко от джобовете, преди панталоните да изгорят.