Алан Маршал
Мога да прескачам локви (28)

XXVIII

След чая разчистиха масата и запалиха лампата, която висеше на една верига, спусната от тавана. Тед внесе касата с бира и двамата с Питър пресметнаха на един лист хартия колко трябва да заплати всеки гост за пиенето.

— Да скършим гърлото на една бутилка, преди да дойдат другите — предложи Тед, като уточниха цифрата. Питър се съгласи.

Г-жа Уилсън заведе двете момчета да си легнат в съседната стая. Оттам се чу бебешки плач, но подир малко затихна и скоро тя излезе, като закопчаваше блузата си. Междувременно двамата секачи бяха пристигнали и вече седяха на една пейка край масата. Начинът, по който поздравиха мисис Уилсън, показваше, че я обичат.

— Днес здравата се трепахме с онези клинове, госпожа — й каза единият от секачите, прострял големите си ръце върху масата, сякаш тежаха толкова, че не можеше да ги крепи сам.

— Как върви сеченето? — попита Тед.

— Не зле. Работим с такива дървета, които се цепят на четири. Те са най-изгодни.

Чудех се защо дърво, което може да се разцепи на четири, е най-изгодно и реших да попитам, но в този момент пристигнаха Артър Робинс и останалите трима секачи. Тед започна да пълни наредените на масата канчета.

Всеки носеше своето канче и въпреки че бяха различни по големина, Тед наливаше по равно количество бира на всеки.

След няколко тура Принц Прескът засвири на хармоника. Той кършеше рамене малко пресилено, отвреме навреме отмяташе глава и изпъваше ръце, а хармониката подскачаше напред-назад, после отново я свиваше и прибираше към себе си. Сегиз-тогиз Принц изтананикваше някой куплет от песен, колкото да изпробва гласа си със задъханите звуци на инструмента.

— Загрява — тихо ми каза Артър Робинс.

Артър седеше до мен върху сандъка край огъня.

Благородната разбираща усмивка не слизаше от лицето му. Той обичаше песни, които „ти бъркат в душата“, както той казваше, и настояваше Принц да изпее „Буйният момък от колониите“.

— Какво му става тази вечер? — извика раздразнено той, когато Принц, погълнат от „Валета“, не го чу. Давай „Буйният момък от колониите“ — настоя отново той, този път по-високо, — по дяволите това, което свириш!

Хармониката изхриптя и спря.

— Дадено — каза Принц, — почваме!

Той запя. Артър се наведе напред, устните му беззвучно повтаряха думите, а очите му блестяха от удоволствие.

Момъкът буен, в колониите роден,

се зовеше Джек Дулен,

родът му бе честен и беден,

бе родом от Касълмен.

 

На баща си надеждата беше,

на майка си — радостта,

момъкът буен от колониите

бе на двамата гордостта.

Тази беше любимата песен на татко. Когато в къщи се съберяха мъже и пийнеха малко, той стъпваше на пейката и я запяваше. Стигнеше ли до рефрена, винаги изкрещяваше: „Ставайте, когато се пее това! Станете на крака, хора!“ И така, щом Принц започна припева, аз взех подпрените до стената патерици, изправих се и извиках бързо и настойчиво на Артър:

— Стани!

— Ей богу, ще стана, момче! — отвърна учудено той, изправи се на крака, удари с канчето си по масата и вдигнал брадясало лице, вля в хора своя могъщ глас, който би могъл да принадлежи на някой великан. Аз пеех заедно с него, гласът ми беше слаб и необработен, а Питър, Тед и секачите също станаха и запяха. Всички пеехме прави, мъжете удряха с канчетата си по масата, както бе направил Артър, а мисис Уилсън, скръстила ръце на гърди, шепнеше учудено:

— Господи!…

Тръгвайте с мен към върхарите сини

заедно да мъстим, заедно да погинем.

Ще бродим в полята, ще летим като птици,

презрели и робство, и живот в белезници.

— Е, това е песен! — каза пресипнало Артър, седна и подаде канчето си за още бира. — Вдъхва кураж на човек, когато той вече не вижда края на теглата си.

Песента изпълни Питър с желание да развълнува на свой ред компанията. Той беше твърде зает с пиене, за да прахосва време за шотландски песни, но знаеше два стиха от една поема на Адам Линдси Гордън и през цялата, вечер ги повтаряше почти с благоговение.

Тези стихове му хрумнаха, както беше застанал прав, за да напълни канчето от бутилката. Той спря да налива и улови бутилката и канчето в ръце, втренчи поглед в насрещната стена и издекламира стиховете с дълбок, прочувствен глас:

Между небе и вода Клоун приближава и я догонва,

ясно прозвънват стремената на коня…

Известно време след като млъкна, той продължаваше да гледа стената. Артър го наблюдаваше, замислено сбърчил вежди.

— Още язди Клоун — заключи той, после прехвърли вниманието си върху канчето.

Щом се съвзе от своята разходка из поезията, Питър изпита желание да обясни цитата:

— Разбирате значението, нали? Някои не могат. Този Клоун скача прекрасно. Той се затичва отдалеч, виждате ли го, и лети над изпълнения с вода трап като птица. Кобилата се е вдигнала преди него, но Клоун я настига по време на скока — той е бърз. Това иска да каже с „между небе и вода“. Те стъпват едновременно. Другият кон е уморен — бас можеш да сложиш, — залита и стремената им се удрят едно в друго. Очевидно Клоун е хубав, добре трениран кон, с дълги крака. Бих искал да видя човека, който го е съчинил.

Той погълна канче бира и измляска с уста, загледан в празния съд в ръката си.

Не мина много и вече никой не можеше да спре Принц. Той пя „Лицето върху пода на бара“, „Товарният вагон напред“, „Какво ще ми купиш, татко?“

Всяка песен извикваше сълзи в очите на г-жа Уилсън.

— Хубави са, нали? — хълцаше тя. — Знаеш ли още?

— Да, мисис Уилсън, зная още много — Принц навеждаше скромно глава. — Аз ги уча навсякъде.

— Знаеш ли „Съдбоносна сватба“? — попита тя и се наведе обнадеждено към него.

— Не, тази не я знам, г-жа Уилсън. Но ще я науча. Непременно ще я намеря. Зная, „Ангелите ще играят ли с мен“. Искате ли да я чуете?

— О, да! — каза мисис Уилсън. — Звучи добре — тя се обърна към Питър и Артър, които спореха дали впряг биволи тегли повече от впряг коне. — Вие двамата там, по-тихо сега! — настоя тя. — Принц ще пее една хубава песен. После ще спорите. Карай, Принц!

Питър отпусна ръката си, с която подчертаваше своето становище, и се нагласи удобно.

— Добре! Почвай, Принц! — Той се облегна на стола си, леко наклонил глава, и измърмори: — Освобождавай спирачките…

Принц се поизправи и обяви заглавието.

— „Ангелите ще играят ли с мен“.

Той се наведе над хармониката, която изплака под превитото му тяло, после се изправи, отметна коса назад с тръсване на глава и започна да пее носово:

В двор, пълен с деца и безгрижни игри,

момиченце тъжно стои от зори:

така му се иска да играе с децата,

да припка със тях, да го слушат краката.

Щом падна нощта, рой ангели долетяха,

с тях литна детето, чиито устни мълвяха:

Гласът на Принц затрепера на припева.

— Мамо, когато литна в небето,

ангелите ще играят ли с мен?

Ще казват ли, че им преча, че съм саката,

както говорят тук в двора децата?

Мамо, когато литна в небето,

ангелите ще играят ли с мен?

 

Принц седна, уверен, че ще последват аплодисменти, но Питър се изправи, леко олюляващ се на краката си, изпъчи се и удари с юмрук по масата, а лъскавата му брада щръкна върху войнствената му брадичка.

— Това е най-тъжната проклета песен, която съм чувал, но ти не трябваше да я пееш пред това момче тук — той драматично насочи пръст към мен и го размаха, за да подчертае думите си. — Не е песен за пред него. — После се обърна и се наведе към мен. — Забрави я, Алън!

Той седна тежко и си наля бира.

— „Между небе и вода Клоун приближава и я догонва“… — измърмори той.

Това избухване ме изненада. Не свързах песента със себе си. Вълнувах се от нещастието на малкото момиченце и исках да съм там, за да играя с него. Докато Принц пееше, аз мислено пердашех всяко дете, което не искаше да играе с него. Чудех се защо тя сама не ги е поставила на място и заключих, че трябва да е била много малка. Но и през ум не ми мина да се сравнявам с нея.

Принц се смути. Той се готвеше за овации, а Питър го критикуваше.

— Какво има? — запротестира той пред Артър. — Песента е хубава. Алън знае, че е сакат, нали? И ние го знаем.

Артър се изправи, наведе се през масата и каза поверително на Принц:

— Тук грешиш, Принц! Той не знае, че е сакат — Артър размахваше пръст, за да подчертае всяка дума. — И сто години да стане, пак няма да го знае.

Той се изпъчи, вдигна брадичка и с плътно стиснати устни изгледа строго Принц. Той очакваше възражения от негова страна и се приготви да спори, обаче Принц се усмири неочаквано и неговото държание промени тона на Артър.

— Не казвам, че песента е лоша — добави Артър, но защо да го навеждаме на мисли, които минават само на глупаците през ум.

Принц се съгласи, че е по-добре аз никога да не мисля като глупаците.

— О, боже мой! — възкликна мисис Уилсън, която слушаше. — Винаги казвам, че е по-добре да не знаеш какво ти е. Хора с рак и… ох, ужасно, ужасно…

Артър я погледна замислено, сви рамене и каза на Принц:

— Изпей нещо друго! Какво ще кажеш — нещо за душата, а? Знаеш ли онази за Бен Хол? Това се казва човек! Изпей ни я!

— Не й знам думите, Артър. Как започва?

Артър пое дъх, заби брадичка ниско в гърдите си.

— „Само разбойниците богаташи се страхуват от Бен Хол“ — запя той с треперещ, несигурен глас, после спря и избърса уста с опакото на ръката си. — Това е всичко, което знам, но дяволски хубава песен е. Трябва да я научиш!

— Бих искала да изпеете „На мястото на маминия портрет има друг“ — помоли г-жа Уилсън.

— Бога ми! — извика Артър презрително и побърза да обърне едно канче бира.

— Чух тази песен на концерт в Балунга — каза единият от секачите. — Щяха да съборят салона. Певецът беше дошъл специално от Мелбърн. Забравих името му, но минава за голям певец. Плащат му за това.

— Зная два куплета — каза Принц, — чакайте да видим дали ще налучкам мелодията. Пял съм я веднъж, но… е, как започваше?

Наклонил глава на една страна и притворил очи, той слушаше звуците, които изтръгваше от хармониката, после се усмихна и кимна.

— Така е, налучках я.

— Тихо сега — мисис Уилсън погледна Питър и Тед, който разговаряха, без да се слушат един друг.

— … Седлото беше малко разбито, коланът му не струваше, но аз го сложих в каруцата — гласът на Тед подсказваше, че думите му са поверителни.

— … Купих сивия за един петак — Питър държеше канчето с бира на няколко инча от устата си, без да откъсва поглед от стената. — През нощта го яздих двадесет мили…

— Седлото беше от Куинсланд — прекъсна го Тед и напълни канчето си.

— Окото не му мигна — каза Питър.

— Купих нов колан — продължи Тед.

— Дори не се изпоти — обясняваше Питър на стената.

— Е, след това… — Тед наближаваше кулминационната точка на своя разказ.

— Ей, вие двамата, млъкнете! — каза Артър. — Госпожата иска да чуе една песен.

Питър и Тед изгледаха Артър, като че ли го виждаха за пръв път.

— Какво… — започна Тед.

— Принц ще пее нова песен.

— Е, хайде почвай — съгласи се Питър добродушно. Той подпря гръб на облегалката на стола си и се загледа в тавана. — Слушаме.

Принц започна да пее:

Ела, дете мое, кажи защо плачеш?

Не виждаш ли, че твоят татко тъжи?

Готов съм на всичко да бъдеш щастлива,

усмихни се сега, ела ми кажи.

И тя отговори на своя баща:

— Ти си най-скъпият за мен на света,

но да ми кажеш те моля горещо,

чий е портретът на стената отсреща.

Всички слушахме Принц с внимание. Дори Питър се обърна и го погледна. И уверено се присъедини към припева:

Тоз портрет не е на мама,

това е друга, непозната дама

и макар да се усмихва, усмивката не е съща,

не е сладка като на мама и в нашта къща

не трябва друг портрет там да се слага.

Мисис Уилсън тихо плачеше. Принц започна втория куплет:

Да, мое дете, това е една хубава дама,

от днес тя ще бъде за теб твоя мама,

ще бъде с теб мила и много добра,

ще я обикнеш заради своя баща.

Докато Принц пееше, Артър изпи две канчета бира, а когато песента свърши, той ме осведоми мрачно:

— Мъж, който се жени втори път, не е с ума си.

Уморен, аз заспах на стола. Пеенето продължаваше. Питър ме събуди, след като всички, се бяха разотишли. Гласът му звучеше като на проповедник, който започва служба.

— Ставай! Ставай и върви след мен!

Отидохме под навеса, където той вече беше приготвил леглата ни. Аз се мушнах в чувалите, но Питър остана прав и опрял ръка на една от подпорите, леко се полюляваше. Изведнъж той вдигна глава и се обърна към нощта:

Между небе и вода Клоун приближава и я догонва,

ясно прозвънват стремената на коня…