Алан Маршал
Мога да прескачам локви (25)

XXV

Тази вечер спряхме да нощуваме в една изоставена дърварска колиба. Питър разпрегна конете и извади чифт букаи и един звънец от торбата, която носеше в каруцата.

Повдигнах звънеца. Беше тежък, петфунтов звънец с плътен, звучен тон. Разлюлях го и се заслушах в звъна, който винаги свързвах с ясно горско утро, влажни от роса листа и птичи песни. Пуснах звънеца върху земята — разстоянието беше само няколко инча, но Питър, който смазваше букаите, извика сърдито:

— По дяволите! Недей! Не трябва да го пускаш. Ще се повреди. Дай да видя! — и протегна ръка към звънеца.

Вдигнах звънеца от земята и му го подадох.

— „Монган“, най-хубавият звънец в Австралия — измърмори той, като го разглеждаше внимателно, — платих една лира за него и не го давам за пет. В ясно утро се чува от осем мили.

— Татко казва, че звънецът „Кондамайн“ е най-хубав.

— Да, знам. Баща ти е от Куинсланд. От „Кондамайн“ конете оглушават — много е силен. Ако слагаш редовно кондамайнов звънец на някой кон, той непременно ще оглушее. Само два вида звънци има — „Меник“ и „Монган“, и „Монган“ е по-хубавият. Правят го от специална сплав. Не каква да е, избират такава, която дава хубав звук.

— На кой кон ще го поставите?

— Кейт. Тя е единственият подходящ за това кон. Другите не звънят хубаво. Тя има дълга крачка, полюлява глава, като ходи и клати звънеца. Ще поставя звънеца на нея, а букаите на Нигет. Той им е шеф и всички спират с него.

Питър се изправи.

— Най-напред ще им поставя торбите със зоб за един час. Тук в гората пашата не е добра.

— Да запаля ли огъня в колибата?

— Да, запали и постави чайника. Ще дойда след минута.

Когато Питър влезе в колибата, огънят гореше и чайникът вече кипеше. Той хвърли шепа чай във врящата вода и постави чайника върху каменната плоча пред огнището.

— А сега къде е твоята сланина? — попита той.

Бях внесъл торбите си в колибата и извадих кръглото парче сланина, увито във вестник. Подадох му го.

Той разви сланината, натисна я с дебелия си почернял от прахта пръст.

— Първокачествена сланина. От най-добрата част на бута.

Той отряза дебел къс и го постави между две огромни филии хляб.

— Това ще ти напълни стомаха.

После наля в две тенекиени канчета силен черен чай и ми подаде едното.

— Жените не умеят да правят чай. Когато жена го запари, винаги се вижда дъното на чашата.

Седяхме край огъня и ядяхме хляба със сланината. Между всеки два залъка Питър надигаше канчето и дръпваше шумно по две глътки чай. „Ах“ — казваше той доволно и оставяше канчето на земята.

Питър изпи последното си канче чай, хвърли трохите в огъня и каза:

— А сега какво правиш с този твой крак нощем? Връзваш ли го, или нещо друго?

Погледнах го изненадано.

— Не. Нищо не му правя. Той просто си лежи така.

— Хайде бе! — възкликна Питър. — Това е добре. Не те ли боли?

— Не. Дори забравям, че го има.

— Ако беше мое момче, щях да те заведа при Уонг в Балард. Той прави чудеса, този приятел, ще те излекува.

Бях чувал за китаеца природолечител. Повечето хора от Турала и околността отиваха при него, щом другите лекари не можеха да им помогнат. Татко обаче ръмжеше презрително при споменаване на името му само. „Търговец на треви“ го наричаше той.

— Да — продължи Питър, — този Уонг никога не те пита от какво страдаш. Просто те поглежда и ти го казва. Представи си, и аз не вярвах, но Стив Ремси ми разправи за него — спомняш ли си Ремси, онзи, дето не можеше да задържа нищо в стомаха си?

— Да.

— Е, Уонг го излекува. Когато ме заболя гърбът, Стив ме посъветва: „Върви при Уонг и не му казвай какво ти е. Просто седни. Той ще вземе ръката ти и ще ти каже неща, от които ще се слисаш.“ И по дяволите, така стана! Взех една седмица отпуск и потеглих. Той ме погледна, както каза Стив, аз нищо не му казах — нали му плащам, нека открие! Аз седя и той седи и държи ръката ми. Гледа ме изпитателно и казва: „Защо носиш тази превръзка?“ Да, така попита. „Не нося превръзка“ — отвръщам. „Носиш нещо около себе си“ — казва той. „Е, нося червен фланелен пояс, ако това имаш предвид“ — казвам аз, „Трябва да го махнеш! Злополука?“ „Не“ — казвам. „Помисли пак“ — казва той. „Е, да, преди една година изхвръкнах от каруцата и колелото мина върху мен — казвам, — но не ме нарани“. „О, наранило те е. Това ти е болката. Изместено ти е реброто“ — заключи той. „Дявол да го вземе, това ли ме боли?“ — казвам аз. После той ми даде един пакет билки за две лири, мама ги свари — ужасен вкус имаха, но болката ми премина.

— Но билките отиват в стомаха — казвам, а при мен гърбът и краката трябва да се оправят.

— Всичко идва от стомаха — Питър говореше авторитетно. — Ще се подуеш като крава от люцерна и после всичко ще излезе — ще се освободиш. Като онова момиче, което Уонг излекува. Всички знаят случая. Тя беше толкова слаба, че сянка не можеше да хвърли, а ядеше като кон. Обиколи всички доктори и най-сетне отиде при Уонг. Той й казал: „Два дни няма да ядеш, а на третия ще вземеш чиния с месо и лук и ще вдишваш парата дълбоко“. Тя го направила и един глист се показал от устата й и започнал да пълзи навън. Казват, че бил дяволски дълъг. Аълзял, докато най-сетне паднал, навит на кълбо, върху чинията. След това момичето надебеля като бъчва. Изглежда, че това от години е било в нея, изяждало е всичко, което тя поглъщала. Ако не беше Уонг, тя щеше да умре. О, никой доктор не знае това, което знаят тези китайски билкари.

Според мен, в тази история нямаше нищо вярно, но все пак се изплаших.

— Татко казва, че всеки може да стане китайски лечител — възразих аз. — Той казва, че за да станеш китайски лечител, е достатъчно да приличаш на китаец.

Питър беше възмутен.

— Какво! Така ли казва! Той е луд! Този човек е луд! — после добави малко по-спокойно: — Помни, само на тебе го казвам! Познавам един човек, образован, забележи. Може да чете всичко. Та той ми каза, че там, в Китай, откъдето идват тези приятели, ги учат с години. След като завършат науките, ги изпитват други, който знаят повече от тях. Изпитват ги, за да видят дали знаят достатъчно, за да станат китайски природолечители. И ето какво правят: избират дванадесет от тези, които са се учили, и ги завеждат в една стая с дванадесет кръгли дупки в стената към друга стая. После излизат навън, да кажем на улицата, и търсят хора с дванадесет ужасни болести. Например питат: „От какво страдаш?“ „Болки в червата“. „Добре, влизай“. После друг: „Черният ми дроб е зле“. „Добре, влизай и ти“. После някои с болки в гърба като мен: „Добре и ти“.

Намират така дванадесет души и ги вкарват в другата стая. Карат ги да си пъхнат ръцете през онези дупки на стената. Разбираш ли как става? Онези, които искат да станат лечители, гледат дванадесетте ръце и записват кой от какво страда. Ако сбъркат веднъж, отпадат.

Питър се изсмя презрително.

— А твоят старец смята, че всеки може да бъде природолечител. И все пак ние с него сме другари. Той има някои странни представи в главата си, но аз не му ги натяквам.

Питър се изправи на крака и погледна през вратата на колибата.

— Ще поставя букаите на Кейт и ще пусна конете. После ще си легнем. Тази нощ ще бъде тъмно като в рог — той погледна звездите. — Млечният път все пак минава от север на юг. Времето ще бъде хубаво. Когато е обърнат изток-запад, вали дъжд. Е, няма да се бавя.

Той излезе при конете и аз чувах как им подвиква в мрака. После се умълча и нежният глас на звънеца долетя до мен откъм гората, накъдето се бяха отдалечили конете.

Питър се върна и каза:

— За първи път взимам Биди. Тя е от Барклевия конезавод. Коне, отраснали на открито, винаги се плашат първата нощ в гората. Страх ги е от пукането на кората на дърветата. Пръхтеше, като я пуснах. Е, ще се оправи! А сега какво ще кажеш да ти приготвим легло, а?

Той разгледа внимателно пръстения под на хижата. Приближи се до една малка дупка под стената, изучава я известно време, после взе хартията, с която беше увита сланината, и я напъха с пръст в дупката.

— Може да е дупка на змия — измърмори той, — така ще чуем шумоленето на книгата, ако рече да излезе.

Той постави два чувала със зоб на земята и ги изравни, за да станат като дюшеци.

— Ето — каза той, — това е за теб. Лягай и се завий с черджето.

Свалих обувките си и легнах на чувалите, подложил ръка под главата си. Чувствувах се уморен и леглото ми хареса.

— Как е? — попита той.

— Добре!

— Овесът може да пробие и да те убоде. Хубав зоб, е този. От Робинсън е. Той го реже хубаво и ситно. Е, и аз лягам.

Той легна върху няколко торби, които нагласи за себе си, прозина се шумно и дръпна един конски чул за завивка.

Лежах буден, заслушан в гласовете на гората. Беше хубаво и не исках да спя. Лежах под завивката си развълнуван. През отворената врата в колибата нахлуваше ароматът на евкалипти и акации, отприщен от нощта. Дивите викове на дъждосвиреца, който пролетя над колибата, гласът на совата, шумоленето и писукането, предупредителното цвърчене на опосума, всичко това показваше, че тъмнината около мене живее, и аз лежах, заслушан напрегнато, в очакване на някакво откровение.

После песента на звънеца се открои нежно сред другите звуци. Отпуснах се успокоен върху постелята от зоб и виждах в съня си как Кейт пристъпя с широки крачки, а монгановият звънец мелодично подрънква при полюшването на главата й.