Алан Маршал
Мога да прескачам локви (26)

XXVI

Навлизахме навътре в гората и дърветата ставаха все по-високи и по-високи. Струваше ми се, че с увеличаването на височината им те все повече се отдалечаваха от нас: проточваха чисти, гладки стебла на двеста фута над главите ни и едва там горе ги увенчаваха с листа. В подножието им не се преплитаха храсталаци — стояха изправени върху кафяв килим от кора, изронена от собствените им стебла. Под тях цареше странна, изпълнена с очакване тишина, ненарушавана нито от гласове на птици, нито от ромолене на потоци.

Нашата каруца с конете изглеждаше тъй мъничка в сравнение с тези великани. Движеше се бавно под тях, отвреме навреме се наклоняваше, за да заобиколи някой огромен корен, подал се над земята. Дрънченето на синджирите и глухият тропот на копитата върху меката пружинираща земя звучаха плахо и не дръзваха да се отдалечат отвъд най-близкото дърво. Дори каруцата скърцаше някак жално, а Питър седеше мълчалив.

На отделни места гората ставаше по-дружелюбна. Там растяха буки и пътят се спускаше към потоци, където чистата плитка вода обливаше с блясък камъни, гладки като яйца.

Горските поляни бяха обрасли с рядка, едва покрила земята трева. Стада кенгуру, вдигнали разширени ноздри, спираха, за да ни огледат и да подушат миризмата ни, а после се отдалечаваха с бавни скокове.

— Стрелял съм по тях — заяви Питър, — но то е все едно да убиеш кон. Става ти терсене — той запали лулата си и добави кротко: — Не казвам, че е неправилно, но много неща, които не са неправилни, не са и правилни.

Втората нощ спряхме край брега на един поток. Аз спах под един син евкалипт и легнал върху чувалите със зоб, наблюдавах звездите над клоните му. Въздухът беше влажен, хладен от дъха на дърветата, папратите и мъха, и гласът на звънеца звучеше по-ясно. Понякога той прокънтяваше по-силно и аз знаех, че Кейт се катери по брега или се е подхлъзнала на слизане към потока, за да пие вода. Но нито за миг той не замлъкна.

— Днес ще стигнем лагера — каза Питър на следната сутрин. — Трябва да съм там точно по обяд. Искам следобед да товаря.

Лагерът на секачите беше разположен върху склона на един хълм. Ние заобиколихме хребета и той се показа пред нас — една просека, смъкната от руното на гората.

От лагера се вдигаше воал тънък син дим, а над него се възправяше хълмът и опираше в небето гъстите си, блеснали на слънцето върхари.

Пътят заобикаляше хълма и потъваше в сечището, около което лежаха безредно натрупани отсечените върхове на повалени дървета.

В средата на сечището имаше две палатки, а пред тях гореше огън. На триножник над огъня висяха окадени чайници и в момента четирима мъже се бяха запътили натам, оставили поваленото по-долу дърво, върху което работеха. Впряг биволи почиваха до купчина нарязани трупи, а водачът им седеше върху сандъчето за припаси край каруцата и обядваше.

Питър ми беше разправял за мъжете, които лагеруваха тук. Той харесваше Тед Уилсън, мъж с ниски рамене, с тънки, пожълтели от тютюн мустачки и весели сини очи, заобиколени от бръчки. Тед беше построил една дъсчена къща на около половин миля от лагера и живееше там с г-жа Уилсън и трите си деца.

Мнението на Питър за г-жа Уилсън се раздвояваше: той намираше, че тя е добра готвачка, но се оплакваше от нейния обичай „да вие за умрелите“.

— И не понася кръв — добави той.

Оказа се, че една нощ г-жа Уилсън била ухапана от комар и на възглавницата й останали две петна кръв „колкото монета от два шилинга“.

— Такъв вой нададе!… — разправяше Питър. — Човек би помислил, че са заклали овца в стаята й.

Тед Уилсън работеше с други трима мъже, които лагеруваха тук. Единият от тях, Стюърд Прескът, млад мъж на двадесет и две години, имаше къдрава коса и в празник обуваше тъпоноси ботуши с цвят на биволска кръв. Той носеше жилетка от груб памучен плат с кръгли като топчета за игра червени копчета и пееше носово „Спаси маминия портрет от разпродажбата“. Той си акомпанираше с хармоника и Питър мислеше, че е голям певец, но „от коне няма хабер“.

Заради яркото му облекло приятелите му го кръстили „Принца“, но постепенно всички започнали да го наричат Принц Прескът.

По едно време той работеше в гората недалече от дома и често минаваше покрай нас, яхнал коня си на път за някоя танцова забава в Турала. Веднъж татко отиде с него в Балунга, а като се върна, ми каза:

— Веднага разбрах, че този приятел не умее да язди: всеки път, когато слиза от коня, си оправя косата.

Принц искаше да отиде в Куинсланд.

Пари се правят там — твърдеше той, — сега разчистват земята.

— Вярно — съгласяваше се татко. — Кидмън разчиства каквото докопа. Ще разчисти шест фута и за теб, след като му поработиш четиридесет години. Пиши му и го помоли за работа.

Артър Робинс, собственикът на воловете, беше дошъл от Куинсланд. Когато Питър го попита защо се е махнал, той отвърна:

— Жена ми живее там.

Това обяснение напълно задоволи Питър. Той искаше да знае как изглежда Куинсланд.

— Дяволски проклето място, но нещо все те тегли натам — обясни Артър.

Той беше нисък човек с твърди завити бакенбарди, сред които стърчеше огромен нос, изложен на всички промени на времето. Това беше един беззащитен нос, сипаничаво-червен, и татко, който познаваше Артър, веднъж каза, че вероятно първо е бил измайсторен носът, а после — с каквото останало — Артър.

Според Питър, Артър приличаше на уомба^[1].

— Щом го видя, неволно мисля къде да скрия картофите.

Артър понасяше всякакви шеги по адрес на външността си, но не търпеше лоша дума за своите биволи. Веднъж той обяснил на бармана в туралската кръчма защо се е бил с един приятел.

— Търпях да ме обижда, но когато започна да се подиграва с биволите ми, не можах да го понеса.

Питър беше пъргав, буден мъж и често търсеше облекчение в своята любима фраза „Тежък живот!“ Той я повтаряше и когато се надигаше, за да започне работа, след като е обядвал, и когато си тръгваше за в къщи след някое вечерно увеселение. Това не беше оплакване. Беше израз на дълго събирана умора, която изведнъж го налягаше при мисълта, че отново трябва да се започне работа.

Питър спря каруцата край палатките. Мъжете вече пълнеха канчетата с черен чай от чайниците над огъня.

— Как си, Тед? — извика Питър, като слизаше от каруцата. Без да дочака отговор, той продължи: — Чу ли, че продадох кестенявата кобила?

Тед Уилсън се запъти към един пън с канче чай в едната ръка и загънат във вестник обяд в другата.

— Не, не съм чул.

— Бари я купи. Дадох му я за проба, но тя никога няма да се изложи.

— Не, няма. Хубава кобила.

— Не съм отглеждал по-добра. Може да заведе пиян човек до къщи и през всичкото време ще се движи от дясната страна на пътя.

Артър Робинс, който се беше присъединил към групата, когато пристигнахме, сви рамене.

— Ето го, пак започва — щом отвори уста, все за тази кобила си приказва.

Питър го погледна приятелски.

— Как си, Артър? Натовари ли вече?

— Разбира се, аз съм работлив човек. Но мисля да си взема двуколка и да зарежа работа.

— Ти ще си умреш в ярема — добродушно рече Питър.

Аз не бях слязъл от каруцата заедно с Питър. Търсих канчето си и когато се смъкнах долу и тръгнах към групата, мъжете ме изгледаха изненадано.

Неочаквано, за пръв път, аз се почувствувах различен от другите. И това чувство ме изненада. За миг се поколебах смутено. После ме обхвана яд и се залюлях напред към тях с бърз, решителен замах на патериците.

— Кой е с теб? — попита изненадан Тед. Той се изправи и ме изгледа с интерес.

— Това е Алън Маршъл — осведоми го Питър, — мой приятел. Ела, Алън. Ще измъкнем нещо за ядене от тези момчета.

— Добър ден, Алън — каза Принц Прескът, доволен, че ме познава.

Той се обърна към другите, изпълнен с желание да им обясни всичко за моите патерици.

— Това е момчето, което хвана детски паралич. Беше много зле. Казват, че няма да може да проходи.

— Какви глупости говориш? Какво ти става? — обърна се ядосано към него Питър.

Избухването изненада Принц. Другите мъже също изгледаха Питър с недоумение.

— Какво лошо казах? — запита Принц другарите си.

Питър изръмжа. Той взе канчето ми и го напълни с чай.

— Нищо, но не го повтаряй вече.

— И тъй, кракът ти не го бива, а? — попита Тед Уилсън, за да разведри напрежението. — Един вид в букаи, нали? — Той ми се усмихна и при неговите думи останалите мъже се усмихнаха също.

— Знаете ли какво искам да ви кажа? — заяви тържествено Питър. — Ако можете да подковете ботушите си с куража на това момче, те ще траят вечно.

Бях се почувствувал сам и загубен сред тези мъже и това чувство не можаха да разсеят дори думите на Тед Уилсън. Разбира се, Принц говореше глупости. Аз вярвах, че отново ще мога да ходя, въпреки че гневът на Питър придаде на думите важност, която те не заслужаваха, и същевременно събуди у мен подозрението, че според тези мъже, аз никога няма да проходя. Исках да си отида у дома. И в този момент забележката на Питър гръмна в ушите ми и аз изпитах такава радост, че всичко казано преди това изчезна мигновено. Питър ме издигна до равнището на тези мъже, нещо повече — той ми осигури тяхното уважение, а от това аз се нуждаех най-много.

Почувствувах такава благодарност към Питър, че трябваше да я изразя по някакъв начин. Застанах по-близо до него, а когато нарязах овнешкото, което той беше сготвил вечерта, аз му дадох най-хубавото парче.

След обеда мъжете започнаха да товарят трупи на каруцата на Питър, а аз отидох да разговарям с Артър, водача на биволите, който се готвеше да потегли.

Неговият впряг от биволи, шестнадесет на брой, стояха спокойно и преживяха с полузатворени очи, съсредоточили цялото си внимание в работата на челюстите.

Тежките яреми от речен дъб почиваха върху вратовете на биволите, прикачени към краищата на дъгите, които се издигаха над тях. От стартовата халка, прикрепена към средата на всеки ярем, водещият синджир преминаваше от чифт на чифт, докато стигне, до края на халката на ока.

Двата бивола, впрегнати в процепа, бяха късороги животни с дебели мощни вратове и глави на бикове. Рогата на останалите биволи бяха дълги и заострени. Двата водача бяха от херифърдска порода — високи мускулести животни с добри спокойни очи.

Артър Робинс се готвеше да потегли от сечището. Каруцата му беше натоварена с трупи.

— Повече от десет тона — похвали се той.

Артър носеше избелели дочени панталони и тежки подковани обуща с железни токове. Дъното на мазната му филцова шапка беше нарязано и през цепките промушена ивица от щавена кожа.

Той извика на кучето си да излезе изпод каруцата.

— Колар, който оставя кучето си да ходи под колата, не разбира занаята си. Биволите не обичат това. Марш назад! — заповяда той на кучето, което изпълзя. — Това ги кара да ритат — обясни ми той, после повдигна панталоните и затегна колана си. — Е, като че ли всичко е готово.

Артър се огледа да не е забравил нещо, после повдигна от земята дръжката на шестфутовия си камшик и погледна към мен, за да разбере дали не стоя на пътя му. Удоволствието, което изпитвах, като го наблюдавах, изглежда, се беше изписало върху лицето ми, защото той свали камшика и попита:

— Обичаш биволите, нали?

Казах му, че ги обичам, и като видях удоволствието му, попитах го за имената. Той посочи с камшика всеки бивол, назова името и изтъкна качествата му.

— Бък и Скарлет са на ока, разбираш ли? За там трябват дебели вратове. Те двамата сами могат да теглят натоварена кола.

Във впряга имаше и един бик на име Своуки, но Артър каза, че ще се отърве от него.

— Впрегнеш ли бик заедно с бивол, биволът скоро свършва — каза ми той поверително. — Някои смятат, че дъхът на бика е силен, други мислят, че е от миризмата, но в края на краищата биволът винаги умира.

Той се приближи до мен, приклекна с единия си крак и почука с пръсти по гърдите ми.

— На този свят има жестоки собственици на биволски впрягове — каза ми той с тон, който показваше, че ме допуска до своя интимен мир. — Затова бих предпочел да съм кон вместо бивол. — Той се изправи и протегна ръка: — Но аз не съм жесток. А има и лоши стопани на коне — той спря, замисли се малко и после добави с известно усилие, като че ли се мъчеше да подбере думите си: — И не обръщай внимание на това, което каза Принц. Ти имаш врат и рамене на работен бивол. Не съм виждал момче, което ходи по-добре от тебе.

Той се обърна, размаха огромния камшик и извика:

— Бък! Скарлет!

Двете животни се раздвижиха в яремите си с бавни, обмислени стъпки.

— Бриндъл! Поли! — гласът му отекна в хълма.

В отговор на неговия зов по шиите на биволите се хлъзнаха плавно буците сдъвкана трева. Животните преглътнаха, без да бързат. Всяка тяхна стъпка и движение бяха спокойни, а не реакция от страх.

Когато веригата се опъна и всеки бивол, застанал на мястото си, наблегна на своя ярем с наведена глава и изпънати задни крака, Артър, огледа двойната редица и издаде командата за тръгване:

— Дий, Бък! Дий, Скарлет! Дий, Ред!

Шестнадесетте бивола тръгнаха като един. С бавна сила те натискаха яремите напред. За един миг, изпълнен с бездиханно напрежение, съпротивяващата се каруца с огромния товар от трупи остана неподвижна, после с болезнено скърцане отскочи напред и потегли с жален стон и с полюшване като кораб върху морската шир.

Артър, метнал камшик през рамо, крачеше редом с впряга, следван по петите от кучето си. Когато пътят започна да се спуска надолу, преди острия наклон той избърза зад каруцата и с голяма бързина завъртя дръжката на винтовата спирачка. Огромните спирачни блокове от евкалиптово дърво захапаха стоманените колела и клатушкащата се каруца изскърца болезнено. Звукът се понесе към хълмовете, отекна от склон на склон, изпълни долината със своето стенание и вдигна във въздуха ято подплашени черни папагали. Те минаха над главата ми, размахали могъщи криле, а тъжните им крясъци се сляха със скърцането на спирачките и образуваха някакъв жален протест, който продължи, докато птиците прелетяха над гористия гребен, а колата стигна дъното на долината.