Алан Маршал
Мога да прескачам локви (16)

XVI

Момчетата се биеха винаги след училище. В деня, в който щеше да има бой, децата бяха обхванати от възбуда и напрежение. Момичетата непрекъснато заплашваха: „Ще кажа.“ Известните училищни клеветнички бяха обсипвани с такива обиди, че врътваха с оскърбен вид плитките си и се отдалечаваха с навирени носове, съпроводени от яростните погледи на учениците, които презираха доносите. Но да обадиш за предстоящия бой, очакван с нетърпение от цялото училище, беше необходима действително голяма смелост. Затова момичетата, известни като издайнички, стигаха само до училищната врата, спираха нерешително там и си разменяха злостни забележки за „онези свини — момчетата“, които ги гледаха.

Момичетата не присъствуваха на боя, защото това зрелище се смяташе твърде брутално за техните нежни души, но те наблюдаваха отдалеч и възбудено ругаеха — така поне ми казваше Меги Мълиган.

Тя винаги идваше да гледа. И сега крачеше с групата мои привърженици, наобиколили ме по пътя за Джаксъновата ливада. Тя използува случая да ми засвидетелствува своето съюзничество, като ми прошепна набързо:

— Ако той те победи, аз ще набия сестра му.

Никоя забележка не би могла по-красноречиво да изрази нейната лоялност.

— Ще го набъхтя така, че ще има да ме помни — доверих й аз.

Не се съмнявах в изхода на двубоя. Чувствувах се по-скоро заинтересован наблюдател, отколкото централна фигура в събитието, за което се готвеха моите привърженици. Определянето на двата лагера беше станало по много прост начин: всяко момче поотделно бе запитано на чия страна е и училището се беше разделило на два почти равни лагера.

Първоначално Стив Макинтайър отхвърли презрително моето предложение за бой с тояги, но момчетата, пред които го направих, посрещнаха идеята с такъв ентусиазъм, че той нямаше как да откаже, особено когато, го обявих за бъзльо и го заклеймих с „ударите за страхливеца“, като го тупнах три пъти по рамото и произнесох наперено: „Едно, две, три — ти не можеш ме би“.

Така въпросът се реши в полза на тоягите и Фреди Хоук ми издяла една прекрасна сопа. Фреди заяви авторитетно, че е избрал акация, непроядена от червеи. Беше дълга три фута и надебелена в единия край.

— Дръж я за тънкия край — заповяда Фреди, — размахвай я, като че се каниш да удряш крава. Фрасни го зад ухото, после му перни един по носа.

Слушах Фреди с уважение. Бях сигурен, че няма нещо, което той да не знае.

— Зад ухото е добре — съгласих се аз.

Разузнавачи носеха новини от единия лагер в другия. Казаха, че Стив се канел да удря отгоре надолу, „като че ще цепи дърво“. „Ще има само два удара“ — хвалел се той. — „Аз ще ударя него, а той земята.“

Фреди посрещна това сведение от достоверен източник с презрение:

— Глупак! А какво според него, ще прави Алън, докато той го цепи?

Двамата секунданти, Фреди и Джо Кармайкъл, премериха тоягите, като ги поставиха една до друга: никоя не трябваше да има преимущество.

Най-сетне се събрахме зад големия пън в Джаксъновата ливада. Привържениците на Стив го бяха заобиколили плътно. По мнението на Меги Мълиган Стив показваше признаци на малодушие, но Фреди не мислеше така.

— Той се бие най-добре, когато се разхленчи — каза ми Фреди, — а още не е започнал.

Преди да седнем на земята един срещу друг, Стив си свали палтото, нави ръкавите на ризата си и плю на дланите си. Това направи впечатление на всички присъствуващи с изключение на Меги, която заяви, че той се фука.

Аз не свалих сакото си, защото ризата ми имаше много дупки, а не исках Меги да ги види. Но плюх на ръцете си, за да покажа, че зная какво се прави в такъв случай, после подвих крака под себе си като негър и размахах тоягата във въздуха, както правеше г-н Тъкър със своя бастун.

Стив свърши с плюенето на ръцете си и седна срещу мен, но извън обсега на тоягата ми, така че трябваше да го накарат да се приближи. Протегнах пръчката, за да видя дали стигам главата му — стигах я и казах че съм готов. Стив също обяви, че е готов, и Фреди даде последните си наставления:

— Помнете, че никой не трябва да казва за това на стария Тъкър.

Всички обещаха, че няма да кажат, тогава Фреди извика: „Почни“ — и Стив ме удари по главата.

Тоягата улучи косата ми и се свлече надолу по бузата ми заедно с кожата. Ударът беше така неочакван, че Стив успя да ме цапардоса повторно, — този път по-рамото, — преди да се опомня, че боят е започнал.

Обхванат от някаква ужасна ярост, започнах да нанасям удари, които, според Меги Мълиган, можели да повалят бик.

Стив падна по гръб, за да ги избегне, но аз се хвърлих напред и продължих да го налагам яростно. Той се опита да се търколи настрани. Носът му кървеше и той така изпищя от болка, че аз спрях нерешително, но Фреди Хоук извика: „Довърши го“ — и аз пак започнах. Между всеки два удара виках:

— Стига ли ти толкова? Стига ли ти? — докато сред писъците различих неговото:

— Да.

Джо Кармайкъл стоеше до мен с патериците ми, а Фреди ми помогна да се изправя. Треперех като жребец. Лицето ме смъдеше при докосване, а върху главата ми растеше цицина.

— Победих го, нали?

— Изкара му душата — каза Мери Мълиган и запита, наведена тревожно над мене: — Как е лошият ти крак?

Когато се прибрах в къщи, заварих мама и татко да ме чакат на портата. Татко се преструваше, че поправя нещо по нея, и изчака, докато децата отминат нагоре по пътя. Тогава се приближи бързо и запита с едва сдържано нетърпение:

— Е, как беше?

— Победих го — казах и ми се доплака.

— Браво! — каза татко и едва тогава се вгледа в лицето ми. — Здравата те е изподрал. Имаш вид, сякаш са те прекарали през вършачка. Как се чувствуваш?

— Добре.

Той протегна ръка.

— Поздравявам те, имаш мъжко сърце! — и като разтърси ръката ми, каза: — Майка ти също иска да ти стисне ръката.

Но мама ме притисна в прегръдките си.

На следния ден мистър Тъкър видя лицето ми, вдигна ме и ме наложи здравата. Той наби и Стив, но аз помнех думите на татко, че имам мъжко сърце, и не извиках, когато той ме биеше.