Алан Маршал
Мога да прескачам локви (13)

XIII

Децата, които живееха по-далече от нас, идваха всяка сутрин да ме викат и бутаха количката ми до училището. Това им доставяше удоволствие, защото всеки от тях поред се возеше с мен.

Момчетата, които теглеха количката, препускаха като коне, а аз виках „Хоп! Хоп!“ и размахвах въображаем камшик.

Между тях бяха Джо Кармайкъл, който живееше срещу нас и беше мой другар, Фреди Хоук, който вършеше всичко по-добре от другите и беше героят на училището, и Бронсън — Клеветника, който винаги заплашваше, че ще те обади на учителя, ако го удариш.

По нашия път живееха и две момичета. Едното беше Алис Баркър. Всички момчета в училище искаха да ходят с нея, но тя харесваше Фреди Хоук. Другото момиче — Меги Мълиган — беше едро девойче. Тя знаеше три ужасни ругатни и ако я вбесиш, казваше и трите наведнъж. Меги можеше да ти зашлеви и плесница, докато се опомниш. Предпочитах тя да ме вози, защото я обичах.

Понякога, като играехме на „ритащи коне“ и количката се прекатурваше, Меги изричаше и трите ругатни, вдигаше ме и викаше на другите:

— Идвайте по-скоро! Помогнете ми да го натикаме, преди да е дошъл някой.

На гърба й се пускаха две дълги червеникави плитки и момчетата в училище често я дразнеха.

— Лисича опашка за скубане — викаха те, а тя им отвръщаше:

— Гроздови зърна ядат лисиците, вий пък пръст — като къртиците.

Тя не се страхуваше от момчетата. Не се страхуваше и от бикове. Когато бикът на Макдонълдови излезе на пътя и започна да се бие с един чужд бик, всички спряхме да ги гледаме. Макдонълдовият бик беше по-голям. Той избута другия назад, притисна го до едно дърво и го намуши в слабините. Чуждият бик изрева и се опита да избяга. По задните му крака течеше кръв и той хукна право срещу нас. Бикът на Макдонълдови го гонеше по петите и го бодеше с рогата си.

Джо, Фреди и Бронсън Клеветника полетяха към оградата, но Меги Мълиган остана с мен и не изпусна дръжката на количката ми. Тя се опита да ме издърпа от пътя, но нямаше време и Макдонълдовият бик на минаване край нас замахна странично и запрати количката във въздуха. Аз паднах върху папратите и не се ударих, Меги остана също невредима. Обаче колелото на количката се изметна и тогава Меги Мълигън ме взе на гръб и ме занесе в къщи. Тя спря само четири пъти — Джо и Фреди броиха.

Обикновено оставях количката до училищната врата и влизах в класната стая с патерици.

Училището беше дълго каменно здание с тесни, високи прозорци и докато седяхме на чиновете, ние не можехме да гледаме навън. Широките первази на прозорците бяха покрити с тебеширен прах. В една дълбока ниша стоеше стара ваза с изкуствени цветя.

В двата края на стаята имаше по една дълга черна дъска. Под черната дъска върху поставки стояха тебешири, бърсалки, големи триъгълници и линии.

На стената между двете черни дъски имаше камина, пълна с прашни дневници, а над камината висеше картина. Тя представляваше група облети с кръв войници в черни мундири. Те всички гледаха към нас, наведени напред и протегнали пушки над мъртвите тела на други войници, които лежаха в краката им. В средата на групата, над всички, се извисяваше някакъв мъж, вдигнал високо знаме на дълъг прът. Той викаше нещо и размахваше юмрук. Картината се наричаше „Устояли до смърт“, но мис Прингъл не знаеше къде бяха устояли. Мистър Тъкър казваше, че картината изобразява величието на британския героизъм и когато казваше това, той почукваше по картината с дълга показалка, за да разбираме за какво става дума.

Мис Прингъл преподаваше на малките, а мистър Тъкър — на големите. Мис Прингъл имаше сива коса и гледаше учениците над очилата си. Тя носеше висока яка с банели. Това я затрудняваше да кима в знак на съгласие, че можеш да излезеш от клас, а аз непрекъснато исках да излизам, защото вън можех да стоя на слънце, да гледам връх Турала и да слушам свраките. Понякога вън се събирахме по трима и се започваше цяла разправия, защото никой не искаше да се прибере.

Мистър Тъкър беше главният учител. Той не носеше очила. Очите му ме плашеха дори когато навеждах глава, за да не срещна погледа им. Те бяха остри, твърди и студени и той си служеше с тях като с камшик. Мистър Тъкър непрекъснато миеше ръцете си в емайлирания леген, поставен в ъгъла на стаята, и след като ги измиеше, отиваше до катедрата, заставаше зад нея и вперил поглед в учениците, бършеше в малък бял пешкир всеки пръст поотделно, като започваше от палеца. Пръстите му бяха дълги и бели и жилите се виждаха под кожата. Той бършеше ръцете си бързо, но внимателно и докато ги търкаше, не снемаше очи от нас.

Никой не смееше да помръдне, когато мистър Тъкър си сушеше ръцете, нито да проговори. След като свършеше, той сгъваше пешкира и го поставяше в чекмеджето на катедрата, после ни се усмихваше само с устни и със зъби.

Изпитвах ужас от него като от тигър.

Той носеше бастун и преди да го приложи на гърба на някое момче, го размахваше два-три пъти във въздуха, а после го прекарваше през свитата си длан, сякаш да го почисти.

— Сега — казваше той и зъбите му се усмихваха.

Да издържиш ударите, се считаше доказателство за голямо превъзходство. Момче, което плачеше, когато той го биеше, не можеше след това да командува другите момчета при игра. Дори по-малките му се опълчваха, уверени, че могат да го победят. Моята гордост изискваше да се отлича в някоя област, ценена от децата, а тъй като повече от тези области бяха недостъпни за мен, аз си изработих презрително отношение към боя, въпреки че се страхувах от мистър Тъкър повече от другите ученици. Когато бастунът се стоварваше върху протегнатата ми длан, аз не я дръпвах, както правеха някои момчета, не се мръщех и не свивах ръка след всеки удар, защото не вярвах, че това би облекчило болката или би накарало мистър Тъкър да нанесе по-малко удари, отколкото е решил първоначално. След наказанието аз не можех да държа патериците си, защото вцепенените ми пръсти отказваха да се прегънат, и се връщах на мястото си, като поставях горната част на дланите си под дръжките.

Мис Прингъл не си служеше с пръчка. Тя употребяваше широк каиш, разцепен на края на три тесни ленти. Тя предполагаше, че тези ленти жилят повече от каиша, но скоро откри своето заблуждение и започна да държи каиша от обратната страна и да ни налага с широката му част.

Тя замахваше, стиснала здраво устни и без да диша, но не можеше да удря силно. Обикновено ходеше из класната стая с каиша в ръка и от време на време удряше с него по полата си, както говедарите плющят с камшик, за да плашат говедата. Когато ни биеше, тя оставаше напълно спокойна. Мистър Тъкър обаче истински освирепяваше, когато речеше да наложи някое момче: той се хвърляше към катедрата, вдигаше широкия капак с крясък и крещеше, докато търсеше бастуна сред книгите и тетрадките в катедрата.

— Излез, Томсън! Видях как се плезиш зад гърба ми.

Всички спирахме работа, когато той наказваше някое момче. Наблюдавахме го сред гробна тишина, смразени от страх пред яда му, който не можехме да разберем и да си обясним. Зачервеното му лице и промененият му глас ни подсказваха ужасните му намерения и ние треперехме по местата си.

Знаехме по какъв начин той е видял, че Томсън се беше изплезил зад гърба му: класната стая се оглеждаше в стъклото на картината над огнището и когато г-н Тъкър поглеждаше натам, той не гледаше мъртвите войници, нито човека, който викаше, стиснал знамето. Той виждаше лицата на децата.

Децата често говореха за бастуна и каиша. Едно-две от по-големите момчета разискваха темата авторитетно, а ние ги слушахме с уважение.

От тях научихме, че конски косъм, поставен в тънка цепнатина на края на бастуна, ще разцепи целия бастун на две още при първия удар върху дланта на някое момче. Узнал това, аз мечтаех да се покатеря през прозореца на заключеното училище, да пъхна конския косъм и да избягам незабелязано. Представях си разстроения побеснял израз върху лицето на мистър Тъкър, който на следния ден гледа разцепения и безполезен бастун в ръката си, а аз стоя усмихнат с протегната длан към него в очакване на удара, който знам, че вече не може да ми се нанесе. Картината ме запленяваше.

Но за да поставим конски косъм, трябваше да счупим ключалката на катедрата, а това не можехме да направим. Затова триехме смола върху дланите си с надежда, че те ще загрубеят и няма да чувствуват ударите.

Постепенно станах специалист по смолите: определях количеството, което трябваше да се намаже, начина на прилагането, изказвах се по различните качества на смолите с тон, който показваше, че съм ветеран и не търпя противоречие.

По-късно преминах към кора от австралийска акация. Киснех ръцете си в кафявата течност, получена от попарена с вряла вода кора. Твърдях, че тя щави ръцете, и за доказателство показвах дланите си, загрубели от постоянното триене о патериците. Скоро започнах да правя размяна: шише течност, разбира се, при условие, че е почти черна, срещу четири топчета или шест картинки от цигарени кутии.

Първоначално седях в галерията — отделението на мис Прингъл. Галерията се състоеше от няколко редици чинове, поставени амфитеатрално, и последната редица се издигаше едва ли не под тавана. Всеки чин побираше шест деца и седалките нямаха облегалки. Чиновете бяха изподраскани с инициали, кръгове, квадрати и всякакви криволици, дълбани в дървото с джобни ножчета. В някои чинове бяха пробити дупки и през тях ние можехме да пущаме гумите или моливите си в долното отделение. Всеки чин имаше шест мастилници, поставени в специално издълбани гнезда, за да не падат, а до тях — улеи за писалки и моливи.

Малките пишеха върху плочи. Плочите имаха по една дупка, пробита в горния край на рамката, през която минаваше канап: единият край на канапа беше вързан за плочата, а на другия висеше парцалче.

За да изтрием плочите, плюехме върху тях и изтърквахме с парцалчето написаното. След известно време парцалчето започваше да мирише неприятно и тогава всеки трябваше да иска от майка си ново парцалче.

Смучехме усилено бузите си, за да образуваме повече плюнка, защото голямата плюнка даваше повод за гордост и се показваше на момчето до теб, преди да започнеш да наклоняваш плочата насам-натам. Когато влажната следа по нея намалееше дотолкова, че по-нататъшните опити ставаха безинтересни, плочата се изтриваше и най-сетне се обръщаше внимание на учителката.

Мис Прингъл вярваше, че ако едно нещо се повтаря постоянно, то не само се запечатва, но и вложеният в него смисъл става ясен от само себе си.

Азбуката заучавахме, като първо я повтаряхме всеки ден, след това целият клас произнасяше напевно и монотонно:

— К-О-Т-К-А, котка, К-О-Т-К-А, котка.

Вечерта съобщих на мама, че вече зная буквите на „котка“, и тя остана възхитена.

Но не и татко. Когато се изправих пред него с новите си познания, той каза:

— По дяволите тая котка! Кажи ми буквите на „кон“.

Усвоявах бързо, когато се съсредоточавах, но обичах да се смея и приказвам в клас и непрекъснато ме наказваха. Преминавах от клас в клас все с нещо недоучено и започнах да мразя училището. Според мис Прингъл, пишех лошо и тя винаги цъкаше с език, когато преглеждаше упражненията ми по правопис. Рисуването на свободна тема обаче ми допадаше, защото можех да си рисувам евкалиптови листа и моите рисунки се различаваха от тези на останалите деца. При задължителните упражнения рисувахме кубчета и моите, никога не ставаха правилни.

Веднъж в седмицата имахме урок, наречен „наука“. Обичах този час, защото ни разрешаваха да заставаме прави около масата и можехме да се бутаме и ръгаме и да се забавляваме.

Този път мистър Тъкър отвори един шкаф със стъклени епруветки, спиртник, бутилка живак и кожен диск с парче канап, прикрепено към центъра. Той постави тези предмети на масата и каза:

— Днес ще се занимаем с налягането на въздуха, което е равно на четиринадесет фунта^[1] на квадратен инч.

Не разбирах смисъла на това, което той говореше, но обстоятелството, че стоя зад Меги Мълиган, пробуди в мен желание да блесна и аз обявих, че според моя баща, колкото повече въздух поеме човек, толкова по-лек става и тогава, не може да потъне в реката. Сметнах, че това има някаква връзка с урока, но мистър Тъкър остави бавно парчето кожа върху масата, изгледа ме така, че аз сведох очи, и каза през зъби:

— Маршъл, бих искал да знаеш, че ние не се интересуваме от твоя баща, нито от наблюденията на твоя баща, дори тогава, когато тези наблюдения свидетелствуват за глупостта на неговия син… Ще благоволиш ли да внимаваш в урока?

После той намокри кожения диск и го натисна върху катедрата така, че никой от нас не можа да го вдигне с изключение на Меги Мълиган, която с едно дръпване го вдигна и доказа, че въздухът изобщо не тежи.

На връщане от училище, като буташе количката ми към къщи, тя ми каза, че аз съм прав и че въздухът не тежи.

— Много ми се иска да ти подаря нещо — й казах, — но нямам нищо.

— Нямаш ли детски списания? — попита тя.

— Имам две под леглото — отвърнах с готовност. — Ще ти дам и двете.