Алан Маршал
Мога да прескачам локви (14)

XIV

Патериците постепенно станаха част от мен. Мускулите на ръцете ми се развиха несъразмерно много в сравнение с останалата част на тялото ми и мишците ми станаха сега твърди и силни. Патериците не ме прежулваха вече и аз можех да се движа спокойно.

Упражнявах различни „стилове“ ходене и ги назовавах с имената на съответния конски ход: раван, тръс, бавен галоп, бърз галоп. Падах често, но се научих да се хвърлям така, че при падането да не наранявам „лошия“ си крак. Класифицирах паданията и когато политах, вече знаех, дали падането ще бъде добро или лошо. При подхлъзване на двете патерици в момент, в който изхвърлях тялото си напред, падах по гръб и това беше най-лошото падане, защото „лошият“ ми крак се прегъваше и аз го затисках под себе си. Беше много болезнено. Когато паднех така, аз удрях с длани земята, за да не викам. Ако се подхлъзнеше само една от патериците или се удареше в камък или корен, падах напред върху ръцете си и не се наранявах.

Непрекъснато бях покрит със синини, подутини и драскотини и всяка вечер превързвах някоя рана, получена през деня.

Но раните не ме правеха нещастен. Приемах тези досадни неприятности като част от нормалното ми съществование и нито за момент не смятах, че те са резултат от моята недъгавост — по онова време аз не свързвах това състояние със себе си.

Започнах да ходя до училище пеша и разбрах какво значи изтощение — постоянната грижа и постоянното страдание на недъгавите.

Стараех се да пестя ходенето и избирах най-прекия път до мястото, където отивах. Предпочитах да минавам през тръни, отколкото да ги заобикалям, или да се катеря по оградите, вместо да се отклонявам няколко метра, за да мина през вратата.

Нормалното дете изразходва излишъка от енергията си в лудории, подскачане, въртене или ритане на камъни, когато ходи по улицата. Аз също чувствувах нужда да върша това и тромаво лудувах и подскачах по пътя просто защото имах нужда да покажа колко добре се чувствувам. Хората, които виждаха да изразявам радостта си от живота така непохватно, се натъжаваха. Те ме гледаха с такова съжаление, че аз веднага спирах, докато се отдалечаваха, а после пак се връщах в своя красив свят, далеч от тяхната тъга и болка.

Без сам да забележа, аз започнах да гледам по друг начин на нещата. Предишното ми искрено уважение към момчетата, които посвещаваха по-голяма част от времето си на четене, постепенно бе изместено от интереса ми към физически постижения: много повече се възхищавах от футболисти, боксьори, велосипедисти, отколкото от умните и способни ученици. Грубите момчета станаха мои другари по игра, а думите ми често звучаха предизвикателно и нападателно:

— Ще те прасна здравата по муцуната след училище, Тед! Ще видиш, Тед!

Заканвах се, но избягвах да се бия: не посягах пръв, не удрях, преди да ме ударят.

Всякакъв вид насилие ми беше противно. Ако видех някой човек да бие кон или да рита куче, аз се довличах до къщи, слагах ръце около шията на Мег и я притисках към себе си. Ставаше ми по-добре от това, че тя беше в безопасност.

Животните и птиците не ми излизаха от ума. Полетът на птиците ми действуваше като музика. Наблюдавах тичането на кучетата с почти болезнено разбиране за красотата на движенията им, а галопиращият кон ме караше да тръпна от чувство, което не можех да определя.

По онова време не разбирах, че в това обожание на действия, които подсказваха сила и мощ, аз намирах компенсация за своята неспособност да участвувам в такива действия. Тогава знаех само, че такава гледка ме изпълваше с възторг.

Джо Кармайкъл и аз ходехме заедно на лов за зайци. Придружени от група кучета, ние бродехме из гъсталаците и разчистените пасбища. Когато вдигнехме заек и кучетата го подгонеха, аз наблюдавах с неизразимо удоволствие тичането на австралийския мелез, неговата сведена почти до земята глава, величествената извивка на шията и плешките му, ритмичния наклон на тялото му, когато заобикаляше повратливия заек.

Обичах да ходя в гората вечер и да вдишвам аромата на земя и дървета. Коленичех сред мъха и папратите, притисках лице към земята и поемах жадно нейния дъх. Дълбаех с пръсти между корените на тревите, взирах се с интерес в състава на пръстта, която държах върху дланта си, и опипвах тънките като косъм коренчета, вплетени в нея. За мен земята беше някакво вълшебно чудо и ми се струваше, че главата ми е твърде високо над нея, за да мога да изпитам пълната радост от тревата и дивите цветя, и папратите, и камъните по пътеките, по който ходех. Исках да тичам с нос, опрян до земята, като куче, за да не пропусна някой аромат, за да не остане чудото на нито един камък или цвете незабелязано от мен.

Пълзях през тръстиките покрай блатото, проправях тунели в подлеса и непрекъснато откривах нови чудеса; или лежах, залепил лице до къдравите листенца на току-що подалата се от съзидателния сумрак на земята млада папрат: листенцата бяха свити нежно като ръчички на новородено. О, тяхната нежност, тяхната топлина и съчувствие! Навеждах лице и ги докосвах с бузата си.

Но аз се чувствувах спъван и ограничаван при търсенето на онова откровение, което би обяснило и успокоило моя глад. Затова си създадох един въображаем свят, в който бродех невъзпрепятствуван от сакатото си тяло.

След чая, преди да настъпи часът за лягане, в тази първа, изпълнена с очакване дрезгавина, когато жабите от блатото започваха да крякат и подранилите опосуми надничаха от хралупите, аз заставах край портата и гледах през оградата отвъд пътя към гората. Тя стоеше неподвижна на фона на небето и очакваше нощта. Зад нея, закрил изгряващата луна, връх Турала се очертаваше ясно върху сиянието, което тя разпръскваше, и аз обичах тези нощи най-много.

Заслушан в квакането на жабите или във вика на совата, или в цвърченето на опосума, аз се впусках в неудържим бяг през нощта, галопирах на четири крака, с нос до земята, по дирите на заек и кенгуру. Може би си въобразявах, че съм динго или обикновено куче, пуснато да живее на воля само в гората — не зная точно какво, но винаги бях част от гората, през която препусках неуморимо. Бях част от нея и всичко, което тя предлагаше, беше мое.

В това бягство от действителността на мъчителното ходене аз познах бързина без умора, скокове и прескачания без усилия и грациозни движения, които бях виждал у ловки, сръчни мъже и препускащи кучета и коне.

Аз тичах в нощта като куче и не чувствувах напрежение или умора, не падах изтощен. Препусках през гората, долепил нос към обсипаната с листа земя, подскачах зад бързокраки кенгури, завивах подир тях и се хвърлях, за да ги поваля; прескачах дънери и потоци, прекосявах облени в лунна светлина просеки и потъвах в сянката на дърветата, извивах и огъвах тялото си и мускулите ми бяха здрави, силни, изпълнени с ликуваща енергия.

Тези ловни блянове обаче спираха в момента, когато настигах заек или кенгуру. Аз се опивах само от препускането и гонитбата, от моето сливане с гората.

Не можех да си представя, че здравите хора се уморяват. За мен изтощението се дължеше на ходенето с патерици и не съществуваше в живота на нормалните хора. Патериците ми пречеха да тичам по целия път до училище, без да спирам, те ускоряваха ударите на сърцето ми при изкачването на височините и ме караха да се облягам запъхтян на някое дърво, докато другите момчета отминаваха. Но аз не протестирах срещу патериците. Не изпитвах негодувание. В моите блянове аз ги захвърлях, но после се връщах при тях, без да роптая.

През този период на приспособяване двата свята, в които живеех, бяха еднакво приятни. От всеки получавах стимул, който ме тласкаше в другия. Истинският свят ме изковаваше; в света на бляновете сам аз бях ковач.