Сандра Браун
Тръпката на успеха (15)

Епилог

— Благодаря.

— Аз благодаря — каза красивата млада жена. — С нетърпение очаквам да я прочета. Ако е наполовина толкова хубава, колкото снимката ви на корицата, ще я прочета наистина с огромно удоволствие.

Джъд погледна жена си, която гледаше с присвити очи красавицата с дъвка в устата и минижуп. Очите им се срещнаха и той сви безпомощно рамене, макар усмивката му да таеше задоволство от комплимента.

— Госпожо Маккий, опашката отвън расте — каза управителят на книжарницата в Манхатън. — Господин Маккий ще трябва да дава автографи още часове. Защо не седнете?

— Добре съм, благодаря ви.

Управителят тихо попита:

— А дали ще мога да получа автограф и от вас?

— Разбира се.

Той й подаде химикалка и каза:

— Гледал съм ви няколко пъти.

— Печелех или губех?

— Веднъж загубихте — Стиви се засмя. — Сега вече сте се оттеглили, нали?

— Вече не се състезавам, но се занимавам с организационна дейност.

— Чух, че организирате курсове за деца, които са от социално слаби семейства.

След шестмесечен възстановителен период лекарят й позволи да се занимава, с каквото иска.

Докато се възстановяваше, тя обмисли идеята за курсовете и Джъд я подкрепи. Писа за тях в рубриката си в „Трибюн“. Последваха дарения.

Не само в Далас, а и други градове проявиха желание за подобни курсове, които станаха популярни в цялата страна като „Тенис със Стиви Корбет“.

— Курсовете са подпомагани от съответните социални отдели и всеки, който има нужда от учител, може да се запише — отговори Стиви на въпроса на управителя.

— Добре, че съпругът ви няма нищо против да се занимавате с такава обсебваща дейност.

— Така е. Разбира желанието ми да работя. Пък и той самият е много зает.

— Чух, че пише втори роман.

— Да.

— Какъв сюжет?

Стиви се усмихна мило.

— Заклела съм се да мълча. Ще трябва да почакате заедно с другите му почитатели.

Опашката се виеше и на тротоара пред книжарницата. Стиви забеляза, че един мъж си пробива път към масата, където Джъд даваше автографи. Оказа се, че е редактор от „Таймс“.

— Може ли за миг, господин Маккий?

— Не — отговори Джъд и с усмивка посочи хората, които търпеливо чакаха ред, за да получат подписа на автора на новия бестселър. — Ако искате, можем да говорим, докато давам автографи.

— Автобиографична ли е книгата ви?

— Само някои моменти.

— Кои?

— Съобразявайки се със семейството и приятелите си, не мога да отговоря на този въпрос. Но не е тайна, че като млад исках да стана професионален бейзболист. Нямах късмет. Години наред преживявах тази голяма несполука в живота си — той затвори поредната книга с автограф, подаде я и се усмихна на следващия си почитател. — Здравейте.

Докато пишеше следващото кратко пожелание и се подписваше, Джъд продължи:

— Бях разочарован от живота, така че мога да бъда отъждествяван с главния герой, който също преживява редица неуспехи.

— Каква е причината да промените възгледите си?

Джъд потърси с поглед Стиви, която стоеше недалеч и го гледаше с радостни очи.

— Срещнах един наистина смел човек. И този човек ми показа, че въпреки всички трудности животът си заслужава да се живее и че понякога поражението е необходима предпоставка за следващата победа.

Усмивката на лицето на Стиви изведнъж изчезна. Джъд тутакси стана и с бързи крачки се приближи до нея, хвана ръцете й и попита:

— Стиви, какво има?

— Няма нищо, мили. Не ми обръщай внимание.

— Господин Маккий, хората ви чакат — обади се управителят.

— Идвам — отвърна Джъд и поведе Стиви по тясната пътека към дъното на магазина.

— Моля ви, върнете си. К-к-къде отивате? — заекна управителят. — Какво да кажа на почитателите ви?

— Кажете им, че давам автографи вече два часа и имам нужда от почивка. Нека проявят разбиране.

Управителят, журналистът и почитателите, които бяха наблизо и го чуха, зяпнаха от изненада. Джъд поведе Стиви към склада в дъното на книжарницата, който беше още по-натъпкан с книги, отколкото самия магазин.

— Какво ти е? — попита той и затвори вратата.

— Добре съм.

— Стиви, видях изражението ти. Същия стреснат вид имам и аз, когато неочаквано слагаш ръка на…

— Джъд! Някой може да те чуе.

— Не ме интересува. Искам да знам какво ти е.

От деня, в който се върнаха в къщата на баба му и дядо му след операцията, Джъд не спираше да се тревожи за здравето й. И така — до ден-днешен. Чак след няколко месеца той се поуспокои и повярва на оптимистичните прогнози на лекарите. Въпреки това непрекъснато я наблюдаваше и се грижеше за нея.

— Знаех си, че не трябва да идваш днес с мен. Защо ли се оставих да ме убедиш! Ще ти взема такси. Иди да си починеш в хотела.

— И дума да не става. Толкова се радвам, когато виждам, че хората те обожават. Това е така, защото и аз те обожавам — тя го целуна. — Пък и не искам да стоя затворена в хотелската стая, докато всяка жена тук флиртува с теб.

— О, не всяка! — пошегува се той, проявявайки типичното си мъжко самолюбие, което винаги я развеселяваше.

Тя обви врата му с ръце.

— Непоправим си. Защо те обичам толкова много, а?

— Безсилна си и те разбирам. Аз съм създаден за любов!

Джъд притисна ханша й с ръце и се наведе, за да целуне устните й.

— Маккий, хората те чакат.

— Да чакат.

Целувката им бе дълга и пламенна. Страстта помежду им бе все така жарка и ненаситна. Джъд се шегуваше, че сигурно е единственият съпруг на света, който е чакал дванайсет седмици след сватбата, за да спи с жена си. А Стиви му отговаряше, че сам си е виновен, след като бе извикал свещеника в къщата, където тя се възстановяваше, и така те се венчаха. Ала щом получи разрешение от лекаря, Джъд успя да компенсира загубеното време.

— Ммм — промълви той и отлепи устни от нейните. — Откога исках да… — той млъкна и сепнато я погледна.

Стиви тихо се засмя.

— Сега пък ти не си добре.

— Какво беше това?

Тя взе ръката му и я притисна до заобления си корем.

— Това е нашето бебе, което рита за пръв път.

Адамовата ябълка на Джъд се раздвижи тревожно.

— О, Боже, защо не те оставих в хотела! Знаех си, че ще се умориш. Стоиш права с часове. Защо не седнеш?

Стиви щастливо се засмя.

— Успокой се. Това е нормално. Време му е да рита. Лекарят ми каза вече да го очаквам. А, ето пак. Усещаш ли? — бебето обаче не ритна. — Сигурно е заспало.

— Аз обаче доста се разсъних от тази целувка — каза Джъд и се притисна в Стиви, така че тя усети възбудата му. — Не съм ли тип с късмет? Женен за сексуална фурия.

— Споменавала ли съм, че стилът ти на изказване е доста романтичен?

— Не.

— Жалко.

Те често разговаряха закачливо и Джъд се възхищаваше на нейното остроумие. Той погали заоблената й талия и плъзна ръце към гърдите й. Те бяха нараснали от бременността.

— Да не ти причинявам болка?

— Не, какво говориш.

— Господи, колко те обичам! Появи се в живота ми, когато имах най-много нужда от теб — Джъд преглътна развълнувано. — Като си помисля за операцията ти и какво можеше да бъде…

— Но не е и ето ни щастливи заедно.

Те отново се целунаха, споделяйки пламенната си обич.

— Джъд, рита пак! — радостно рече Стиви.

Тя сложи ръката му на корема си и двамата усетиха движенията на детето на своята любов.

— Боли ли? — прошепна той.

— Не — прошепна в отговор Стиви.

На вратата се почука.

— Господин Маккий, хората ви очакват с нетърпение!

— Какво чувстваш? — тихо и развълнувано попита Джъд жена си, без да отговаря на разтревожения книжар.

— Усещането е прекрасно и ме кара да се чувствам щастлива. Една щастлива победителка. Мога да го сравня само с онова чувство, когато ти си в мен.

Джъд целуна устните й и промълви:

— Госпожо, трябва да ви оставя, но не забравяйте последните си думи, моля!